Автор: Дейзи

„Всички, които не са феминисти, са сексисти“ (Гал Годо)
Подозирам, че тази мисъл се струва на повечето от читателите твърде екстремистка. Според мен това означава, че тези читатели не знаят какво е феминизъм – и към тях е насочен този текст. Особено ако имат деца. Защото рискът те да възпитат сексисти е доста голям.

Позволете ми да разкажа как съм стигнала до това мнение.

На 22-годишна възраст заминах да продължа следването си в Германия. Най-големият културен шок за мен бяха усилията в немското общество всячески да се подчертае и насърчи равнопоставеността на жените. Например в Германия няма жена-лекар, -инженер, -кранист или -канцлер – има лекарка, инженерка, кранистка и канцлерка. Когато професорът говори пред слушателите си, той се обръща към „уважаемите студенти и студентки“. И никоя жена не очаква да й държат вратата отворена, нито пък мъжът си позволява да я обиди по този начин. Това за мен беше пресилено и безсмислено, защото се смятах за достатъчно еманципирана. Все пак приятно е да ти кажат, че изглеждаш прекрасно и да ти отворят врата, ах! Доста време ми отне да разбера идеята, да се еманципирам истински, макар че се съмнявам, че този процес е приключил, и да стана феминистка. За това ми бяха нужни един семинар в Истанбул и една книга. Както и отглеждането на три дъщери. Но всичко по реда си.

Започна се с участието в един семинар за гражданското общество в Турция, организиран от фондация, близка до Зелената партия в Германия. За информация, Зелената партия в Германия се ангажира активно в областта на правата на човека, на равнопоставеността на хората и борбата с дискриминацията. Това е доста влиятелна партия, която в момента е в опозиция, но е участвала в управленски коалиции и е издигала министри, най-известният от които може би е бившият външен министър Йошка Фишер. Що се отнася до фондацията, тя е част от една особеност на немската политическа култура: всяка парламентарно представена партия в Германия има право на държавно финансиране за собствена политическа фондация, чиято цел е да популяризира идеите на партията и да развива политическата култура на гражданите.

Фондацията, в моя случай финансираше докторантурата ми, както и участието ми в различни семинари, включително споменатото пътуване до Истанбул. Групата ни, състояща се от стипендианти на фондацията, се срещаше с представители на граждански организации, студенти, активисти и политици. Срещнахме и един депутат от АКП, партията на Ердоган, която тогава все още полагаше усилия да демократизира Турция. Беше интересен разговор, въпреки че само подчерта пропастта, която стоеше между нашите и неговите разбирания за демокрация.

В паметта ми се е врязал най-вече въпросът на едно момиче от нашата група. Още в началото на пътуването ни тя се бе представила като феминистка и активистка за равнопоставеността на половете. И още тогава ме впечатли факта, че тя въобще не се вписваше в клишето ми на феминистка – мъжествена, окосмена, агресивна лесбийка. Имаше доста да уча тогава.

Това момиче запита депутата, защо АКП има толкова малко депутатки. Господинът отговори, че жените са доста заети в домакинството, но все пак партията има достатъчно жени-депутати, които с присъствието си красят турския парламент. Сега се срамувам, когато си спомня, че бях може би единствената от нашата група, която не се възмути от това изказване. Всички немски студенти бяха шокирани, а момичето, което зададе въпроса, избухна: „Ние не сме вази с цветя!“

Колко от четящите сега намират мнението на депутата за приемливо? В България подобни изказвания не са рядкост и не се считат за нещо ненормално. Една жена първо се обижда на външен вид, а грозноватите жени, които се занимават с политика, автоматично са некомпетентни: „Я й виж големия нос, как пък не съм гласувал за нея!“

Минаха немного години и докторската ми работа остана ненаписана, защото родих първата си дъщеря. В лудницата на първите месеци родителство темата за възпитанието въобще не беше на дневен ред. И до днес не мога да си спомня как попаднах на тази книга, но най-вече не разбирам, кога намерих време да я прочета. Reviving Ophelia: Saving the Selves of Adolescent Girls, написана от д-р Мери Пайфър, психоложка, специализирала се в работата с проблемни тинейджърки.

Целта на тази книга е с помощта на примери и изводи от работата на авторката да бъдат показани проблемите, които срещат момичетата в пубертета, както и как може да им се помогне, за да не страдат цял живот от последиците. Въведението започва с една история, която сякаш разказваше за мен: за момичето, което кипи от енергия и идеи, което води кварталната банда и не познава границите на фантазията и ентусиазма си. Докато не влезе в пубертета. Докато в тази нестабилна възраст, когато търси себе си, мястото си в обществото и приемането от другите, обществото не го засипе с очакванията си да се впише в един идеал за красота и външен вид, поведение и конформизъм. Тази Офелия (както с напомняне за трагедията на Хамлетовата годеница я нарича авторката), престава да е интересна, оригинална, уникална, неповторима. Тя изчезва, започва да се дефинира чрез външен вид и мнението на другите, стреми се да се впише в стандартите на обществото за секси послушна мацка - омъжена жена. Или е отхвърлена от всички и пропада психически и физически.

Аз самата никога не съм била красива – за мен тази битка беше изначално загубена. Пубертетът беше един кошмар. Макар че успях да се предефинирам и да добия самоувереност, която да не се гради на външен вид, платих с дълги години самота и търсене. И най-вече, аз никога вече не бях безстрашната главатарка от детството си.

Не мисля обаче, че на хубавите момичета им е по-лесно. Да те дефинират чрез външния ти вид те унищожава като личност, в която и посока да е станало това.

Тази книга ми отвори очите. Показа ми, че нашето общество е доминирано от една сексистка представа за жената, която унищожава нейната индивидуалност. Изплаши ме за бъдещето на децата ми. Но ми посочи и начини, как да се боря срещу това, как да се опитам да помогна на дъщерите си и най-важният от тях е да променя мисленето си. Да стана феминистка.

Тук е моментът да помоля читателя да се вгледа в себе си и сам да си отговори на въпроса: аз сексист ли съм? Никой няма да отговори „Да“ най-малко, защото ако се смята за сексист, той вече работи над себе си, за да не бъде такъв. Нека тогава задам уточняващи въпроси:

Случвало ли ви се е да обобщавате способностите на жените само въз основа на факта, че са жени? Например: „Виж я как шофира/ паркира, като всяка жена!“

Случвало ли ви се е да преценявате способностите на една жена само въз основа на факта, че е жена? Например: „Няма начин една жена да е добър министър на отбраната.“

Случвало ли ви се е да преценявате способностите на една жена само въз основа на външния й вид? Пример вече дадох по-горе.

Случвало ли ви се е да определяте стандарт за поведение, който е различен за жените от този за мъжете? Например: „Една дама не се държи така!“

Ако всеки път сте отговорили с „не“ - шапка ви свалям. Ако сте отговорили дори и един път с „да“ и виждате проблем в това – също. Защото сте на правилния път.

Аз не искам децата ми да израснат в общество, което толерира подобни изказвания. Защото това не е само едно общество, където те ще трябва много да се борят, за да постигнат успех – това даже не е толкова зле. По-лошото е, че това е общество, в което момичето е принуждавано да се подчинява, да се вписва, да казва „да“. Общество, в което момичето, което носи къса пола, „само си го проси“. Общество, в което мъжът е с правото на силния и в краен случай посяга, стреля, насилва. И в повечето случаи му се разминава.

Аз ще положа всички усилия, за да подготвя децата си да оцелеят в такова общество, защото нашето, за съжаление, все още е такова – вижте само идеалите за женска красота и голота и поведение във видеоклиповете, с които растат тийнейджърите. Но това са същевременно и усилия да се промени това общество. Аз съм убедена, че ние трябва да възпитаме децата си като феминисти – да проявяват нетърпимост към дискриминиращо отношение и поведение, да казват „Не!“, до отстояват себе си. Това не важи само за момичетата: и момчета да имах, и тях щях да възпитавам като феминисти. Аз държа децата ми да преценяват хората само въз основа на техния характер и поведение, но не и въз основа на пол или сексуално предпочитание, произход, религия, цвят на кожата. Аз държа те да са убедени, че единствените, които поставят граница на постиженията им, са самите те. Че тяхното тяло е само тяхно, че тяхното мнение е важно, че имат същите права като останалите, дори и да не изпълняват някакви „общоприети“ стандарти или да не се вписват в компанията. Смятам, че това възпитание ще ги защити, но и ще ги превърне в оръдието на промяната.

Аз никога няма да кажа на детето си, че трябва да се държи като дама - нито пък, че мъжете не плачат.

Аз никога няма да кажа на детето си, че определена професия не е подходяща за него. Нито пък, че е лошо да се посвети на децата си. Или да няма такива.

Аз никога няма да кажа на детето си, че така се прави. Нито пък ще запитам какво ще си помислят хората.

Аз няма да позволя на детето си да описва хората като грозни, дебели или черни и ще попреча да ги оценява въз основа на това.

Аз ще гледам с детето си филми със силни женски и фигури и с мъже, които уважават жените. А когато това не е така, ще го критикувам.

Аз ще ги насърчавам да обмислят критично всяка своя и чужда постъпка и да казват "Не", дори и на мен.

Аз ще пиша статии като тази.

Ако мислите ми са накарали поне един родител да се замисли, значи съм имала успех. За което ви благодаря!

Препоръчваме ви още:

За стереотипите във възпитанието
20 сексистки фрази
Защото се заслужавате
Мъжете, жените и парите

Прочувствен фейсбук пост от майка на син със специални потребности до друга майка, показала благородство и човечност, стана много популярен в социалните мрежи, заради посланието, че „различното не е страшно“. Лиа Карол адресира думите си до непозната жена, разказвайки какво се е случило преди седмица с нея и сина й Малакай, когато една смела майка ги приближила с любопитните си деца.

 „До майката на трима синове, която срещнахме в Chick-Fil-A. Усетих паниката, когато петгодишният ви син посочи сина ми в инвалидния стол и изкрещя: „Мамо, виж ТОВА момче!“ Вие се наведохте и тихо казахте на детето и на тригодишното му братче, че не се говори така и не бива да се сочи с пръст. Но както в повечето случаи, такива предупреждения са безполезни за младите, любопитни умове и те продължиха да се втренчват и шумно да задават въпроси, свързани с проблема на сина ми.“ Така започва постът на Карол, който е събрал 185 000 харесвания досега.

 „Когато осъзнахте, че тихото предупреждение не върши работа, видях как паниката изчезна, поехте дълбоко дъх и направихте нещо смело. Доведохте момченцата си при Малакaй и казахте: „Обзалагам се, че той ще се радва да научи имената ви!’“, продължава Карол.

Естествено, Малакай много искал да се запознае с тях и се развълнувал, когато се представили.
 „След като се запознаха, моят малък Малакай се усмихна от ухо до ухо и започна да си бъбри с тях. Радостта на лицето му предизвика сълзи в очите ми – той обича да общува със свои връстници, но много от тях се боят да дойдат и да го заговорят.“, споделя жената.

Карол благодари на майката за времето отделено да „поучи синовете си и да им помогне да разберат, че няма нищо лошо в това да си различен. Различното не е нещо, от което да се страхуваш. И няма нищо нередно в това да задаваш въпроси!“

 „Майките на деца със специални потребности трябва да бъдат корави - ние свикваме със втренчените погледи, с коментарите, с непрекъснатия шепот зад гърба ни. Трудно се обиждаме, особено когато думите идват от малки деца. Предавайте на децата си своята толерантност, както ние го правим, и използвайте възможността да им говорите за различните. Майко от Chick-Fil-A, благодаря ви, че възпитавате децата си да приемат деца като Малакай. Благодаря ви, че дадохте на сина ми причина да се усмихне.“, завършва поста си тя.

Близо 5 000 души изразиха своята подкрепа за Карол и Малакай във фейсбук, а два дни след първия си пост майката сподели видео, което показва колко много значат тези думи за сина й.

 „Качих нещо, което исках всички приятелки на майка ми да видят. Изобщо не очаквах, че ще стане толкова популярно. Боря се с притеснението и съм радостна, че така се повишава информираността на хората по проблема. Реално, това е малка победа не само за моя Малакай, а за всички „различни“ деца.“, написа тя.

 „Малакай не може да спи добре, затова от 3 до 6 часа винаги сме на крак. Снощи му разказах за някои от коментарите, които получаваме, а той не спираше да се смее. Взех телефона си и го заснех да казва ново изречение: „Обичам ги.“ Каза също и „здравей“ и „чао“. Да чуем дори една от тези думи е повод за празник в дома ни, а да чуем и трите за 30 секунди, го прави достойно за пост.“

Източник:people.com

Препоръчваме ви още:

Майката на Иван 
Супербебетата не плачат 
Специалната майка на Ния

Автор: Мария Пеева

Предполагам, всички родители и учители следят развитието на кампанията за реформа в образованието. Гледах дискусията в „Тази сутрин“ по бТВ преди два дни, следя и коментарите в групата на родителите и в статиите, които пускаме в Мама Нинджа, и съм впечатлена как всичко се върти около темата за камерите. Камерите са най-малкото, което можем да направим, и умишленото фокусиране върху тях от страна на г-жа Такева, превръщането им в такъв глобален проблем, всява раздор между родители и учители, което не е в ничий интерес, най-малко в интерес на децата. Попитах неофициално учители защо толкова техни колеги са против камерите. Няма еднозначен отговор. Никой учител, който си върши работата както трябва, не е против камерите, но тъй като всички останали са против, от колегиалност той ги подкрепя. Иначе на конкретния въпрос „Лично вас какво ви притеснява в камерите?“, всички отговори бяха в смисъл: „Мен не ме притесняват, аз нямам какво да крия. Обижда ме по-скоро липсата на доверие“. Липса на доверие има, но за нея нямат вина съвестните учители, а тези, които злоупотребяват с отговорността си за малки, беззащитни деца, и това е ясно на всички. Но ето, и аз се изкуших да заговоря отново за тези камери, а всъщност целта ми е друга – искам да насоча вниманието ви към останалите, много по-съществени точки в исканията за реформа на родителите. Тези, които остават в сянка покрай темата за камерите, а всъщност са далеч по-важни и ще доведат до позитивни промени и за учителите.

Първа точка от предложенията на родителите – искането за мандатност. Целта му е да няма политически назначения, както и такива, основани на приятелства и протекции. Нека основният критерий за всяко назначение бъдат качествата на кандидата. Един от основните проблеми на образованието в България е практическата несменяемост на началниците на РУО и директорите, което в допълнение на твърде рядката оценка за тяхната работа (атестация ще се извършва веднъж на четири години, твърде дълъг период за съществен качествен контрол) в никакъв случай не допринася за повишаване на качеството на предучилищното и училищното образование, в което въпреки периодичното увеличаване на отделения финансов ресурс, се увеличава и броят на немотивираните педагози и незнаещи ученици.

В тази връзка, с цел осигуряване на по-прозрачно и целесъобразно управление на публичните средства в предучилищното и училищното образование, както и създаване на възможност за навременна смяна на ръководните кадри в случаи на лошо мениджърско или финансово управление, злоупотреби с власт или ниски резултати при атестацията на работата, Национална гражданска инициатива за качествена и иновативна образователна система предлага да се направят законодателни промени за въвеждане на мандатност за ръководните кадри в ясли, детски градини и училища.

Втора точка – методика за подбор на всички постоянни и временни ръководители и служители в системата на образованието. системата допуска всяко лице, което притежава необходимото образование и квалификация, да бъде назначавано, без оглед на психическото му състояние. На практика това означава, че един учител може да бъде назначен, дори ако е социопат, ако е склонен към насилие или му липсва самоконтрол. Редно е бъдещите кандидати да покажат дали притежават определени личностни, социални и емоционални компетенции, дали могат успешно да взаимодействат с членове на екип, с родители и деца, дали имат търпението и желанието да съдействат при решаване на конфликти и други специфики, които е необходимо да бъдат прецизирани според длъжността. Наред с това, един внимателно изготвен личностен тест следва да покаже доколко кандидатът е склонен към вълнения, към агресивна комуникация и методики, да определи ниво на уравновесеност, адаптивност, емпатия, емоционална компетентност, самокритичност. Това не се прави с цел да унизи кандидата и е практика в много частни фирми. Мисля, че е в интерес на всички учители, които работят в колектив, сред колегите им да няма лица, които не са подходящи за работа с деца.

Третата точка засяга въвеждането на периодични тестове и събеседвания за определяне на състоянието на всеки един служител в детските ясли, градини и училищата. Такива тестове ще покажат кога един учител/възпитател има нужда от психоподкрепа и напълно безплатна помощ от специалист. При всяка професия има риск от прегаряне, особено при напрегната работа като тази на учителя. Разбирането, че само „лудите“ търсят помощ от психолог, е толкова остаряло, че не може да бъде аргумент против това предложение.

Четвъртата точка е създаване на независима комисия за цялостен надзор на системата на образованието, в чиито правомощия да бъде включено и налагане на наказание дисциплинарно уволнение при безспорно установяване на наличие на насилие, независимо от какъв характер от страна на служители в ясла, детска градина или училище. Не вярвам някой учител да подкрепя методите на насилие над дете, но негласно такива случаи се покриват отново от криворазбрана колегиалност. Преди време публикувахме уж забавна статия по материали на читатели – спомени от детската градина. Сред разказаните истории имаше ужасяващи случаи на наказания – телесни, унизителни, всякакви. За жалост, това продължава и до днес, макар и в по-малък мащаб. На тази практика твърдо трябва да се сложи край, мисля, че всички сме единодушни.

Пета точка са толкова оспорваните камери. Добър пример е град Бургас, където във всички ясли, детски градини и училища поетапно се изграждат системи за видеонаблюдение. Камерите са във всички помещения, а именно: учебните стаи, спалните, занималните, коридорите, гардеробиерните и дворовете. Градоначалникът е категоричен, че чрез видеонаблюдението се осигурява по-високо ниво на сигурност.

Шеста точка – осигуряване на адекватен брой специалисти – психолози, логопеди, социални работници, педагози. С цел развитие на социални умения и емоционална интелигентност в децата до тригодишна възраст, необходимо е нормативно въвеждане на задължително присъствие на психолог на щат в яслите и яслените групи към детските градини. По този начин за децата ще бъде осигурен експерт, който ежедневно ще проследява психическото и емоционалното им развитие с цел осигуряване на навременна подкрепа за социализацията им, предприемане на съответни мерки в случаи на идентифицирани проблеми и превенция на агресивното поведение.

Друг съществен проблем е наличието на множество ползващи остарели възпитателни методи служители в яслите и детските градини, които са в напреднала или даже предпенсионна възраст, поради което е нужно привличане на повече млади хора с необходимото образование и желание за работа с деца. Тези млади специалисти следва да бъдат обучени съобразно добрите европейски практики при грижата за деца до предучилищна възраст, което от своя страна ще доведе до цялостно подобряване на съществуващия модел на отглеждане, възпитание и образование в детските заведения.

Поради зачестилите затруднения на директорите на ясли и детски градини да намерят качествен медицински и педагогически персонал, който има знанията и уменията да работи с деца, предлагаме кръга от работещите в ясли да се разшири посредством допускането на хора с друго приложимо образование да участват в отглеждане, възпитаване, социализация и обучение на децата в предучилищна възраст. Това могат да бъдат млади хора, завършили специалност „Социални дейности“ или „Социална педагогика“, които да са ангажирани с дейности по социализация на децата, превенция на агресивно поведение, развиване на индивидуалност със способност за критично мислене, стимулиране на нестандартни идеи и творческо мислене и др.

Седма точка – промяна на целия адаптационен модел при постъпване на ясла, градина и училище. Пример за доказано работеща и съобразена с потребностите на децата добра практика е Берлинският модел за адаптация. При прилагането на БМА, родителят активно участва в адаптационния процес чрез почасово присъствие от един до три часа в детското заведение за период до три-четири седмици. Този модел предвижда наличието на експертна помощ посредством определянето на „доверено лице“ – избран възпитател, който е обучен да решава всяка стъпка, през целия процес по първоначална адаптация, след консултация с родителя, да осъществява основния контакт с детето в детското заведение като го посреща, придружава и изпраща всеки ден. Опитът от прилагането на Берлинския адаптационен модел показва, че когато всички заинтересовани страни (родител, възпитател и дете) участват активно в процеса на адаптация, за децата са необходими между три дни (при изключително комуникативни деца, които ясно показват, че няма нужда от присъствието на родителя в новата среда) и три-четири седмици (при по-привързани към родителите си деца, които ясно показват, че имат нужда от присъствието на родителя в новата среда).

Спецификата на всички действия за осъществяване на БМА позволява неговото практическо приложение и в България, като той вече се прилага в значителен брой от родителските кооперативи, ето защо няма пречка да се приложи и по отношение на ясли и детски градини, като се осигури нормативна база за предоставяне правото на родител да придружава своето дете от един до три часа дневно, по време на първоначалното му постъпване в яcлена или градинска група.

Предложената промяна може да бъде въведена веднага, тъй като не изисква никакво разходване на финансови средства. Освен това реалността показва, че не всички записани деца в съответната група започват посещенията си едновременно на 15-ти септември, поради наличието на поетапен график за постъпване в съответното детско заведение и болестни състояния, а и доста от родителите се възползват от нормативната възможност за тримесечно отлагане на първоначалното посещение.

Осма точка е изцяло в интерес на учителя. Въвеждане на периодични, ефективни задължителни обучения на служителите в яслите, детските градини и училищата.

Това предложение за въвеждане на ефективни обучения не цели да покаже некомпетентност на служителите в образователната система, а е предназначено да подобри техния експертен капацитет, а оттам да се стигне до по-качествено предучилищно и училищно образование. И в не по-малка степен до по-високо самочувствие и увереност на учителя, както и до повече уважение към професията, която за жалост е изгубила някогашната си репутация.

Провежданите на този етап обучения не дават необходимите резултати, нямат практическа насоченост. В този смисъл те само ощетяват бюджета, без да повишават качеството на образованието. Важно е да бъдат заложени като приоритетни обученията за повишаване на експертния капацитет чрез придобиване на нови знания и умения в следните области:     

а) дължима грижа за улесняване на социалната адаптация при първоначално постъпване на децата – действия и вербална комуникация за създаване на доверие и комфорт на децата с оглед по-безболезнено приемане на настъпилата промяна;

б) добри практики при работата с деца в различните етапи на тяхното развитие от 10-месечна до предучилищна възраст - хранене, приспиване, преобличане, физиологични нужди и др.;

в) получаване на нови знания и изграждане на лични навици от децата посредством подходящи игри и забавления;

г) дължима здравословна грижа – стимулиране на игра на открито, съвети за правилно хранене и спане, разпознаване на симптоми на често срещаните детски болести и др.

д) превенция на насилието чрез наблюдение и анализ на поведението на деца, родители и възпитатели;

е) приложими действия в случай на физическо или вербално насилие върху деца;

ж) способи за борба със стреса по време на работата с деца;

Девета точка е изключително важна. За всяко дете със СОП да бъде осигурен помощен персонал.

Според ЗПУО допълнителната подкрепа на дете/ученик със специални образователни потребности се осъществява от психолог, педагогически съветник, логопед, ресурсен учител и помощник на учителя.

Основната роля при осъществяването на допълнителната подкрепа, де факто играят ресурсните учители. За съжаление все още ресурсното подпомагане се извършва само по определени предмети (най-често български език и математика), като за целта най-често се провеждат не в класната стая на ученика, а в ресурсен кабинет. Масово децата се извеждат от други часове, за да могат ресурсните учители да работят с тях. Това не само пречи на социализацията и приемането на детето от съучениците му, но и лишава детето от учебен час по предмет, който може и да му е интересен, а също така не дава възможност на общообразователният учител да се обучи как на практика се работи със съответния ученик. И тъй като ресурсното подпомагане рядко надвишава 2 часа седмично, през останалото време общообразователният учител най-често няма представа как да подходи към съответния ученик със специални образователни потребности и престоят на ученика/детето в училище/детска градина е неефективен за развитието му.

Десета точка. Да се разреши на родителите при желание и възможност да подпомагат в ежедневните дейности от чисто битов характер яслите, детските градини и училищата. Това е практика в родителските кооперативи и доста частни детски градини и може да е само от полза на учителя. 

Единадесета точка. В яслите и детските градини телевизия и интернет да бъдат използвани единствено с учебна цел. По тази точка не знам има ли нужда изобщо да се коментира.

Дванадесета точка. Гъвкаво и адекватно финансиране в системата на образованието във всичките й аспекти.

Нашето предложение в тази точка е да отпаднат делегираните бюджети в детски градини, ясли и училища. Тази философия на бюджетиране е пагубна за системата на образованието и не дава равен старт и равен шанс на всички деца, тъй като те нямат равен достъп до образованието и до съпътстващите го социални услуги. Трябва всяка една образователна институция да разполага с едно базисно ниво, което да не се влияе от това колко ученици има в съответното образователно заведение.

Специалисти като психолог, логопед, медицинско лице и други, трябва да бъдат финансирани независимо от броя на децата и учениците, за да не остават част от децата лишени от тези изключително важни специалисти, които ще се грижат за тяхната здравна, психическа и личностна подкрепа и развитие. Назначаването на такива специалисти във всяко училище трябва да стане задължително. По този начин ще бъдат гарантирани равни шансове за всяко дете, независимо от това дали живее в отдалечен район или в голям град.

Тринадесета точка. Оптимизиране на процедурата за учредяване на учителски синдикати. Съществуващите в момента учителски синдикати не защитават учителите и многократно групи учители имат желание да учредят нови синдикати. Но процедурата и условията са непосилни. Настоящите синдикални организации и самите работодатели, а също и местните власти, се договарят помежду си. Лидерите на организациите по места (в училищата и градините) са хора, приближени до директорите. Следователно синдикати, директори и контролни органи са обединени, но никой не защитава учителите. За да си нямат проблеми, учителите слушат и изпълняват. Малко са тези, които говорят, но след това си патят. Стават неудобни и са подложени на психически тормоз. След като учителите са незащитени и застрашени, те се превръщат в марионетки. Като такива, те няма как да отстояват нуждите на децата, с които работят. Не могат да възразят срещу неосигуряване работата с децата, материалната база и други, а са принудени да искат от родителите.
Четиринадесета точка. Други мерки за повишаване на качеството на образователната система.

Предлагаме предметите рисуване, музика, физическо, които са необходими за задоволяване нуждата на децата от емоции и психическа отмора, да бъдат освободени от качественото оценяване. Целта е децата да не бъдат стресирани, тъй като тези дисциплини, поради спецификата си, могат да се окажат много демотивиращи, ако бъдат обвързани със задължително показване на резултати или покриване на нормативи. Спортът трябва да учи на дисциплина и работа в екип, ако към това се включи и правилно хранене няма да имаме сегашните проблеми в по-горните класове. Здравето на децата (както емоционално, така и физическо) следва да бъде приоритет номер едно – и на родителите и обществото като цяло, и на образователната система. Игровата форма на учене при по-малките деца и при учениците, трябва да бъде задължителна, за да не се стресират допълнително от и без друго претоварената си програма. Тези дисциплини да бъдат провеждани или в началото на деня или в края, като се цели децата да бъдат мотивирани и раздвижени сутрин (физическо възпитание), респективно отпочинали след края на учебния ден (изкуства, музика). 

Да се засили сутрешният медицински контрол в яслите и детските градини. Целта е да се прекъсне порочната практика родителите да изпращат болните си деца в детските заведения с бележки от педиатър, че са здрави. За целта е необходимо при отказ на медицинското лице да допусне дете, което счита за болно, родителят, ако има желание да оспори този отказ, да се обърне към мединински лица от ДКЦ-та или частни кабинети, които да са одобрени. Всеки случай на констатирани симптоми, които не позволяват присъствие на детето, а също и всяко оспорване от родителя (чрез бележка от педиатър) да бъдат вписвани в книга. В нея следва да бъде поместена информацията за алергиите и хроничните заболявания на децата. От ХЕИ да бъдат предприемани инцидентни проверки (минимум един път седмично), които да констатират има ли болни деца в групите, съответно дали контролът, който управата на яслата/детската градина осъществява, е ефекетивен. От същата контролна институция да преглеждат книгите с описаните симптоми, поради които дадено дете не е допуснато да посещава детското заведение. При нарушения следва да да бъдат налагани санкции. 

Право на ранно пенсиониране, право на творчески отпуск. За всички педагози, помощник-педагози, възпитатели и всички, които имат ежедневен пряк контакт с деца при работата си, следва да бъде дадена възможност за пенсиониране при придобит 30 години трудов стаж на съответната длъжност, като това условие да важи за кадрите от цялата страна.Творческият отпуск е крайно необходим да служителите, които биват дълги години ангажирани с възпитание и преподаване на децата. Добри практики от други държави (Франция) са показали ползата от това даден специалист да смени временно длъжността си или просто да се възползва от времето за личните си интереси, за почивка. Предлагаме той да бъде една година неплатен отпуск на всеки 10 години работа в системата, след изтичане на който работното място да бъде заето от същия кадър, т.е. да се гарантира неговото завръщане в същото детско/учебно заведение. 

Да бъде драстично намален броят на учебниците като се предвиди максимум от по 2 учебника по предмет за избор между тях. Всичко друго е усвояване на пари от издателствата. Освен това различните учебници създават проблем при преместване на детето в друго училище. Това затруднява изключително много учебния процес на самото дете. В тази връзка да се оптимизират съдържанието и обемът на изучавания материал освен чрез редуциране броя на учебниците, и чрез внимателен подбор на съдържанието им, съобразно утвърдени след широко обществено обсъждане критерии, свързани с актуалните потребности на обществото и икономиката. Да се възстанови практиката учебниците да се пишат от дългогодишни опитни преподаватели по съответните дисциплини, за да бъдат разбираеми, съобразени с особеностите на психиката на обучаемите на определена възраст и затова максимално полезни. 

Да се намали броят на децата в яслените и градинските групи, а също и броя на учениците в клас. Децата са поставени в ситуация, в която пространството е крайно ограничено, многобройните групи допринасят те да се разболяват много по-лесно, а препълнените зали се отразяват зле и на психиката на децата – уморяват се по-лесно, превъзбуждат се или са неспособни да се съсредоточат. На местата, където сградният фонд разрешава, да се обособят по-малки помещения, в които да се обучават не повече от 10 деца (т.е. да има подгрупи), които да бъдат наблюдавани и обгрижвани от един възпитател/педагог, и да се ограничи сегашната обстановка, при която 30 деца играят накуп в една по-голяма зала. Така се постига повече уют и спокойствие както за децата, така и за персонала. При храненето и спането може да се запази сегашната практика. 

Да бъдат преразгледани рецептурниците, по които се организира и приготвя храната в яслите и детските градини, а също и столовете и да се изготвят нови, които да бъдат съобразени със съвременните принципи на здравословното хранене. Свидетели сме на невиждан бум на затлъстяване и хронични ранни детски болести, чиято пряка връзка с неправилното хранене е безспорно установена. Паралелно с това най-малките деца получават средно по една чаена, дори супена лъжица бяло брашно на порция. Необходимо е да се изключи тотално предлагането на кремчета, кексове и изобщо десерти в ранна детска възраст, като задължително те да бъдат заменени с пресни плодове и зеленчуции, зърнени закуски, качествени млечни продукти, ядки (там, където възрастта позволява).

Препоръчваме ви още:

Започвам борба
Готови за училище 
Кой се грижи за децата ни

Платформата за сексуално и здравно образование за тинейджъри LoveGuide стартира нова кампания за превенция на сексуално насилие и експлоатация сред ученици от цялата страна на възраст между 15 и 19 години. Тя ще повиши знанията и уменията им как да разпознават рискови ситуации и отношения, които биха довели до сексуално насилие и експлоатация.

ПО-ДОБРЕ НЕДЕЙ! е насочена и към всички, ангажирани с отглеждането на здрави, способни и щастливи младежи, а именно – родители, учители, директори, лекари и др.

Кампанията си поставя за цел да постигне и разпознаваемост на проблема сексуално насилие и експлоатация сред широката общественост и да насочи вниманието към необходимостта от неговото решаване.

Какво е сексуално насилие? А експлоатация? Къде е границата между любовник и насилник? Кой най-често става жертва? Как? Ако се случи най-лошото, какво да направя? Как да разпозная дали мой приятел е жертва на сексуално насилие? – това са само част от въпросите, на които LoveGuide отговаря.

Ще бъдат проведени часове в училища в София и страната. Учениците ще получат наръчник за превенция на сексуалното насилие и експлоатация, който ще може да бъде свободно свалян и от сайта loveguide.bg. Там ученици, родители и учители ще могат да намерят и още полезни и интересни материали по темите.

Разяснителни, анимирани видеоклипове ще бъдат качвани във вече популярния сред младежите YouTube канал на платформата. Цялото образователно съдържание е лесно, достъпно и най-вече изработено по атрактивен начин за тийнейджърите. 

Защо е важна тази кампания? ​

България е на второ място в Европа по трафик на хора, а  причина номер едно за трафика на хора е сексуалната експлоатация, наложена чрез нови техники и тактики като „lover boy“, чрез които насилници и експлоататори спечелват доверието на жертвите си, след което те не могат да разпознаят като насилие и/или експлоатация това, което им се случва. Или когато го разпознаят, е в много краен стадий.

Данните от последните години в България сочат, че средногодишно има от 2 до 3 хиляди случая на деца-жертви на насилие и престъпления. Това са тези, за които има подаден сигнал. Но голяма част от тях остават скрити, потулени, никому неизвестни жертви, стигнали до крайни емоционални и физически състояния. Всяка четвърта жена у нас е била жертва на сексуално насилие от страна на партньора си.

Според Николета Попкостадинова и Надя Здравкова, обучители в LoveGuide, въпреки че днешните тийнейджъри имат достъп до огромно количество онлайн информация, все още голяма част от тях не знаят какво ги очаква през пубертета и какво е безопасен секс и здравословни отношения. Учат се основно от порното, връстниците и собствените си грешки. Затова и трудно преценяват дали да  влязат в интимни отношения с някого, не знаят как да се предпазват от сексуално предавани инфекции и нежелана бременност, и как да не попаднат в капана на сексуалната експлоатация.

За LoveGuide:

LoveGuide е единствената онлайн и офлайн платформа в България, която предоставя ефективно здравно и сексуално образование за ученици между 13 и 18 години от цялата страна. Подходът на LoveGuide e позитивен и специално адаптиран за различни тийнейджърски групи. Информацията е поднесена приятелски, открито, честно, с истинските имена на нещата и на езика на тийнейджърите. И разбира се, е 100% надеждна.

През 2015 г. LoveGuide създават своята онлайн платформа, която казва на тийнейджърите всичко за секса, любовта и отношенията между хората. А през 2016 г. екипът започва обучения в най-различни формати в цялата страна и стартира свой YouTube канал. „Най-накрая правилната информация по правилния начин“ е оценката на ученици, родители, учители, директори и партньори.

LoveGuide е един от финалистите в първото издание на ПРОМЯНАТА 2014/2015, най-голямата социално отговорна инициатива на Нова Броудкастинг Груп, осъществявана в партньорство с фондация „Промяната“, част от мрежата на Reach for Change.

Препоръчваме ви още:

Сексуалното възпитание по света и у нас 
Имало едно време секс 
Тийнейджърът се влюби - какво да правим?

30% от шестокласниците у нас са в риск да загубят мотивация за учене и дори да отпаднат от училище, сочат данните от национално представително проучване на Център за приобщаващо образование.

Основни акценти от изследването:

• 46% от децата смятат, че най-важните предмети (като математика, история, география, английски) са напълно безинтересни;
• Любимите предмети са физическо възпитание (76%), рисуване (57%) и музика (56%);
• 95% смятат, че е важно да се ходи на училище, а 79% харесват учителите си;
• Не агресията е най-големият проблем на децата (едва 18%), а страхът от провал в ученето (56%);
• 23% от шестокласниците живеят в крайна бедност, а 18% имат трудности с българския език. 

***

С нова детайлна инфографика Център за приобщаващо образование (Центъра) представи данните от национално представително проучване на шестокласниците в България преди началото на новата учебна година. Инфографиката, озаглавена „Какво е да си шестокласник в България“, показва както някои положителни тендеции, така и други доста обезпокоителни.

Най-добрата новина е, че 95% от шестокласниците у нас смятат, че е важно да се ходи на училище, а 79% харесват учителите си. Но фактът, че въпреки това почти половината (45%) споделят, че са готови да избягат от час при първа възможност ясно показва, че училището не е адекватно спрямо изискванията на съвременните деца.

Особено ясно това се вижда при въпросите за харесвани и нехаресвани предмети. Любимите на децата предмети са физическо възпитание и спорт (76%), рисуване (57%) и музика (56%) – и това не е изненадващо, тъй като там има учене чрез правене и децата са активни участници в процеса.

А най-важните предмети за тяхното развитие са най-нехаресвани от децата – историята (43%), математиката (40%), географията (35%) и английският (31%). Почти половината шестокласници (46%) ги обявяват за безинтересни – което означава, че класно-урочната форма, в която те все още масово се преподават, се проваля в опита си да вдъхнови децата към учене.

„В България има около 57 000 шестокласника на година. И те са най-малко изследваната група ученици, която обаче се намира в най-критична възраст,“ обясни Димитър Лазаров, програмен директор на Център за приобщаващо образование, и допълни: “Обикновено се вълнуваме силно от 5-и клас, когато децата започват да учат с много учители, и от 7-и, когато има матури и кандидатстване. Но шести клас е критичен за самите деца – защото тогава те формират основни възгледи за живота и рискът да загубят интерес към ученето и дори да отпаднат, е най-голям. Затова битката за интереса им и любовта към ученето се води именно в шести клас – и е от съществено значение за всички нас да спечелим тази битка“.  

За много деца, обаче, сме на път да я изгубим, твърдят експертите от Центъра – изследването сочи, че 30% от шестокласниците у нас са в риск да загубят интерес към ученето и дори да отпаднат от училище.  

Причините за това са много и разнообразни – освен гореспоменатия скучен и труден за усвояване начин на преподаване на ключовите предмети, се оказва, че основните страхове на децата също са свързани с училище. Но противно на популярните твърдения, най-много шестокласници се страхуват не от агресията в училище (едва 18% я посочват като нещо, от което се боят), а от неуспех или сериозен провал в ученето – 57%.

Освен това почти една четвърт (23%) от децата в шести клас живеят в семейства в крайна бедност, а 18% имат трудности с българския език в училище. На 14% от шестокласниците им се налага да работят, за да изкарват пари, 12% пътуват до училище в друго населено място, а 10% не живеят с родителите си – все фактори, които поставят децата в допълнителен риск от отпадане.

Макар предизвикателствата да са изключително сериозни, решения да се събуди интересът на децата и да се задържат те в училище има, твърдят експертите от Центъра и споделят няколко основни препоръки: 

1. Често да се демонстрира на децата защо това, което учат, е важно и как може да се приложи в живота.
2. Да се въведат повече практически занятия и уроци, свързани с учене чрез правене.
3. Да се преподава извън класната стая, в среда, свързана с темите на урока. Училището да се отвори навън и при всяка възможност да среща децата с хора извън училището, защото в местната общност има голям неизползван ресурс, който училището може да привлече.

Националното представително проучване се организира в рамките на програма „С поглед в бъдещето – училището има смисъл“, която се реализира с финансовата подкрепа на Фондации „Велукс“. С нея Център за приобщаващо образование си поставя за цел да насърчи училището и местната общност заедно да помагат на децата, за да осъзнаят връзката между собствената си реализация и ходенето на училище. Програмата се осъществява сред всички ученици от 6-и клас в две поредни учебни години, в две партньорски училища в Брезово и Тетевен и служи за основа на разработване на модел, който свърза училищата с местните предприемачи и професионалисти.

Център за приобщаващо образование е неправителствена организация, която работи за утвърждаване на приобщаващата училищна среда като стандарт за качество в образованието. Той подкрепя идеята училищата да се развиват като общности със споделени ценности и визия, така че децата да бъдат насърчавани да разгърнат способностите си и да превъзмогват трудностите; учителите да се чувстват подкрепени и уверени, че са ефективни и че могат да се справят с предизвикателствата; родителите да поемат своята отговорност в партньорство с училището.

***

Допълнителна информация за изследването:

В края на учебната 2015/2016 година Център за приобщаващо образование възложи и реализира мащабно социологическо изследване сред учениците от VI клас. В това многоцелево изследване бяха съчетани както качествени, така и количествени методи. Използван бе методът на пряката групова анкета с 42 въпроса, от които 17 открити.

Препоръчваме ви още:

7 принципа на образованието в най-добрите училища по света
Училище от бъдещето - Сингапур 
Децата не са проект на родителя

 

Автор: Валентина Вълчева

Може би ще изненадам някого, а може би не.

През ХХ век България е била шестата космическа сила в света. Да, не само Жени Калканджиева го може.

Може го и инженер Иван Стефанов Ночев от Карлово, който записва името си в историята на космическите проучвания като конструира двигателите на модула „Орел”, с които Нийл Армстронг и Едуин Олдрин кацат на Луната в рамките на мисията „Аполо 11”.

Точно така! Нийл Армстронг прави първите си стъпки към летенето и Космоса, вдъхновен от книгата „Your wings” на българина Асен Йорданов и каца на Луната благодарение на двигателите, конструирани от Иван Ночев. Не е като да не сме дали нещо на света, а в този случай – и на Космоса.

Иван Ночев се ражда на 23 септември 1916 г. в Карлово. Завършва местния техникум и кара стаж в казанлъшкия вонен завод „Арсенал”. По това време постъпва на работа и в Държавната аеропланна работилница на летище „Божурище”. Той е и един от създателите на аеропланната работилница към летището „Марино поле” в Карлово.

През 1942 г. след тримесечна специализация в Германия е приет за студент в Берлинската политехника, но сградата на училището е разрушена при бомбардировка и Иван Ночев се прибира в България. Продължава образованието си в Прага, а после се прехвърля във Виена, където защитава докторската си степен. Междувременно е обикновен работник на летището във Виена, но вече иска да се върне в родината си.

За негова почуда и огорчение, заради „западните” му „упадъчни” разбирания и възпитание, в България той не е добре приет, което го кара през 1951 г. да емигрира в Канада. Там започва работа в Канадаеър. Напук на докторската му степен, Иван Ночев започва живота си в Канада като всеки друг емигрант – отначало като метач по улиците, после като берач на ягоди, докато успее да си спечели мястото на старши инженер във фирма за авиационно оборудване. Едва пред 1956 г. докторската му степен най-накрая прави необходимото впечатление и му спечелва място в американската фирма „Дженерал Дайнамик Корпорейшън” в отдел Конвеър. И тук започва неговата работа в космическите технологии. Най-големите умове в авиоинженерството разработват в пълна дискретност самолети и ракетни системи за целите на НАСА и Пентагона. Тук под ръководството на немския учен Вернер фон Браун нашият изобретател започва работа като главен проектант-инженер на ракетни двигатели, в това число и по програмата „Аполо”.

През 1962 г. Ночев най-сетне получава американско гражданство, променя първото си име на Джон и основава собствена фирма, която нарича „Лансия” (Lancea). Естествено, специализирана в аерокосмическите изследвания. Доста притискан от срокове и изисквания, Ночев продължава да работи върху ключовия момент от програмата „Аполо 11” – двигателите на модула, с който се предвижда да се осъществи първото в историята на човечеството кацане на Луната. И не само. Двигателите трябва след това да успеят да издигнат модула обратно в окололунна орбита и да го скачат с кораба.

И тук се намесва трети българин. Ядреният физик Иван Михов, прекръстил се по американски на Вен Майкълс-Кристофър. Благодарение на неговото изобретение – използването на лазер за определяне на разстоянието до Луната – Иван Ночев успява да завърши конструирането на двигателите за модула „Орел”.

Останалото е история, както казват.

На 20 юли 1969 г. в 22 часа и 17 минути Нийл Армстронг и Едуин Олдрин успешно кацат на Луната, а на 21 юли в 4 часа и 56 минути Армстронг официално стъпва на лунната повърхност. В 19 часа и 54 минути двигателите на „Орел” са включени в готовност да отделят модула от Луната в посока към очакващия го кораб. Те са свързани с 4 болта, които се взривяват при излитането, оттласвайки нагоре едната половина от модула и двамата космонавти успешно се връщат на борда на кораба си.

За своето постижение д-р Иван Ночев е удостоен от Конгреса с отличие за заслуги към НАСА. Въпреки това знаем твърде малко за работата му по обясними причини – през повечето време той работи над проекти, които до днес са с гриф „строго секретно” в архивите на НАСА и Пентагона.

Животът на Иван Ночев зад граница бива следен строго от българските власти преди прехода. През 1970 г. чрез сестра му, която получава от властта разрешение да пътува зад граница, за да се види с него, му е казано, че ако реши да се върне в България, ще бъде приветстван с „добре дошъл” и с почести. Той обаче взема решение да посети родината си едва след промените през 1989 г. Дори определя дата – месец май 1991 г.

За съжаление, завръщането му не се осъществява, защото Ночев внезапно заболява и умира в Сан Диего, Калифорния, на 13 март 1991 г. На погребението, в последния си път, той е изпратен от трима американски президенти – Роналд Рейгън, Джордж Буш, Джими Картър и от елита на НАСА.

Ако обаче погледнем назад в историята на програмата „Аполо”, в нея оставят следа и други двама българи. През 1967 г. в построяването на ракетата-носител „Сатурн 5”, която обикаля около Луната и с която впоследствие Армстронг и Олдрин също стигат дотам, вземат участие проф. Петър Петров и проф. Виден Табаков.

Можем с пълно право да претендираме, че България е основната движеща сила в американската космическа програма. Буквално!

Прочетохте ли Асен Йорданов - българинът, който научи американците да летят?

Снимки: интернет

Автор: Валентина Вълчева

Знаете ли коя е връзката между кортизона, биоразградимите препарати против насекоми и хапчето антибебе? Вероятно се сещате. Това е откривателят им проф. Карл Джераси.

Син на български лекар дерматолог от еврейски произход – Самуел Джераси и на австрийската гражданка Алис Фрийдман, той е роден във Виена на 29 октомври 1923 г. Родителите му се запознават в Медицинското училище на Виенския университет, женят се и се преселват в София. Заради брака си Алис губи своето австрийско гражданство и получава българско. Въпреки това тя се отнася с известна надменност към България и неслучайно два месеца преди раждането на Карл заминава за Виена с идеята детето да се появи на бял свят именно там.

Първите пет години от живота си именитият учен прекарва в България, след което заминава с майка си за Виена, когато родителите му се разделят, и до 14-годишната си възраст учи в Реалната гимназия на Фройд. След развода със Самуел, Алис възвръща австрийското си гражданство, но такова е отказано на Карл и той остава български поданик, което му помага да се връща безпрепятствено в страната на баща си. Идва за по-дълго време едва през 1938 г., за да избяга от нацистката заплаха, която надига глава в Западна Европа. След присъединяването на Австрия (Източния Райх) към Голяма Германия, баща му набързо се жени отново за майка му, за да може Карл да се върне в България с нея, където са в относителна безопасност. Впоследствие се оказва, че семейството се е разминало почти на косъм със случилия се няколко месеца по-късно антиеврейски погром в Кристалната нощ.

Започва да учи в Американския колеж в София, а през това време майка му заминава за Лондон, където прави всичко по силите си да си уреди имигрантска виза за САЩ. Задачата е трудна, защото визите за австрийски граждани вече са изчерпани заради многото желаещи да избягат по-далеч от конфликта.

На 16 години с българския си паспорт Карл Джераси действително поема към САЩ. Пристига там с майка си и двамата разполагат само с 20 долара.

Самият Джераси описва майка си като изключително обсебваща личност, която така и не успява да обикне САЩ така, както преди е отказала да обикне и България.

Там той успява да продължи образованието си като изучава химия в „Кениън Колидж” в Гамбиер, Охайо, и го завършва с отличие.  Всъщност приемането му в „Кениън Колидж” става погрешка, защото в САЩ решават, че Американският колеж в София е висше учебно заведение, каквато е практиката с колежите в САЩ. Така вместо да довърши първо средното си образование, Карл Джераси е записан направо да следва висше. Но се справя повече от блестящо и получава бакалавърска степен по органична химия. През 1945 г. получава и докторска степен от Университета на Уисконсин в Медисън. През същата година придобива и американското си гражданство.

Четири години по-късно Самуел Джераси също емигрира в САЩ, но двамата с Карл поддържат връзка почти само чрез писма, защото се оказва, че живеят доста далеч един от друг.

През 1949 г. Карл постъпва в „Синтекс” в град Мексико като помощник-директор по изследванията при тогавашния технически директор Хорхе Розенкранц.

Карл Джераси е откривателят на прословутото хапче „антибебе”, макар самият той никак да не одобрява това име за откритието си. „Бяхме екип, а това не е хапче против бебета, а против аборти.” Това свое откритие той прави през 1951 г., когато успява да синтезира progestin norethindrone, който за разлика от прогестерона, действа дори при орално приемане и е в пъти по-силен от естествено съществуващия хормон. Откритието действително прави в екип с мексиканците Луис Е. Мирамонтес и Хорхе Розенкранц. Професор Джераси винаги е твърди обаче, че когато започват работата върху проекта, далеч не са имали идея да налагат контрол върху раждаемостта.

Именно заради това свое откритие, през 1968 г., той е на път да спечели дори престижната Нобелова награда, но Ватиканът се намесва решително и излиза с енциклика, която заклеймява хапчето, което е в пълен разрез с идеите на религията и с догмите на католицизма. В резултат кандидатурата му е отхвърлена от комитета за наградите. Със или без Нобелова награда, факт е, че „вълшебното хапче” променя завинаги както демографията, така и сексуалния морал по света. Променя идеите за свобода на избора и дава на жените възможност още малко да се приравнят с мъжете в това отношение.

Карл Джераси обаче не само не се главозамайва – самият той предрича, че най-късно до 2050 г. неговото изобретение ще стане напълно излишно, защото в бъдеще бебетата в западния свят вероятно ще се раждат почти винаги след инвитро процедури заради динамичния начин на живот на хората и желанието на жените първо да направят кариера и да си осигурят някаква стабилност в живота и едва след това да имат деца.

Разбира се, изобретяването на хапчето „против аборти” моментално се сдобива и със своите противници, които твърдят, че учените като Карл Джераси са се самозабравили и се бъркат в делата на Майката Природа. Самият Джераси коментира този род изявления като казва, че днес очевидно има много хора с антинаучна позиция, които страдат от „наукофобия”. Факт е обаче, че към днешна дата откритието на Карл Джераси спасява хиляди, може би дори милиони животи на жени, които по една или друга причина не би трябвало да забременяват, и по този начин предотвратява хиляди трагедии годишно.

Дилемите за морала на съвременните научни изследвания той влага и в своя роман „Дилемата на Кантор”, където разглежда въпроса през погледа на главния си герой доктор Кантор.

За сметка на това „Лондон Таймс” го обявява за една от 30-те най-велики личности на миналото хилядолетие, редом с Шекспир, Дарвин, Коперник, Нютон и Айнщайн.

У нас е удостоен с орден „Мадарски конник”, връчен му от президента Петър Стоянов, и с титлата „доктор хонорис кауза”. Получава и Национален медал за наука на САЩ. през 1973 г., връчен му лично от президента Никсън, и Национален медал за техника през 1991 г. Носител е на над 30 почетни докторски титли.

След смъртта му се оказва, че в завещанието си е оставил значителна сума на Американския университет в България.

Професор Карл Джераси умира след дълго боледуване на 30 януари 2015 г. на 91-годишна възраст. През май тази година синът му Дейл, който е продуцент в Холивуд и внукът му Александър бяха в България, за да валидират марка с лика на учения, който не забрави корените си.

Прочетете още:

Асен Йорданов - българинът, който научи американците да летят

Снимки: интернет

Автор: Цветелина Чобанова

Напоследък всички говорим за агресията – агресията сред децата, към животните, между мъже и жени, между стари и млади, агресия към различните, между държави. Като гледаме какво причини ураганът Ирма, можем дори да говорим за агресия на природата към човека и неговия свят. Пиша този текст, защото днес бях на родителска среща и там между учебните предмети, които ще изучават децата през годината, правилата на училището, дисциплината, състезанията и екипната работа, бе отбелязана агресията и колко лошо нещо е тя. И как ние, родители и учители, трябва заедно да се борим срещу нея. Съгласна съм от една страна, агресията при децата е жестока, садистична, а понякога дори и мазохистична, когато детето се затвори в собствен свят, не споделя, става апатично, линее, посегне към наркотици или алкохол, а не дай Боже и на себе си.

Но това не е истинското лице на агресията.

Тази агресия психолозите наричат „вторична” и „третична агресия”. Тя е потисната, стаена, неизразена, когато е трябвало и към когото е трябвало. От страх, от чувство за безсилие или просто защото нашето общество не толерира бунтуващи се, не толерира различното мнение, правото на другия да изрази себе си. Ние искаме усмихнати, щастливи, мислещи като нас хора около себе си. Искаме усмивки по лицата, искаме да ни харесват и да харесваме, или ако сме обидили някого, той просто да си замълчи. Колко родители позволяват на детето вкъщи да си каже мнението, да бъде чуто. Разбира се, това не означава да го приемем на всяка цена, това означава да го зачетем. Защото всеки има право да каже какво мисли, какво усеща, какво не му харесва и съответно какво му харесва.

Колко често учим детето си на „замълчи”, „той/тя е по-силен/по-голям/по-умен/по-стар, не се обаждай, трай си, изчакай да отмине”?

Да, но не минава. А само се трупа. Така е и с агресията при децата, тя не е могла да се изрази там и тогава, когато и където е било необходимо. Например детето не е могло да каже на родителя си, на учителя, на по-големия от него, ако нещо не му харесва. Затова този стаен гняв се излива садистично към друг някой, който не може да отвърне, който е по-слаб или по-малък. Или гневът, обидата, унижението се преглъщат навътре и тогава децата стават агресивни към себе си – затварят се, нараняват се, понякога се разболяват, посягат към наркотици, алкохол или други вредни вещества.

А агресията няма само отрицателен знак. Агресията е движение. Движение към света, към другия, към това, което ми харесва или съответно правото да обърна гръб и да кажа НЕ на това, което не ми харесва. Агресията е отстояване на себе си, заявяване на собствените граници – „не се чувствам добре от това, което ми каза”, „не ми харесва храната в стола и няма да я ям”, „не ми е интересно”, „обидиха ме думите ти, почувствах се зле от това”.

Колко често учим децата си да изразяват това, което усещат? Колко често ние изразяваме това, което усещаме? Защо е забранено да поискаме или да откажем нещо, защо го смятаме „за неморално”, „неетично”, „недисциплинирано”. Когато казваме НЕ ставаме „лоши”, неприети, необичани. А колко важно за едно дете е да се чувства обичано, да се чувства прието такова, каквото е. С неговите ДА и НЕ.

Говорим непрестанно с децата за това какво НЕ ТРЯБВА или ТРЯБВА да се прави, а говорим ли за това какво ИСКАТ или НЕ ИСКАТ да направят?

Агресията не е само разрушителна и деструктивна. Като всяко нещо в света, тя има положителна и отрицателна страна. Тя е движението напред, към света, към другите, към развитието, промяната. Тя е тази искра в нас, която заедно с Любовта е създала Живота. Раждането. Творчеството. Търсенето. Опита. Да ти подам ръка, да те прегърна също е акт на агресия. Да ти кажа „в момента съм ти ядосана, защото ме обиди и не искам да те виждам” също е агресия. Но това е чистата агресия. Тя се изразява и се променя, преминава в друг вид енергия. Във физиката има закон за запазване на енергията, който гласи – „Енергията може да се преобразува от една форма в друга, но не се губи или унищожава“. Как ще трансформираме тази енергия на движението наречена „агресия” е наша отговорност. Как ще научим децата си да я разбират, усещат и трансформират, също е наша отговорност. 

И тук се замислих, колко много предмети се учат, а никой не ни учи какво да правим със собствената си енергия, как да я използваме конструктивно и да я трансформираме в добро. В добро за себе си и след това за околния свят. 

Ето няколко възможности, на които можем да научим децата си и да ги култивираме в себе си.

Можем да учим децата си да казват какво усещат, какво им харесва, какво не им харесва. Какво ги дразни, ядосва, на кое или кого са гневни. Да споделяме, когато ние изпитваме тези емоции, за да разберат, че и ние сме като тях, за да видят многообразието на човешката природа.

Да ги учим, че освен радост, щастие, състрадание, има тъга, гняв, здравословен егоизъм. Гледайте анимационния филм „Отвътре-навън”, там много добре са представени емоциите ни и какво се случва, когато непрестанно искаме да сме само радостни.

Можем да показваме на децата си и да ги учим какво са „граници” - ти имаш право да кажеш НЕ, когато нещо не ти хареса, но и аз имам право да кажа НЕ за нещо друго. Аз приемам твоето НЕ (не искам да ям, не искам сега да уча, не искам да излизам, не искам да си сложа шапката), но и ти трябва да приемеш и разбереш, че аз имам същото право да кажа НЕ (НЕ искам да ти купя тази игра днес, НЕ може сладолед този следобед).

Не генерализирайте определенията към децата, коментирайте само определени ситуации. „Ти си лош” е едно, но „тази твоя постъпка беше лоша” е съвсем друго. Децата имат право на грешки, на бели. Всички имаме право да сбъркаме, да си вземем поука и следващия път да пробваме по друг начин. Това е опитност. Това не ни прави „лоши хора”. Заклеймявайки някого с етикет „ти си лош”, „ти си неудачник”, „ти не можеш, не знаеш”, поражда единствено омраза и гняв, които след това садистично се пренасят към по-слаби същества, които не могат да отвърнат.

Много важно е да говорим с децата си, да се опитваме да разберем техния свят и да си спомним какви сме били ние като деца. Защото ние, големите, имаме склонност да забравяме. Да забравяме нашите бели, да забравяме нашите страхове и да се отнасяме към чуждите такива с пренебрежение. А няма нищо по-хубаво за едно дете от това да знае, че има спокойно убежище, където да сподели и да разкаже какво усеща без страх, че ще бъде наказано за това.

Повече за автора
Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила  инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Освен всичко това Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

Препоръчваме ви още: 

Детето-жертва 
Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник 
Вербалната агресия