Автор: Кристина Йовчева

Днес чантата му беше по-пълна от обикновено. И работата при сортирането продължи повече от обичайното. Два пъти на ден по около половин час му беше необходимо, за да ги раздели по райони, да ги подреди според последователността в маршрута си. После ги подреждаше грижливо в чантата и потегляше из квартала. Днес обаче, а и вчера, че и предишния ден бяха повече на брой, губеше време първо в разчитането - взираше се дълго, гадаеше буквите понякога, а после се бавеше и в подреждането. Това никак не му тежеше, дори напротив - напоследък му липсваше точно тази част от работата и точно сега го вършеше с истинска наслада. Въобще не разбираше обаче каква е причината - не беше Коледа, не беше Баба Марта, не беше и друг празник. То не, че по празниците вече се случваше нещо кой знае колко различно, но все пак тогава работата беше повечко. А сега не знаеше защо.

От незнайно вече колко години я вършеше тая работа. Започна я, защото никъде другаде не го искаха - акълът му не беше много, макар и да беше завършил гимназия. Кротък беше, трудолюбив. Но понякога имаше дни, в които сякаш някой друг живееше в него и тогава минувачите, с които се разминаваше, отбягваха погледа му. Малко припряно бързаха да се разминат с него, може би защото говореше тихо на себе си или съвсем гласно водеше разговори с някакви хора в главата си, понякога ръкомахаше. Не, не беше луд, просто малко беше...така...не съвсем с всичкия си. Поне така чуваше да говорят зад гърба му. Но жена му - да, беше женен за една прелестна бледа жена, мъничка и нежна като статуетка - го обичаше безумно и твърдеше, че е най-хубавият мъж в света и че обожава да се потапя в синевата на очите му. Тя се грижеше да е винаги спретнат, с искрящи от чистота дрехи, изгладени съвършено. Ако хората не го избягваха, а се заглеждаха по-внимателно във външния му вид, всъщност щяха да видят един симпатичен мъж, с невероятно сини очи - благи и спокойни, миришещ винаги на хубав парфюм, с чиста риза, с блещукаща халка на пръста, със спотаена, малко тъжна усмивка, приведен на една страна от тежка чанта. Кварталният пощальон.

Вече наистина не помнеше откога я върши тая работа. В началото му беше досадна, а му беше трудно да запомни адресите. После обаче започна да харесва гледката на белите лавини от пликове, които се изсипваха от чувалите, пристигнали за разпределение в кварталната пощенска станция. Други времена бяха. Хората изпращаха писма редовно. Чантата тежеше всеки ден. Той я пълнеше с трепет и очакваше с нетърпение да тръгне из квартала, за да предаде пратките. Не беше просто пощальон. Хората май не разбираха, че да си вестоносец е нещо много повече и че преживяваш по свой начин разнасянето на пощата. Имаше чувството, че пликовете в чантата му носеха свои души, че му говорят със своите си гласове. На страниците им се редяха скрити истории, които той не познаваше, дори не опитваше да разгадае, но сякаш долавяше шепота им с чувствителната си душа. Имаше писма, които туптяха като сърца, от тях се излъчваше любов, надежда, сила, копнеж, страст - тях най-много ги обичаше. Те почти пареха под пръстите му. Пускаше ги в чантата, усещаше топлината им дори през кожените ѝ стени и имаше чувството, че му дават криле. С такъв товар обикаляше района за нула време. Минувачите го гледаха учудено, защото той се усмихваше щастливо и почти тичаше, понеже копнееше да види лицата на хората, когато им подава писмата лично. Обожаваше да подаде плика, отсреща ръката да го поеме предпазливо или пък напротив - да го грабне трескаво, да види как очите присвито разчитат името на подателя, а после се уголемяват от възторг и бързат да отпратят преносителя, за да останат насаме със съкровището си. Ала много рядко имаше тази чудна възможност - домовете на хората вече бяха затворени, налагаше се да оставя пратките в студените пощенски кутии със зейнали процепи. Никога не знаеше дали пликовете ще стигнат до когото трябва и се тревожеше, че тези туптящи сърца, тези думи, които почти прогаряха пликовете, може да попаднат в капана на кутиите, да не бъдат извадени и да си угаснат там.

Имаше и други писма. Те тежаха повече, макар да не бяха по-големи. Тях той пускаше със страх в чантата, защото знаеше какво ще се случи - с тях крачеше бавно, дърпаха го назад, угнетяваха го. От листовете на писмата сякаш се протягаха пипала, отровни езици, бодливи стъбла, които изпълзяваха от хартията, извън чантата, плъзваха по ръката му и сякаш сграбчваха сърцето и главата му. Какви ли думи, какви ли зли мисли се криеха в тези писма, често се питаше той, та така го смущаваха и го караха да си говори сам на глас и да стряска тези, които го срещаха по пътя. Хората май не разбираха, че демоните, с които се бори, бяха стигнали до него от непремерените им думи и от злъчта, която изливаха те самите върху хартията, че от тях страдаше той, от тях се обвиваше в лед или пък в адски пожар.

В последните месеци работата му стана още по-трудна. Пликовете, които разнасяше, казаха, криели опасност - по хартията се пренасяло нещо си. Трябваше да работи с ръкавици. Ха! Никой по-добре от него не знаеше, че съдържанието на писмата можеше да е далеч по-отровно от опаковката. Разнасянето на пощата стана надпревара с опасността - да не пипаш много-много пликовете, да избягваш хората, да не посещаваш домовете, да не докосваш кутиите и дори - какъв кошмар - дори да се надяваш да няма много пратки в станцията. Трудно преживя тези месеци, не искаше да повярва, че отсега нататък ще е все така.

Късче обич

Днес обаче чантата беше различна. И вчера, и завчера. Не помнеше откога не е прибирал толкова много пликове, но не от онези с прозорчетата, напечатани на машина, които той намираше за бездушни и които, като ги разнасяше, сякаш чуваше барабанене на клавиатура и нищо повече. Те нямаха собствени гласове, а имената, които стояха в прозорчетата, му изглеждаха като затворници в килия, надничащи през решетките. Тези писма днес бяха различни. Изписани на ръка, в цветни пликове, в различни размери. Женски почерци, сложни плетеници от букви и страст, истинско изкуство беше да ги разбереш. Наложи се да ги разчита дълго, но пък се забавляваше да разглежда криволиците и ченгелчетата - едно вече позабравено удоволствие. Някои пликове бяха тънички, други дебели, от някои сякаш се разнасяше ухание - като че ли на слаб парфюм, но по-скоро беше на щастие, на свобода, на детски трепет, на смях... дори не можеше да го назове, но докато ги сортираше и сега, докато ги носеше, усещаше енергията, която струеше от тях. Искаше да узнае какво има вътре, какви са тези върволици от думи, които са направили днешната му чанта толкова сияеща и туптяща от живот...Променяше се нещо, променяше се, усещаше го осезателно. Крачеше енергично с тежката чанта по улиците в топлия есенен ден и му се щеше да вярва, че хората отново ще започнат да пращат писма на ръка, че ще имат желание да зарадват някого без повод, без да е Коледа или лятна почивка, а просто така - от любов и от грижа, от нужда за споделено щастие. Бързаше, тичаше вече и си мечтаеше как още довечера ще разкаже на жена си, че май настъпва чудо и макар да не разбира как, от известно време не чува в главата си лоши гласове, не усеща в сърцето си студ, ръцете му са здрави, а краката стабилни, чувства, че животът се завръща и че може би най-сетне е дошло времето, че са готови за това, за което той отдавна тайно мечтаеше, а знаеше, че и тя също...

И там, от чантата на кварталния пощальон, от цветните пликове, от които сякаш долавяше бъбриви закачки, скрити в шепи смехове, момичешки тайни, от струите любов, разменени между десетки усмихнати, щастливи жени, от вярата, че хората трябва да си даряват щастливи мигове, вече се зачеваше желанието му за един нов живот...  

Този разказ е написан по действителен случай, макар и поукрасен от въображението на авторката. В женската ни група във фейсбук се роди една чудесна идея, която усмихна много жени. Направихме томбола на случаен принцип, разменихме си адреси и започнахме да си пишем писма - по старомодния, забравен начин.

Опитайте, прекрасно е. Изберете с внимание и грижа плик и лист, седнете, вземете писалката и напишете писмо на стар приятел (или намерете нов в някоя от виртуалните си общности). Добавете стих или картичка, или дребен сувенир или рисунка, може би дори шоколад. Ще донесете истинска радост на някого. На себе си - още повече.

Още от Кристина:

Както винаги е било