Собствената ни история в пубертета доказва, че прекалените ограничения водят само до прекалени нарушения. И колкото повече се страхуваме за децата си, колкото повече се опитваме да ги направляваме и контролираме, толкова повече те оспорват авторитета ни. Всички родители сме единодушни, че е в интерес на взаимното ни доверие да уважаваме и техните права, нали така? Тук обаче идва един интересен момент. Кои точно права на тийновете следва да уважаваме? Всички сме на едно мнение, че те имат право на избор, право да грешат, право да експериментират. В същото време, когато опре до конкретна ситуация, се разправяме с тях, че не искат да носят шапка в студа, или да си подредят стаята. И на практика се оказва, че между нашите добри намерения да дадем повече права на порасналите си хлапета и реалната свобода, която им позволяваме, зейва бездна, която постепенно се изпълва с отчуждение. Руската журналистка Инна Прибора, автор на стотици популярни статии за възпитанието, много хубаво е формулирала правата на тийнейджърите, чието нарушаване особено много ги дразни и които те приемат за "свещени". Можем да ги обсъдим с децата си и дори да им предложим сделка. Ние ще уважаваме техните свещени права, а в замяна на това те няма да нарушават нашите правила.

Кои са „свещените“ права на тийнейджъра

1. Правото да бъде едноличен собственик на стаята си
Да допуснем, че сме рискували да влезем в тази „обител“ и по невнимание сме настъпили бърканите яйца, които мислим за отдавна изядени. Този „забележителен“ повод би трябвало да ни проговори за това кой е собственикът на стаята. Ако сме възмутени (основателно), ще трябва за пореден път да изясним кой държи правата за това помещение, какви правила са установени по този повод и къде са границите им. В крайна сметка за чистотата в дома отговаряме ние и когато преялите хлебарки напуснат пределите на неприкосновената детска (юношеска) стая и плъзнат към кухнята вече влизат в територия, която е за общо ползване. Това обяснява защо не поощряваме наличието на кули от кутии за пица и опаковки от чипс. Но правата ни приключват дотук – до налагането на хигиенни норми. Всички останали възражения можем да изразим след като сме почукали и са ни поканили да влезем. А присъствието ни в стаята, когато собственикът й не е там, за тийнейджъра е влизане с взлом.

Прочетете и Житие и страдание
на тийнейджърския гардероб…

2. Правото на собствено мнение и правото да бъде чут
За пубера е жизнено необходимо доказателството, че неговите мисли и желания имат стойност. В тази възраст децата често се чувстват самотни и изпадат в меланхолия. Затова би било добре да ги изслушваме и да не коментираме, че рисуването на комикси по учебниците е глупост. Ами ако за тях е важно? „Телефоните на приятелите ми са с карта памет и събират двойно повече информация, на мен не ми стига място само за снимките.“ – споделя детето. Можем, разбира се, да отговорим, че собствените ни телефони също нямат, но едва ли подобна реплика ще скрепи отношенията ни. Много по-приемливо е да кажем, че картата памет ще стане факт, когато имаме възможност да я купим. Ако имаме някакви семейни правила и ограничения, не бива да се отказваме да ги обясняваме и доказваме, уважавайки реакциите на опонента. Аргументите под формата на „удар по масата“ нараняват и обиждат. Честният разговор за мотивацията да притежава въпросната придобивка и желанието да се договорим са много по-уместни.

3. Правото на тайни
Тайната е това, което детето не гори от желание да ни сподели. Опитите ни да установим с кого контактува в социалните мрежи, с кого излиза, пуши ли… убиват доверието - тънката нишка, която крепи отношенията ни. Колкото повече уважение проявяваме в обикновените жестове – „провери дали нещо не е останало в джобовете на ризата ти и ми я дай за пране“, толкова по-вероятно е да предизвикаме желание за споделяне - „виж какво съобщение получих днес“.

Вижте и Да не изгубиш лицето си

4. Правото сам да избира приятелите си
Детето ни има подозрителни приятели? Лошата компания е един от перманентните страхове на родителя. Вероятно специалистите ще ни кажат, че ако сме решили да подбираме приятелите на детето си в тази възраст, сме закъснели с 10 години. Ако започваме битката тепърва, почти сигурно ще я изгубим. Когато родителят поставя строги изисквания към приятелския кръг на детето си рискува да бъде лъган. Имаме ли поле за реакция? Можем да се опитаме да разберем защо тийнът ни общува с тези деца, каква потребност задоволява това общуване. Но трябва да му дадем възможност да обясни своята позиция, да споделим притесненията си, да го изслушаме и да му признаем правото на алтернативно мнение.

5. Правото да се „пробва“ в различни сфери
Можем да разберем семейните вълнения, ако човекът, който учи в математическа гимназия, изведнъж заяви, че ще се запише в клуб по актьорско майсторство и годините усилия и инвестиции в образованието му изведнъж ни се сторят изгубени. Но да се „намериш“ е труден и понякога мъчителен процес, изпитвали сме го на собствен гръб. Затова не бива да лишаваме детето си от правото на опит. Нека опитва – в най-различни поприща и форми, макар да ни изглежда хаотично, и вероятно е така, защото все още не е решило най-важния въпрос – коя дейност му носи удовлетворение. Сами знаем, че когато не си отговориш навреме и правилно, последствията са трайно отегчение и омерзение от това, с което се занимаваш. Всеки минава през периода на вършене на „глупости“ и правене на грешки, но тези, на които това е спестено, ги правят като възрастни, а тогава пораженията са много по-сериозни.

Прочетете За да не видим дъщеря си
да търси спонсор

6. Правото на силна музика и шантави дрехи
Дрехите, езикът, музиката, безумните татуси и пиърсингът са още един начин да търсиш себе си и да се отъждествиш с определена група. В своята книга „Не изпускайте децата си“ канадският психолог Гордън Нюфелд обяснява как работи привързаността. Едно от нейните нива е подражанието - когато искаш да приличаш на хората, които са важни за теб. Всичко, което можем да направим, е да бъдем до детето си, та дори и на място, където се правим, че не се познаваме.

7. Правото на избор на професия
Може да е обидно да разберем, че кандидат-студентът ни не е избрал медицината, която е потомствена професия в семейството, а се е насочил към не толкова престижната филологическа специалност (според нас). Но това категорично е личен избор и той трябва да бъде направен само от този, чието бъдеще зависи от него. Освен това, в тази възраст вече би трябвало да сме изградили трайни отношения на разбиране, приемане и доверие. Ако се доверяваме на порасналото си дете, не критикуваме или осъждаме избора му, имаме всички шансове да ни потърси за съвет или помощ в труден за него момент.

Вижте "Непоносимите" майки

и успешните им дъщери

8. Правото да не носи шапка
Най-важното право. Защото се оспорва ежедневно, с молби, предупреждения, заплахи, предизвикани единствено от грижата за здравето на тийнейджъра и дори на вече възрастното „дете“. Знаем, че е безсмислено, но всеки път настояваме шапката да бъде сложена. Това е навик, който няма никакво отношение към годините на обекта на грижите ни. И нищо не може да предотврати произнасянето на репликата: „Сложи си шапката!“. Разбира се, с излизането, въпросният аксесоар веднага бива свален и натикан в джоба или раницата. Ние го знаем, но произнасянето на тези думи има магическото свойство да ни успокоява.

За какво все пак можем да настояваме
За спазване на правилата в семейството. Домът ни е обществена територия. В него може, и е необходимо, да се установят правила за поддържането му, които се следват от всички – да почистиш след хранене, да не влизаш с обувки в стаите, да имаш ангажимент към домакинството, да бъдеш „тих“ във времето за почивка на всички, да се прибираш, когато си поел ангажимент да го правиш, да предупреждаваш за отсъствията или закъсненията си. Щом това са правила, с които се съобразяват и другите, можем да бъдем настойчиви в искането си да бъдат уважени и от тийнейджъра.

Препоръчваме ви още:

Вашият тийнейджър може ли го?

Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка

Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти