Автор: Богомил Димитров

По време на следването ни, четирима се сприятелихме и прекарвахме доста време заедно. Често играехме бридж по цяла нощ и имахме традиция след всяко завършило раздаване да обсъждаме грешките или добрите си хрумвания. Бяхме амбициозни и понякога доста се разпалвахме, но съумявахме да изгладим различията си без да изпадаме в крайности. Всеки от нас си имаше приятелка и вечер излизахме заедно с тях. Между гаджетата ни понякога прехвърчаха искри, но ние, дори и да имахме мнение, не заемахме страна, водейки се от максимата, че най-опасни за мъжкото приятелство са жените. Но, както ще видите по-долу, скоро се появи една жена, с която по стечение на обстоятелствата прекарвахме целия ден. Гаджетата ни бяха конкретно на някой нас, което бе отдавна утвърдено, но тази жена бе ничия и ни бе заинтригувала дотолкова, че всеки от нас би приел като лично поражение, ако някой от другите трима, а не самият той я спечелеше, и това зае централно място в отношенията ни.        

     След края на трети курс като изучаващи електроника четиримата бяхме разпределени за едномесечен летен производствен стаж в ЗЕПЕ - Завод за Електронни и Полупроводникови Елементи в кв.Горубляне - София. Работниците, предимно жени, имаха да гонят норма и не искаха да им се мотаем в цеховете и ние просто седяхме на една пейка извън сградата. Сутрин към 9 часа един човек с рунтави вежди, май партийният им секретар, минаваше и ни отмяташе в присъствените ни листове, към 4 следобед - също. По онова време доста неща се правеха, само за да се отчете дейност, а нашата работа бе просто да чакаме денят да свърши, нещо познато ни до болка още от казармата. Ние негодувахме, още повече че заводът бе модерен за времето си и ни се искаше да научим нещо полезно. В него се произвеждаха кварцови резонатори - нова и перспективна област в електрониката. За наш късмет скоро нещата се промениха.

      В завода бе назначена една нова, по-засукана мадама, току-що завършила Физика в СУ. Партийният секретар, явно бивш военен, я разведе из цеховете, след която ни я представи като новият Главен технолог, инженер-физик Христина Христова, която вече ще отговаря и за нас, стажантите и се прибра видимо доволен в кабинета си в административната сграда. Тя бе много учудена, когато й се оплакахме, че тук стажуваме, просто седейки на пейката отвън. Каза, че това няма да остане така и още в ранния следобед ни разхвърля в четири от цеховете и нареди да бъдем обучени и от нас да има полза. Работничките отначало ни гледаха накриво, но постепенно започнаха да ни дават да извършваме разни операции, а ние определено се стараехме. Често дочувахме от тях какви ли не коментари по адрес на новата им шефка - префърцунена софиянка, надута кокона, натруфено чучело и пр. По онова време да си работник звучеше гордо, а ако си с висше образование, трябваше дълго да се правиш на народен човек, докато „в колектива“ те приемат като равен.

     Тази мацка обаче изглежда не се блазнеше да се хареса на колектива и всеки ден въвеждаше промени в технологията или в някоя операция, и естествено, срещаше отпор, понякога съвсем не мълчалив. Още на третия ден заведе нас, стажантите в заседателната зала, където ни изнесе много полезна лекция за технологията за производство на кварцовите резонатори, на чиято основа са и досега генераторите на стабилна честота в електрониката. Обясняваше разбираемо, пишеше пред нас формули, които вече бяхме виждали, но сякаш за пръв път осъзнавахме. Само тя се бе отнесла с нас като към бъдещи инженери и ни се искаше да продължи да ни гали с гласчето си, но тя ни върна в цеховете, може би за да не скъси прекалено дистанцията.

    В подобни „авангардни“ предприятия тогава се даваха седмични премии при преизпълнение на плана и последната бе рекордна. Злите езици по неин адрес позамлъкнаха и се ограничиха само в сферата на парфюма и гротескния й външен вид. Наистина тя бе прекалено гримирана. Ходеше винаги с дълга пола, високи обувки с дебел ток и розово шалче. Но след тези премии работничките взеха да я наричат само „шефката“, почти без да влагат в това ирония.    

     По време на задължителните почивки ние, четиримата пушачи, се зарадвахме, че и тя се присъедини. Наричаме я Тити и се стараехме да й се харесаме с остроумия, на които тя се подсмихваше загадъчно, сякаш бяха детски смешки, които отдавна бе надживяла. Но веднаж се бе разсмяла много сърдечно. Тогава в медиите широко бе разгласено, че другарят Тодор Живков бил постъпил в Правителствена болница, понеже имал леки проблеми с простатната си жлеза. Приятелят ни Орлин бе казал: - Извинете, ще отида до тоалетната, понеже и аз като бай Тошо имам проблеми с просташката си жлеза. Тити бе прихнала, а смехът й се оказа много секси. Останахме с впечатление, че тя не бе партийка или доносник и се зарадвахме. По време на работата ни трескаво обмисляхме коя смешка, ако й разкажем през почивката, би й харесала повече от тази на Орлин. Тя също се поотпусна с нас и след няколко дни ни каза:

- Днес имам рожден ден. Каня ви довечера след 7 часа. Адресът ми е.....

    Вечерта цъфнахме в дома й всеки със свой подарък. Там бе доста луксозно за времето и леко се спекохме. Дори и след още два часа никой друг гост не се появи и се почуствахме предпочитана от нея компания. На фона на блусовете от уредбата взехме да я каним един през друг. Когато стана доста късно, тя каза, че е време да си ходим. Помня много добре, че на вратата Орлин бе застанал до нея, прегърнал я свойски през рамо и ни бе пожелал лека нощ. Другите трима си подвихме опашките и поехме към трамвайната спирка. Като никога не си говорехме оживено, а си подхвърляхме по нещо по адрес на Орлин, който най-често сменяше гаджетата си, сякаш бяхме искрено загрижени тя да не вземе да се увлече по него. Вечерта се бе изкофтила, градският транспорт -  също и се прибрахме пеша с натежали от тъпи въпроси глави.   

    На другия ден по време на „пуш-паузите“ обаче Тити рядко поглеждаше към Орлин. Според останалите трима тя май съжаляваше за снощния си избор и й простихме наум, а той бързо се прибра намръщен в цеха си. В следващите дни преди и Тити да дойде да пуши, Владо бързаше да ни раздуе как снощи с нея   си били приказвали с часове по телефона. Тя обаче не даваше вид на увлечена по него и взе да говори главно с мен и Андро. Владо скоро спря да ни досажда и също като Орлин се самоизолира. След работа вече обикновено се връщахме само с Андро и по време на дългия път до града често коментирахме с колко лека ръка другите двама бяха пренебрегнали своите приятелки заради друга жена, която обаче, евала, бе устояла на напъните им. Не се увличахме много, защото усещахме, че казаното звучеше злобничко, а изглежда и започвахме да се чувстваме като съперници, които не бива да си разкриват картите. Веднаж Андро, който по принцип бе много директен, ми каза:  

• Виж какво, Бого! Ти имаш приятелка от поне шест години и очевидно сте

стабилна двойка. Моят проблем е друг. Ще трябва да се оженя за Таня съвсем скоро, понеже е бременна. Иска ми се преди това да си попалувам като за последно. Довечера смятам да отида в Тити, пожелай ми късмет!

    Вечерта в къщи дълго бях умувал. И аз бях един от елените, блъскащи рогата си за една самка, а Андро ме бе дисквалифицирал сякаш бе спортен съдия, а аз - спортист, употребил допинг. Нямаше как да не се замисля дали ако някой от нас бе срещнал Тити сам би се държал така с приятелите си - едва ли.

    На следващия ден той ми каза, че снощи било много яко. Но адамовата му ябълка подскачаше, а той често преглъщаше. Наскоро бях прочел една книжка на тема човешката психология, където това бе обяснено като поведение на човек, който в момента лъже. В производствените паузи вече пушехме само аз и Тити и започвах да се чудя дали пък везните на съдбата не се накланяха в моя полза и тъкмо се канех да я поканя на вечеря в заведение, тя се прибра в някой от цеховете и аз увиснах отвън като Дамоклев меч. Стана ми чоглаво, че и аз май бях изолиран. Запалих нова цигара и насред дима й ме осени идеята  да поканя вечерта приятелите си вкъщи за бридж. На всичко това трябваше да се сложи край. Те, макар и учудени, приеха.

      В уречения час, след като им сипах алкохол и газирано, раздадох картите и им подхвърлих небрежно:  

- Снощи спах с Тити!

Оставих ги да се пържат в собствен сос. След като играта завърши, реших, че вместо анализ на раздаването, което бе безобразно, ще им разкажа древногръцката легенда, според която Ерида, богинята на съперничеството, подхвърлила на 3-те богини Афродита, Атина и Хера златна ябълка с надпис: „За най-красивата“. Известна още като „Ябълката на раздора“, именно която е държала в лявата си ръка Венера Милоска, която в последствие изчезнала, както и дясната. Докато разказвах, забелязах, че погледите им се повдигнаха и изрекох съвсем искрено и през смях:

- Е, признавам, излъгах ви, но дано и вие да направите същото и да си

простим, че допуснахме червеят на съмнението да разяде ябълка на приятелството ни.

Те взеха да си признават лъжите един през друг с усмивка и с видимо облекчение. Накрая не издържахме и се прегърнахме с чувството, че е било крайно време да се осъзнаем. В едно бяхме единодушни - не Тити, а Егото ни е било ябълката на раздора между нас. Поляхме подобаващо това и на следващия ден и четиримата пушехме с нея. Тя отначало бе учудена, но бързо се развесели и взе да се кикоти за щяло и нещяло, въпреки че изобщо не се стараехме казаното да е смешно. Вместо съперници се почувствахме отново приятели, преодолели едно препятствие, в което, за наша чест, никой не бе нарекъл нея киселото грозде от баснята на Езоп.  

    Стажът ни завърши, а по-късно и следването ни, и четиримата се оказахме в различни градове, предприятия и дори държави. Вече бяхме женени, имахме деца и все по-рядко се виждахме. При срещите ни си спомняхме общото ни минало, но така и никой не спомена за Тити. Сякаш тя бе една от изчезналите две ръце на статуята на Венера Милоска. Понякога се чудя как ли самата тя ни бе възприемала. Определено с нас не й е било скучно и не бе взимала ничия страна в надскачането ни. Все пак ни бе считала за личности, а ние нея - май само за жена, обект на нечие надмощие. Сякаш бяхме тълкували мускетарския девиз като „Един за всички, всички за една“. Дано и ние, и тя си спомняме само комичното от онзи период и не се изкушим да поемем ролята на строг съдник. 

Историите на Богомил и дъщеря му Ния можете да четете в блога им Забавното семейство. Ето и още един негов разказ: Биологичният часовник на бабата