Автор: Траяна Кайракова

Ако някой от вас си мисли, че цяло лято стоим и дремем в отпуск, много се лъже. Знам, че казват, че причините да станеш учител са 3 – юни, юли и август. Дрън-дрън, че пляс! По-рано от средата на юли я си излязъл в отпуск, я не си. Пиши картони, оправяй дневници, архивирай хартии, издавай материали и т.н. Пък има и дежурства. Ще си кажете, че кви ли пък са тия дежурства? Ми да ви обясня. Записват се ученици, следят се класирания, дават се бележки за каквото се сетиш, молиш се на ученици, белким ти се запази паралелката в 8 клас и т.н. Оттам нататък си в отпуск с разпокъсвания. Ще се одобряват учебници - бам! - една седмица прекъсване на почивката. Няма да се одобряват – бам! - още една си е отишла. После ти остава отпуск, обаче трябва да го изчистиш, ама кога не е ясно. Както и да е, това са едни други теми дълбоки, в които няма да навлизам. Искам да ви разкажа с каво се занимават тази година от 1-ви септемри 11 600 учители. Според приетия механизъм за връщане на отпадналите деца от училище в класните стаи, наречен тъй поетично „магистрала на знанието“, трябва да задължим всички деца да посещават училище и да излязат оттам ограмотени.

Да ви кажа честно, те и тия, дето доброволно идват, не са много грамотни накрая, щото вече не знам по коя система учим и за кой път я сменят барабар с учебниците. Както и да е. С полицай, социален работник и екип от училище ще обикаляме блокове, села и паланки, щото в района ни влизат и неколцина селца с роми. Почваме с блоковете – ромски, да не си помислите друго. Хукваме, ама не много рано сабахлям, щото може да не са се наспали хората и да не ни отворят. Тъй или иначе не ни отварят. От комшии разбираме, че са заминали в чужбина. Мотат се някакво дете с баба, ама къде са, ще учи ли туй дете, в чужденеция ли ще заминава, не е ясно.

Втори апартамент – пак удряме на камък, но почва да ми става интересно. Аз съм си оптимист човек, все си се смея на всичко и сигурно ме мислят за луда, ама добре си поминавам. В асансьора мирише на леш, обаче има табела „ НЕ Е ЗА ИДИОТИ И ДЕБИЛИ! В АСАНСЬОРА НЕ СЕ ПУШИ, НЕ СЕ ПЛЮЕ, НЕ СЕ ПИКАЕ!“ Вадя телефона и снимам, ей така за спомен, пък и да имам интифа и за нашия блок. Какво лошо има в тъз табела? Пък и някакси ти повдига настроението. Шефката се подсмихва, ама си ме знае и нищо не казва.

Трети блок. Пред него 4 роми. Пфу, едва си обръщам езика. Цял живот цигани съм им викала, сега ха променяй пусти му български, че някой като нищо ще ме осъди. Децата варират от 12 до 17 години, плюс бебе на 6 месеца. Тез ги познавам без бебето. Не е минавало през училище, затуй е.

- Фанке, на кого е туй бебе?

- Аааааа, госпойо, на систра мий.

- Ми що ти го стискаш и кърмиш?

- Миииии, да пробвам.

Туш!

- Дей Асен? – Той отпадна преди 3-4 години и само банкет дето не вдигнахме, такъв зор видяхме с него. Ама има го по списък, дирим го.

- Асен спи.

- Вдигай го, че ни трябва.

- Ами той не е у нас.

- Че къде спи?

- Ми де да го знам.

Ясна работата, крие го, ама ние с вратата у тях не можем да влизаме. Ром на около 15 години пуши до мен и здраво ме окадява. Пие си кафенце и с интерес слуша.

- Ти, мойто момче, къде учиш?

- Никъде.

- Що тъй?

- Ми не ща.

- Ама знаеш ли, че има глоби, ако не завършиш.

- Колко?

- 5000 лв. – тук направо си измислям една космическа цифра, че да го стресна. Ще му пукне, ама друг път.

- Ми кво? Наще бачкат в Полша. Ще я платят. И аз ще ходя при тях.

Вдигаме гълъбите и даваме към другия вход. Тук вече шефката щеше да ме бие. Обаче картината е толкова колоритна, че няма как да не я щракнеш. Два велосипеда от време "оно" са вързани един до друг с дебели вериги. До тях бебешка количка, тя е с катинар. Естествено, че в апартамента, който търсим, не отваря никой. Обаче от него излиза голям бял кабел, нищо че май никой не живее вътре (чак аз не повярвах, дето лесно се лъжа). Тойзи ми ти кабел влиза в счупеното стъкло на асансьора и е вързан към електрически вентилатор – от едновремешните кръглите, на стойка. Падаш от смях, от коня, откъдето си поискаш.

После ходихме в едно село из разни катакомби, дупки и найлони, ама няма кого да намериш. Направо ни надушваха като бирника едно време. Само в една къща излезе един пиян баща – ром, който не ни разбра, но ние разбрахме, че ще ни бие.

Имаме общо около 60 адреса (засега) да обикаляме. Аз си мислех, че са много, обаче имало и по-зле от нас.

Затътряме се с шефката на едно инспекторо-социално-полицейско-директорско съвещание, за да получим разяснения именно по привличане на отпадналите деца в училище. От него ми станаха ясни следните неща:

- ако не намерим никого на адреса, ходим още няколко пъти;

- ако не подадем навреме попълнените карти – лошо;

- ако не сме разбрали нещо – пак лошо;

- ако не спазваме сроковете – още по-лошо.

Стигаме и до въпросите. Става една колежка от ромската махала и задава следния изключително важен въпрос:

- Госпожо еди-коя, кажете ми как да намерим децата на улица „Меча поляна“, като там няма номера? Има само дупки, навеси, найлони, колиби, каруци и палатки. Няма ли начин общината да помогне?

Залата избухва в смях, ама на жената й се реве. На ден идвали по 30 имена за издирване, все едно сме Интерпол и ЦРУ едновременно. Нашите направо ми се видяха едни толкова мъничко като цифра, че чак се засрамих от собствената си наглост, с която помислих, че са много.

Аз имах един съществен въпрос – защо някой, аджеба, си мисли, че тъйзи ми ти “магистрала на знанието“ ще заработи и по нея ще се заюснат и захлъзгат едни отпаднали, пък вече неотпаднали деца, с пълна сила и цветя, и знаменца, запели дружна песен. Досрамя ме да питам, пък и туй си е жив реторичен въпрос.

Подписахме се на 1001 списъка и се прибрахме по живо и здраво. Да ви кажа честно, с туй отпадане и на мен ми е едно отпаднало от толкоз ходене. Пък като знам още колко ни чака, сърцето ме свива, коремът ме наболява и ми се вие свят. Ама няма начин, ще стискам - наредби са туй, не е шега работа.

Ха върви сетне, ставай учител! Който иска, да заповяда! Само да гледа бързо да не отпадне, че и него ще го издирваме....

Препоръчваме ви още:

Бисери
Записки по българското образование
Новото школо