logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Фотографката Анджела Форкър е автор на The Precious Baby Project. Този проект е посветен на специалните бебета – родени с различни нарушения, претърпели операции, страдащи от неизлечими заболявания и недъзи.

Форкър разказва, че дълго е мислила над проекта си. Желанието й е снимките да разказват някаква история, да кореспондират със света, да привлекат вниманието към сложната и болезнена тема.

5bd19c6352ba7 0x0

Решава да посвети The Precious Baby Project на семейството на Маделин, момиченце, което умира на 15-ия ден от живота си. Анджела се запознава с родителите й в църква и научава историята им. Точно тя я вдъхновява да се заеме с темата за вродените и хронични заболявания, от които страдат бебетата.

5bd19bfb5acbc 0x0

За да осъществи проекта си Форкър публикува съобщение на стената си, в което казва, че фотосесията, ще бъде безплатна. Благодарение на многото споделяния информацията за идеята на фотографката бързо се разпространява в мрежата. За проекта научават хора, които живеят на хиляди километри от нея и пътуват часове наред, за да се доберат до студиото й.

5bd19c3c1c903 0x0

Анджела споделя, че нейната идея била да използва декори, които могат да бъдат разположени върху хоризонтална плоскост. Прави този избор, защото много от малките участници в проекта не могат да седят или да се движат.

5bd19c4e85279 0x0

До момента в The Precious Baby Project се взели участие 23 деца: деца със синдром на Даун, Едуардс, Goldenhar, Крузон, с различни видове ДЦП, със сърдечно-съдови и белодробни заболявания, с вродена глухота или слепота, с епилепсия и т.н.

За снимките, Анджела, която специализира работа с новородени, използва различен фон, който не само служи за красива рамка на снимката, но и има особен смисъл.

Момиченцето Елис Роуз е с неизлечимо заболяване и няма да живее повече от година. То е снимано като Феята на незабравките в градина от рози – защото приемните му родители споделят, че никога няма да забравят своята малка роза.

screen shot 2018 10 25 at 11 37 45 pm

 Малкият Илайджа, който има тръбичка в трахеята си и е с ортопедична каска, е представен като астронавт. 

5bd19c0d855e4 0x0

Грейсън, който според лекарите никога няма да бъде изписан от интензивното отделение, е сниман с балони, които изобразяват думата Hope (надежда).

5bd19bbeb6070 0x0

„Бях вдъхновена и трогната от любовта и грижата, с която се отнасят родителите към децата си. Въпреки че животът им е много труден, виждах колко радост носят тези деца на родителите си.“ – споделя Анджела.

5bd19bd68fc09 0x0

Нейните снимки са изложени в детски клиники, болници и християнски асоциации. Тя се надява, че проектът ще е в подкрепа на родителите на специални деца и ще покаже на света, че те заслужават да бъдат обичани, лекувани, обгрижвани и имат право на пълноценен живот.

Снимки: The Precious Baby Project


Препоръчваме ви още:

25 снимки, които не би могъл да режисираш

Помощ! Баща ни е фотограф!

Мадона, Клеопатра, Хилъри Клинтън

Автор: Йорданка Воденичарска

Често ме питат: "Защо Корея? Какво толкова ти харесва?"

А защо не? Защо очите ми са сини, а на друг кафяви? Защо някой предпочита синия пред жълтия цвят, люто пред кисело? Как някои се раждат левичари, други десняци, а такива като мен откровени леваци? Защото светът е шарен и интересен, и има толкова страхотни неща, които ни обогатяват, карат ни да се усмихваме повече, да бъдем по-добри? За нас остава само да ги забележим и споделим. Надявам се това, което съм написала по темата, да ви хареса или поне малко да ме разберете.

Корея през моите очи

Каква е Корея през моите очи? Не бях се замисляла до този момент, но когато го направих, когато се запитах, пред мен изникна една картина. Видях широка улица с подредени павета и бели зидове, над които кокетно се подаваха цветните, ярки краища на покривите. Това е за мен Корея - път от загадки, мечти и красиви задявки. Корея, мой път...
Запознах се с нея отдавна, формално. Площ близка до родната България, климат - подобен, население... повечко, доста при това. Столицата се казва Сеул, една държава, разделена на две. Това знаех и за друго не питах. Но дойде време, в което малко по малко тази далечна земя започна да влиза в сърцето ми. Първо леко почука, надникна и ми се усмихна чрез драмите си, разпери красивия си ханбок, кокетно ме погледна с очите си бадеми и с музика и песен се настани в сърцето. Подмами ме с вкусната си кухня... Вкусна? Не само, но и красива. Всяко ястие поднесено с финес, какъвто балканската ми душа не познавaше. О, кухнята, за нея песен трябва да се напише!

Когато Корея поиска душата ми, отдадох я без съпротива, с усмивка и радост. Мисля, че тогава осъзнах влюбването си. Приех го и реших да стана нейна. Без страх, без протест, драговолно поех по пътя на Утринната свежест. И се родиха мечтите за младост, за радост, за усмивка, за красива градина и нежна песен. Във време, в което хората си изричат грозни думи, а за хубава е набедена пошлостта, аз успях да се докосна до красотата. Повярвах, когато мнозина се отказваха, приех различното, което повечето не познаваха, станах част от група на новатори, повярвах в себе си, създадох си цел, родих се отново! Сърцето ми се изпълни с любов, а душата с живот.
Корея, която е на хиляди километри от моят дом, ми изглежда все по-близка и моя. Тя е моят път непознат, но обичан, тя е тази, която ме води напред.

Към мечтите!

София, 04.03.2015 г.

44267095 1692644187506490 7634074957256851456 o

И днес, няколко години по-късно, продължвам да се чувствам влюбена. Държи ме дълго, почти колкото половинката :) С благодарност и радост споделям събития, които запознават хората със Страната на утринната свежест - кауза, която приемам за лична и една от малкото позитивни такива.

Съвсем скоро, в средата на ноември, в София и Пловдив предстои кратка кино панорама организирана от корейското посолство. Представени ще бъдат четири филма, като особено един от тях препоръчвам с две ръце, глава и сърце. Корейските кинематографи обичат да заимстват известни заглавия, какъвто е и случаят със „Шофьор на такси“. В корейския филм се говори за малкия човек, способен на голямо дело, за отваряне на очите за чуждата болка, за това как „аз“ се превръща в „ние“. Базиран на реални събития, филмът ни показва една малко позната част от съвременната история на Южна Корея - далечна страна, която в очите ни е символ на технологии, благосъстояние и успех. Но всичко това не е поднесено на тепсия, нито е постигнато с лекота. Корейците изминават дълъг и болезнен път, за да стигнат до почетното първо място за иновативна икономика в света. Част от него преминава през последствията от една още неприключила война, разделение на държавата, диктатура, икономически срив...

03koreataxi 1 superJumbo

nytimes

 „Шофьор на такси“ е посветен на частта с бунта и рефлектирането му върху един обикновен човек. Толкова обикновен, че не бихте го забелязали на улицата, не бихте запомнили гласа му. Може би толкова „обикновен“, колкото всеки от нас? В края на филма си мисля как всички ние всъщност сме уникални, но същевременно си приличаме. И тайничко се надявам, че моята скромна персона прилича с частица поне на главния герой, обикновения шофьор на такси – човек, споделящ доброто от себе си с останалата част на света.

Ако обичате филми по действителни събития, ако ви радва добрата актьорска игра, ако просто искате да видите нещо различно, може да отделите 2 часа от времето си в една предстояща вечер и да гледате филма, а ако желаете после и да споделите мнение.

„Шофьор на такси“ е част от Седмицата на корейското кино 2018, която предстои в София и Пловдив от 9 до 14.11.2018 г.


Прочетохте ли

Корейската вълна

Повече от 30 институции и организации от всички сектори се обединиха в партньорска инициатива, посветена на възможностите за учене и развитие чрез неформалното образование.

Тя ще се състои на 4-ти, 5-ти и 6-ти ноември и обхваща три паралелни събития

1. Международна научно-практическа конференция „Неформалното образование пред предизвикателствата на 21-ви век", посветена на 130-годишнината на СУ „Свети Климент Охридски“ и 10-та годишнина на специалност „Неформално образование“ към Факултета по педагогика.

2. Изложение "Дни на неформалното образование" в музея „Земята и хората“.

3. Представяне на ново академично издание "Антология неформално образование". което ще се състои в рамките на три дни.

Изложението "Дни на неформалното образование" в музея "Земята и хората" включва три тематични дни – 4-ти ноември е посветен на семейството; 5-ти ноември на училището; 6-ти ноември – на младите хора. В рамките на 3-те дни от 10:00 до 18:00 ч. посетителите ще могат да видят различни тематични щандове, да станат участници в работилници и ателиета, както и да се насладят на разнообразни пърформънси и демонстрации в музея.

Официалното откриване на инициативата, с участието на представители на няколко министерства, браншови организации и творчески съюзи, е на 4-ти ноември (неделя) от 12:00 ч. в музея „Земята и хората“. Този първи семеен ден от "Дните на неформалното образование" включва интерактивни занимания за децата и техните родители. По същото време участниците в конференцията ще се срещнат с лидери на иновативни български модели за неформално образование, а на следобедна постерна сесия ще се запознаят с опита на 15 авторски екипа - изследователи и автори на иновативни програми за неформално учене и обучение.

На 5-ти ноември (понеделник), в музея „Земята и хората“, посетителите ще могат да избират между богата палитра от информационни и обучителни сесии за треньори, обучители и ментори на неформални образователни програми. В същия ден от 9:30 ч. в Нова конферентна зала на  Софийския университет започва и пленарната сесия на конференцията, в която гост-лектори са проф. Алън Роджърс и проф. Майкъл Осбърн (Великобритания), проф. Рене Кларихс (Холандия) и проф. Силвия Николаева (България). От 17:30 часа в нова конферентна зала на Ректората ще бъде представена и новоизлязлата „Антология Неформално образование“. В своите над 850 страници изданието обединява исторически извори, оригинални и вече публикувани текстове на над 60 български и чуждестранни автори - изследователи, водещи практици, докторанти, общественици.

6-ти ноември (вторник) е младежкият ден на Дните на неформалното образование в музея. Негови домакини са младежки и бизнес организации, които развиват свои оригинални обучителни и квалификационни дейности. В програмата на конференцията за деня са включени мобилни учебни визити за запознаване с 11 иновативни образователни практики в град София.

Повече информация за програмата на Дните на неформалното образование - телефони 0888 688 304, 0887070112, еmail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., obrazovatelenforum.wixsite.com, а за конференцията тук.
 

НАШАТА ПАРТНЬОРСКА МРЕЖА

Инициативата се финансира частично от:

Университетски фонд "Научни изследвания" на Софийския университет

Център за приобщаващо образование

Национален дворец на децата

 

НАШИТЕ ПАРТНЬОРИ

  • Професионален форум за образование
  • Сдружение „Общност за демократично образование“
  • Междууниверситетски институт по мениджмънт на образованието - Интераула
  • Академия Телерик
  • „Алма Матер ТВ“
  • „Зеленият двор“
  • „Музейко“
  • Асоциация „Родители“
  • Асоциация на българските училища в чужбина
  • Дружество „Знание“
  • Институт за прогресивно образование
  • Институт за социални услуги в общността
  • Музей „Земята и хорат
  • Музейко
  • Национален дворец на децата
  • Национален младежки форум
  • Национален политехнически музей
  • Национален център за безопасен интернет
  • Национална гимназия по приложни изкуства „Св. Лука“, София
  • Национална мрежа за децата
  • Образователен театър
  • Сдружение „Дете и пространство“
  • Сдружение „Екоцентрик“
  • Сдружение „Платформа АГОРА"
  • ТехноМеджикЛенд
  • Трансформатори
  • Фондация „Партньори България“
  • Фондация „ТЕО“
  • Център за изкуство, култура и образование "София"
  • Център за приобщаващо образование
  • Център за демократично учене


Препоръчваме ви още:

Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието

Извънкласното обучение и методите на преподаване за по-добри резултати

Защото това трябва да се казва

 

Автор: Валентина Димитрова

Животът ми се срина! Всичко се преобърна, какво ще правя?

Искам си семейството обратно.

Аз съм виновен/а за това.

Готов/а съм на всичко да си го/я върна.

Въпреки че аз поисках да се разделим, ми е много трудно и страдам.

Това са само част от нещата, които съм чувала да споделят хората, когато преминават през такъв тежък период, какъвто е разводът. Ако попитаме тези хора има ли живот след развода, сигурно биха казали: „Има, ама е гаден.“ - и ще са прави. Но… нека разгледаме как стоят нещата преди да се стигне до него.

В нашата култура (сиреч – българската) на развода все още се гледа като на всеобщ семеен (поне три поколения назад) провал. Какво? Как така се развеждаш? Не си успял да си запазиш семейството? Цц, ужас, това е срамота! Какво ще кажат хората? Какво ЩЕ ОБЯСНИМ на хората? Леля Гичка много ще се разстрои (ама за същата леля Гичка и да живеете без брак си е срамота), затова най-добре да не се развеждате! Спете в отделни спални, не си говорете, успокоявайте вечер децата, когато са разстроени след поредния ви скандал, но леля Гичка ще спи спокойно, че сте ЗАЕДНО! Това, че не се чувствате добре, и че не сте щастливи, няма никакво значение – ще търпите! Децата ви ще търпят! В противен случай ще сте първо поколение разведен/а или още по-лошо, ще сте разведени „като родителите си“, а вие не може да понесете това!
А ако сте от онези хора, които са се развели, без да им мигне окото за мнението и кръвното на леля Гичка, искам да ви поздравя.  

Около развода

ef22b354928b6d94927383bb07bbfdd1 XL

Друг мотив да поддържате връзка, в която не се чувствате щастливи, са децата. Децата имат нужда от семейство! Децата имат нужда и от двамата си родители, за да растат уверени и спокойни. Да, ама не. Децата имат нужда от ЩАСТЛИВИ родители, било то и разделени. Понякога напрегнатата и трудна за комуникация семейна среда може да бъде много по-токсична за децата, отколкото физическата раздяла.

Приемаме обаче, че някак си успявате да разберете, че това да се разведете е най-доброто нещо, което можете да направите за себе си, за партньора си и за децата си. Тогава идва болката, огорчението, обидата, вината! Но не можете да получите подкрепата, от която имате нужда от вашите близки, защото „сами сте си го направили този избор“. В други случаи обаче реакцията може да бъде и омаловажаване на събитието: “Хайде, стегни се, нали никой не е умрял!“

Разбира се, че е умрял!

Умрял е един съюз между двама души. Умрели са едни общи мечти и проекти. Умряло е едно съвместно бъдеще. Това може да се преживее също толкова болезнено, колкото се преживява и физическата загуба. При някои този етап минава по-безболезнено, но смятам, че всеки по някакъв начин трябва да си изтъгува загубата, за да може да продължи напред!

Оттук следват много различни сценарии в зависимост от това дали имате деца или не. По взаимно съгласие ли се развеждате, или започвате да водите война; спирате ли да комуникирате един с друг и всичко да започва да минава през децата…

6 начина да запазите ума си след развода

dfa9650c98032a5e3fe09ff138cbc0c1 XL

Когато сте само двамата и се развеждате, има една мисъл, която ви дава утеха: „Ох, добре че нямаме деца!“ В повечето случаи обаче, за жалост, децата са разменната монета, с която започват да жонглират родителите. Обидите по адрес на другия и непрестанните обвинения се забиват като ножове в душата им!

Баща ти ни изостави и сега ще си има ново семейство и други деца.

Майка ти иска да ме изгони! Тя е виновна, че няма да живея вече при вас.

Баща ти не ни обича вече!

Майка ти е уличница!

Баща ти е един нещастник!

Това са думи хвърлени в пространството, когато наистина сте много наранени, чувствате се отхвърлени и гневът взима превес. Но тези думи имат свойството да убиват! Да, точно така, да убиват малко по малко част от идентичността на децата ви. В този момент вие наистина мислите, че мъжът ви е нещастник, но дали си давате сметка, че изричайки тези думи пред детето, то започва да ги тълкува така: „Щом тати е нещастник, а аз съм негов син, значи и аз съм нещастник.“ – или - „Но аз обичам тати! Обичам и мама, но тя го мрази, какво да правя? Ако продължа да обичам тати, означава ли това, че предавам мама?“; „Тати ми каза, че мама вече не ни обича, аз съм виновен за всичко.“

Когато отношенията между родителите се движат в този диапазон, децата започват да изпитват огромна вина, че те са причината за краха на взаимоотношенията им. Несъзнателно започват да се опитват да „съберат“ отново своите родители като боледуват по-често, бягат от училище или „създават проблеми“. Това се наблюдава не само при разведени родители, но и при такива, които са загубили комуникация помежду си, непрекъснато се карат или единият родител често отсъства от дома.

Разводът през очите на детето

razvod2

В случай че сте попаднали в тази нелека ситуация на развод, едно от най-важните неща, за да съхраните децата си, е да преминете през това адекватно. Сигурно всички си мислите: „Какво искаш да кажеш, жено?! Как, по дяволите, си го представяш?“

1.  Посетете специалист – подчертавам го, защото това може да ви помогне да излезете от омагьосания кръг, в който се въртите (или сега започвате)! Не, приятелките няма да свършат работа (с тях можете просто да плюете нещастника). Специалистът ще ви подкрепи в този труден период! Ще имате времето и пространството да преминете през всички чувства съпровождащи раздялата! Ще ви помогне да погледнете цялата картина и вашето участие в нея. Вследствие на това ще можете сами да си отговорите на много от въпросите, които си задавате.

2.  Говорете с децата си за развода, като им отнемете отговорността за случващото се (ако може, го направете заедно)! Кажете им, че се разделяте като съпрузи, но като родители никога няма да се разделите и че те нямат нищо общо с решението, което сте взели. И ДВАМАТА много ги обичате! 

3. Децата НЕ СА ваши приятели! Не им казвайте: „Вече ти си мъжът в къщата“ или „Вече си останахме само двечките.“ Това ги поставя в ситуация, в която те започват да се чувстват ЕДИНСТВЕНИТЕ отговорни за вашето щастие! Това е огромен товар за едно дете и е съпроводен с непосилна за него отговорност и същевременно вина, че не може да се справи с „поставената му задача“. 

4. Общувайте директно с бившия/та си, не казвайте на детето да „предаде информация“, защото отново го поставяте в конфликт на лоялност, разкъсано между мама и тати. 

5. НЕ обиждайте бившия си партньор пред детето, защото по този начин косвено обиждате него (нали е нейна/негова плът и кръв).

6. НЕ ГО КАРАЙТЕ ДА ИЗБИРА! Това е може би най-лошото нещо, което може да се случи на едно дете. Все едно някой да иска да ви ампутира крака и да ви накара да изберете левия или десния.

Сигурно сте свикнали да се справяте сами в трудните моменти, да бъдете „силни“, „да не плачете“ и „да се стягате“. Традицията при встъпването в брак повелява да има хора, които да бъдат до вас в този важен ден и да споделят радостта ви – със съвети, опора, подкрепа.

Но нима нямате нужда от същите неща в не по-малко важният за вас ден - денят на вашия развод?!

Авторката Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант и основател на център "Нюанси" - пространство, където хората да се чувстват спокойни, сигурни и подкрепени, и всеки път да си тръгват, открили нещо ново за себе си. Вярва, че всеки добър специалист в областта на терапията участва в този процес с цялата си личност, опит и знания. Затова и непрекъснато инвестира в своето развитие и преживява историята на всеки клиент, с когото работи, лично!

 

Прочетохте ли

Щастливо разведени

 

Автор: Бени Хюбнер

Та начи, на хоризонта се задава Хелоуин. Онзи, хамериканският (дет не е и баш хамерикански, ма това е друга тема). Хелоуин, дето навличаш одежди, които те правят по-красив, по-грозен, по-страшен, по-приказен и за един ден от страшното си правиш страшен купон.

Може би това е денят, в който ако ти кажат, че си голяма тиква, жив дявол или пък ужасна вещица, си е направо комплимент. Не е комплимент обаче, ако ти кажат, че си родоотстъпник, предател, тъпанар, тъпигьоз, и недай си Боже, не тропкаш хоро пред Лувъра.

Всяка година по това време на годината, както и около 14 февруари, слушам как разни лелки и чички, набори демек, размахват пръсти по тивито и викат - "Хелоуин, Хелоуин, ама будителите, ами Левски и Раковски, защо ги забравихме?!? Де го Вазов, де го Пишурката... де и Караджата???" - За Багряна не питат, щото тя още е спорна, пък и прекалено хубава била - по на вещица го докарва.

Та така наборите - размахват пръсти и знамена и крещят като изоглавени колко е важно да си патрЕот, ама не само да си, но и да го демонстрираш. Да не пиеш хамериканско уиски, да не ядеш хамбургери, да не слушаш „Скорпионс“ и в никаком случеям да не се маскираш на нещо различно от Динко, или в много краен случай - на рокер-чалгар с бръчник и беневрек.

Щото, видиш ли, подобни срамни празници, като Хелоуин и бай ти Вальо влюбеният, ни засенчват будителите, заличават ни ги, един вид ни ги бастисват направо. Така излиза.

И може и така да е, защото до такава степен сме си свили рамката, че вече не допускаме... усмивка. Това е - затворено сърце, отворена уста. Ако ме разбирате.

Как да накараме децата да намразят Хелоуин

44927046 503061656830107 7920451835977007104 n

Всъщност, начи, според мен - никой, ама псолютно никой, НИКОЙ вносен не мож ни взе, заличи, засенчи, изтри, напи... будителите. Това го можем само ний си. О, как добре го можем! С незнанието си, с непомненето, с безинтересуването. Защото те са нашите будители и ако не са успели, не успяват, или пък не ще успеят да ни събудят... за какво говорим. Значи не сме заспали, нещо друго сме. И в този случЕй и Вси Светии няма да ни помогнат. Великденският заек също. Дядо Мраз и Дядо Коледа пък ептен, а за Свети Валентин да не говорим - анатема, щото той влюбен и загубен - какво му разбира тиквата!?

Аз, лично и персонално, имам един принцип в тоа живот - никога, ама НИКОГА не отказвам весели празници. НИКОГА, ама НИКОГА не отказвам малко забава и повече усмивка. Пренаситила съм се на мразачество, на рушене, на събаряне, на деструкция. И много се кефя като видя мартеничка на ръцете на чуждоземските си приятели. И много се кефя да видя чуждоземец, облечен като кукер. Чули ли сте някой да ни анатемосва щото му връзваме конци по ръцете? Обичай... за здраве.

Между другото - нямам против и по Сирни Заговезни да покарнавалствам, ама пусто... тоя адет не ни е адет.

Хелоуин и прекалените светии

little children trick or treating on halloween 53876 41184

И за финал на това прочувствено споделяне един виц, който ми е много вери, баш любим:

Малкият Иванчо се прибира вкъщи умислен, нетипично умислен.

- Иванчо, сине, какво има - пита таткото, отпивайки от три пъти претаканата домашна сливовица и проверявайки дали туршийката е втасала.

- Ми чудя се, тате - какъв точно празник е тоя ХелУин, че нещо не ми е мноо ясен.

- Ама сине, сега тате ще ти го обясни. - примлясква компетентно родителят - Нали знаеш Осми март?

- Да, тате, знам го.

- Е, сине, баш същият е и Хелоуин - пияни вещици обикалят улиците.


Прочетохте ли

Хелоуински костюми за секси мамчета

Eфективен ли е фондът за лечение на деца? Защо отново има бум на дарителски кампании? Какви ще са последствията от преминаването на фонда към Националната здравно-осигурителна каса? Тези въпроси коментирахме с д-р Тинка Троева, бивш директор на ЦФЛД. Тя бе уволнена от предишния министър на здравеопазването проф. Николай Петров след изпращането на 5-месечно бебе за лечение и трансплантиране на черен дроб в Германия. Официалният мотив за освобождаването й бе „системни нарушения на Правилника за дейността и организацията на работата на Фонда“.

Д-р Троева, как се произнесе прокуратурата по казуса със „системните нарушения“, в които Ви обвини бившият министър на здравеопазването проф. Николай Петров?

Бившият министър Николай Петров обяви публично, че предава цялата преписка по случая с бебето, което беше лекувано и трансплантирано в Германия, на прокуратурата заради съмнения за схеми – с едни и същи външни експерти, с едни и същи клиники у нас и в чужбина, с една и съща държава, която независимо, че не я спомена, ставаше ясно, че е Германия. Това е учудващо за всички и най-вече за мене. Той какво, иска да обвини държавата Германия в корупция ли? Чува ли се какво говори? Та тази цялата преписка беше изпратена в прокуратурата, аз дадох сведения, майката на трансплантираното дете е дала сведения. Аз дори се срамувам да кажа, че трансплантацията на едно дете е повод за уволнение. Това в една нормална държава не може да се случи. Очаквах резултат все пак. Направих постъпки, след консултация с адвокатите, които съм наела, за да поискам достъп до преписката. Така разбрах, че прокурорът отказва да образува досъдебно производство срещу мен, администрацията на фонда и Обществения съвет поради липса на доказателства.

Вашият случай много напомня на историята с един предишен директор на фонда - Павел Александров. Макар че него го изведоха с белезници, но и той беше обвинен в схеми. Впоследствие обаче спецсъда върна делото на прокуратурата заради неясноти в обвинението и противоречия.

Имаме една българска поговорка: „Не е виновен този, който е изял зелника, виновен е този, който му го е дал.“ Не може да има безотговорност от страна на лицата, които си позволяват по този начин да действат срещу хора, дали всичко възможно за този фонд. Колегата Александров не го познавам лично. Никога не съм го виждала през живота си. Аз поех длъжността от проф. Пилософ. През моето съзнание не може нито за миг да мине мисълта, че един директор на фонд може да направи каквото и да е, за да злоупотреби със здравето на децата. Това не може да се случи. А пък хората, на които им минават мисли, че директорите на фонда за лечение на деца са оплетени в някакви схеми, вероятно съдят по себе си. Ние видяхме какво се случи после с този министър (б. р. Николай Петров) и защо той си подаде оставката. И всички в един глас започнаха да го защитават – това било един морален акт. Какъв морален акт е това да дадеш на кандидат-зет си близо милион и двеста хиляди незаконосъобразно и в същото време, когато знаеш, че прокуратурата те разследва, да скачаш срещу един директор на фонд, който си е сложил подписа своевременно, за да спаси едно дете?

Настоящият директор на Център фонд за лечение на деца каза в интервю наскоро, че от него и екипа му нищо не зависи, те само придвижват документите на децата. Като слушам Вас оставам с впечатление, че това не е точно така. Има ли директорът на фонда все пак някакъв инструмент за въздействие?

Въпросът ви е изключително на място и изключително правилен. Аз, слушайки това интервю, но най-вече познавайки този човек, не се изненадвам от думите му. Малко по-нататък той каза и нещо друго, нещо, което ако обществеността не беше заета толкова много с протеста на майките на деца с увреждания, може би щеше да чуе и това щеше да е причина за друг протест. Каза, че той и служителите на фонда са като „боксови круши за родителите“. Един директор, който се изживява като „боксова круша“ и едни служители, които мислят по същия начин, нямат място във фонда. Там нямаш ли душа, нямаш ли съпричастност, няма какво да правиш. Самото определение „боксова круша“ обяснява защо на всички въпроси отговаря с „нямам никакво влияние“, „не знам“. Ще ви кажа какво пише в правилника, който беше променен почти изцяло по предложение на екипа, който ръководих, с помощта на много компетентния адвокат на фонда тогава (следващата директорка го уволни). Ние дадохме много добри предложения, от които, слава Богу, 40-45 % бяха приети. Една от промените е точно тази. В предишния правилник директорът имаше право, когато установи някакъв пропуск, да върне на следващо заседание заявлението и цялата документация на детето за разглеждане отново. И тогава вече, второто решение на Обществения съвет не се оспорва. По наше предложение беше направена една поправка: ако директорът установи правен, административен или какъвто и да е пропуск, има право да върне заявлението на следващото заседание на съвета, ако и тогава сметне, че в решението на Обществения съвет има някакъв пропуск, да поиска от Министерството на здравеопазването да образува комисия по съответния случай, която е длъжна да се произнесе в съответния срок, мисля че беше 14 дни. Така че това не е вярно, инструменти има и то какви.

Не ви ли се струва, че това, което сега се случи с фонда, беше един много логичен край? В последните години има тенденция, той да бъде поставен в негативна светлина, обвиняван е, че не работи ефективно.

Аз съм много добронамерен и позитивно настроен човек. Не бих се изразила по този начин, но бих казала следното – когато има политическа воля този фонд да съществува и да работи, той не се атакува от всички страни. Тук се намесиха прекалено много външни фактори, да доказват как фондът не работи. Защо тези външни фактори не се намесиха конструктивно? Аз, говоря за моето време, защото преди това нямам наблюдения, имам поне 10 писма написани до ръководството на министерството, в които казвам, че нямаме кадрови капацитет, не ни достига работното време, нямаме капацитет във външните експерти, защото заплащането им е унизително ниско, по-голямата част от тях бяха казали: „Ние ще работим без пари, но моля ви се, тези 30 лева не ги искаме.“ В коя държава един висококвалифициран експерт в съответната област получава 15 евро за консултация или за експертно мнение? Преводачите, които ползваме, могат да разкажат много неща. Миналата година те написаха оплакване до министъра, на тях не им се плаща редовно. Нашият екип въведе ред по договорите им, за да могат хората да си получават парите своевременно. Правеше се така, че във фонда да не се създаде един систематичен ред, а да се работи на парче.

Малката Марая има шанс

c2ff80da91ee5dbb2c1264f28a25a8c3 XL

Защо, на кого пречи добрата работа на фонда?

Аз свързвам проблемите в работата на фонда с две думички – морал и пари. На първо място е здравето на детето, здравето на пациента и не знам защо, вместо да стои думичката „морал“ на първо място стои думичката „пари“. Със самото ми постъпване, предишният министър, по-точно не лично той, а неговите експерти, ми поискаха пълна справка за лечението на Байрям. Тогава беше нашумял случаят. Изготвих и предадох справката, но не получих никаква обратна връзка. И съвсем случайно, срещайки се с министъра в неформална обстановка след 3-4 дни, попитах: „Г-н министър получихте ли справката?“ – „Да, получих я, благодаря!“ – Отново попитах: „Мога ли да знам какво или кой провокира това?“ – „Едни хора ми казаха, че сме дали страшно много пари за Байрям.“ Попитах кои са тия хора, но той махна с ръка. За Байрям от немската клиника ни поискаха по системата за координация (с формуляр S2), ако си спомням добре, около 53 000 евро. Донор беше неговата баба. Една година преди това той беше лежал в тази болница, беше отишъл на преглед колегите да се ориентират какво и как ще се прави, от това посещение бяха останали около 26 000 евро. Така че за Байрям българската държава е платила 53 000 евро с остатъка, който беше в клиниката. По-нататък вече не можах да проследя случая, но до 10 седмици след това те са длъжни да ни изпратят отчет, какво точно е останало, дали имаме да доплащаме или да ни върнат пари.
Аз заварих едни доста високи суми по системата за координация, невърнати от веригата болници Аджи Бадем, във връзка с децата лекувани в турските клиники. Но ние си поискахме тези пари, няколко пъти, и получихме обратно 180 хиляди долара. Върнаха ги хората, въпросът е да бъдат върнати своевременно и да знае администрацията къде какво има да взема или да дава. Затова се иска много прецизна структура на фонда, да не се работи случай по случай, да бъде изградена система. Всичко това бях докладвала на зам. министъра на здравеопазването по онова време Мирослав Ненков. И първото нещо, което предложих тогава, беше да бъдат направени срещи с дипломатите, които отговарят за този ресор във всяко посолство, да разговаряме, да получим пълните списъци на техните клиники, които лекуват деца, за да знаем кои от тях какви възможности предлагат. Бившият министър, най-вероятно пак под нечие влияние, поиска да изготвим справка за всички деца, които са оперирани в чужбина, средствата, които са били отделени за това и резултата от лечението.

Иска се информация за децата, които са лекувани в чужбина. А за тези, които са лекувани у нас?

Ние като фонд сме длъжни да имаме тази информация. Какво е лечението, какъв е резултатът. Но за чужбина тази информация се иска тенденциозно. Което за мен е един дискриминационен факт. Защо ще искаш информация само за децата лекувани в чужбина? Което ме връща още веднъж на това, което Ви казах. За мен моралът и медицинската етика в здравеопазването стоят много по-високо, отколкото финансирането. Виждате какво се получава. По тази справка ние работихме почти четири денонощия, защото до момента систематизирана информация и за резултатите от лечението нямаше. За парите имаше – кое дете, диагноза, болница, в която е изпратено, процедура, лечение. Но резултати нямаме, няма такава система. Справката беше за 2015, 2016, 2017 година. Това означаваше на всички тези деца, лекувани в чужбина, ние да им отворим окончателната диагноза, да проследим прегледите. Установихме, че над 90 % от тях са излекувани или подобрени.

Това може ли да се твърди за българските болници?

Много кратко ми беше времето, за да мога да дам такава оценка.

Защото това е основният проблем, няма статистика, няма достъпна информация за резултатите от лечението на децата у нас. В други страни има годишни доклади за резултатите при трансплантираните пациенти например.

Държавата Германия не само прави доклади за извършените трансплантации, тя прави доклади и за качеството на трансплантациите и това е въведено със закон и затова аз недоумявам как сега се говори толкова много за трансплантации, за липса на органи, за липса на донори, след като ние нямаме такава система. След като не сме въвели изисквания за качеството на трансплантациите, което качество включва и предтрансплантационния и следтрансплантационния период. Знаете ли на какво се натъкнах аз като директор? Това също съм докладвала на тогавашния министър на здравеопазването. От една германска клиника ми написаха: „Уважаема г-жо Троева, ако продължавате да не изпращате донорите с формуляра (б. р. живите донори на деца трансплантирани с формуляр S2), за да можем да проследяваме тяхното здравно състояние, ние ще преосмислим политиката за приемане на вашите деца за трансплантация в нашата клиника.“ Не може българските експерти да определят това! След като сме казали А, ще кажем и Б. Могат ли да си представят нашите трансплантатори, когато детето е трансплантирано тук и когато донорът е от България, че на другата година той няма да дойде при тях да му направят изследвания, ами ще отиде в някоя друга държава? Те как ще си отчетат успеваемостта? Това се включва в системата за оценка на качеството. Ама ние сме можели тук да направим всички изследвания. Можем, но ние трябва да се съобразяваме с това, което правят хората, с тяхното законодателство и с техните изисквания. Ние сме включени в един регламент по системата за координация и социална сигурност и сме длъжни да го изпълняваме. Който не разбира това, не му е мястото в здравеопазването.

Да поговорим за качеството на трансплантациите у нас при най-малките пациенти, до 3-годишна възраст. Напоследък споделяме дарителски кампании на деца в тази възраст. Оказва се, че има легенди около успеваемостта при най-малките, но трудно можем да достигнем до информация каква точно е тя.

Това е свързано с докладите за качеството, за които ви казах по-рано. Докато у нас не бъде въведена тази система, аз лично не се доверявам на нищо. Защото трансплантацията може да е успешна, но периода на проследяване по-нататък, такъв какъвто хората на Запад са установили с техните критерии за качество и стандарти, тук все още го няма. Ние не сме видели, както Вие казахте, един доклад, един анализ за качеството на трансплантациите в България. Аз поне не съм видяла. Така че една таблица, в която е написано „днес три трансплантации, утре… “ за мен не е доказателство. Аз съм човек, който 10 години е работил в научен институт и се отнасям много сериозно към статистически данни и анализи. Такава статистика аз не приемам. Много време ме нямаше в България, така че не съм проследила целия период на трансплантациите у нас. Твърдя, че имаме прекрасни специалисти и чакам в тази органна трансплантация да настъпи такъв консенсус, какъвто имаме при децата, които са за костно-мозъчна трансплантация.

Още преди две години от Пациентски организации „Заедно с теб“ заявиха, че върху фонда се оказва натиск от български клиники и лекари, които имат финансов интерес децата да не бъдат изпращани в чужбина, а да бъдат лекувани у нас. Вие усетихте ли такъв натиск?

Аз не усетих такъв натиск, но и не бих се поддала. Отидох във фонда в момент, в който беше вече оказан натиск във връзка с процедурата по лечението на Байрям. Три са клиниките в България, които правят бъбречни трансплантации – Александровска болница, „Пирогов“ и УБ „Лозенец“. За Байрям „Пирогов“ и Александровска бяха дали становище, че те не са трансплантирали от 8 или 10 години деца, нямат опит с такива пациенти и препоръчват детето да бъде трансплантирано в чужбина. Единствено от болница „Лозенец“ беше дадено становище, че те могат да извършат тази трансплантация. Но след тези становища Обществения съвет (ОС) реши да изпрати детето в чужбина. Няма как на две положителни становища и то така както е записано в правилника, от институции, които трябва да дадат становище, съветът да гласува против.

Ние следим случая с малката Таня, която подлежи на чернодробна трансплантация. Решението за това дете се бави. То е на възраст, за която у нас няма достатъчно опит. Това е констатирано и в експертното решение на болницата, в която е поставена диагнозата и в която е било лекувано детето. Стана ясно, че намеренията са да бъде трансплантирано в УБ „Лозенец“ като бъде поканен проф. Масимо Малаго, макар че и това не е окончателно.

Аз по-късно научих за становището на покойния вече доц. Желев от болница „Проф. Иван Митев“, че деца до 3-годишна възраст би следвало да се трансплантират в чужбина. Това го разбрах от коментари в различните медии. Даже и да не го знаех, не бих се поколебала за това дете първо, и второ, пак стигаме до преценка на финансирането. Във връзка със случая, при който изпратихме бебе за трансплантация в Германия, преди да бъда уволнена, се поиска становище от проф. Спасов. Ако ви покажа това становище… ¾ от него е обвинение към мен в самоуправство (това никой не му го е искал) и една трета е абзацът, в който се казва, че след като детето е в чужбина и е в критично състояние, защото то беше в такова, той дава съгласие да бъде трансплантирано в Германия. Това беше ясно в самото начало. Защото в заявлението на родителите пишеше, че детето е за трансплантация. Много внимателно следях какво пишат медицинските ни специалисти и какво пишат родителите. Защото съгласете се, че на един родител, който няма познания в тази област, някой може да му е казал, че детето му е за трансплантация, но това не е лекуващият лекар. Затова много внимателно проследявах какво пише в епикризите и в заявлението на родителите. Когато изпратихме документите в германската клиника, колегите оттам изпратиха становище, според което има неизчерпани клинични възможности при това дете, т.е. може да бъде лекувано консервативно, затова искаха разрешение да опитат да го лекуват по този начин. Тогава аз коригирах сумата за клиниката, защо да изпращаме по-голямата сума като тя не е необходима на този етап. Това никой не го оцени, защото поръчката вече беше Троева да бъде отстранена. След около един месец колегите от Хамбург се обадиха и казаха, че всички възможности за консервативно лечение са използвани и се налага трансплантация. Наложи се малко да изчакат, защото нашата процедура изисква време, но се опитахме да бъдем максимално бързи. Тогава поискахме становища и двамата национални консултанти отказаха да дадат, защото не са виждали детето. Аз това го намирам за логично и нормално, но описах подробно случая в писмо до министъра.

Но другата тема, която подхващате касае морала на колегите, защото здравето на децата трябва да е на първо място. Какво значение има една сума, колкото и голяма да е тя, когато спасяваш живота на едно дете? Още повече, че фондът ги има тези пари. Аргументът на проф. Спасов беше, че ще трансплантират детето за много по-малко пари (около 60 000 лева) и другите пари ще се използват за лечение на други деца. Да, аз съм напълно съгласна. Но не може едно дете, което вече е в риск, да го връщаш ти в България, да го види националният консултант и след това отново да го изпращаш, рискът да оцелее е минимален.

Другото, което споменахте, са дарителските кампании. За мен е недопустимо, когато във фонда ги има тези пари, хората да организират дарителски кампании, за да си лекуват децата в чужбина. Това е недопустимо.

Душа не се трансплантира

0120feb98838d333fb173acb9f52435c XL

Знаете ли, родителите споделят, че предварително им казват, че няма да получат разрешение за лечение в чужбина.

Недопустимо е да кажеш на един родител такова нещо. Недопустимо е за един лекар, за служителите на фонда. Всеки може да си подаде документите в този фонд и никой няма право да казва на родител, който трепери за живота на детето си, че това няма да се случи. Това за мен подлежи на проверка и съответно наказание. Фондът ги има тези пари. В годишния му отчет за миналата година пише, че са изразходвани над 9 милиона лева (точната сума не се сещам в момента), но аз много добре знам, че фондът миналата и тази година е получил 12 милиона лева. В сегашния проекто-бюджет пак са 12 милиона, а не 14, както бе съобщено в медиите. Двата милиона са за Комисията за лечение в чужбина (за пациенти над 18-годишна възраст). Аз питам - останалата неизразходвана сума прибавя ли се към 12-те милиона за следващата година или се връща?

Ако не се лъжа, се връща… спомням си, че имаше такъв случай преди години. (През 2009 година Сметната палата оповести резултатите от одит, според който от 2005 до 2009 година на бюджета са върнати над 25 милиона лева, които не са били усвоени от фонда.)

Това не желая да го коментирам.

Какви според Вас ще са последствията от „преливането“ на фонда в НЗОК?

Свикнала съм вече на нищо, което се случва в държавата ни, да не се учудвам. За мен на първо място трябва да стои здравето на децата, на семействата. Мисля, че и за българската държава това е на първо място. Наистина не се изненадах, че министърът на здравеопазването и директорът на НЗОК в момента влизат в противоречие. Те дори в това не са се разбрали. Това е една много отговорна стъпка. Да прехвърлиш един цял фонд за лечение на деца към НЗОК?! Това изискваше предварителни консултации, предварително експертно мнение, а не както е по нашенски – ние ще направим структурата, пък оттам-нататък ще му берем ядовете. Министърът каза, че мислят дали да се запази Общественият съвет или не (поне така прочетох в няколко интервюта), а директорът на Касата заяви, че няма да има никакъв Обществен съвет оттук-насетне.
Аз съм в много добри отношения с директора на касата и се учудвам например на идеята да привличаме чуждестранни специалисти тук и да обучаваме нашите млади специалисти, за да придобият опит и квалификация, особено в трансплантациите, защото те сега са най-коментирани. Ние имаме голяма потребност от повишаване на квалификацията на специалистите и от прилагане на съвременните методи на лечение. Аз обаче имам чувството, че това се коментира от хора, които никога не са стъпвали в една чуждестранна болница. Познавам проф. Масимо Малаго и бих казала, че той би направил една прекрасна операция, обаче пак поставяме интереса на детето на първо място. Какъв е рискът то да оцелее във времето, в което ние чакаме, защото проф. Масимо Малаго не го канят само в България, него го канят в цял свят. Това може да стане със всички други професори, които биха поканили. Какъв е интересът децата да чакат? Всеки водещ специалист в съответната област си има изисквания – за екип, за технологии, апаратура. В много български болници гостуват чуждестранни специалисти. От опит знам, че когато един специалист е поканен да оперира тук, той иска да знае какво ни е оборудването, какви технологии прилагаме, иска да му бъдат изпратени снимки на операционната зала и иска да знае с каква квалификация е екипът, който ще му асистира. Едва тогава казва, че ще прецени дали да не си донесе инструментариум, дали да не си води екип, за което също се плаща. Така че това е една много рискована крачка. Начинанието е добро, но изисква време, изисква изграждане на системен подход, изисква сключване на договори с тези специалисти, с определени срокове, за да сме сигурни, че когато поискаме съдействие ще бъде реагирано навреме. Някой помислил ли е за тези неща?

Някой помислил ли е какъв е капацитетът на този фонд сега и какъв е капацитетът на международната дирекция на НЗОК? Тия хора, и особено директорът на международната дирекция, за мен са най-компетентните по координацията на системата в областта на здравното осигуряване. Няма по-добри. Те обаче се задъхват от работа. Как може, когато ние от фонда искаме да бъде издаден един формуляр S2 за два часа, те да го правят и как може когато поискаме същия формуляр от министерството на здравеопазването, да го бавят четири седмици?

Така че в Касата също нямат достатъчно капацитет. Някой помисли ли, че като отиде капацитетът на фонда там, тези хора трябва да синхронизират дейността си. Натоварването на едните и другите ще бъде още по-голямо, отколкото досега. В никакъв случай по-малко, ако не се назначат допълнително експерти. Някой помисли ли за това? Това също струва много пари.

Да дариш живот

07da00e383d0881ed3ca8a8acbeba107 XL

Ако няма Обществен съвет, как ще има контрол над решенията и прозрачност?

Аз ви казах вече. Те не са се разбрали. Министърът говори едно, директорът на Касата друго. В нормалните държави обществените средства винаги са под обществен контрол. Трябва да се направи така, че да има някаква функция, с която обществото да може да разбира какво се случва с тези пари. Биха могли да кажат, че това ще става с отчети и доклади, които ние ще виждаме, което не знам дали ще бъде достатъчно. Един прост пример. Децата за лечение в чужбина не кандидатстват само при нас. Те кандидатстват директно и в Касата. Процедурата долу-горе е същата, защото и те имат външни експерти, и те работят с националните консултанти, председателите на дружества и т.н. Те си имат вътрешна комисия, която одобрява, отхвърля или решава частично да заплати лечението, но контактът между нас липсва и това също съм го отчела пред министъра. Ние не знаехме колко деца до 18-годишна възраст са получили формуляр S2 от Касата и са финансирани директно. Има контакт само когато ние изпращаме нашите деца, подали заявление във фонда. Имахме случай, в който ние бяхме отказали да финансираме може би 10-ия контролен преглед на дете, след като в правилника пишеше до три контролни прегледа, макар че това е много бюрократична процедура, защото никога не знаеш как ще се развият нещата при малките пациенти. Сумата за въпросното дете не беше висока. Родителите настояваха, написаха жалба, която ние разгледахме. После кандидатстваха в НЗОК и одобриха молбата им. Така установих тази липса на информация между нас. Касата също работи по тази координационна система за лечение на преференциални цени в ЕС. Тя е длъжна да приеме заявлението, да даде решение. Тогава бях говорила с директора на международната дирекция на Касата, да изготвим механизъм, така че да знаем кои деца се финансират от тях и кои деца, които са получили отказ при нас, кандидатстват там. Уви, не ни стигна времето.

Какви са шансовете на децата за лечение на чужбина след преминаването на фонда към НЗОК? Намаляват ли?

Не бива да намаляват. Всяко дете трябва да има шанс. Затова си позволявам да се обърна към всички родители, на които децата подлежат на лечение – да нямат абсолютно никакви съмнения, че трябва да подадат документи за лечение на техните деца. И още веднъж се връщам към дарителските сметки. Защо са необходими след като този фонд има достатъчно средства на този етап, за да бъдат лекувани тези деца?

Д-р Троева, предполагам знаете какво се случва с тримесечното бебе, което чака за чернодробна трансплантация. Операцията му трябва да бъде извършена възможно най-скоро. Родителите направиха предварително проучване и установиха, че няма шанс детето да бъде изпратено в чужбина. За да не губят време в процедури стартираха дарителска кампания.

Пак ви казвам, това не бива да се случва, никой не бива да влияе върху тези хора, да твърди, че тяхното заявление няма да бъде одобрено и детето няма да бъде лекувано в чужбина,. Това не е в интерес на детето. Всеки има право и трябва да се възползва от това право. Неслучайно в заявлението има точка – „къде желаете да бъде лекувано вашето дете“. Родителят има право да изрази мнението си. Той е човекът, който е най-близо до това дете, това е неоспоримо. Оттам-нататък се включва експертизата, която трябва да бъде колегиална, трябва да бъде морална, която трябва да бъде дадена от висококвалифицирани специалисти, които с ръка на сърцето да кажат: „Да, това го можем!“ – или – „Не, това не го можем!“ В тази връзка ви казвам за още един случай, на едно момиченце, което заварих с документи от 2015 година, за бъбречна трансплантация. Майката няколко пъти идва при мен. Накрая ми каза, че е намерила пари детето й да бъде трансплантирано в една клиника в чужбина и в крайна сметка ще се съгласи тези хора да платят трансплантацията, но трябва ли да става така. Тогава й казах, че няма да връщаме детето. Исках да разбера защо то не е трансплантирано досега. Оказа се, че майката не е била подходящ донор за трансплантация, която е трябвало да се състои във Франция, колегите там са отказали. Оттам-нататък нищо не беше придвижено. Ние започнахме наново процедурата, с подходящ донор и т.н. Взехме офертите. Пак дадоха една много прилична оферта, от същата клиника, където беше трансплантиран Байрям, и всичко вървеше добре. Стигнахме до момента, в който се иска становището на центровете, които правят бъбречни трансплантации на деца у нас. И пак, по същия ред както при Байрям, двете болници – Александровска и „Пирогов“ казаха „да“ на лечението в чужбина. Проф. Спасов поиска детето да лежи при него и то отиде, за да го изследват. Там колегите откриха някои неща, които бяха лекувани после в Педиатрията (болница „Проф. Иван Митев“). Професорът каза, че детето може да бъде трансплантирано в болница „Лозенец“. Имайки предвид случая с Байрям, грабнах цялата документация на това дете, отидох при ресорния заместник министър, г-н Ненков, и му съобщих, че на детето е събрана цялата документация, чака много отдавна и майката вече е на нокти. Исках съвет, защото не можеше да се протака повече. Той разгледа документацията, отиде при министъра, върна се и каза, че ако Съветът съди обективно за това дете, при две положителни становища за лечение в чужбина и едно, което е нито „не“ нито „да“, би трябвало да даде решение в полза на лечението в чужбина. Предложих детето на следващото заседание, обърнах внимание на ОС какво са отговорили две водещи наши клиники, които са го написали черно на бяло. Общественият съвет съвсем обективно си взе решение детето да бъде изпратено в чужбина.

Д-р Троева, ако директорът не обърне внимание на ОС, при две становища от клиники за лечение в чужбина и едно за лечение у нас, каква е вероятността ОС съвет да не гласува детето да бъде изпратено?

Когато отидох във фонда, се опитаха да ми кажат, че ще имам голям проблем с ОС, че с него се работи много трудно. Че там има хора неспециалисти, че си позволяват да изразяват мнение, което не съответства на мнението на експертите. За шестте месеца, в които бях директор на фонда, не видях нито един член на ОС да застане срещу решение на външен експерт или пък да не се съобрази с мнението на двама или трима водещи специалисти, което е в полза на здравето и живота на детето. Не видях такива случаи. Имаше спорове, имаше понякога стресови ситуации, имаше моменти, в които някои от членовете на ОС напускаха, но в крайна сметка всичко се решаваше в полза на детето. Дори съм чувала членове на съвета, които не са медицински специалисти, да казват: „Добре, какво правим сега, пак сме на кръстопът, нека да кажат колегите експерти, какво да правим в този случай?“ - Винаги са се съобразявали с мнението им. И пак трябва да се има предвид, че при едно тежко болно дете 2 и 2 не е 4. Дори две отрицателни мнения да имах и едно положително, аз бих върнала това решение, ако е отрицателно, на следващия съвет, и както сега дава възможност правилника бих го изпратила за комисия. На първо място е интересът на детето.

Значи се върнахме в началото на разговора, на темата за морала.

Да, морала. Аз ви казах – морал в здравеопазването, медицинска етика и най-накрая идва финансирането. Но според мен тези неща се обърнаха някак си, макар че не искам да приема тази мисъл. И нещо много важно: Никой не трябва да се страхува, че ще го предадат на прокуратурата, защото е спасил детски живот.

Интервюто взе Янка Петкова


За д-р Троева:

Troeva


Д-р Тинка Троева е завършила медицина в Медицинска академия - София през 1979 г., специализира "Детски болести". Има магистратури по "Международни икономически отношения" от УНСС и "Обществено здраве" от Университета Билефелд, Германия. През 1986 г. тя придобива и специалност по "Социална медицина", а през 1989 г. - по "Медицинска информатика" и "Здравен мениджмънт" в София. До 1996 г. д-р Троева има редица специализации по промоция и превенция на здравето в Люнебург и в Кралския колеж в Кеймбридж, Великобритания, по социална педиатрия в Германия и Австрия, както и по управление на здравното осигуряване в Германия, Холандия и Чехия. Била е съветник в Комисията по здравеопазване в 37-то Народно събрание и главен съветник в 38-то Народно събрание. Осем години е ръководител на Службата по трудовите и социалните въпроси към Министерството на труда и социалната политика. Експерт е в областите на координацията на системите за социална сигурност в ЕС - пенсионно, здравно осигуряване, обезщетения при заболяване и майчинство, семейни обезщетения, лечение и превенция на български граждани в ЕС, трудова миграция и интеграция. През 2001 г. д-р Тинка Троева е избрана за Жена на годината от Американския библиографичен институт за цялостен обществен ангажимент и принос към отделните обществени групи. През 2012 г. КНСБ я награждава за активно съдействие и подкрепа на българските работници в Германия. Оглавява фонда за лечение на деца от март до септември 2017 г.


:

 

Автор: Мария Пеева

Бях решила да не влизам тази година в редовните спорове има ли място за Хелоуин по нашите земи, но в любимата ми група мами нинджи отново подхванахме темата и нямаше как да не я проследя. Разбира се, мнения всякакви изчетох - от “осанна” до “разпни го”, но искам да споделя с вас нещо, което истински ме развесели.

Няма спор, че децата обожават този празник. Повечето. По мои лични данни - 75 процента. (Да не се приема сериозно, защото статистиката ми е от моите четири деца - трима го чакат с нетърпение, а на един му е напълно безразличен и най-много да изяде бонбоните на братята си.)

Някои родители са много против да се отбелязва в училища и детски градини, но истината е, че не учителите настояват за това, а самите деца. Кое хлапе не обича да се маскира и да яде бонбони, в крайна сметка? Две неща е много трудно да наложиш на децата - да ги накараш насила да се радват на нещо или да ги накараш да мразят нещо, което им е забавно? И докато според мен правилният въпрос е - защо изобщо трябва да се отнема забавлението по какъвто и да е повод, някои по-консервативно настроени родители вероятно се питат по какъв начин да накарат заблудените си деца да забравят тези “сатанински ритуали”? Е, не се хабете, със забрани няма да стане, най-много родителите да излязат старомодни и задръстени. Но една майка сподели велика идея, която толкова ме разсмя, че не мога да я премълча.

Вместо да им забраняваме да празнуват, да накараме децата да намразят този празник! Ще проработи безотказно!

44968971 311638616098005 8630873082099138560 n

Ето и коментара на Нина Мочева:

Ако наистина е проблем за толкова хора тая Хелоуинска програма в училища и градини, има един сигурен начин да се отвратят децата веднъж завинаги и ще си спре от само себе си - да се побългари. Вместо да ги карат да се преобличат с костюми - да ги накарат да научат по едно стихотворение по случай Хелоуин. Ако може, 5 строфи. Който не знае стихотворение, ще се черви пред целия клас. Да се изиска да се научи основателят на Хелоуин кой е и да се отговори на въпроси, свързани с началната му история. Може да се направи и манифестация. Нещо такова да се спретне, и работата ще се разкисне бързо, уверявам ви...

Така че, ние, майките на деца, които обичат Хелоуин, предлагаме на учителите план в седем стъпки за трайно елиминиране на този антипатриотичен и антирелигиозен празник.

1. Вкарайте празника в официалната програма на училището.

2. Направете дълъг и сложен график на проявите, свързани с него.

3. Накарайте децата да научат историята му през годините и да държат тест с оценки. Евентуално може да се помисли и да се добави в малките матури.

4. Нека наизустят стихотворение от няколко строфи, на което ще ги изпитате в час, на дъската пред всички.

 5. Организирайте манифестация или шествие със задължително присъствие и костюми. За костюмите дори може да се направи обществена поръчка с “тайно наддаване”.

6. Нека някой прочут български певец напише песен за празника в патетично-сълзлив стил, която всички деца задължително ще трябва да пеят на два гласа.

7. Нека сладките и бонбоните се приготвят в стола на училището от здравословни продукти.

Хелоуин - кръв, пот и рецепти

44981066 355777398521310 698549595738734592 n

Гарантирам ви, че ако всичко това се случи, само след една година целият ентусиазъм на децата ще се стопи като шоколадов бонбон в детско джобче и само като чуят за Хелоуин, малките вампири ще пуфтят от досада.

А междувременно ми хрумва една много радикална идея... Защо просто не помислим как да преборим отегчението от българските празници и да ги направим наистина интересни за децата? Може би тогава чуждите няма да ни дразнят толкова.

Прочетохте ли: 

Хелоуински костюми за секси мамчета

Хелоуин и прекалените светии

Ле'ски е супермен

 

Автор: Валентина Вълчева

Много е важно човек да има адекватна самооценка, най-малкото поне за да не става за смях и на кокошките. Разбира се, аз определено вярвам, че един ден ще бъда велика и известна в някаква област, макар да очаквах това да ме сполети преди доста време, но… със сигурност знам, че няма да стана велика и известна домакиня. Не ме разбирайте погрешно! Изпитвам единствено възхищение и здравословна доза завист към онези жени, които с лекота жонглират с деца, готвене, пране, чистене, пазаруване и всички онези битовизми, които мен ме превръщат само в уморена до смърт невротичка, склонна към крайна вербална агресия.

Винаги съм знаела, че не ставам дори за зрител на „Мастършеф”, „Хел`с китчен” и всички останали кулинарни програми, а ако шеф Манчев ме види в кухнята, вероятно ще си фламбира дипломата и ще се преквалифицира в зидаро-мазач, но две загорели манджи в един ден някак си са твърде много дори за моите възможности. Обаче ето – случи се! И ако първата манджа с лека магия, два домата и лъжичка захар все пак я спасих, то втората направо си я изпепелих. Добре поне, че тенджерата отървах.

Шерше ла суп

889c4ff35cfe1f2875be51f99e27a090 XL

Та по този повод седнах и си направих една малка ретроспекция. Аз – в кухнята. И си давам сметка, че положението, ако не е трагично, то със сигурност е някъде около „трагикомичното”.

За да обрисувам най-добре точно какво имам предвид, достатъчно е само да кажа, че мъжът ми понякога в пристъп на нежност ме нарича „бедствие мое”. За пръв път, ако не се лъжа, го чух от устата му, когато без да искам му напълних врата и гащите със замръзнала царевица, докато пържеше една риба. Той беше на терасата. Аз бях в кухнята. Значи… представете си какво съм успяла да сътворя с пакет замразена царевица!

Обаче той, както винаги, остана непоклатим като крепостта „Баба Вида”. Дори не се обърна, а само въздъхна в смисъл „пак ли?!”:

- Що не идеш да си гледаш телевизия, бедствие мое?! Остави готвенето на мен!

В лѝстата с личните ми постижения през годините място са намерили рецепти като макарони с ракия, салата със сода за хляб, винен кебап с оцет, баница със сирене без сирене, пържени яйца със заливка от кока-кола, пилешки хапки със същата заливка (вече се досещате, че кока-кола се ползва с особено уважение у нас), свинско със сладко от сини сливи (впоследствие се оказа, че все пак има такава рецепта в унгарската кухня, ако не се лъжа, но при мен определено не беше търсен ефект), шоколадови мъфини, поръсени обилно със сол, филийки с пастет и пудра захар и още няколко подобни стряскащи комбинации от вкусове и аромати. Имам в актива си записан и котлон, който се наложи да изхвърля, защото не успях да отлепя тенджерата от него… Обаче пожарна все още не се е налагало да викам. Това е добре, нали?

Никога вече домакиня

890602090856167d6e437c240c8755b2 XL

Има си и добри страни всичко това, де. На същия случаен принцип открих, че варената царевица много върви със соев сос например. Шоколад с чипс също не е лоша комбинация, даже май вече има такъв и на пазара, но шоколад с водка определено не върви. Изпробвано! Ракия с удавен бонбон-лукче в чашата също не се връзват вкусово, но това са лични предпочитания. Може пък на някой по-радикализиран кулинарен екстремист да му хареса.

Но всичко това не е от липса на желание – да не си помислите! Напротив. Просто понякога, дето разправяше и Тодор Колев, желанието е по-голямо от възможностите. Готвенето не ми е стихията – примирила съм се. Мъжът и децата обаче все още таят някакви надежди за мен. А аз как да им призная, че няма представа каква е разликата между задушено и варено? И какво, по дяволите, означава „нарязвате на кубчета”?! На колко големи кубчета? Колкото зарче? Колкото кибрит? Колкото кубче „Рубик”? Или „на ситно”. Колко точно ситно е ситното? И „разбивате” еди-колко-си яйца…? Разбивате колко дълго?

В такива моменти винаги си спомням за баба ми, лека ѝ пръст. Когато веднъж я попитах колко захар да сложа в някакъв крем, отговорът беше (запазвам диалекта в оригинал): „Една шъпка и малко свише.” Разбирайте го както искате!

Рецепта за кекс

ae518958e99d053c5e2b7ccbf7c8fc40 XL

Аз държа на конкретиката. Колко точно? Кога точно? В каква поредност? Затова менюто ми е ограничено, но пък отработено почти до съвършенство. Два вида кекс, два вида мъфини, меденки, спагети, няколко супи, основни и салати... Останалото минава в графá „кулинарни експерименти”, в които основна съставка е елементът на изненадата. Разбирате, че понякога успявам да изненадам дори себе си, нали?

Боб с разтворима протеинова напитка вместо брашънце за сгъстяване как ви звучи? Гаден е. Но пък съм царица на пилето с ориз. Даже майка ми го признава. И което е по-важното – мъжът ми също.

Милото е, че фамилията не протестира особено. Но за всеки случай, когато готвя гъби например, ям първо аз, около час преди другите. А котката, малко след като се засели вкъщи, прояде краставици – мога да приложа видеоклип, ако не вярвате. И това – без дори да е опитвала от манджите ми.

Та мисълта ми е, че кухнята определено не е моето царство, колкото и НЕженствено да звучи това. Ето, казах си го! Признат грях – половин грях. И вярвам, че не съм сама, нищо, че не си признавате.


Препоръчваме ви още:

Захарче, сготви ми пак!

Ние, несръчните

Как да накараш жена да ти готви

  1. Най-популярни
  2. Най-нови
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам