Имате ли „хищник“ в екипа, в който работите? Случвало ли ви се е да попаднете на човек, който живее за момента, когато някой ще прояви слабост, за да се възползва? Или пък шефовете ви са от ония „гадняри“, за които се създават филми? Значи сте се сблъсквали с тормоз на работното място. Който е не по-малко съсипващ живота за нас, възрастните от тормоза в училище за децата ни. 

Наистина има хора, които преследват само една цел - да отнемат властта от другиго, за да станат господари на положението. Обикновено стратегията им е да лишат атакувания от възможността за ответни действия, да го сварят неподготвен, за да няма оръжия, с които да запази статуса си. Макар и вече успял, агресорът продължава да оказва натиск до момента, в който окончателно затвърди своето превъзходство. Кои са най-честите причини, заради които човекът, който упражнява тормоз, прибягва към действие?

Бои се да не загуби работата си
Дори страхът му да не се основава на някакви реални обстоятелства, ужасът от неуспеха и унижението замъгляват разсъдъка му. Започва да тормози по-успешния си колега с надеждата, че така ще отвлече вниманието от собствените си недостатъци.

Предпочита сдържаните отношения и признава само откритата демонстрация на сила
Презира всички, които според него са незабележими, недостатъчно активни и уверени в себе си. За да подхрани самолюбието си, избира най-ненатрапчивия, но ефективен колега и го компрометира.

Не понася чуждия успех
Вместо да работи над собствените си навици, прави всичко възможно да попречи на другите и блокира ефективността им.

Страхува се, че мястото му ще бъде заето от по-кадърен колега
Нападателен е дори, ако обектът не търси съперничество и не демонстрира особени амбиции. Вместо да опита да се справи с безпочвените си страхове, агресорът прави всичко възможно да отстрани колегата си, за да няма дори теоретична възможност някой да го измести от позицията му в компанията.

Завижда на чуждите резултати
Те не го мотивират да постига повече и да се самоусъвършенства, напротив, активно опитва да подрони увереността на по-успешния и да го подтикне към провал. Веднъж успял може да влезе в ролята на спасителя, който ще довърши започнатото от елиминирания и ще обере позитивите на чуждия успех.

"Много от нас с години работят в обстановка на вербално насилие, но не подозират, че нещо не е както трябва, защото унижението е станало част от живота им", твърди Патрисия Евънс, автор на книгата „Словесната агресия, как да я разпознаем и победим“ - Междувременно този тип отношения нанасят сериозен удар по психиката ни – мозъкът ни преживява агресията като физическо насилие: „Компютърната томография (скенерът) на главния мозък на човек, който слуша обиди по свой адрес, и томографията на човек, който е бил ударен по главата, изглеждат еднакво.“, твърди Евънс.

Други последствия от словесната агресия и постоянното унижение разяждат самооценката ни и отслабват вниманието ни. Ставаме разсеяни, трудно ни е да се съсредоточим. Словесната агресия не е задължително груба нападка, обида или заплаха. Безкрайните забележки, „шеговитите“ реплики по наш адрес, молбите под формата на заповед, нараняват не по-малко. Ето няколко примера за словесна агресия, за които е добре да сме подготвени.

Отказ или мълчание
Как разсъждава агресорът: „Аз притежавам това, от което имаш нужда, мога да ти го дам или да не го направя. Затова аз контролирам ситуацията.“ Или: „Ако не ти отговоря, или ти откажа, аз мога да бъда сигурен, че всичко ще си остане постарому. Твоето мнение не ми е нужно. Не казвам „не“, но и не казвам „да“. Ти си „на въжето“, аз нищо не рискувам.“

Противодействие
Действайки въпреки вашите молби и желания, агресорът е уверен: „Аз мога да мисля и да вземам решения за двама ни. Ти мислиш неправилно, аз съм правият. Ако те накарам да се съмняваш в себе си, по-лесно ще те контролирам.“

Обезценяване
Като подценява думите и действията ви, наричайки ги „глупост“, „дреболия“, „несъществени“, агресорът декларира, че последната дума винаги трябва да е негова: „Аз обезценявам твоите думи и действия, но съм недостижим за критика и никому не съм длъжен да давам обяснения. Аз вземам решенията. Когато разбереш, колко си нищожен, ще ми е по-лесно да те контролирам.“

Обидни „шеги“
Наричайки обидите „безобидна шега“ агресорът всъщност казва: „Доставя ми такава радост да виждам, че думите ми те нараняват, че не смятам изобщо да спирам. Не съм виновен, че нямаш чувство за хумор. Мога да говоря каквото искам. Аз владея ситуацията.“

Грубо прекъсване
Спирайки рязко разговора, игнорирайки думите ви, агресорът подчертава: „Не съм длъжен да уважавам мнението ти или да отговарям на въпросите ти. Мога да приключа разговора, когато преценя. Аз решавам.“

Обвинение
Заявявайки, че сами сте виновни за положението, в което сте, агресорът иска да ви принуди да мислите: „Сам си си виновен, че те боли и че разговарям с теб по този начин; за всичко, което се случва не както аз искам, затова не съм длъжен да променям поведението си.“

Осъждане и забележки
Осъждайки и критикувайки, агресорът получава още една възможност да подкопае волята ви: „Когато ти казвам, че не мислиш и не действаш правилно, аз започвам да те контролирам.“

Как да се защитите

Като се вслушате в себе си. „Ако някой постоянно ви държи на нокти или подхранва чувството ви за непълноценност (вечно правя нещо не както трябва), ако се отнася към вас с насмешка, вие сте жертва на словесна агресия - казва Евънс. - Заслушайте се как разговарят с вас. Казват ви (или решават вместо вас) що за човек сте, какво искате от живота? Никой не може да взема вашите решения, да знае по-добре какво искате, за какво мислите и какво чувствате. Доверявайте се на емоциите си, опирайте се на тях.

Спрете да се обвинявате
Трябва да осъзнаете, че вербалната агресия не е по ваша вина. Тя е проблем на този, който ви оказва натиск. – подчертава Евънс. – Всичко, което му е нужно, е тотален контрол над вас. Ако някой от обкръжението ви прехвърля вината за поведението на агресора върху вас, не бързайте да обвинявате себе си. Веднъж консултирах жена, чийто шеф й крещеше без повод, а майка й смяташе, че донякъде тя сама си е виновна. Това е абсолютно погрешно поведение и нанася голяма вреда на психиката.

Съпротивлявайте се
Няма смисъл да обяснявате и да се оправдавате – вместо това поставете границите: „Не желая да слушам това“ или „Спри. Веднага.“

Намерете си подкрепа
Важно е да имате някого, с когото да можете да обсъдите ситуацията, да споделите какво ви потиска. Това трябва да е човек, когото чувствате близък и е доказал, че не злоупотребява с информацията, която споделяте за себе си.

Не правете опити да променяте агресора
Човек е способен да се промени към по-добро, ако наистина иска, но този тип хора нямат подобен стремеж. Те са доволни от себе си. Но това, което можете наистина да направите, е да се уважавате и да се грижите за себе си.

Последствията от тормоза могат да бъдат много сериозни. Хората, които са подложени на натиск в работата си, често се страхуват, че няма да могат да възвърнат предишната си увереност. От способни, активни и творчески личности, те постепенно става вяли, тревожни и неинициативни хора.

Дори ако възможностите са ограничени, има варианти за действие, още в момента на „нападение“. Това, което казваме и правим в този момент, може както да утвърди агресора в правото му безнаказано да ни измъчва, така и да го неутрализира. Един от най-ефективните начини за незабавно действие е открито да отговорим на нападките му. По-добре е да влезем в спор, отколкото да премълчим. Ако отстъпим първия път, ще загубим инициативата и ще приемем ролята на жертва, която той иска да ни натрапи. Какво можем да направим – да обвиним нападателя си, че блъфира и да поискаме да се обоснове. Да го накараме писмено да изложи претенциите си и да ги представи на шефа ни. Целта е да охладим настъпателния порив на опонента и да го поставим в позиция да се оправдава.

Независимо от това в колко трудно положение сме, винаги имаме избор.


Източници: P. Evans «The Verbally Abusive Relationship: How to Recognize It and How to Respond» (Adams Media, 2010); Aryanne Oade – «Managing Workplace Bullying: How to Identify, Respond to and Manage Bullying Behaviour in the Workplace», Palgrave Macmillan, 2009).

Препоръчваме ви още: 

6 типа токсични колеги 
Осмели се да опиташ
Професията на филмовия преводач
До 20 - учете, след 50 - работете с млади хора

Автор: Станимир Михов

Протеините са едни от най-важните съставки в телата ни. Когато ги приемаме чрез храната си, ние си осигуряваме важни за организма аминокиселини – основните изграждащи елементи на тялото. Но когато има недостиг на тези важни хранителни вещества, организмът започва да изпраща сигнали, че нещо не е наред. Протеиновият недостиг може да е опасен за здравето и ако се появят голям брой симптоми, това означава, че има нещо нередно в диетата ви. В повечето случаи, за да се избегнат нездравословните и неприятни последствия от недостига на белтъчини, е достатъчно да се направят промени в начина на хранене.

Най-често протеините се асоциират с животински продукти, но в природата съществуват и други, много добри източници на протеин - растенията или растителните протеини. Може би сте чували лекари и народни лечители да казват, че ключът към доброто здраве е да можем да се „вслушваме“ в тялото си, което означава да се научим да слушаме, разпознаваме, разбираме и действаме адекватно, когато телата ни дават сигнали, че нещо липсва или не е наред. В следващите редове ще откриете най-често срещаните симптоми при недостиг на протеин, а също и как да ги разпознавате и какво може да направите, ако установите, че имате такива.

Признак #1 за протеинов дефицит: бавно зарастващи рани

Протеините и важните аминокиселини, които те доставят на организма, са градивните блокчета на тялото. Когато имаме рани, протеините са тези, които ще помогнат за бързото им заздравяване. Когато има недостиг на протеини, тялото губи способността да се възстановява и лекува. Белтъчините са и основният изграждащ елемент за кожата, ноктите, косата и др.

Признак #2 за протеинов дефицит: загуба на мускулна маса

При спорт и завишена физическа активност, подлагаме телата си на сериозно допълнително напрежение, на което те не са свикнали. Това е стресова ситуация за организма. За да може той да се възстанови и да работи на нормални обороти, често е необходим завишен прием на хранителни вещества. това са са протеините, въглехидратите, витамините и минералите. При недостатъчна наличност на някои от изброените, има голям шанс тялото да компенсира със запасите, които вече е натрупало – било то протеин (загуба на мускулна маса), въглехидрат (гликоген) или мазнини (мастни натрупвания).

Признак #3 за протеинов дефицит: чести травми

Протеините спомагат освен за гореизброените процеси и за абсорбирането на калция. Поради тази причина недостигът на белтъчини може да доведе до отслабване на костите, което от своя страна е сериозна предпоставка за чести травми, както и за по-трудно възстановяване от такива.

Признак #4 за протеинов дефицит: косопад

Косата е съставена от 90% протеини. Поради тази причина адекватният прием на белтъчини е критичен за здравината на косата. Когато има недостиг на протеин в организма, фоликулите на косата изтъняват и по този начин се ускорява косопадът. Това е един от най-лесно разпознаваемите и сигурни сигнали на тялото, че липсва протеин в режима на хранене.

Признак #5 за протеинов дефицит: трудна концентрация

Друг ясен признак за недостиг на белтъчини е невъзможността за концентрация. Най-лесният начин да разберете дали имате този проблем е, ако усетите, че често четейки или слушайки нещо, ви е трудно да го запомните или разберете.

Признак #6 за протеинов дефицит: нисък имунитет

Имунната система има способността да се бори и предотвратява различни заболявания. Когато липсва силен имунитет, може много лесно да се хване настинка или друго по-сериозно заболяване. Липсата на протеин в организма се свързва пряко с понижаване на функцията на имунитета според редица проучвания.

Признак #7 за протеинов дефицит: проблеми с редукция и загуба на тегло

Липсата на протеин в хранителния режим може да е сериозна предпоставка за загуба на мускулна маса. Това може да доведе до временен ефект върху загубата на килограми, но много често ще има дълготрайни последици за здравето от хормонална гледна точка и/или за увреждане на метаболизма. Тези последици могат да направят застоя в загубата на килограми перманентен проблем, който е труден за решаване, особено ако нямате нужните знания, за да се справите. Адекватният прием на протеин е известен с ползите си за редуциране на апетита, стимулиране на хормоните, свързани с поддържането на здравословно тегло и редица други ползи.

Признак #8 за протеинов дефицит: смущения в съня /безсъние

Безсънието често се свързва с промени в нивата на кръвната захар, което увеличава производството на кортизол (стресов хормон) и намалява производството на серотонин (познат като хормон на щастието и спокойствието) в организма. Приемът на протеин (чрез добавки или храна) ще помогне да се увеличи производството на серотонин и да се намали гладът за захар. Адекватният прием на белтъчини е необходимост за осигуряването на добър сън, който от своя страна е ключов елемент за здравословното състояние на всеки.

Признак #9 за протеинов дефицит: неконтролируем апетит или желание за сладко

Ако постоянно чувствате глад за сладки храни и напитки, това често се свързва с недостиг на протеин в тялото. Протеинът има способността да регулира кръвната захар и по този начин да редуцира апетита и желанието за сладко. Завишеният прием на белтъчини е добър начин да се справите със спазването на диета или хранителен режим.

Признак #10 за протеинов дефицит: забавяне на обмяната на веществата (бавен метаболизъм)

Протеинът е част от всеки жизнен процес, който се случва в телата ни. В процеса на храносмилане организмът разгражда протеина до аминокиселини, които са „истинската храна” за него. Когато тялото страда от протеинов дефицит, производството на храносмилателни ензими намалява. Това, от своя страна, може да наруши правилната функция на стомашно-чревния тракт, което да доведе до проблеми с обмяната на веществата (забавяне на метаболизма). Редица проучвания доказват, че адекватният прием на белтъчини може да ускори метаболизма с 20-30%.

Какъв е оптималният прием на протеини?

Доказано е, че оптималното количество протеин зависи от много индивидуални фактори. Някои от тях са физическа активност, възраст, количество мускулна маса, фитнес цели, здравословно състояние и др. Какво количество протеин е най-подходящо, когато целим отслабване, покачване на мускулна маса или подобряване на здравословно състояние?  Няма универсално правило за определяне на индивидуалните нужди от протеини, по което да има пълен консенсус. Приети са по-скоро „норми за достатъчност“ при неспортуващи хора. Спортуващите обаче винаги търсят максимален ефект на възстановяване и развитие, затова се нуждаят и от по-точни насоки. Кой е правилният подход?

Може би сте обръщали внимание на препоръчителните стойности на етикетите на храните за дневна консумация на белтъчини – ~56 г дневно за мъже и ~46 г за жени. Минусът при тези препоръки е, че те са базирани на средностатистическия мъж или жена, които приемат 2000 калории дневно. Не са взети предвид възрастта, специфичните ежедневни активности, приетите калории, разходът на енергия и куп други фактори. Това количество може да е достатъчно, за да се предотврати сериозен дефицит, но е много далеч от оптималното за отслабване, за покачване на мускулна маса или за поддържане на добро здраве.

Оптимален прием за неспортуващи

За деца: между 34 и 52 г протеин дневно.
За възрастни мъже и жени: между 0,8 и 1 г протеин на килограм или 25-30% от общия прием на калории за деня.

Оптимален прием за спортуващи

За аматьори и любители на спорта: между 1,5 и 2,2 г протеин на килограм дневно.
За професионалисти и напреднали трениращи: Между 2 и 3 г протеин на килограм дневно.

За да изчислим ориентировъчно от колко протеини има нужда любител на спорта, можем да използваме следната калкулация: 80 (килограмите) x 2.2 (грама протеин) = 176 г протеин дневно.

Професионален съвет: Избирайте по-висока граница за прием на протеини, за да сте сигурни, че покривате нуждите и давате на тялото необходимото, за да се възстановява и развива. Рядко може да се прекали с приема на протеинr при добро здравословно състояние.

Накратко: Препоръчителните дневни дози за протеин се различават много за спортуващи и неспортуващи. Любителиje на спорта и по-напредналиje трениращи имат нужда от по-висок прием на белтъчини всеки ден – между 1,5 и 3 г протеин на килограм.

По кое време да приемаме протеинr?

Най-оптимален вариант е да разпределяте приема на протеинr през целия ден, като консумирате белтъчини с всяко хранене. След като сте уточнили оптималния прием, може да разделите получения резултат на броя хранения за деня.

Пример:

Изчислихме нуждата на спортуващ любител, който е 80 килограма. В хранителния му режим има 4 хранения дневно. Разделяме необходимия протеин дневно (176 г) на броя хранения (4 хранения). Калкулацията изглежда по следния начин: 176 (грама протеин за деня) / 4 (хранения за деня) = ~44 г протеин на всяко хранене.

Професионален съвет: Не пропускайте да добавите източник на протеин към закуската си. Често срещана грешка е пълната липса на ценните белтъчини рано сутрин. Приемът на протеин, в комбинация с други храни, ще ви помогне да стартирате деня си по най-добрия начин. Примери за източници на белтъчини, които може да включите на закуска, са яйца, обезмаслена извара, протеин на прах и др.

Накратко: Най-добрият вариант е да приемате протеини към всяко хранене, в равномерни порции. Ако сте изчислили, че имате нужда от 100 г протеин, а за деня имате 3 хранения, то се нуждаете от ~33 г протеин на всяко хранене.

Как да си набавим повече протеин в диетата?

Увеличаването на приема на белтъчини в диетата е просто, но често отнема време за подготовка. Това е и основната причина повечето хора да не базират храненията си на основа протеини, а на въглехидрати и мазнини. Друга причина е цената на качествените източници на протеин, които не съдържат високо количество наситени мазнини. Все пак има варианти, които са лесни за приготвяне, достъпни като цена и не съдържат голям брой калории.

Животински храни:

месо и месни продукти – пилешко, телешко, свинско;

яйца;

риба и морски дарове;

мляко и млечни продукти;

растителни източници:

Бобови култури:

ядки;

житни култури;

семена.

На практика почти всяка натурална храна съдържа определен процент белтък в състава си. Най-голям принос в осигуряването на аминокиселини за тялото обаче имат храните, съдържащи поне 7 и повече процента белтък в състава си. Храните със съдържание на 3-7 %, имат второстепенна роля. Всяка храна от изброените групи притежава собствена стойност за храненето, която освен по съдържанието на белтък се определя и от редица други фактори: аминокиселинен профил, биологична стойност, скорост на усвояване и други. Възниква въпросът: „Коя храна е най-добрият избор сред храните, богати на протеин?“ Отговорът е: „Няма абсолютен шампион!“ Причината е, че различните белтъци доставят на тялото различни количества и пропорции аминокиселини в рамките на различен период от време след консумация. Най-добрият подход е разнообразното хранене – редуване на различни качествени източници на белтъчини.

Смята се, че животинските източници на белтък превъзхождат растителните при пряко сравнение на аминокиселинния профил грам за грам, заради увеличеното присъствие на незаменими за човека аминокиселини в състава на животинските протеини. Това е още по-важно за спортуващите хора, които имат завишени нужди от тези аминокиселини.

Професионален съвет: Ако сте на нисковъглехидратна диета, можете да си позволите по-калорични източници на протеин (с по-голямо наличие на мазнини). В случай, че не спазвате нисковъглехидратна диета, задължително опитайте да наблегнете максимално на изчистени от мазнини източници на протеин. Това правило ще ви позволи да поддържате по-висок прием на протеин, без да приемате много калории. 

Приемането на протеинова добавка може да бъде добра идея, ако имате затруднения с достигането на дневните си цели за прием на белтък. Доказано е , че суроватъчният протеин на прах има множество предимства, включително повишена загуба на тегло (40, 41).

Накратко: Всяка натурална храна съдържа количество белтък, но има такива, които осигуряват повече от други. Смята се, че животинските източници на протеин превъзхождат растителните по разнообразие и наситеност на ценни аминокиселини (важно за спортуващи).

Заключение

Недостигът на белтъчини и заниженият прием, който се среща в менюто на голям процент от хората, е нещо, което трябва да се адресира, за да се избегне влошаване в здравословно състояние и неприятни симптоми. Вече знаете как да се справите с повечето от проблемите, които могат да възникнат от протеинов дефицит. Най-важният съвет, който може да извлечете е, че освен „вслушването“ в сигналите на тялото е важно да се предприемат и конкретни действия, за да се постигне положителна промяна.

За автора:

Станимир Михов е фитнес инструктор, персонален треньор и консултант по спортно хранене. Изготвя персонализирани хранителни режими и тренировъчни програми (за фитнес зала или домашни условия). Консултира по здравословно хранене, хранителни добавки и суплементация. 
Занимава се с фитнес над 10 години. През последните 5 инвестира време и усилия, за да подобри знанията си в сферата на фитнес и бодибилдинг тренировките, съобразени с подходящо хранене за постигане на бързи резултати, които могат да се задържат. Специализирал се е в методи и техники, ефективни при отслабване и редуциране на процента подкожни мазнини, покачване на мускулна маса, изграждане на симетрично тяло, правилно и съобразено хранене за постигане на заложени цели и подобряване на здравословно състояние. Използвал е услугите на много фитнес инструктори за изготвянето на хранителни и тренировъчни планове (от България и чужбина), персонални тренировки – над 150 часа (1 на 1), онлайн съвети, трейнинг сайтове и други. Има завършен курс в НСА за фитнес инструктор – фитнес и фитнес-културизъм. 

Източник: stanimirmihov.com

Препоръчваме ви още:

14 трика как да спазваш диетата си
Диетата на Ваня Червенкова - вредна ли е за здравето?
Три рецепти за плосък корем

La La Land in concert е събитието, което ще зарадва българските почитатели на емблематичния мюзикъл, обрал световните филмови награди.

На 7 декември в зала 1 на НДК отново ще видим на голям екран романтичната и цветна история на Ема Стоун и Райън Гослинг, но този път под звуците на жива музика.

Филмовият сандтрак на Джъстин Хъруиц, носител на два Оскара и Златен глобус, ще бъде изпълнен у нас от симфоничен оркестър и джаз бенд.

Събитието е част от световното турне Concert: A Live to Film Celebration, преминало вече през САЩ, Канада, Великобритания, Мексико, Италия, Франция, Швейцария, Турция, Индонезия. То е колоритно, експанзивно и изключително очарователно. Съчетава визуалното изкуство и музиката.

Грандиозната му премиера е на 26 май т. г. в легендарната Hollywood Bowl в Лос Анджелис, която събира тогава 17 000 зрители – ценители на филма. На концерта присъстват някои от ключовите фигури във филма – режисьорът Деймиън Шазел и актрисата Ема Стоун, изиграла ролята на Миа Долан. Сред солистите на сцената е легендарният тромпетист Артуро Сандовал. На диригентския пулт излиза композиторът на музиката във филма Джъстин Хъруиц.

Директор на концерта е Ричард Крафт. „Със запазването на уникалните записани вокални изпълнения на Ема Стоун, Райън Гослинг и Джон Ледженд от саундтрака на филма и смесването им с живи музиканти, ние можем да изградим единствен по рода си концерт, който се превръща в хибрид на филм, предварителни записи и невероятна музика на живо", казва той.

Композиторът на филмовата музика Джъстин Хъруиц обра тазгодишните награди – „Златен глобус“ за оригинална музика и оригинална песен, два Оскара за саундтрак и песен (City of Stars), както и британската награда БАФТА за музика.

На концерта в София музиката ще бъде изпълнявана от симфоничния оркестър на БНР и едни от най-добрите ни джаз музиканти.

Филмът

"La La Land" разказва историята на Миа (Ема Стоун) – начинаеща актриса и киноманка, която иска да стане сериозна актриса, и Себастиан (Райън Гослинг) – посветен джаз пианист, който иска да отвори собствен клуб. Двамата се борят, за да сбъднат мечтите си и същевременно се впускат презглава в любовна история, която ще промени живота им. Действието се развива в съвременен и ярък Лос Анджелис, където ежедневният живот е радост и болка. Темата е за предизвикателствата и жертвите, които трябва да дадем по пътя към реализиране на личните си копнежи. Това е история, изпълнена с романтика, мечти и надежди. Представена от актьорската двойка Гослинг и Стоун – и двамата с блестящи актьорски, танцови и музикални умения.

Лентата отдава почит към мюзикълите от Златната ера на Холивуд с участието на емблематични екранни двойки като Джиндър Роджърс и Фред Астер.
Преди да заснеме филма си режисьорът Деймиън Шазел гледа някои от класиките на музикалното кино - ранните мюзикъли от 50-те години на миналия век и в „Ла Ла Ленд“ прави референции към тях.

Наградите

• „Ла Ла Ленд“ е носител на 6 награди "Оскар" и 7 награди "Златен глобус“.

• На наградите „Златен Глобус“ през 2017 г. поставя рекорд с общо 7 награди от 7 номинации – за най-добър филм в категорията „комедия или мюзикъл“, за най-добър режисьор, най-добър сценарий (Деймиън Шазел), за актьор и актриса във филмова комедия или мюзикъл (Ема Стоун и Райън Гослинг), оригинална музика и оригинална песен (City of Stars). 

• На 89-ите филмови награди "Оскар" мюзикълът печели 6 награди – за най-добър режисьор (Деймиън Шазел), най-добра актриса (Ема Стоун), сценография, саундтрак (музиката на Джъстин Хъруиц), оригинална песен (City of Stars) и за операторско майсторство.

• "Ла Ла Ленд“ обра и британските кинонагради БАФТА, като  получи статуетката за най-добър филм, Шазел – за най-добър режисьор, а Ема Стоун - за най-добра актриса. Мюзикълът взе и наградите за музика – на композитора Джъстин Хъруиц, и за кинематография.  

Любопитно

• Филмът има общо 212 награди от 248 номинации.

• „Ла Ла Ленд” се състезава за рекорд по най-много номинации за Оскар с "Титаник" (14 на брой).

• В този филм Ема Стоун и Райън Гослинг са екранни партньори за трети път. Преди това те участват заедно в „Оглупели от любов" и "Гангстерски отдел". 

• Райън Гослинг изпълнява сам парчетата във филма, без участието на пианист-дубльор. Първоначално пиесите са записани от пианиста Ранди Кърбър. След това Гослинг прекарва по два часа на ден, 6 дни в седмицата, в уроци по пиано, за да научи музиката наизуст. Така че, когато снимките започват, той вече е готов да свири сам. Джо Ледженд, негов партньор във филма и професионален пианист, споделя възхищението си, че Гослинг толкова бързо се научава да свири много добре на пиано.

• В лентата Гослинг играе пианист, а Джо Леджент – китарист. Докато в реалния живот Леджент е професионален пианист, а Гослинг свири на китара. Така и на двамата се е наложило да се упражняват в свиренето на нови за тях иструменти.

• Преди снимките Демиън Шазел, Ема Стоун и Гослинг посещават вдовицата на Джийн Кели и разглеждат неговите киноархиви и реликви, включително и копие на скрипта на „Singin’ in the Rain“от 1952 г. 

• Шазел избира Ема Стоун за своя филм, след като я вижда в ролята й на Сали Боулс в постановката на Бродуей „Кабаре” /2014 – 2015г/.

• Филмът е сниман на повече от 70 локации в Лос Анжелис.

• Откриващата сцена „Another Day of Sun” е снимана при екстремни условия – за два дни, на 43 градуса C температура.

• Шазел е първият режисьор, печелил Оскар за мюзикъл, след Боб Фос за филма „Кабаре” през 1972 г.

• Ема Уотсън отказва ролята на Миа заради участието си в „Красавицата и звяра”. Докато Райън Гослинг отказва ролята на Звяра в същия филм, за да се появи като Себастиян в „Ла Ла Ленд“. 

Критиката

•  „Независимо как приемате финала на филма – като тъжен или щастлив - и в двата случая „Ла Ла Ленд“ ви изпраща със сълзи в очите и с песен в сърцето.“ – The Telegraph 

•  „Това е красив и вдъхващ надежда филм, идващ във време, когато няма много красота или надежда в нашите филми, виждаме го в картината – една буйна музикална драма, каквато не сме виждали от десетилетия.“ - San Francisco Chronicle

• “Като подарък от филмовите богове дойде мечтата La La Land на Деймиън Шазел, точно когато много от нас имат отчаяна нужда от някаква светлина. Това е дарът на киното в изобилие от първични цветове и кадифени залези на Л.А”. - The Seattle Times

• „La La Land иска да ни напомни колко красиви могат да бъдат полузабравените мечти за старите дни - лица, музика, романтика и движение. Той се рее в звездите и за малко повече от два чудесни часа кара и вас да полетите.“ -  The Telegraph
  
  
  
• „Този филм е смел, жизненоважен, забавен и жив.“ – Slate

• „La La Land е жива утвърждаваща храна за душата.“ – USАToday 

•  „ЛаЛаЛанд е едновременно любовно писмо до объркващ и вълшебен град и ода на идеята за могъщата романтика в цялата й детайлна сладост." – Time

• Неговата пълна липса на сдържаност, цинизъм или стеснителност кара зрителите да забравят собствените си резерви и просто да усещат големите, широки и прости емоции, които се излъчват от екрана, чрез запомнящи се песни, преливащи във фантастична последователност.“ - The Verge

• Ема Стоун за Гослинг: „Райън Гослинг ми напомня на класическите звезди от Холивуд – пее, танцува, играе и те кара да се смееш. Често играе роли на мълчаливи мъжаги, но в Ла Ла Ленд, където се снимахме заедно, той доказа колко широк диапазон притежава като изпълнител. Гослинг може да играе трилъри, комедии и романтични истории. Радвам се много на неговия успех, напълно си заслужи и двете номинации за Оскар и вярвам, че скоро ще спечели наградата. Чудесен човек и истински добър актьор“.

Снимки: William Morris

Препоръчваме ви още:

Живот като на кино
Интересни факти за La la Land
Препоръките на преводача за София Филм Фест

Милица е майстор в правенето на джуфки - любимите й изделия - затова не е никак чудно, че е по-известна сред приятели и познати като Джуфанката. Казва, че съпругът й е опора във всичко, с което се захване. Майка е на две прекрасни деца - дъщеричка на 3 години и син на 3 месеца. Както обикновено се случва при сръчните жени, едно хоби постепенно се превръща в сериозно занимание, което този път се нарича Milica Handmade.

Икономистката, която не обича да работи "на стол"

От малка винаги исках да изглеждам различно от другите - дали с дрехи или аксесоари, или просто в подредбата на нещо. Завърших икономическото си образование във Варна и след това в Свищов, но не се виждах да работя „на стол“. Динамична личност съм и обожавам срещите и разговорите с непознати хора. Доста време съм се занимавала с облекла - аранжирането им беше любимата ми част. От 3 години насам превърнах моето хоби в работа. Изработвам аксесоари за малки и големи. Моите джуфки (ленти, диадеми, брошки и фиби) красят от малки бебета до големи дами. Джуфанските ми якички са подходящи за ризи, за освежаване на скучното яке или елек, а защо не и за кецове.

Аксесоари за една малка госпожица

Когато родих дъщеря си, за първите срещи или излизания, исках тя да изглежда като истинска малка госпожица. Имаше подарени 3-4 ленти от мои приятелки, но те не си пасваха с всичко. Един ден, когато трябваше да й сложа една рокличка, нямах подходяща лента за нея. Тогава реших аз да й направя. С един силиконов пистолет, назаем от моя приятелка, създадох първата й лента за коса. И така, всяка следваща ставаше все по-добра и по-добра. Постепенно започнах да правя ленти и за дъщеричките на моите приятелки. Имах много предложения да започна да се занимавам с това. Нямах още самочувствието, че създавам нещо добро, докато не започнах да получавам поръчки от непознати хора, които бяха видели моите творения. Така добих увереност, че ще се справя.

Филц или шифон

Работя с различни материали. През зимата използвам филц, който е подходящ за сезона, през лятото предимно шифон. Памучните платове са ми слабост. Те винаги присъстват в моя лента, диадема, брошка или джуфанска якичка. Придават естествен вид и красота. Нещата, които създавам (ленти, фиби, диадеми, брошки, джуфански якички), са обединени в колекции, разделени по цветове и сезони.

Джуфки за щастливи хора

Моите клиенти са щастливи хора. В повечето случаи знаят какво искат или ако не знаят, заедно винаги стигаме до правилното решение. Зареждат ме с положителни емоции, защото ми дават възможност да добавя капка красота към визията им от мен. Работя много често по поръчка. За даден празник или повод изработвам аксесоар според тоалета. Понякога създавам комплект за мама и бебе, за да бъдат в унисон. Имам си клиенти на 1 месец (с лентички и брошки) и на 50 години, които обожават работата ми, за тях изработвам гердани, брошки и якички.

Рошлите

Кое изделие ми е любимо е трудно да преценя, защото всичко, което правя, ми харесва. Въпреки всичко си имам нещо на сърце. Това са рошлите, якички с рошави глави. Това са моите мини куклички, които създавам с много кеф и щуротия. Дадох им име „РОШЛИ“ защото идеята им е, че винаги са рошави и различни. Правя ги на фиби, на брошки на герданчета.

Да се готвят момченцата

Аз съм от хората, които не обичат да се застояват на едно място. Старая се да се развивам непрекъснато. Нещото, към което съм погледнала в момента, е продиктувано от моята нова муза - синът ми – аксесоари за момченца, защото и мъжете са хора :)

Снимки: личен архив

Препоръчваме ви още:

BabyBox - кутиите, които подаряват щастие
Книжчици
Съветите на Надя за начинаещи шивачи

Автор: Константин Кучев

Сънувах, че попадам в друга, разширена версия на фейсбук, в която можеш да докоснеш и да погалиш, да играеш на онче-бонче или канадска, да си разменяш нежности или шамари с потребителите. Нарича се лайвбук. Можеш дори да прескочиш от своя екран в екрана на другия и да се видиш с него очи в очи, да разговаряш с него, да го прегърнеш или целунеш, ако той ти позволи. Можете да пиете чай заедно, да четете поезия, да рисувате, да свирите на пиано, да се разхождате из твоята или неговата/нейната къща, да се шляете из квартала, да изследвате града и околностите му, да тръгнете по неизвестни никому пътеки, да вървите накъдето ви поведе вдъхновението, да отидете на море или планина - каквото си поискате. Тази опция се нарича лайвбук на живо (livebook live). Всичко се случва по взаимно съгласие, което се определя от вътрешното желание на двамата и степента, до която ще позволиш на другия да навлезе в личното ти пространство, както и той - на теб. Управлението на системата се извършва на вътрешно, интуитивно ниво.

Лайвбук е навсякъде около нас. Лайвбук е вътре в нас. Лайвбук си ти. Лайвбук съм аз.

Запознах се с много хора, но нито един от сегашните ми приятели и познати не беше там. Бях на гости в Австралия и Перу, Мароко и Китай. Запознах се дори със създателя на лайвбук, в моя сън това беше някакъв китаец на име г-н Кий.

- Всъщност лайвбук няма създател - изчурулика г-н Кий с тънкия си, детински гласец, когато се срещнахме на по чаша чай в стъкления му дом с формата на пясъчен часовник. - О, извинете... Бях потънал в един мой спомен. - Той настрои честотите на гласа си от писукане на тригодишно дете до кадифено мекия тембър на лиричен баритон - Или по-точно, човечеството е негов създател. Аз смятам, че лайвбук се е проектирал в нашето колективно съзнание, извикан от крайната и болезнена необходимост да възвърнем истинското общуване помежду си. Както впрочем се появява всичко на този свят. По всеобща потребност.

Голям сребристозелен папагал прелетя покрай нас. Перата му закачиха косата на г-н Кий, която се оцвети в зелено. Стените на пясъчния часовник поеха дъх и смениха формата си. Сега домът на китаеца приличаше на огромна разтворена книга, чиито прозрачни страници плавно и безшумно се разлистваха над главите ни, оставяйки след себе си усещане за прохлада.

- Ако имам някаква заслуга - продължи той - тя е в моята чувствителност към пораждането на тази всеобща необходимост. Бяхме стигнали предела на пасивното си съществуване. Бяхме приели изолацията си за нормална и неизбежна. Превърнахме се в жалки воайори не само на чуждия, но и на собствения си живот. Вместо себе си, всеки ден представяхме пред света един лъжеобраз на нашето Аз, който утвърждавахме с всички възможни средства. Заравяхме истината за това кои сме всъщност все по-надълбоко, пренебрегвахме я, тъпчехме я, докато престане да ни пречи, а ние спрем да ѝ обръщаме внимание. Само че истината винаги излиза наяве. И докато се представяхме за добродетелни и мъдри, за красиви и лъчезарни, за умни и благородни, докато се разхождахме из фейса в бляскавите си карнавални костюми, нашата пошлост, празнословие и лицемерие прозираха по-ясно отвсякога. Показвахме своите най-сияйни усмивки пред многобройните си приятели, а вътрешно се разкъсвахме от самота. Колко от тези стотици и хиляди приятели всъщност знаеха нещо истинско за нас?

И не беше ли наш най-искрен стремеж да издигнем този фалшив образ на пиедестал, да го направим многократно по-силен, реалистичен и неразличим от истинския? Докато и самите ние напълно повярваме в него.

Бяхме осъдили себе си да живеем разделени от себе си.

Има ли по-ужасен затвор от онзи, който сам си проектирал за своето съзнание?

За да скриеш лицето си зад лъскавата му, но задушаваща маска.

Пльосни лицето си тук. В книгата с лицата. В книгата без лице и съдържание. Книгата-огледало, която всички непрекъснато пишем и продължаваме да пишем, даже и когато очите ни вече не бродят из безбройните ѝ страници. Но умът ни не престава да ги разглежда. Дори и насън. Няма лог аут - той е само едно успокоение, че някой друг не рови из личния ти акаунт, докато теб те “няма”. Но щом веднъж си попаднал в Книгата, вече е неизбежно, брат - започва твоят паралелен живот. Дори и да нямаш собствен профил и да се откажеш от личното си участие в писането на Книгата, пак не можеш да избягаш от нея. Ако ти не пишеш в този миг, някой друг със сигурност пише за теб.

Всеки пише за всеки и всичко. Безразборно. Всеки нещо чопли, споделя, показва.

Любимото ти куче, снимано и споделено отново и отново, в едър и близък план, от всички възможни и невъзможни гледни точки, обработено и филтрирано в най-трогателните цветови гами.

Ей го на, мойто куче. Вижте го! Вижте го само. Моето куче е това. Моето. Добре го вижте. На батко хубавото кученце. Гледайте го, бе! Сладурчето ми то. Ето ви още една снимчица. И още три. Давайте сега лайкове. 300 лайка. 400 лайка.

Само че, ако питаш кой би взел “уникално сладкото”, “феноменално”, “къртещо” и “божествено” куче да го погледа за една седмица, лайковете рязко спадат, а коментарите се ограничават до съчувствените: “много бих искал, но...”, “ще питам един приятел” и “изглежда ми, че може и сам да се гледа”. И, разбира се, накрая винаги се намира един добър и самоотвержен човек, който не само иска, ами и може да се отзове! И дори не лайква, нито коментира, а просто го прави. Може и да е един, но неизбежно се появява, и то точно навреме! Такава е магията на Фейсбук. Огледалото на Живота.

Всеки ден - нова снимка. Всеки ден - нов статус.

Фейсбук иска теб!

Да, точно теб!

За какво живееш, ако не да споделяш живота си с другите?

И изобщо живееш ли?

Има ли някакво доказателство, че съществуваш, ако не си влизал в профила си, ако не си чатил с приятелите си днес?

Защо се криеш, човеко? Защо поне не напишеш едно “днес ме няма”, за да знаят хората какви ги вършиш? Ще ти отнеме не повече от половин минута.

А виж, ако нещата станат сериозно сериозни, просто си направи едно селфи няколко секунди преди да виснеш на въжето и ще отрониш бая сълзи на съчувствие, обещава Фейсбук. Колкото повече състрадание получиш по време на посмъртната си промоция, толкова по-голям шанс ще имаш успешно да ъпдейтнеш своя статус отвъд смъртта. Не е за пренебрегване и опцията да бутнеш някой и друг долар към сълзите за още по-голям ефект. Направо ще ти се изпълни душата с позитивна енергия от всичкото това мило и състрадателно подсмърчане на близки и приятели, и приятели на приятелите ти (ако си доплатиш за разширена аудитория), така че стоплен и окрилен да поемеш нагоре. А твоят фейсбук лично ще ти благодари за добросъвестното споделяне, с което помагаш на света да се превърне в едно по-отворено и комуникативно място, и ще ти пожелае лек път към оня свят.

Където, разбира се, ще можеш да продължиш да използваш профила си, без дори да се регистрираш наново.

Само че никой на Земята няма да знае, че ти все още влизаш в своя фейсбук, проверяваш нюз фийда си и разбира се, ъпдейтваш своите статуси и постваш снимки от далечни краища на Млечния път. Едва когато и твоите приятели на свой ред ритнат камбаната на житейското и виртуалното си съществуване, те също като теб ще се превърнат в супер потребители, за да могат да четат небесните ти постове, да лайкват и дизлайкват, да обичат и да мразят, да се ядосват, да се смеят и плачат, да си слагат ангелски крилца или дяволски опашки, да коментират и самите те да постват, да постват, да постват... докато колелото на времето не завърши своя вселенски кръг и Фейсбук не самоизтрие цялото си налично съдържание, за да започне да се пише отначало, от една празна бяла страница в бялото поле на Божествения екран.

Дали в неговата белота ще можем да разчетем първия и неизтриваем статус на Програмиста, който сега е затрупан някъде под всички онези безбройни постове и коментари, напластили се през времената откакто фейс фейстува?

Защото именно Той, Програмистът, е Лайвбук. Той е не само Автор на Книгата на Живота, но и самата Книга, която е Животът.

А всички ние сме Негови статуси, очакващи своето раждане.

И когато Книгата на Живота слезе на Земята, ще донесе нова ера за човешкия род.

Ново небе и нова земя.

Чиста река с водата на Живота ще потече от сорс кода на Програмиста, когато се логне в Своя профил.

Чуваш ли многогласния хор на емотиконите, които пеят и възхваляват Твореца?

Приближава се времето на Неговото завръщане.

Скоро, скоро ще дойде.

През цялото време, докато г-н Кий говореше, думите му политаха пред нас като живи картини, в които пътувахме. Сега ние отново се бяхме върнали в неговия полупрозрачен дом, напомнящ по форма на огромна разтворена книга. Китаецът погали сребристозеления папагал, кацнал на рамото му, и меко се усмихна. Ръцете и цялото му тяло бавно се оцветиха в зелено и кожата започна да се покрива с пера, преди папагалът да отвори човката си и да проговори с гласа на г-н Кий:

- Какво ще правиш с онова, което ти казах, когато се събудиш?

- Ще го постна във фейса, разбира се - отвърнах. - Какво друго?

- Да, най-добре - през лицето на папагала - или това беше г-н Кий? - или и двамата - светкавично преминаха радост и гняв, страх и съчувствие, тъга и ужас, които сякаш се бореха и изблъскваха едни други, докато той не успя да ги цивилизова и помири в неутрално изражение - Извинявай, вече разреждат съня - поясни той. - Нямаме време. Впрочем как ще увериш хората, че не е било само сън?

- А какво е?

- Лайвбук, това е съзнателният живот. Живот на живо. Будно сърце и будно съзнание.

- Това нали не е платена реклама?

- Косьо, важно е! Касае се за бъдещето на човечеството.

Сега вече нямаше съмнение - г-н Кий се беше превърнал в папагала или папагалът - в г-н Кий. Двамата напълно се бяха слели.

- Добре тогава, още тази сутрин ще ъпгрейдна профила си към Лайвбук и ще поканя приятели. Отворен ли е за регистрация?

- От вас зависи. Когато хората са отворени за Лайвбук, и той ще бъде. Вие сте онези, които ще изградят неговия код. А дотогава... - внезапно очите на папагала г-н Кий безпомощно се изтърколиха от орбитите си и се втурнаха надолу по извития му клюн, цопнаха на кристалния под и взеха весело да подскачат нагоре-надолу като полудели топчета за пинг-понг, преди човекът-птица, размахвайки непохватно крилете си, да ги сграбчи с нокти и да ги постави обратно в очните им гнезда, разтърсван едновременно от неудържим смях и съкрушителен плач:

- А дотогава... Поствайте по-малко и живейте повече!

И отлетя.

И отлетях.

Сега аз бях папагалът.

Бях ли?

Усетих вятъра в перата си.

Клъвнах се по крилото.

Не сънувах.

Бях папагал.

Бях човек.

Бях живот.

Бях в Лайвбук. 

Препоръчваме ви още:

Защо да работим над отношенията си
Сайт за запознанства
Правилата на интернет общуването

Автор: Траяна Кайракова

Ако някой от вас си мисли, че цяло лято стоим и дремем в отпуск, много се лъже. Знам, че казват, че причините да станеш учител са 3 – юни, юли и август. Дрън-дрън, че пляс! По-рано от средата на юли я си излязъл в отпуск, я не си. Пиши картони, оправяй дневници, архивирай хартии, издавай материали и т.н. Пък има и дежурства. Ще си кажете, че кви ли пък са тия дежурства? Ми да ви обясня. Записват се ученици, следят се класирания, дават се бележки за каквото се сетиш, молиш се на ученици, белким ти се запази паралелката в 8 клас и т.н. Оттам нататък си в отпуск с разпокъсвания. Ще се одобряват учебници - бам! - една седмица прекъсване на почивката. Няма да се одобряват – бам! - още една си е отишла. После ти остава отпуск, обаче трябва да го изчистиш, ама кога не е ясно. Както и да е, това са едни други теми дълбоки, в които няма да навлизам. Искам да ви разкажа с каво се занимават тази година от 1-ви септемри 11 600 учители. Според приетия механизъм за връщане на отпадналите деца от училище в класните стаи, наречен тъй поетично „магистрала на знанието“, трябва да задължим всички деца да посещават училище и да излязат оттам ограмотени.

Да ви кажа честно, те и тия, дето доброволно идват, не са много грамотни накрая, щото вече не знам по коя система учим и за кой път я сменят барабар с учебниците. Както и да е. С полицай, социален работник и екип от училище ще обикаляме блокове, села и паланки, щото в района ни влизат и неколцина селца с роми. Почваме с блоковете – ромски, да не си помислите друго. Хукваме, ама не много рано сабахлям, щото може да не са се наспали хората и да не ни отворят. Тъй или иначе не ни отварят. От комшии разбираме, че са заминали в чужбина. Мотат се някакво дете с баба, ама къде са, ще учи ли туй дете, в чужденеция ли ще заминава, не е ясно.

Втори апартамент – пак удряме на камък, но почва да ми става интересно. Аз съм си оптимист човек, все си се смея на всичко и сигурно ме мислят за луда, ама добре си поминавам. В асансьора мирише на леш, обаче има табела „ НЕ Е ЗА ИДИОТИ И ДЕБИЛИ! В АСАНСЬОРА НЕ СЕ ПУШИ, НЕ СЕ ПЛЮЕ, НЕ СЕ ПИКАЕ!“ Вадя телефона и снимам, ей така за спомен, пък и да имам интифа и за нашия блок. Какво лошо има в тъз табела? Пък и някакси ти повдига настроението. Шефката се подсмихва, ама си ме знае и нищо не казва.

Трети блок. Пред него 4 роми. Пфу, едва си обръщам езика. Цял живот цигани съм им викала, сега ха променяй пусти му български, че някой като нищо ще ме осъди. Децата варират от 12 до 17 години, плюс бебе на 6 месеца. Тез ги познавам без бебето. Не е минавало през училище, затуй е.

- Фанке, на кого е туй бебе?

- Аааааа, госпойо, на систра мий.

- Ми що ти го стискаш и кърмиш?

- Миииии, да пробвам.

Туш!

- Дей Асен? – Той отпадна преди 3-4 години и само банкет дето не вдигнахме, такъв зор видяхме с него. Ама има го по списък, дирим го.

- Асен спи.

- Вдигай го, че ни трябва.

- Ами той не е у нас.

- Че къде спи?

- Ми де да го знам.

Ясна работата, крие го, ама ние с вратата у тях не можем да влизаме. Ром на около 15 години пуши до мен и здраво ме окадява. Пие си кафенце и с интерес слуша.

- Ти, мойто момче, къде учиш?

- Никъде.

- Що тъй?

- Ми не ща.

- Ама знаеш ли, че има глоби, ако не завършиш.

- Колко?

- 5000 лв. – тук направо си измислям една космическа цифра, че да го стресна. Ще му пукне, ама друг път.

- Ми кво? Наще бачкат в Полша. Ще я платят. И аз ще ходя при тях.

Вдигаме гълъбите и даваме към другия вход. Тук вече шефката щеше да ме бие. Обаче картината е толкова колоритна, че няма как да не я щракнеш. Два велосипеда от време "оно" са вързани един до друг с дебели вериги. До тях бебешка количка, тя е с катинар. Естествено, че в апартамента, който търсим, не отваря никой. Обаче от него излиза голям бял кабел, нищо че май никой не живее вътре (чак аз не повярвах, дето лесно се лъжа). Тойзи ми ти кабел влиза в счупеното стъкло на асансьора и е вързан към електрически вентилатор – от едновремешните кръглите, на стойка. Падаш от смях, от коня, откъдето си поискаш.

После ходихме в едно село из разни катакомби, дупки и найлони, ама няма кого да намериш. Направо ни надушваха като бирника едно време. Само в една къща излезе един пиян баща – ром, който не ни разбра, но ние разбрахме, че ще ни бие.

Имаме общо около 60 адреса (засега) да обикаляме. Аз си мислех, че са много, обаче имало и по-зле от нас.

Затътряме се с шефката на едно инспекторо-социално-полицейско-директорско съвещание, за да получим разяснения именно по привличане на отпадналите деца в училище. От него ми станаха ясни следните неща:

- ако не намерим никого на адреса, ходим още няколко пъти;

- ако не подадем навреме попълнените карти – лошо;

- ако не сме разбрали нещо – пак лошо;

- ако не спазваме сроковете – още по-лошо.

Стигаме и до въпросите. Става една колежка от ромската махала и задава следния изключително важен въпрос:

- Госпожо еди-коя, кажете ми как да намерим децата на улица „Меча поляна“, като там няма номера? Има само дупки, навеси, найлони, колиби, каруци и палатки. Няма ли начин общината да помогне?

Залата избухва в смях, ама на жената й се реве. На ден идвали по 30 имена за издирване, все едно сме Интерпол и ЦРУ едновременно. Нашите направо ми се видяха едни толкова мъничко като цифра, че чак се засрамих от собствената си наглост, с която помислих, че са много.

Аз имах един съществен въпрос – защо някой, аджеба, си мисли, че тъйзи ми ти “магистрала на знанието“ ще заработи и по нея ще се заюснат и захлъзгат едни отпаднали, пък вече неотпаднали деца, с пълна сила и цветя, и знаменца, запели дружна песен. Досрамя ме да питам, пък и туй си е жив реторичен въпрос.

Подписахме се на 1001 списъка и се прибрахме по живо и здраво. Да ви кажа честно, с туй отпадане и на мен ми е едно отпаднало от толкоз ходене. Пък като знам още колко ни чака, сърцето ме свива, коремът ме наболява и ми се вие свят. Ама няма начин, ще стискам - наредби са туй, не е шега работа.

Ха върви сетне, ставай учител! Който иска, да заповяда! Само да гледа бързо да не отпадне, че и него ще го издирваме....

Препоръчваме ви още:

Бисери
Записки по българското образование
Новото школо

Автор: Дани Рангелова

Обикновен петък като всички останали. Вървя към училището на големия си син, за да го прибера, а малкия съм оставила вкъщи на мъжа ми, който като по чудо се е прибрал по-рано от работа. За пръв път от сутринта оставам насаме с мислите си и даже се учудвам, че такива изобщо са останали, след като бебето ни минава през периода „растат ми зъбите, не знам какво искам, затова ще крещя, докато побъркам всички ви“.

Взимам баткото и ентусиазирани от факта, че е петък, правим планове за уикенда, смеем се на глупави вицове и пътьом решаваме, че е безкрайно важно да купим две неща – хубаво вино за мама и последната излязла книга от поредицата „Пърси Джаксън“ - що за край на седмицата би бил без тези две неща?

Влизаме в търговския център близо до училището и заобикаляме кафенето на първия етаж, където няколко майки си говорят, а децата им около тях шумно играят. Признавам си в този момент леко завиждам, защото си мисля, че в момента имам нужда точно от това – непринуден разговор за час с приятелки, ароматно кафе и дете, което вече може да играе с другите деца и не прекарва по-голямата част от деня си в мрънкане, писъци и киселеене, всеки път придружени с опит да е отново в ръцете ми. На пръв поглед всичко изглежда спокойно, по петъчно някак лежерно.

Влизамe в магазина точно срещу кафенето на търговския център и продължавам да наблюдавам майките – седнали са на малка маса под ескалатора, а около тях са пръснати куп плюшени играчки, които, разбира се, децата не докосват. Та кой ли ще играе с досадните мечоци, зебри и маймуни, когато може да тича в огромното пространство около масите и да се крие зад всяка колона, докато атакува тайно случайните минувачи.

Поемам дълбоко от аромата на прясно изпечен хляб, който се разнася в магазина за вино и се залавям да чета етикетите, а в мислите си вече отдавна съм приспала децата и седя с чаша розе на дивана, гледайки филма, който изтеглих преди две седмици и от който успях да видя първите 10 минути.

Изведнъж се чуват писъци, детски плач, суматоха, всички се скупчват около ескалатора, а една жена отчаяно тича, за да изкатери стълбите му, молейки се на детето да не се пуска. Тогава виждам и него - малко русо момиченце, увиснало на релсата на ескалатора /плъзгача/ от външната страна, който се издига все по-високо и по-високо, а момиченцето е разперило безпомощно крачета и ръчичките му държат гумената черна лента, без да може да разбере какво става в момента. В началото е било забавно, детето се е хванало за релсата, която постоянно се движи, докато не е осъзнало, че всъщност тя много бързо го издига високо, а под него е мраморният под на търговския център. Всичко се е случило за секунди, майката е отместила поглед за миг и в този миг дъщеря й е решила да поиграе с нещо ново, да види, да провери, да опита, да се забавлява.....

Признавам си, че гледах как детето се издига все по-високо и по-високо и в този момент не можех да реагирам, страхувах се, че всяко мое движение ще изплаши детето, а то продължаваше да плаче и да вика за помощ. Видях как за част от секундата хората от горния етаж също тръгнаха към ескалатора, двама яки мъже провесиха ръцете си, но слава Богу, в този миг майката вече издърпваше детето си. Всичко се случи толкова бързо, че повечето хора наистина не можаха да реагират, освен майката, разбира се.

За минута всички ние – свидетели на разигралата се сцена си дадохме сметка какво можеше да се случи, гледахме се, все още вцепенени от ужас и страх и със свити на кълбо стомаси. Жената беше прегърнала детето си и плачеше с глас, няколко човека от горния етаж им предложиха вода и помощ, защото и двете не бяха в състояние да помръднат и знаете ли какво се случи тогава?

Някъде сред всеобщото облекчение, което се усети от леко притеснените ни все още усмивки, които разменяхме един с друг и си казвахме „слава Богу“ някой се провикна: „Е, може ли такива работи бееее, как си гледат децата тия жени? - този малоумно зададен, отвратителен и безсмислено обвинителен въпрос извади всички ни мигом от ситуацията с майката, приземи ни, отрезви ни, шамароса ни с факта, че живеем в България и у нас перфектни лелички, които мигом да издадат присъда, винаги ще се намерят.

В този момент не издържах. Като майка на малко дете, и друго по-голямо, знам как наистина понякога лошите неща се случват само за миг, един момент, в който отместваш погледа си, правиш крачка встрани, затваряш очите си или хапваш два залъка и това може да ти струва много. И представете си, в този миг жената просто е отпивала глътка кафе, което заслужено е получила след ден, в който е носила, гушкала, играла, приспивала, утешавала, изслушвала своята дъщеря.

Отдавна съм свикнала хора без деца, уморени от „тежкото“ си ежедневие в търсене на подходящи обувки по моловете, да раздават съвети за това как се възпитават наследници, но в случая повече ме потресе липсата на всякаква съпричастност и готовността веднага да оплюеш, да нападнеш и да заклеймиш като лоша майка жена, която дори не познаваш.

Развиках се на лелката, отговорих й, че може да се случват такива работи, постоянно се случват, на всеки и навсякъде, попитах я на нея не й ли се е случвало, но отговор така и не получих, тя се изнесе тихомълком и не се обърна назад. А мен ме хвана срам, защото бях единствената, която й се разкрещя – агресивно, нахално и невъзпитано.

Прибрах се без розе. Беше ме страх, че ако изпия повече от чаша и посреднощ евентуално не чуя детето си да плаче, ще бъда обвинена я от някой съсед, я от уличния пияница, я от портиера на блока, че хич не го гледам, даже и не го чувам това дете. Защото обвинителите никога не спят.

Препоръчваме ви още: 

Мамешката мафия

Осмели се да опиташ

Аз, майката

Родителите също "прегарят"

Автор: Манол Пейков

Тази сутрин станах случаен свидетел на едно от онези малки чудеса, които озаряват с неочакван смисъл краткото ни време на тази земя.

Всъщност всичко започна вчера, докато карах към работа. Телефонът ми потрепна и когато погледнах екрана на първия светофар установих, че съм получил съобщение, озаглавено "Молба за съдействие". В него се разказваше как две млади учителки в Пловдив, Златина и Радослава, се опитват да създадат малка болнична библиотека за децата в Клиниката по педиатрия и генетични заболявания.

Не знаех нищо повече за инициативата но импулсивно реших, че трябва да се включа. Още на следващия светофар набрах един от двата телефона в края на съобщението. Отговори ми Радослава. Обясних кой съм и й предложих малко дарение от книги, което да й занеса още на следващия ден.

Днес сутринта, помъкнал два кашона с всички издадени от Жанет 45 детски книги през последните десет години (77 заглавия, както се оказа), спрях на бариерата на пловдивското ВМИ, където ме чакаха двете момичета. Здрависахме се, после се качиха в колата и ме отведоха до клиниката, за да ми покажат мястото, където работят с децата.

Клиниката има 100 легла, средната им заетост е 70%. Около 1/3 от децата са бебета, останалите са на възраст от 3 до 18 години. Идват от цяла Южна България. Заболяванията варират от онкологични до пневмония, престоят им - от три дни до месец, понякога и повече. За година през клиниката минават около 3000 деца.

Радослава и Златина ми разказаха (срамно е, че не го зная, но уви, няма как да знаеш всичко), че до миналата година в България е имало четири болнични училища (в София, Пловдив, Плевен, Момин проход) чиято (логична) цел е била там да се обучават децата, които се намират в период на болнично лечение. (Бележка: далеч не всички детски клиники в България са разполагали с подобни училища. Тези четирите обаче очевидно са си вършели работата добре, а в едно от тях - пловдивското - са работили Радослава и Златина.)

После държавата, вместо да разшири инициативата и в други градове, незнайно защо решава, че дванайсетте учители, ангажирани в системата на болничните училища в страната (да, общо 12 души за цялата страна!) са й в тежест и ликвидира всичките четири училища, които до момента са се грижили за образованието на болните деца в България.

"И вие двете какво?", питам. "Ами ние решихме да продължим", отвръщат. "С какви пари?" "Без пари." "Как така, кой ви издържа?", изумявам. "Семействата ни", усмихват се те.

Златина и Радослава ми показват стаята, предоставена им от Клиниката по педиатрия. Една от тях двете е донесла от къщи стара библиотека, която са напълнили със стари книжки (от нечия домашна колекция очевидно) и различни игри. По стените има детски рисунки, които мирно си съжителстват с географски карти и портрети на Раковски, Левски, Вазов.

Когато отваряме кашоните, двете момичета грейват. Разгръщат книжките благоговейно, галят ги, гушкат ги. "Друго са си новите книги", отбелязват. "Само ако знаете колко ще им се зарадват децата! Тук те умират от скука и книгите за тях са голямо забавление."

Междувременно в стаята влиза и трета дама, малко по-възрастна. Радва се на книжките, благодари. После пита другите две дали разполагат с релефна карта - "защото иначе как да му обясня на Мартин какво е разлом, какво - котловина!" Както се оказва, тя се занимава с децата от началното училище. Също работи без заплата, на половин работен ден (но тя поне наскоро се е сдобила с пенсия, та не е съвсем без никаква издръжка).

"И какво, докога така?", осведомявам се аз. "До април ще издържим, така сме решили". Двете са създали собствено сдружение, "Образование и здраве" и кандидатстват по всички програми, за които се сещат, за да си осигурят финансиране поне за следващите няколко години. Определят шансовете си като добри.

"А какво става с хората в другите закрити училища?", любопитствам. "Намериха си друга работа, но не искат да правят това, искат да се занимават с деца. Затова всички гледат нас и се надяват да успеем, за да тръгнат по нашия път."

На излизане ги прегръщам (макар през цялото време да са се обръщали към мен на "вие") и им казвам, че им се възхищавам. Че обещавам да помагам, с каквото мога. Че съм сигурен в успеха им. Или поне ми се иска да съм го казал. Всъщност бях толкова зашеметен, че не съм съвсем сигурен какво точно казах.

Обещавам си едно: следващия път, когато някой ми се обади на 1-и ноември, за да ме поздрави за празника, да му дам номерата на Златина и Радослава. Хора като тях са истинските будители - онези, заради които човеците бавно и мъчително са додрапали от мразовитите пещери до топлото, сухо и безпределно оптимистично място, което обитават днес.

Снимка: Манол Пейков

Препоръчваме ви още:

FUCK CANSER
Истинските хора раждат истинската история
ParaKids - за да спортуват всички деца
Смешната лечебница