Ninja Editor
Автор: Валентина Вълчева
Докато се опитвах да спасявам няколко книги от малкия ми син, измежду страниците на едната изпадна стара картичка, оцеляла като по чудо двайсет години, след поне пет големи местения на багаж през половин България. Без дата, без подпис, но не ми и трябват, за да си спомням откога и от кого е.
98-ма... един рокерски събор...
И само няколко думи отзад.
„Привет от Разказвача на приказки”
С Разказвача на приказки малко странно ни тръгна познанството. Тогавашното ми гадже общо-взето ме заряза заради него. Не, не е това, което си мислите. И в най-лошите си периоди, поне с това мога да се похваля, винаги съм била строго моногамна. Дълга история, от която поне едно научих – мъжката солидарност понякога добива изумителни, та чак шантави размери. Нищо общо с женската.
Все тая. На въпросния събор трябваше да отида с гаджето, но предвид новосъздалите се обстоятелства се озовах там и с двамата, плюс още двайсетина рокери, ама от най-достоверните. Кожени, дънкови, пъстри, шумни, натрапчиви като хлебарки в болнично отделение. Като се замисля, те май всичките са такива. Иначе не са лоши момчета. Когато свикнеш, че сред тях основните теми за разговор са мотори, музика и жени (не задължително в този ред), дори започва да ти харесва.
Не, няма да се впускам в подробности за събора. Да кажем, че тези три дни са от моментите, които всеки обича да си спомня, но предпочита да не разказва, поради ред причини. Който е попадал на такова мероприятие, знае за какво иде реч. Останалите трудно ще повярват и разберат. Един от спътниците ми впоследствие доста точно го описваше: „Аз – на шест, касетофонът – мъртъв пиян...”
Та... както казах, озовах се в малко необичайна ситуация, в компанията на впечатляващ дългокос мъж (слабост са ми, признавам си) със счупена челюст, който ми направи предложение за брак, без дори да ме е целунал. Предложението вероятно беше плод на комбинацията от обезболяващи и водка, защото прозвуча горе-долу като: „Ако някой ден реша да се оженя, първо на теб ще предложа”, но аз съм романтична душа, та ме поразнежи – признавам си. Е, мило е, нали?
След което последва още по-мила покана да тръгна с него, за да ми разкажел приказка.
Разбира се, аз също съм мила, когато поискам. Отговорих, че "предполагам за коя приказка става въпрос и вече съм я чувала, та не, благодаря. Но наистина си много мил."
И се подготвих за буря.
Но тук вече той ме изненада дотолкова, че впоследствие през годините имаше не един и два момента, в които искрено съжалявах, че отказах. Той не реагира както очаквах. Нямаше: „Ти за коя се мислиш, ма?! За Лайза Минели?!” Нямаше цупене и сърдене, нямаше сцена на царствен мачовски гняв, нито лекции на тема защо жените като мен са основен източник на страдания за мъжа... Сещате се. Няма как да не сте я предизвиквали поне стотина пъти в живота си, когато сте си мислели, че имате право да откажете на някой особено напорист ухажор.
Нищо подобно!
Което ме накара сериозно да се замисля. Съгласете се, че един изтрещял рокер (Пардон – моторджия! Не обичат да им викат „рокери”.) не е точно човек, от когото ще очаквате да се държи като сър Галахад. Аз поне не го очаквах. Дори напротив. Всъщност... за себе си мога да кажа, че не го очаквам от почти никого. (Извинявайте момчета, но това е положението, за съжаление!) А това е жалко!
Имам двама синове. Мога само да положа необходимите усилия и да се опитам да възпитам от тях мъже, които няма да минават в устремна атака „на нож”, когато някое момиче им откаже близост, а ще реагират именно като моя Разказвач на приказки. Мъжки! Достойно! Всъщност... човешки. Защото да приемеш поражението с чест и да съхраниш и своето, и чуждото достойнство, дори когато се чувстваш отблъснат и вероятно незаслужено наранен е нещото, което в крайна сметка те прави истински мъж. Не всеки го може.
Месец след събора получих картичката, с която започнах.
И не, повече не се видяхме. Така става понякога.
Препоръчваме ви още:
Кое е по-важно - ние да харесваме децата си, или да ги харесват другите? Дали за децата ни е по-важно нашето одобрение, или това на околните? Дали не позволяваме мнението на хора извън семейството да ни влияе по-често, отколкото си признаваме?
В моето собствено детство чувах репликата "Какво ще кажат хората" много по-често, отколкото ми се искаше. Заклех се никога да не я използвам, когато стана майка. И държа на думата си. Въпреки това се улавям как все пак понякога се влияя от коментарите на други хора за децата ми.
Една майка каза нещо много мъдро в пост в социалната мрежа. Защо ги раждаме тези деца? За да ги харесват чуждите хора ли? Преведохме за вас целия текст на това много силно послание, което накара много родители да се замислят.
Уморените родители около мен стават все повече. Уморени са от училището, от детската градина, от поликлиниката, от курсовете по ранно развитие, от треньорите в клубовете, от децата си. Напоследък някои от тях, говорейки с мен по „детски въпроси“, псуват, други плачат. Някои се оплакват от нервен тик, нови болежки, хвалят специалистите от онкоцентъра… Двама познати щяха да ходят при психолог, но неведома сила ги отнесе при екстрасенс, за да им се решат проблемите със „стъклена топка“. Оказва се, че с мизантропията не само при мен всичко е „наред“. Как се получава така, че ние толкова бързо се научаваме да ненавиждаме и от това с основание сме уморени?
Мисля, че проблемът е в навика ни да правим глобални планове и да си вярваме. И трябва да признаем, тези планове са дългосрочни, сигурни, негативни, авторитетни, обосновани от някой голям „специалист“.
Детето е на 8 месеца, а още не се е изправило на крачетата си? Очакват ви сериозни проблеми с прохождането и със сигурност ще останете „без гръб“ от носенето на ръце. Изправило се е на 6 месеца? Ще има криви крака за цял живот, момичетата няма да го харесват, защото кой харесва мъже с криви крака.
На две години е, а още не прави изречения? Ето ви телефона на един много добър невролог, а тези хапчета много помагат.
Не се е научило да чете преди да тръгне на училище? А различава ли звучните и беззвучните съгласни?
Може ли да прави разказ по картинка? Знае ли какво е диагонал? А може ли да направи къщичка за птици? Не?! Ами вие имате дебил!
Очакват ви проблеми с писането, четенето, математиката, геометрията, няма да може да язди, ще измъчва уличните котки …
Познавам логопедка, която "прогнозира" следното за 6-годишно дете (майката на което успя да го измъкне от "проклятието ДЦП" с невероятни усилия): „Той ще има проблем с ученето, трудно ще пише, няма да може да се справя с анализа на звуковете, да смята, ще има множество проблеми, занимавайте се с него вкъщи.“ Че това дете говори, върви, храни се, облича се и чете само! Вие не сте го виждали в какво състояние беше преди три години, а правите прогнози и очертавате бъдещето му в училище?!
Учителка заявила на моя позната, майка на четвъртокласник: „Той няма да стигне до ВУЗ, трябва да го насочите към някакъв занаят. Запишете го в техникум. Вижте - трудно смята, само рисува. Ами той е момче, математиката му е нужна.“ Кой е казал, че на момчето математиката задължително му е нужна? Рисувай, приятелче! Стани художник, дизайнер, архитект, моделиер. А ти, майко, стой по-далеч от училището му.
Преподавател, когото познавам, разказва за зрелостничка: „Кръгла нула. Написала съчинение и объркала Фет с Тютчев. Представяш ли си? Афанасий Тютчев – от две имена направила едно. Къде ще я приемат? Идиотка.“
Да, аз също съм грешна. Когато мой студент от втори курс спряга глаголи неправилно, нервнича и мислено кова гвоздеите на „ковчега“ му за изпита. Но не заливам майка му с оплаквания и "прогнози". И слава Богу!
Но нечий лекар, възпитател, учител го прави. И обезумелите майки вземат твърдо решение: трябва нещо да предприема. И започват да правят неща, които в крайна сметка ненавиждат и те, и децата им.
Забраняваме анимациите! Какъв Шрек? Това е вредно. Най-много нещо с коледна тематика по празниците. Но без да се прекалява!
Игри? Разбира се! Ето един пъзел от книжката за Маугли, да тренираш разказ по картинка; ето ти книжки за оцветяване да отработиш фината моторика; седни, ще ти почета, като станеш на 5 ще четеш сам; ето ти английската азбука – научи я, като станеш на 6 ще знаеш два езика.
Искаш компания? Разбира се, сега ще дойде учителят ти, после ще отидем до поликлиниката, там ще се срещнеш с нашия лекар, после ще се видим с треньора ти… всичко е разчетено.
При някои познати това е изразено в по-голяма, при други в по-малка степен. И всеки път, когато се срещнем, чувам:
„Има проблем с вниманието…“
„Обижда логопедката, не си изразява мислите свързано…“
„Пише много грозно. Частната му учителка се измъчи с него… “
„Класната пак се оплака, че е невнимателен, а ние се занимаваме всеки ден по три-четири часа; уча го да седи на едно място, да слуша внимателно, да чете на глас… “
„Непрекъснато бърка звучните и беззвучните съгласни, а вече трети ден ги учим.“
И всички поголовно цитират лекари, възпитатели, учители… А отгоре на всичко, детето им е "идиот", "глупак", "нищо няма да излезе от него" – казват го след всяка среща със „специалист“.
Искам да кажа на тези майки – майната им на прогнозите и диагнозите! И не ги правете сами, особено по аналогия. Въобще доверявайте се само на метеорологичната прогноза и не слушайте никого. Най-добре слушайте любимия си музикален канал, ще ви разведри.
Днес например ми позвъни позната, която сподели, че класната на дъщеря й пак е направила забележка. Момиченцето расте „невнимателно“, разсеяно. Педагожката е в ужас, майката в паника. „Ние не бяхме такива!“, казва, а те…
Що за мания е това непрекъснато сравняване между нас и тях? Ние не само сме от различни поколения, ние сме от различни страни и противоположни светове. Откъде-накъде трябва да са „внимателни“ като нас?
Някога аз и моите приятели (общо 7 хлапета) тичахме из съседските дворове и развивахме "супервниманието" си, наблюдавайки чия майка се прибира от работа, в кой магазин се отбива, какво купува; къде тръгна съседката; колко бири изпи дядото на… ; на кой балкон се показва местният ексхибиционист; в кое мазе се скри котката на квартала да ражда; колко са ни бездомните кучета… Ние знаехме всичко. И кога зареждат сладоледа в близката сладкарница, откъде да си купим любимите дъвки, кога ще излезе новият брой на списанието, което следим. Знаехме кое къде се намира вкъщи. Нашите родители не знаеха всичко това, но знаеха много за нас. Те живееха скучно, но не ни пречеха. Те, и това е най-важното, ни се възхищаваха. Сега родителите живеят интересно, но въпреки това знаят по-малко за децата. А още по-малко знаят за собствените си деца. Но пък винаги са наясно кого да попитат какво става с тях…
Когато майките ми се оплакват и цитират „добрите“ специалисти, когато ме питат какво да правят, аз отговарям едно и също:
„Ти си майка. Твоята задача е да обичаш. Има кой да се кара на детето ти и да го обижда. Ще му се карат и ще го обиждат навсякъде – в поликлиниката, в детската градина, в училище, при логопеда, на улицата.
Твоята задача е да защитаваш детето си. Да го предпазваш от всички етикети, които ще му лепнат моментално.
Ти си майка, твоята работа е да хвалиш, не да сравняваш. Да хвалиш за постижение, което е важно и ново за детето ти, а не да слушаш как се справят другите или какво е казал някой за детето ти. Ако непрекъснато сравняваш детето си с другите, по какво се различаваш от учителката му, която недоволно заявява: „Дъщеря Ви пише грозно, вижте как пише Маша!“ Учителката може и да е забравила, но ти трябва да помниш, че твоята дъщеря е Катя.
Струва ми се, че ненавистта вече е с огромни мащаби. Умората е извън пределите на поносимото. Ние живеем в обкръжението на тези, които са обърнали най-доброто в нас против нас. Какъв е основният смисъл на всички диагнози и прогнози? - "Вие обичате детето си? Премоделирайте го. Променете го. Пречупете го. То трябва да стане удобно, предсказуемо, стандартно, мълчаливо, готово да изпълнява команди… Тогава ще се хареса на всички ни."
А вие защо го родихте? За да се харесва на всички?
Не призовавам да се нарушават златните правила и да се пренебрегва морала. Моят призив е да мислим трезво и да обичаме.
Препоръчваме ви още:
Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка
Училището не е най-важното в живота
Автор: Траяна Кайракова
С моя мъж се оженихме тъй набързо, че чак аз не разбрах. Ама и той толкоз се е усетил, като го е ударила Сляпата неделя, че чак го окьоравила. Голямо зло съм явно, щото мъжът ми казва, че от нашия край хората вода за боб не взимат, че не увира, пък той жена взел. Голяма грешка ви казвам, ама да е гледал и мислил, връщане няма. Че и далеко бе! Има-няма 500 километра. Все се тюхка, като се съберат компания: „Как да я изгоня бе, хора? Не мога да преценя кога да се скараме. Влак има само сутрин и вечер. Тя спи до обяд, сетне не я виждам, като духне. Вечер се развика, като е заминал последният влак, кога да я изгониш?“ Хората се подхилкват, той си тъгува. Че пусто и алкохол не близва, да се натряска, че да му мине! Пък и аз го гледам. От 80 го направих 180 килограма. Тъй ми каза мама, че любовта на мъжете минава през стомаха и малко под него. От Коледа на Коледа готвя хубаво и обилно. Тогава е най-сигурно, че ще се прибера, нали е семеен празник все пак.
Аз не се оплаквам, голям добряк е и най-вече майтапчия. И аз не падам по-долу, ама той обира точките. Жив смехулник е ви казвам. Не е като да ти се присмее, че да те обиди, ами тъй лекичко ще пусне някой лаф, че хем ще се посмееш, хем после ще се усетиш, че баш си е тъй туй, дето ти е казал. Дъщерята като малка много боледуваше от настинки. Като я подкарат едни сополи и една кашлица, край нямат. После се оказа, че кашля от сополите и няма нужда от аптеката, която държах в пълна бойна готовност в хладилника. Една стара лекарка я оправи точно с едни капки за нос, след три години ходене по мъките. Но не за това ми е мисълта. Още като бебе спеше подгънала едното си ушенце. Таман го оправя и тя се извърти и пак го подгъне. С тиксо го лепих, със сироп от баклава, с мед – няма, братче. Накрая се отказах. В крайна сметка ухото стана малко по-голямо от другото. Мине не мине и я заболи. Чувала съм, че се слага топло олио, ако нямаш капки. Те у нас свършваха като жито на помен. Ставам в един часа посред нощ, че детето реве от болки, и в просъница почвам да търся олио, капкомер, лъжичка. В полусънно, вампирско състояние се чудя с какво да топля тия две-три капки, дето ми трябват. Добре, че съм гаден пушач и ми хрумва гениалната мисъл да затопля няколко капки в метална лъжичка със запалка. Пускам в ход идеята, надвесвам се над детето и капвам в ушето. То всичкото хубаво, ама с лявата държа лъжичката, с дясната капкомера и залепих горещата лъжица на ухото. Казвам ви чак на мен ми се прирева. Детето се разпищя, баща му, разгеле, се събуди и вика:
- Какво става бе, тате? Що тъй пищиш?
- Болиииии! Тате, много болииии ме ушето!
Той я погледна с едно око и изпляска:
- Ми как няма да те боли, тате. С туй голямо уше, голяма болка ще да е!
Обърна се и захърка блажено. Добре, че после ухото й се оправи по форма и вече нямаше такива големи болки.
Малкият пък голям мързел беше по едно време, голямо чудо. И злато да му кажеш, че има в банята, я заобикаляше с километри. Като малък не мога да го изкарам от коритото, тапетите сменихме от басейна, дето направи в спалнята, а сега не мога да го вкарам. Къпането голям зор. Решил един ден да се окъпе и да ни изненада. Излиза той с халатчето, белнал се като дупе на сърничка и влиза победоносно в кухнята, където го чакаме за вечеря. Баща му го поглежда и съвсем сериозно ми казва:
- Жена, ти заключи ли вратата? Какъв е тоз непознат човек у нас и кого търси?
Малкият се обърна да види за кого иде реч, а аз се напиках от смях. Оттогава се къпе редовно! Годишната бройка ще я спестя. Като го накацат гаджетата, няма да се уредим в банята съвсем.
Свекърва ми се пенсионира и дойде да почерпи за пенсията. Ухилила се, напъчила се, радва се жената. То си е за радост, колко хора не доживяха да се видят пенсионери. Слагаме масата, нареждаме се и почваме да вдигаме наздравици. Благоверният я поглежда и съвсем сериозно казва :
- Айде, да ти е честита пенсията! Както я взимаш, изведнъж да спреш, че иначе лошо!
Тя се радва и благодари, пък аз на бегом излязох да се хиля в другата стая, щото свекърва ми хич не разбра пожеланието.
Един ден се разкрещях, че си вземам децата и си отивам при мама. Аз ще го плаша, пък той се хили и ми вика:
- Давам ти колата, пълна с гориво, всички буркани от мазето, саксиите, децата и 3000 лева!
Парите сигурно бяха за пътни и храна до мама. Ама аз за толкова малко не се давам и никъде не отивам. Поне някой милион да отпусне, какво се стиска!
Живеем от 100 години с баба му. Гледали един ден децата филм за богаташи и наследства. Сядаме да вечеряме и веднага, сякаш са се наговорили, се изстрелва въпросът:
- Тате, вие с мама, като умрете, апартаментът на кого ще остане и какво ще наследим от вас?
- Ааааа, не се бойте, татювата! Ще ви оставим прабаба ви, вий да я гледате. Той апартаментът върви с нея.
Мисля, че оттогава децата се отказаха от наследство и повече не са питали.
Още като се оженихме, започнахме да излизаме с колеги, приятели. Толкова сериозно се будалка, че хората гледат и се чудят. Един негов колега трябваше да дойде да свърши някаква работа и вървим по пътя, като те двамата си говорят. Мъжо се жалва:
- Ей, къде я намерих тая жена, еееей. С пари не мога да се видя!
- Що бе? Какво, много харчи ли?
- Не. Сложила е една релса над входната врата. Още като вляза, хваща ме една кука, обръща ме с краката нагоре и каквото имам из джобовете, пада. Жената обира всичко до шушка и чак тогава ме сваля.
- Сериозно ли бе?
- Ми как, абсолютно!
Влизаме вкъщи, тоя чиляк си изкриви врата да дири релсата. Аз се подхилквам, мъжът ми абсолютно сериозен.
- Къде е? – пита колегата му. - Нещо не я виждам.
- Аааааа, тя е скрита и има копче за нея. Пуска я само за мене. Иначе, който влезе, ще увисне. Няма да се излагаме, я!
Пусна го по пързалката и си свършиха работата. Да го убиеш направо. Целият град ме мисли за Годзила най-малко.
Тая година си взех нов мобилен телефон. Децата се въртят, наместват го, аз нищо не отбирам, ама що да не го взема, като ми се полага. На мен ми трябват зелена и червена слушалка. Толкоз! Да, ама знам, че може този, който ти звъни, да излиза със снимка и викам на децата да си ударят по едно селфи. Снимаха се те и карам мъжо. Аз го карам, той не ще. Накрая се ядоса и вика на щерката:
- Излизай на терасата и снимай!
- Какво бе, тате?
- Снимай там срещу нас, каквото видиш. Първото насреща е.
Връща се детето и вика;
- Ми там нали има банка. Насреща е банкоматът.
- Хасъл туй снимай! Мене само за банкомат ме имате вкъщи! Ай ще му се не знай!
Една година синковецът си остай коса до кръста (метафорично де). Чака я, чака я, дордето му извади очите, и я зализа назад като Роналдо, кога се полее с олио по време на мач. Стана вече да може да се връзва на кукуригу и работата заспа. Какви бяха тия моди, какво беше туй чудо, голяма работа ви казвам. Една вечер се търкаля, търкаля при нас на спалнята и стана да яде. Излиза точно и се присеща, че нищо не вижда от пустия му перчем.
- Тате, дай ми ластичката, че е паднала при вас някъде.
- Божкеееее, доживях синът ми да ми иска ластичка! Утре, тате, фибичка и прашки дано не ми поискаш, Божеееее!
С мене се гъбаркат най-много, обаче ще спестя всички истории, че повечето май са верни. Фръцкам се един ден пред огледалото и обяснявам на децата колко съм отслабнала (Честен кръст тъй си беше!) и ми падат дънките. Баща им седи, подхилква се и по едно време изтърсва:
- Отслабнала тя майка ви. Добре, че все си купува гащи, дето се разпъват и после й стават широки, че да й се зарадва душичката.
Ей, да го разстреляш, пък аз два месеца мрях гладна като куче.
Сега, по Коледа, тръгнахме да търсим мебели. Правим един ремонт от половин година, да му опустеят майсторите с майстори, и няма свършване. Докарахме я разгеле до маси, столове и дивани. Остава ни да вземем само холо-дневно-трапезарен диван. Харесваме в един сайт и се бухваме в магазина. Една любезна девойка ни обслужва, обаче… Диванът ще е готов след Коледа. Абе алоооо! Ний цялата рода до 25 коляно ще събираме, де да сядат? И терасите не са готови, барем там да ги слагаме. Тъй я въртяхме, иначе сукахме, не ще и не ще. Всички поръчки били спешни, срокът бил 30 дни и т.н. Още като видях нашият как се подхилква, стиснах зъби като косатка, за да не се разхиля, защото знам какво ще последва.
- Виж сега, мойто момиче. Ти не разбираш защо ни е толкова спешен тоя диван. Не си ли чула за обиколката на Бойко Борисов?
- Не съм, каква обиколка?
- Ама как не си чула? По Коледа ще ходи цял месец в различни български семейства, да види как живеят, доволни ли са от управлението му, имат ли нужда от нещо.
- Стига бе, майтапите се с мене.
- Аааааа, недей така! Като ме гледаш два метра мъж, как мислиш, че се майтапя, няма такова нещо. Даже сложете една голяма лепенка на фирмата ви на видно място на дивана, щото ще идват с камери. Знайш каква реклама ще ви ударим, направо ще сте номер едно!
- Ама наистина ли? По коя телевизия това? И кога?
- Е, как по коя? По Би Ти Ви. За дата не знам, разберете се с жената да ти каже. Дай сега да оправим парите. Ще стане, нали?
- Ами ще видя какво мога да направя.
Хитрецът му с хитрец се измъква в салона, а момичето идва до мен и свойски ми прошепва:
- Това е моят телефон. Непременно ми звъннете да ви гледам. Аз съм стар служител и ще помоля за експресна поръчка.
Измъквам се и аз, чудя се какви бонбони после да купувам на девойката и как да се извинявам за „несъстоялото се предаване“, щото ще се е надявала напразно. Да ме прощава Господ, но понякога празниците изискват жертви…
Иначе той не е лош човек, но диванът наистина беше спешен. Дано дойде навреме, че иначе наистина ще викаме Бойко Борисов!
Не си мислете, че всичко у дома е саксии и духова музика. И тъпани бият, и тенджери хвърчат, обаче с времето взехме да даваме на задна. Той окьоравя, аз оглушах и сега нито той ме вижда, нито аз го чувам и си живеем прекрасно!
**************
Препоръчваме ви още:
Автор: Валентина Вълчева
Аз пак за книжките...
Какво да се прави! Професионално изкривяване. Който иска, ще ме изтърпи. Който не - здраве да е.
Та за книжките.
Коледа упорито приближава. За едни – повод за радост и надежди, за други – пореден повод да проклинат търговците-кръвопийци, които използват всеки удобен момент да надуват цените, защото „ден година храни”. Типично нашенска, мила, родна картинка.
И така, време е за подаръци. Ние с колежките, противно на очакванията за библиотекарки (знаете клишето – стара мома, демоде, кисела, саможива, презираща всичко живо и мъртво извън стените на библиотеката), сме предимно млади майки с деца в предучилищна и начална училищна възраст. Време, в което (ясно е) все още се опитваме да вкараме в някакви релси хлапетата. И в това си начинание сме рамо до рамо с учителите в детските градини и училищата. И в професионален, и в личен план. Неизбежно е. Освен за коледни подаръци на децата, добили сме навик да мислим и за такива за „госпожите”. Защото жените си го заслужават и още как!
По този повод моя колежка поставя въпроса пред останалите родители на деца от класа на нейното. Мнението е категорично – „подаръци ще има за всички от сърце", дето се вика, т.е. за класната. И тук изниква Проблемът. Какъв да е подаръкът.
Ясно е, двайсет жени – двайсет мнения. Никакъв шанс за консенсус. В такива ситуации по-умните обикновено дават шанс на останалите, които нямат кой знае какви други поводи да блеснат с ум, идеи и инициатива. И се започва едно мислене. Гримове някакви маркови ли да са, дреха ли някоя по-шик, сувенир ли някакъв, дето за нищо няма да им послужи, ама ще си прашасва някъде за спомен...
Колежката – нали е библиотекарка, решава да се обади:
Не знам какво е очаквала.
Във всеки случай следва пълен ступор и шок. Реакции от типа „тази май не е в ред”: „Книжкааааа?!?!?! Че за какво ѝ е на госпожата книга? Нали подаръкът трябва да е нещо, дето ще я зарадва? Каква книга, какви пет лева?!“ (Цитирам съвсем точно – не се надявайте да преувеличавам!)
Сещате се.
Добре. Признавам – повечето отдавна сме „в бизнеса”. Нормално е да имаме някакви леко изкривени представи за света, деформирани от четене и илюзии за колективното IQ. Обаче!
Обаче!
Извинявайте, ама откога един комплект гримове стана по-ценен подарък от книга? И не, не говоря за коя да е книга. Знаем, на пазара е пълно с „плява”, която издателства и графомани бълват на килограм ежедневно. Разбира се, че никой няма да тръгне да подарява пълен набор от ревливи любовни истории. Говоря за истинска стойностна книга. Такава, каквато не всеки има възможността да си купи.
Или дреха?
Да, живеем във време, в което понякога и това е трудно да си позволиш. Но все пак!
Не знам. Може и да не съм права. Може би е напълно в реда на нещата една книга да се котира по-ниско от гореизброените придобивки. Може би е наивно да си мисля, че докато парцалки и парфюми са ни мечтаните подаръци за Коледа, няма добри изгледи за нас като хора. Не като нация и народ, а като хора.
Все още не е отшумяла вълната от възмущение покрай изказването на проф. Иво Христов, че 80 % от българите са дебили. Ами извинявайте, ама... в ситуации като тази си мисля, че дори е оптимист. (И нека лично засегнатите да гракнат СЕГА!!!) Най-малко, защото в миналото са умирали хора, за да можем ние днес да имаме правото и възможността за образование. Да се учим на четмо и писмо. Не са умирали за правото да се гримираме и да си носим новите дрехи. И за сувенири не са умирали – повярвайте ми.
И друго бих добавила към процентите на Иво Христов. Ако пък не ми вярвате, просто си направете труда един ден, само един ден, да се поразходите из социалните мрежи и да видите какъв е процентът на красиво гримираните, облечени по последна мода жени, които на двайсет и кусур години продължават упорито да пишат „НОЙ”, „майчЕнски”, „деЦки”, „сигОрно”, „претенциЙ” и прочее, оправдавайки откровената си неграмотност с клавиатурата на телефона. Сигурна съм, че и те повече биха се зарадвали за Коледа на парцалче от мола, на престъпно скъпарска дамска чанта или евентуално на комплект бойни цветове от еди-коя-си марка.
То и аз бих. Ама би ме било срам, ако дори пред себе си някой път си кажа: „Каквооо?!?!?! Книжка?!?!?! Стига бе! Толкова ли не можа да ми избереш едно червилце?!” Или поне би ме било срам, ако преди това не съм сигурна, че знам къде се пише „Й” и къде „И”. Пунктуацията кучета я яли!
Ама все пак, когато избирате подаръци за Коледа, сещайте се, че не е все едно - „Люшкате ли бебетата, за да заспят?” и „Luskate li bebetata da spat?”. (Извадено 1:1 от една „майчЕнска” група.) Да не питам за „Пенка отиде на къра”... превода на шльокавица си го направете сами, че мен ме е срам! Парфюмът, колкото и да е скъп, не може да прикрие миризмата на неграмотност и невежество. Нито пък ще ги прикриете в рокля „на принцеса”.
И една думичка от мен, Мария, накрая. Нашите госпожи също ще получат книжки за Коледа. Книжките не са срамен подарък нито за Коледа, нито за рожден ден, нито за какъвто и да е повод. И не са "беден" подарък. Книжките са прекрасен, стойностен подарък. Наричам ги "цветя за душата".
Препоръчваме ви още:
Какво научих от майките на София?
Утре едно от моите момчета, Коко, има рожден ден. Осъзнавам колко съм щастлива, че имам четири живи и здрави деца. Щастлива съм, че не ми се е налагало да водя точно тези, невидимите битки, за които по-надолу ни разказва Надя Колева. Щастлива съм, че във всички критични моменти съм попадала на лекари, които са и добри хора, които са успявали навреме да помогнат и да спасят живота ни. Имам такива случки, да. Наскоро разказах една от тях на главния герой в нея. Много е странно усещането да разказваш на 14-годишното си момче как животът му е бил на косъм още преди да види бял свят. Едновременно се чувстваш щастлива, но и уплашена, защото осъзнаваш колко много на този свят зависи от непознати и случайни хора, които срещаш на пътя си при определени обстоятелства.
Когато Косьо, моето второ момченце, реши, че ще се ражда, тръгнахме за болницата с татко му. Той ме остави за прием и съпътстващите не особено приятни процедури, и тръгна да купува от аптеката някакви хапчета за ускоряване на контракциите, които лекарката поръча да вземем. Междувременно аз легнах на кушетката, за да ми чуят тоновете. Не помня името на лекарката, но помня как докато се шегуваше, изведнъж се закова и заслуша, как се промени погледът й, как ме погледна изпитателно, даже мрачно. Видях колебанието в очите й в онази наносекунда, когато трябваше да реши съдбата на детето ми. Решение, което не зависеше от мен. Тя се изправи и отсече:
- Ще правим секцио, върви след мен. Яла ли си тази сутрин?
Това се случи в девет сутринта. Тръгнах след нея... помня как ми биеше сърцето, аха да изскочи... как се опитвах да осмисля какво се случва... как сълзите ми се стичаха по бузите и нямаше дори да ги усетя, ако не бях почувствала соления им вкус по устните си... как й задавах въпроси, а тя вдигна ръка да замълча, за да може по пътя до асансьора да прозвъни на анестезиолога и сестрите в операционната. Но най-ясно помня как в асансьора ни засече директорът на болницата и я попита защо плача. Тя му обясни с две думи, че тоновете се губят, а той разпореди, без да ме погледне повече:
- Запишете тоновете преди това, за да имаме доказателство, ако после...
И тогава тази лекарка, този ЧОВЕК, на която така и не запомних името, му отговори:
- Съжалявам, но няма време за това. Ще оперирам на мой риск.
И го направи. Да, упойката не ме хвана добре, щяха да ме изпуснат, кръвното ми откачи и имах чувството, че ще се пръсна, така ми туптеше главата, и се тресях на операционната маса, повръщах, после имаше усложнения и какво ли не. Наистина имаше риск. И за детето, и за мен. И за нейната кариера. Но тя пое този риск и ни спаси. А аз дори не запомних името й. Не беше частна болница и не бях с връзки. Имах късмет, случих не просто на лекар, а на човек. В 9,15 ч. Косьо изплака. В 9,20 Иван донесъл хапчетата и застанал пред вратата на кабинета, където ме остави за приемане. Почукал, зачакал, няма никого. Не се притеснил дори, та той нищо не знае, освен, че ме е оставил за приемане. В този момент се задала лекарката. Той й подал пликчето:
- Нося хапчетата за контракции на жена ми.
А тя му се усмихнала насреща:
- Вече няма да й трябват. Честито, татенце, имаш син, жив и здрав, 4200 кг. 52 см.
Не всички имат този късмет. Затова ви моля да прочетете думите на Надя надолу. Те са в памет на дечицата, които нямат бъдеще, те са поклон пред родителите, които са водили невидимите си битки със зъби и нокти до самия край. Но те са и нещо повече... Те са молба и призив към всички лекари, сестри и администратори, към всички случайни непознати, които срещаме по пътя си и от които зависи нашия живот.
Молим ви, бъдете хора.
Имената им отекват в мислите ми като камбанен звън.
Бебе Дилян…
Нели…
Мариянна…
Гери….
Никола….
Отидоха си като цветя, откъснати преди да разцъфтят! Неуместно! Ненавреме! Завинаги!
Не ги познавам лично, нито един от тях, но през изминалите 2 години бях съпричастна със съдбата им, по един или друг начин.
Трудно пиша тези редове… Не мога да намеря правилните думи, макар да знам какво искам да кажа.
Невидимите битки с онази болест, чието име не желая да назова, започват тихо. Често без никакви признаци.
Наскоро седях пред кабинета на личния си лекар и докато чаках да ми дойде редът, се заприказвах с непозната жена. Влязохме двете в кабинета. Оказа се, че е претърпяла операция за отстраняване на рак на гърдата.
Открила го сама.
Задължителният преглед с мамограф не показал нищо.
Изследванията не показали нищо.
Напипала бучката сама. Била доста голяма. Как са я пропуснали?
Оперирана е! Дано да има късмет!
Замислих се за всички тези хора, които не познавах, но чиито съдби бях взела присърце.
Замислих се и за моята учителка (за нея бях писала), която претърпя, за щастие, успешна трансплантация на костен мозък.
***
Преди броени дни бебе Дилян щеше да стане на 2 годинки. Но не ги доживя. Сигурно помните случая. Небрежното отношение на тогавашния шеф на Фонда за лечение на деца в чужбина предопредели съдбата на това невинно бебе!
Другите случаи са подобни. Ненавременно лечение. Битка, по-тежка от смъртта. Откази от болници... Помощ от добри хора, непознати, трогнати от чуждото нещастие. А после, сами, в чужбина, далеч от близки и приятели.
А когато си взел всички мерки, но профилактичните прегледи не могат да открият голяма бучка в гърдата ти?
В България е обществена тайна, че здравеопазването ни е съсипано. Системата е тотално объркана. Лекарите се затрупват с документация и някъде в цялата тази бумащина всъщност забравят да бъдат лекари.
Повечето от младите специалисти предпочитат да работят в чужбина. Заплащането е в пъти по-добро.
А специалистите от старото поколение са или пред пенсия, или вече в пенсия, но не спират да работят, защото няма кой да ги замести.
Когато бях малка, моите родители редовно се шегуваха на вечерите с приятели, които от време на време се случваха вкъщи: "Като знам какъв съм инженер, не смея да отида на лекар!"
Сега вече не ми е смешно. Никак даже.
Хората, чиито имена написах по-горе, а навярно и много други, за които няма да чуете – много от техните съдби са предопределени заради лекарската небрежност и незаинтересованост. Заради незаинтересоваността на държавата най-вече, защото явно тя не е в състояние да задържи добрите специалисти тук.
Повечето хора, които чуват страшната диагноза, веднага търсят начин за лечение в чужбина.
Разбирам ги напълно.
Когато в областна болница ти връчат списък за родилно отделение, който включва неща като лигнин и йод, някак ти става ясно, че положението е трагично! А какво остава за сериозните болести?
Вярно, от време на време чуваме и добри новини за някои лекари, които все още намират сили да работят в България. Но когато самата държава няма никаква стратегия за задържане на добрите кадри в сектор, какъвто е здравеопазването, как да имаме вяра?
Когато чуваме за все повече грешки, измами и злоупотреби…
Когато черният списък расте неимоверно…
Когато хората, обречени да водят най-тежките битки, са принудени да търсят спасение в чужбина…
Как да преглътнем това?
….
Имената звучат всеки ден в мислите ми. Няма да ги забравя! Но ми се иска и вие да ги помните!
И макар профилактичните прегледи невинаги да откриват заболяванията, ходете! Отделете този час за себе си!
Защото в крайна сметка здравето е всичко!
Препоръчваме ви още:
Автор: Янка Петкова
Майка, баща и дете. Така, обичайно, изглежда едно стандартно семейство. Какво се случва, ако родителите живеят отделно и никога не са се събирали, ако вместо мама и татко има двама татковци или две майки, ако майките или татковците са в повече? Изобщо как съществува детето в един по-нестандартен семеен формат?
По-рано тази година Националният статистически институт публикува данни, според които през 2016-а сключените бракове са 26 803, с 917 по-малко от предходната. За сметка на това разводите се увеличават – през миналата година те са 10 603, със 107 повече от 2015 г. С най-голям дял са разводите по взаимно съгласие (около 63 % от всички). Средната продължителност на брака у нас е 15,7 години.
Извънбрачните раждания са 38 440 или близо 60 % от всички раждания. Макар че голяма част от децата са на двойки, които съжителстват без брак.
Това прави картината на отглеждане на децата много по-различна от стереотипа, с който сме свикнали години наред. Семейните форми са все по-разнообразни и нуклеарното семейство – баща, майка и едно-две деца, съвсем не е единственото.
В книгата си „Третата вълна“ американският философ и социолог Алвин Тофлър твърди, че преди 40 години този тип семейство е бил стандартен, социално одобряван модел, който е удовлетворявал напълно нуждите на обществото. В ония условия на масово споделени еднакви ценности, обществена йерархия, бюрокрация и ясно разграничаване на семейния от деловия живот, той е бил удобен. Защото е удовлетворявал нуждите на свят, в който има единни правила и ограничен достъп до информация. Днес, в постмодернистичното общество, основано на разнообразието, с безброй идеи и варианти на жизнено устройство, хората без предразсъдъци предявяват предпочитанията си към други типове семейство.
И това не е въпрос на феминизъм, на медийно влияние или на липсваща духовност, а на технологии: интернет ни отвежда далеч от „конфекцията“, която е крепяла години наред стандартното семейство – мама, татко и аз.
Как беше: тате работи от 9 до 17, мама води и взема детето от ясли. Как стана: мама лети по бизнес срещи, а тате е фрийлансър, който от време на време забравя, че детето трябва да се вземе от яслата.
Жените днес са независими, мобилни, очакват от партньора си да бъде емоционално въвлечен в живота на двойката, не само да има ангажимент към „мъжките“ отговорности – забиване на гвоздеи и смяна на бушони.
В развитите страни расте броя на „сингъл“ хората, които дори след 30 нямат особено влечение към брака. При това вече никой не им подхвърля, че ще изтърват „последния влак“. Расте броят на хомосексуалните двойки, които отглеждат и възпитават деца (макар у нас подобни бракове да не са разрешени). Има хора, които избират „гостуващия“ брак, „шведското семейство“ и други любопитни форми на съвместно съществуване.
Гостуващ брак
Гостуващият брак е ново явление, но според социолозите, става все по-популярен. Хората, които живеят в такава връзка, сключват брак, но не споделят общо домакинство. Всеки запазва своята автономност. Изследванията на този тип връзки показват, че те са сериозни (с цялата условност на подобен брак), партньорите поемат общи отговорности към децата си, но не желаят да живеят под един покрив. На пръв поглед е удобно – всеки си запазва територията, острите битови конфликти са изключени. Привържениците на този тип връзки твърдят, че така запазват „искрата“ по-дълго. Времето, което прекарват заедно, им носи същата тръпка като в началото, защото не са погълнати от еднообразието, рутината и отговорностите на съвместния живот. Възможно е дори да са в различни държави. Удобно е, в очите на останалите те са надеждни, улегнали семейни хора, на които може да се разчита.
За противниците на този тип връзка, тя е висша форма на егоцентризъм и индивидуализъм. Гостуващият брак привлича най-често независимите жени, с успешна кариера, които са напълно способни да оцелеят сами и приемат подписването на брачно свидетелство като екстра, която допълва статуса им.
Безспорен минус на гостуващия брак е влиянието му върху децата, които една такава двойка има. На практика, те растат в условия на дефицит. Колкото и съпричастен да е родителят, който живее другаде, той не може да осигури пълноценна връзка с поколението си. Децата се чувстват неуютно, липсва споделеното внимание към тях и специфичното общуване с родителя, който отсъства. Този, който е поел основната отговорност за тях, рано или късно, започва да усеща товара на самотния родител, който освен своите функции, трябва да изпълнява и тези на другия партньор. Това впоследствие рефлектира върху децата. Насажда чувство на вина и стремеж към поемане на отговорности, които не са присъщи за възрастта им, за да компенсират нечие отсъствие. Единственото преимущество за децата в подобна връзка е, че ако родителите, колкото и свободомислещи да са, все пак се разведат, те няма да преживеят болезнено този факт, защото той всъщност не променя с нищо начина им на живот.
Шведско семейство
Смята се, че това е една от формите на полиамория – (любовна връзка с повече от един човек, със съгласието на всички, от които се състои тя). В „шведския“ й вариант едно такова семейство се състои от трима души – възможно е това да са две жени и мъж, но се срещат и варианти на жена с двама мъже или еднополови. Това също е интересен обект за наблюдение от социолозите. Установено е, че отношенията в едно шведско семейство могат да бъдат твърде разнообразни – любов, приятелство, съперничество. Привържениците на шведското семейство твърдят, че това не е полигамия – екзотичният нюанс тук е, че подобно „многолюбие“ може да съществува между трима души от един и същ пол. Тази форма на семейство има привърженици в САЩ, където според официалната статистика тези семейства са над 500 000.
Къде са децата в тази конфигурация? Те растат сред братя и сестри, с трима родители, което да признаем е необичайно (засега). Тъй като този вид семейства са изключение, много често у поколението на подобни „тройки“ се насажда чувство на срам, прикриване на истинския статус на семейството (заради усещането за нещо нередно) и непълноценна връзка с единия от тримата родители. Макар на практика да са братя и сестри, тези деца нерядко имат различна степен на близост помежду си, съперничеството е много по-силно изразено (често отразява поведението на родителите) и в крайна сметка отношението на околните към връзката на родителите им ги изолира и озлобява.
Хомосексуалните двойки
През 80-те години в Западна Европа е проведено изследване за това как отглеждането в хомосексуално семейство се отразява на децата. Резултатите били или противоречиви, или съвсем категорични. Според психолога Фредерик Бозет (автор на книгата «Gay and Lesbian Parents»), хомосексуалисти стават по-често деца от хетеросексуални семейства. Години по-късно, през 2010-а, изследване на американски психолози показва, че децата отглеждани от женски хомосексуални двойки са по-адаптивни, показват по-добри резултати в училище и имат по-успешна кариера. Това специалистите обясняват с факта, че жените в подобна връзка по правило са с по-висок образователен и социален статус, по-уверени в себе си. Друг анализ на изследванията предполага, че децата на такива двойки много често имат проблемите на осиновените деца (когато случаят в еднополовия съюз е такъв). В този аспект влиянието върху тях все още е обект на проучване, но и това, което са констатирали до момента, не дава повод за притеснения. Повечето различия между децата са свързани по-скоро със социалните фактори или с отношенията в семейството, а не с пола на родителите.
Разведените родители
Факт е, че разводите у нас бележат постоянен ръст. Но е и факт, че при някои двойки това може да е щастлива развръзка за децата. Ако в семейството скандалите или насилието са ежедневие, разводът е безспорно най-добрият изход. В този смисъл влиянието върху детето е по-скоро положително. Най-трудно, според психолозите, се адаптират децата, чиито родители са били в привидно добри отношения, създавали са впечатление, че се подкрепят и обичат. Това може да предизвика у тях чувството за вина – „ако мама и татко не се карат, но се разделят, сигурно е заради мен“ . В такава ситуация последствията върху поведението им е неизбежно. Опитът сочи, че те често понижават успеха си и с времето показват пълна незаинтересованост към учебния процес, по-рано започват сексуалния си живот или стават асоциални. Все пак в страните, в които разводите са широко разпространени (като у нас), децата по-леко понасят раздялата на родителите си, защото не са предмет на осъждане от околните, напротив обществото ги приема благосклонно.
А какъв ще е емоционалният им статус в голяма степен зависи от отношенията с родителя, който ги отглежда. Ако той е отзивчив, чувствителен към проблемите и вълненията им, значи всичко е наред. Важно е колко сили и време можем да посветим на детето си, но не по-малко важно е да му осигурим възможност за общуване с повече хора в ежедневието, защото това му създава чувство на увереност. В този смисъл, винаги е добре да има заместител на отсъстващия родител – възрастен роднина или приятел, който може да помогне за избягване на поведенчески проблеми.
Появата на нови типове семейства все пак не означава, че е дошъл краят на традиционните. Те едва ли ще загубят своята популярност. Всъщност децата се влияят от отношенията, които имат партньорите помежду си, независимо от пола им, от емоционалните, времевите и финансовите им ресурси. Така е открай време.
Препоръчваме ви още:
Автор: Ростислава Димитрова
Колко от вас са чували „ш-ш-шт!“? И произволните, разбира се – „млък“, „тихо“, „Трай си!“ - като деца от родителите си. Май всички? Не става въпрос за шъткане, когато очевидно детето нагрубява някого, а просто защото си е позволило да има мнение. (В някои случаи „защото аз казвам/решавам“ могат да бъдат синоним.)
Когато аз бях малка, се шъткаше за всичко. Набор съм на демокрацията горе-долу. Та винаги съм се чудела това нещо като традиция ли е? Нещо по партийна линия ли? Фамилна обремененост, може би? Не знам… Не знам и по какъв повод се сетих за една случка, която ми припомни горчивия вкус от детството ми, когато ми се шъткаше. Като голям човек ми се каза: „Ш-ш-шт! Не се приказва тъй!“. Брех?! Просто изразявах мнение, не обидих никого, но бях искрена. А „шъткането“ искаше от мен да бъда лицемерна или просто да не казвам нищо. Т.е. да нямам мнение един вид. Направо побеснях. Спомних си как постоянно, за всичко, все трябваше да си трая. Как не е удобно да бъдеш искрен. Как дори са ми казвали (баби разни) - „не гледай там, тези хора са богати!“. Което ме караше да се засрамвам. Кому беше нужно това? И защо? Все още не знам.
Та предполагам често пъти подобни неща излизат от устите ни срещу нашите деца. Волно или неволно. С право или без. Моето дете все още е овладяло само великолепното „тата“, а искам да млъкне, само когато реве истерично. Но се надявам да не го карам да мълчи, само защото има мнение. Предполагам много родители са изпадали в ситуации на пълно неудобство и червене, защото детенцето им е изцепило цялата си искреност в нещо обидно като - „тая лелка има голям нос, криви зъби, смешни дрехи…“ или подобни неща. Наистина е неприятно, но се надявам да имам сили да обясня на детето си до какви изводи аз съм стигнала. Да бъдеш красив или грозен е по рождение, а не избор и трябва да внимаваме да не нараним някого. Както и скромното облекло. Скромното поведение обаче е избор. Което пък е още по-рядко срещано, когато облеклото не е скромно. Избор е и когато някой те кара да се чувстваш неприятно. Дали детето ми трябва да замълчи, само защото срещу него е възрастен?
Дали по-късно в живота си трябва да премълчи някоя нередност, само защото е извършена от някой на по-горно ниво? Било то в градината, било то в училище, било то в работата…
А дали трябва да му се казва да не гледа някъде, защото не е достатъчно добро за там?
Препоръчваме ви още:
Автор: Ивелина Чолакова - Дамаянти
Помните ли едно време как си пишехме с русначета и си изпращахме картички, златца от шоколади, салфетки и какво ли не.
Е, това е нещо подобно, но в световен мащаб :)
Бях чувала тази дума - Postcrossing.
Дори бях чела нещичко, но никога не задълбах в идеята.
До тази година!
Моя приятелка, с която си пишем онлайн, ми се похвали какви картички и от какви държави е получила. Бяха страхотни! Веднага попитах как, откъде, какво, защо.
Тя ми изпрати сайта, обясни ми идеята, помогна ми да се регистрирам и така започна моята история, и хубавите емоции свързани с посткросинг. (Веси, благодаря!!!)
Посткросинг е онлайн проект, който позволява на членовете си да изпращат и получават пощенски картички от всички краища на света.
Мотото на проекта е: „Изпрати и получи картичка от случаен човек някъде по света!“.
Има много хора, които от сантименталност, като хоби и колекционерство, събират пощенски картички. А това е най-готиният начин да ги получиш :)
И изобщо не е трудно!
Изисква се най-вече желание!
"Postcrossing" е създаден през 2005 г. от Paulo Magalhães като проект, докато е студент в Португалия. Обичал да получава картички от близки и приятели. Той твърди, че картичка в пощенската кутия, винаги прави деня му по-хубав!
Така се ражда идеята и той създава сайта Postcrossing.
Неговата цел: да свързва хората по целия свят чрез пощенски картички, независимо от тяхното местоположение, възраст, пол, раса или вярвания.
Към 13 Февруари 2017 година - през системата на сайта има разменени 40 милиона картички :) А към днешна дата има 708,461 потребители. УАУ!
Ще ви разкажа накратко най-важното.
Регистрирате се в сайта. Попълвате личната информация, която е нужна - домашен адрес или пощенска кутия, ако имате такава.
Има място, в което с няколко думи може да напишете какво харесвате и какви картички биха ви били интересни. Например: природа, забележителни сгради, ретро снимки, храна. Изобщо може да напишете каквото пожелаете, според вашите вкусове и предпочитания.
Тази информация е нужна на човека отсреща, който ще изтегли вашия адрес.
Няма задължителен елемент да ви изпратят точно каквото харесвате, но истината е, че повечето хора, може би 90% от участниците, го правят! И това е много мило и приятно!
Тази информация може да бъде променяна, когато е нужно.
Попълвате и какви езици знаете. Така хората се съобразяват и надписват картичките на разбираем от вас език :)
Адресът, който въвеждате, не е публично видим! Получава го само човек от системата, който е изтеглил точно вашия профил, за да ви изпрати картичка.
Как се случват нещата
1. Изтегляте адрес + специален код (Postcard ID), който задължително попълвате на картичката. С този код, човекът отсреща ще регистрира вашата картичка и така вече вашият адрес влиза във въртележката и някой може да го изтегли :)
2. Надписвате каквото решите, плюс кода, за който споменах и изпращате картичката.
3. Когато регистрират код от ваша картичка, тогава вече може да чакате вие да получите такава :)
4. Когато вие получите картичка, от своя страна регистрирате кода на картичката и има поленце, в което да напишете няколко мили думи на този, който я е изпратил :)
Първоначално имате право на 5 адреса. Но с течение на времето, колкото повече изпращате и получавате, адресите, които имате право да изтегляте, се увеличават.
Вие решавате колко адреса да изтеглите, дали да го направите накуп или при всяка регистрирана картичка.
Ако решите да си починете, имате опция да промените статуса на вашия акаунт на неактивен, а когато решите да се върнете, просто го правите активен.
Най-хубавото е, че освен очакването и връзката с някой напълно непознат, картичките са надписани на ръка! Голяма част от хората се опитват да удовлетворят желанията ви и да ви зарадват!
Повечето картички, които получавам, са открити - т.е. без плик.
Хубавото на тези картички е, че печатите от пътуването, марките, всичко е на самата картичка.
Но пък изпращането в плик си има също своето предимство. Може да получиш няколко картички, писмо, дори стотинка залепена с тиксо на гърба на някоя картичка :))
Откакто започнах да изпращам и получавам картички, започнах и да споделям с приятели за тях. И изведнъж, всичките ми приятели и познати, когато отидат някъде на екскурзия или почивка, също се сещат и ми изпращат картички! А това е ВЪРХОВНО удоволствие! Непременно опитайте! Може да регистрирате и по-големите си дечица :)
За тях е още по-голяма емоция!
Има български сайт, в който може да намерите картички, марки и други неща, свързани с посткросинга.
Има и много групи във Фейсбук, но аз си имам една любима: Postcrossing BG
Там всички са много мили и винаги някой ще се отзове за всеки въпрос или затруднение! Там споделяме съкровищата и емоциите които получаваме :)
Най-голямата тръпка е да видя в коя държава ще ми се падне да изпращам.Да прочета за човека, на когото ще изращам - какъв е, какво обича, с какво се занимава.
Имам много интересни истории.
Получих страхотно писмо от едно момиче от Индия, което беше написало много подробно за страната, обичаите и нравите им. С какво е известна страната и т.н. Целият плик беше облепен с марки от едната страна, а от другата със снимки на индийски актриси.
При последното изтегляне пък, ми се падна адрес във Франция. Като се зачетох в профила, се оказа, че това е учител по английски, който преподава в малко провинциално градче и е направил регистрацията заради своите ученици (11-13 годишни). Молеше да не използвам сложни думички, за да може децата сами да прочетат на английски.
Получавайки картичките, имат табло, на което отбелязват държавите, от които са дошли. Отварят да прочетат и научат повече за самата държава и града.
Любезно моли да задам някакви въпроси на децата, на които те с радост ще отговорят в сайта им и ще ми изпратят отговора, когато получат картичката :)
Усмихнах се до ушите, като прочетох това. Изпратих няколко картички в плик, а отделно написах писмо, в което разказах малко за България, за София. Зададох им и няколко въпроса, разбира се! И сега нямам търпение да получат писмото с картичките и да прочета развръзката и отговорите на въпросите ми :)
Емоцията не е само да получаваш, а и да даваш!
Happy postcrossing!
Роди се човек - история в снимки
- Най-популярни
- Най-нови
