Аз, домакинята
Автор: Валентина Вълчева
Много е важно човек да има адекватна самооценка, най-малкото поне за да не става за смях и на кокошките. Разбира се, аз определено вярвам, че един ден ще бъда велика и известна в някаква област, макар да очаквах това да ме сполети преди доста време, но… със сигурност знам, че няма да стана велика и известна домакиня. Не ме разбирайте погрешно! Изпитвам единствено възхищение и здравословна доза завист към онези жени, които с лекота жонглират с деца, готвене, пране, чистене, пазаруване и всички онези битовизми, които мен ме превръщат само в уморена до смърт невротичка, склонна към крайна вербална агресия.
Винаги съм знаела, че не ставам дори за зрител на „Мастършеф”, „Хел`с китчен” и всички останали кулинарни програми, а ако шеф Манчев ме види в кухнята, вероятно ще си фламбира дипломата и ще се преквалифицира в зидаро-мазач, но две загорели манджи в един ден някак си са твърде много дори за моите възможности. Обаче ето – случи се! И ако първата манджа с лека магия, два домата и лъжичка захар все пак я спасих, то втората направо си я изпепелих. Добре поне, че тенджерата отървах.
Та по този повод седнах и си направих една малка ретроспекция. Аз – в кухнята. И си давам сметка, че положението, ако не е трагично, то със сигурност е някъде около „трагикомичното”.
За да обрисувам най-добре точно какво имам предвид, достатъчно е само да кажа, че мъжът ми понякога в пристъп на нежност ме нарича „бедствие мое”. За пръв път, ако не се лъжа, го чух от устата му, когато без да искам му напълних врата и гащите със замръзнала царевица, докато пържеше една риба. Той беше на терасата. Аз бях в кухнята. Значи… представете си какво съм успяла да сътворя с пакет замразена царевица!
Обаче той, както винаги, остана непоклатим като крепостта „Баба Вида”. Дори не се обърна, а само въздъхна в смисъл „пак ли?!”:
- Що не идеш да си гледаш телевизия, бедствие мое?! Остави готвенето на мен!
В лѝстата с личните ми постижения през годините място са намерили рецепти като макарони с ракия, салата със сода за хляб, винен кебап с оцет, баница със сирене без сирене, пържени яйца със заливка от кока-кола, пилешки хапки със същата заливка (вече се досещате, че кока-кола се ползва с особено уважение у нас), свинско със сладко от сини сливи (впоследствие се оказа, че все пак има такава рецепта в унгарската кухня, ако не се лъжа, но при мен определено не беше търсен ефект), шоколадови мъфини, поръсени обилно със сол, филийки с пастет и пудра захар и още няколко подобни стряскащи комбинации от вкусове и аромати. Имам в актива си записан и котлон, който се наложи да изхвърля, защото не успях да отлепя тенджерата от него… Обаче пожарна все още не се е налагало да викам. Това е добре, нали?
Има си и добри страни всичко това, де. На същия случаен принцип открих, че варената царевица много върви със соев сос например. Шоколад с чипс също не е лоша комбинация, даже май вече има такъв и на пазара, но шоколад с водка определено не върви. Изпробвано! Ракия с удавен бонбон-лукче в чашата също не се връзват вкусово, но това са лични предпочитания. Може пък на някой по-радикализиран кулинарен екстремист да му хареса.
Но всичко това не е от липса на желание – да не си помислите! Напротив. Просто понякога, дето разправяше и Тодор Колев, желанието е по-голямо от възможностите. Готвенето не ми е стихията – примирила съм се. Мъжът и децата обаче все още таят някакви надежди за мен. А аз как да им призная, че няма представа каква е разликата между задушено и варено? И какво, по дяволите, означава „нарязвате на кубчета”?! На колко големи кубчета? Колкото зарче? Колкото кибрит? Колкото кубче „Рубик”? Или „на ситно”. Колко точно ситно е ситното? И „разбивате” еди-колко-си яйца…? Разбивате колко дълго?
В такива моменти винаги си спомням за баба ми, лека ѝ пръст. Когато веднъж я попитах колко захар да сложа в някакъв крем, отговорът беше (запазвам диалекта в оригинал): „Една шъпка и малко свише.” Разбирайте го както искате!
Аз държа на конкретиката. Колко точно? Кога точно? В каква поредност? Затова менюто ми е ограничено, но пък отработено почти до съвършенство. Два вида кекс, два вида мъфини, меденки, спагети, няколко супи, основни и салати... Останалото минава в графá „кулинарни експерименти”, в които основна съставка е елементът на изненадата. Разбирате, че понякога успявам да изненадам дори себе си, нали?
Боб с разтворима протеинова напитка вместо брашънце за сгъстяване как ви звучи? Гаден е. Но пък съм царица на пилето с ориз. Даже майка ми го признава. И което е по-важното – мъжът ми също.
Милото е, че фамилията не протестира особено. Но за всеки случай, когато готвя гъби например, ям първо аз, около час преди другите. А котката, малко след като се засели вкъщи, прояде краставици – мога да приложа видеоклип, ако не вярвате. И това – без дори да е опитвала от манджите ми.
Та мисълта ми е, че кухнята определено не е моето царство, колкото и НЕженствено да звучи това. Ето, казах си го! Признат грях – половин грях. И вярвам, че не съм сама, нищо, че не си признавате.
Препоръчваме ви още:
Свързани статии (по етикет)
- Най-популярни
- Най-нови
