Автор: Йоана Боянова

Живея в китен столичен квартал откакто се помня, реално и отпреди това. Кварталът е един от най-старите в града, пълен с живот, зеленина, стари дървета. И с красотата приключвам дотук, просто защото и днес всичко е същото, както когато аз бях дете - морално остаряло - и ако човек може да се спаси от кривите тротоари като ходи на пътното платно, то от старите площадки няма как.

В този огромен квартал, пълен с живот, имаме цифром и словом ДВЕ реновирани и годни за употреба площадки и десетки такива занемарени и във вид от минимум 1985 година. Сега си представете една майка, която трябва да направи избор, дали да отиде на новата и безопасна площадка и да се бута с още 50 деца и минимум 50 родители, или да заведе детето си на тиха и спокойна такава, но да е на тръни от хилядите опасности. Има десетки площадки в квартала в същия вид отпреди 30 години, когато аз самата съм била дете. Знам, че е тенденция да искаме да е като едно време, но моля не го приемайте буквално. Вероятно биха били полезни, ако някога се снима предаване Сървайвър за деца и майки, и искате да има готов терен за това.

Смятате ли, г-н кмете на район Красно село, че стърчащи болтове, бетонни дупки и откъртени ламарини е най-подходящият начин да подготвим децата за реалността.
Друг феномен, с който челно се сблъскахме, е едно съоръжение, което е потенциално опасно за децата, но видиш ли било с особен статут.

Наречете ме глупава, но статут рани не лекува. Не смятате ли, г-н кмете, че заслужаваме малко повече, поне достойно да отглеждаме децата си, ако не друго, а не в руини. За мръсотията нищо няма да кажа, тя зависи от нас.

Искам също да попитам кмета на гр. София, сериозно ли сте съгласна да се дават 10 000, че и отгоре, лева за пейка и да се твърди, че в момента няма средства за нови детски площадки. Знам, че това не е проблем само в нашата община, само в нашия град.

С цялото си уважение и търпение подавам сигнали от години. Пребоядисването на съществуващите опасни съоръжения беше единственото, което постигнах, благодарим и за това на г-н кмета. Сега пак е опасно, но поне ни е цветно.

Препоръчваме ви още:

Кой носи отговорност за детските площадки?

Войната на таралежите

Детето на държавата

Ако с характера може да се направи нещо, срещу наследствеността си безсилен. Макар че, в интерес на истината, почти всичко може да бъде коригирано. Какво предаваме на децата си с гените?

1. Фобиите

Спомените наистина могат да се предават от поколение на поколение, но не във формата, в която сме свикнали. Това е доказано с изследване, в което мишки са били обучавани да избягват всеки аромат, близък до аромата на вишните. В резултат техните "деца и внуци" също били чувствителни към мириса на вишна и го избягвали, дори да нямат реална причина да се страхуват от него. Какви страшни последствия може да има от аромата на вишна?! Експериментът обаче показва, че травмиращият опит може да влияе на ДНК и на поведението на следващите поколения. Учените смятат, че резултатите от това изследване са важни за изучаване на фобиите и посттравматичните състояния. В този смисъл страхът на детето от зъболекаря може би не е толкова ирационален, колкото ни се струва.

2. Екстраверсията

Някои черти на характера се придобиват с порастването, а други вече са в нашата ДНК. Гените WSCD2 и PCDH15 са свързани с екстраверсията (комуникативността, ориентираността към околните). Напълно е възможно, ако децата ни са комуникативни, а ние самите не сме, да са наследили тази способност от някоя баба или дядо. Освен това, според учените, съществува генетична корелация между екстраверсията и СДВГ (синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност).

3. Оптимизмът

Някои хора мислят, че способността да виждаш положителното във всяка ситуация се определя от средата на живот. Но по време на изследване е установено, че хората с особено устройство на гена 5-HTTLPR демонстрират положителни реакции като усмивка и смях по-често. Резултатите се потвърждават независимо от възрастта, пола, етническата принадлежност и симптомите на депресия.

Помагаме или пречим?

4. Устойчивостта на стрес

Едни от нас са по-податливи на стрес и това може да е наследство от родителите им. Експерти твърдят, че ако майката е била под стрес по време на бременността си, детето може да е по-податливо на него. Освен това, ако родителите са били подложени на стрес далеч преди да се появи детето им, рискът да се унаследи съществува, защото хроничният стрес уврежда хромозомите. Все пак измененията на ДНК, свързани със стреса, могат да бъдат в някаква степен коригирани с терапия.

5. Податливостта на вредни навици

Появата на зависимост е свързана с гените в 40-60 % от случаите. Неотдавна е проучена връзката между зависимостта и генът D2. Оказва се, че хората, чиито рецептори на този ген не работят, са по-възприемчиви към приема на лекарства, създаващи зависимост.

6. Способността за пълноценен сън

Някои хора могат да спят по-малко от 5 часа в денонощие и при това да се чувстват добре и в кондиция. В този случай става дума за генa Тачър, кръстен на легендарната Желязна лейди. Тя е била в състояние да се наспи само след 4 часа сън и да се чувства прекрасно. Хората с такъв вариант на гена не само по-малко спят, но и по-ефективно упражняват умствен труд, дори да не са спали 38 часа поред. Тази супер сила се е проявява не само при Тачър, Томас Едисон също е спял по-малко от 5 часа на денонощие и въпреки това е направил гениални открития.

Смуче си палеца, гризе си ноктите

7. Музикалните способности

Гените имат по-голяма роля от практиката, когато става дума за музикален талант, особено в разпознаването на тоновете и ритъма. Изследване на близнаци, сравнява способностите на хора, които обичат музиката и пеенето. Оказва се, че тези, които са се занимавали с музика много по-малко показват по-добри резултати, от други, които репетират усърдно. Един от близнаците репетира 20 хиляди пъти повече от брат си, но това не го прави по-талантлив от него. Учените обясняват това с факта, че някои аспекти на музикалния талант са заложени в гените.

8. Склонността към пестене

Според експертите, когато става дума за пари, действията ни се водят от природни фактори в 30 % от случаите. Оказва се, че някои хора генетично са предразположени към спестяване, независимо от размера на доходите, пола и образованието им. Освен това "генетично стиснатите" (дори може би малко алчни) хора по-рядко имат вредни навици, по-рядко са податливи на пушене или затлъстяване. Обяснението е, че благодарение на своята ДНК са по-последователни в поведението си и притежават по-голямо самообладание.

Всъщност ние получаваме от предците си много повече, отколкото си мислим.

Източник: wday

Препоръчваме ви още:

Да познаваш корените си повишава самооценката

Детето ми няма самочувствие

Те са толкова различни

Автор: Валентина Димитрова

Живеем във време, в което се говори основно за позитивното мислене, как трябва да сме изпълнени с любов и смирение, как не трябва да мислим негативно, да прощаваме, за да сме в хармония със себе си и да се гневим по-малко. До голяма степен съм съгласна, защото хората имат нужда да намерят своя позитивен смисъл в живота. Наблюдавам как те се променят след като успеят да направят крачна назад и да „видят“ с какви ресурси разполагат освен трудностите и проблемите. От друга страна обаче, като че ли това да изпитваме гняв, завист или тъга е в противоречие с вярването, че трябва да сме позитивни и затова не си позволяваме да сме ядосани или тъжни. Понякога животът ни подлага на изпитания и ни поставя в ситуации, които не зависят изцяло от нас. Родителите ни, децата ни, приятелите ни, дори самите ние допускаме грешки и това е нормално, също както е нормално да сме ядосани за това.

Въпросът е имаме ли позволение?

Сигурно ще се зачудите какво означава това някой да ни позволи да се ядосваме, това не е ли съвсем импулсивен и естествен процес? Всъщност невинаги. Особено трудно е, когато изпитваме гняв към хората, които обичаме, и околните ни упрекват, че не се държим подобаващо. Все по-често срещам хора, които таят в себе си гняв, който е напълно основателен, но е труден за разбиране и за приемане от другите, а често – и от тях самите.

Нека разгледаме един пример на 34 годишна жена – да я наречем Катя.*

Родителите ѝ се разделят, когато е на 3 години, и оттогава почти не поддържа връзка с баща си. Вече пораснала, омъжена и в ролята на майка, Катя започва да се вижда по-често с него. В баща ѝ е настъпила някаква промяна и той иска да навакса изгубеното време. Обажда ѝ се сравнително често, за да я пита как е, предлага помощта си, иска да прекарват време заедно. Като че ли се наблюдава разкаяние, съжаление за миналото и близките на Катя ѝ казват, че трябва да се опита да му прости и да започнат да изграждат по-добра връзка, защото така е редно. Всички ѝ казват, че е важно да прощаваме, за да може да продължим напред. Тя има по-голяма сестра, която като че ли е успяла да намери по-лесно пътя към баща им, но при Катя не се получава, а полага усилия наистина. Виждат се веднъж месечно или по-рядко, основно на обяд, той се държи добре, а тя – не. Отговаря му троснато и нервничи. Опитват се дори да правят семейни събирания и най-обикновен въпрос от негова страна кара Катя да избухне. Съпругът ѝ прошепва: „Защо се държиш така? Просто те пита как върви работата?“ Когато се приберат вкъщи и ако тя се опита да даде „глас“ на гнева, който е трупала с години, получава същия отговор: „Скъпа, малко прекаляваш с това отношение. Виж как се беше постарал да сготви любимото ти ястие“.

Мащеха в семейството - истински истории

От една страна, тя му е толкова ядосана, че понякога дори не може да си обясни защо.

„Той наистина не прави нищо, с което да ме провокира, но понякога се изнервям само от мисълта за него и предстоящата среща“. От друга страна, се чувства виновна, че се държи лошо с него, защото той „нищо не е направил или казал“, стои и търпи стоически нейното поведение (което още повече засилва чувството на вина). Тогава в Катя започва да се заформя вътрешен конфликт, който се изразява в чувство на тревожност и натрапчиви мисли, напрегната е и не може да се съсредоточи в работата. Започва да се кара все по-често със съпруга си, което се отразява на отношенията им, те се отдалечават един от друг и така Катя решава да потърси професионална помощ. Още на първата ни среща тя каза, че е много объркана, тревожна и иска да намери начин да се измъкне от Виенското колело, в което се върти от години. Има много хора около себе си, които я обичат и подкрепят, но въпреки това често се чувства сама, потънала в собствения си свят и с куп противоречия, които не ѝ дават възможност да се наслаждава на живота.

Дали обаче винаги подкрепата, от която имаме нужда, е тази, която получаваме?

В случая Катя е много ядосана на баща си, защото той ги е зарязал „просто така и не му е пукало“. През всичките тези години той не е полагал особени грижи за нея, липсвал ѝ е, мразела го е, чудела се е какво е направила, че той да си тръгне? Тя ли е виновна? Сега, когато вече си е построила живота без него, той се появява и „иска да се прави на баща“. Но за околните нещата не стоят по този начин. Те виждат усилията, които той полага и опитите му да бъде по-добър. Те виждат добре сготвеното ястие и усмивката, с която го поднася, докато Катя „вижда“ онова малко момиченце, което лъже приятелките си ,че баща ѝ е в командировка, защото я е срам да каже, че ги е напуснал, мислейки, че тя е причината за това. Но колкото повече всички се присъединяват към вярването, че тя трябва да се държи добре с баща си и да му прости, толкова повече тя се бунтува срещу това, защото му е адски ядосана. От друга страна, този бунт е съпроводен и с чувство на вина, че въобще го изпитва, вместо да „забрави и да продължи напред“ , както я съветват всички. Тя се завърта в този омагьосан кръг, от който не вижда изход.

Има ли живот след развода? И как да въведем децата в него?

Това, от което усетих, че има нужда Катя в този момент, е гневът към бащата да бъде ВАЛИДИЗИРАН - да му бъде дадено пространство да съществува.

Когато ми разказа историята си, аз ѝ върнах следното: „Разбира се, че си му ядосана – имаш пълното право да си му гневна, за това, че те е изоставил и не е бил до теб ‘‘. Тогава тя се разплака. Зарови лице в дланите си и плака дълго. Точно толкова, колкото ѝ беше необходимо. След това пое дълбоко въздух и издиша. За пръв път, както разбрах, тя се почувства наистина облекчена.

Мъжът на Катя винаги се е опитвал да ѝ помага и да намира решение за всяка ситуация. Но в този случай Катя няма нужда от решение, а от позволение да бъде ядосана на баща си. Важно е да се направи разграничение между това да се подкрепи гневът на Катя и това да обвиним бащата или да го квалифицираме, например като лош. Ние се гневим и на добрите хора понякога, гневим се на техните постъпки и некомпетентност. Рискът от това да се квалифицира бащата на Катя като лош, е в това, че тя започва да възприема част от себе си като такава. Ние формираме своята идентичност като съвкупност от други образи – в повечето случаи от тези на родителите (или на основните фигури, които полагат грижа за нас). Ако растем с вярването, че единият родител е лош, това формира в нас убеждението, че една част от нас е лоша (тази, която съм „взел“ от него) и следователно – ще се опитваме да я отхвърляме непрекъснато.

Хората, попаднали в капана на толкова силен гняв, имат нужда от това някой да го разпознае и да ги подкрепи в правото им да го изпитват. „Поканвайки“ гнева на нашите срещи, беше „отнета“ част от силата му, защото говорейки за него (и на него), той загуби интензивността, с която присъстваше преди. Последва облекчение и на вината. Едва след това се отвори пространство да заговорим за прошката.

Истината е, че няма позитивни и негативни емоции, всичките са важни за нашето оцеляване и ни помагат да се справим в определени житейски ситуации. Понякога дори е необходимо да можем да се гневим или да можем да тъгуваме. Невинаги това, от което имат нужда нашите близки и приятели, е да ги успокоим като им кажем „не се ядосвай, няма смисъл“.

Понякога едно „Разбира се, че може да си ядосан“, може да донесе много по-голямо облекчение, от която и да е друга утешителна дума.

А дали и самите вие не сте имали нужда да го чуете, поне един път?

(*За да се запази конфиденциалността на клиентите имената са променени, както и подробностите около семейните факти в историята.)

Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършва обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия (www.ift.bg). Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“

Препоръчваме ви още:

Щастливо разведени

Разводът през очите на детето

6 начина да запазите ума си след развода

Автор: Весела Георгиева

Последните ми спомени за подобно железарско-ковашко упражнение датират някъде около 7 000 г. пр. н. е. Вече сама започвам да вярвам в теорията, че мъжът ми е успял да остави малко генетичен материал, замразен в хладилника, който аз съм използвала за изкуствено осеменяване в домашни условия. И без това имам доста бели петна напоследък, а и друг начин за сдобиването ни с три (а в много скоро време и четири) звяра, просто няма!

Денят започва рано. Между 6:15 и 7:30 – зависи колко баща им успее да се успи за работа. И най-здравият сън не може да устои пред размърдването на възрастно тяло. Бебето е будно, ококорено и пълно с енергия. Слизаме долу, където средният също е буден. Чисто гол, наспан, ухилен и изпикал се току-що на ламината през мрежата на кошарата. Бършем пико, дупе, обличаме дрехите за градина, като междувременно жонглираме с бебето от ръце на ръце.

Батко им се събужда за училище със скоростта на летящо спукано на две топче за пинг понг. Дори скачането на средния по гърба му не повлиява особено на скоростта, само на сутрешното домашно озвучаване – вече ни чуват и в Харманли.

Къщата ухае на прясно кафе. Към 13:30 може и да го опитам.

Баща им тръгва за работа. Оставам с тримата звяра и баба им. Батко им все не знае къде са му парите за училище, долните гащи и късметлийската химикалка, с която обикновено си чопли акнето. Средният седи по турски на килима в хола и тренира оригами с чорапите си. Бебето пищи за удоволствие и изхвърля дюшека от кошарата. Изритвам батко им през вратата да тръгва на училище. Изчоплям средния от килима, сменям му чорапите и го завличам до колата да ходим на градина (пътьом „завивам“ бебето с дюшека през глава, да си има занимание, докато се върна).

На задните седалки в колата ми почвата е благодатна – поникнали са тополи. Средният закусва с тях, докато пътуваме към градината, и плюе това, което не му харесва. Пред градината 15 минути играем на криеница – той скрит в храстчето зад шофьорската седалка, а аз с мачетето внимателно го измъквам, стараейки се да запазя физическата му цялост. По пътя до групата поздравяваме мравките, чучулигите, бухалите и избягалия от зоопарка индийски слон. Проверява съдържанието на чуждите шкафчета, изхвърля 49 пъти обувките си, прегръща плюшените котета, кучета, зайчета, елени и динозаври, и 45 минути по-късно благополучно се разделяме. Взаимно щастливи.

Някой Божи ден...

Оставаме сами с баба и бебето. Кратки схватки и приготовления – дупета, памперси, дрешки. Всичко е минало успешно, ако е успял да изяде само част от дистанционното на телевизора и не ми е издрал очите. Зарязвам го в кошарата под зоркия поглед на баба му и се качвам на втория етаж да свърша малко работа. 98 секунди по-късно през канализационната мрежа започва да се носи неподражаема миризма на прясно омазано бебешко дупе. Дупета, памперси, дрешки. В зависимост от щетата – баня, борба, пот и сополи на килограм. Всичко е точно. Бебето вече е гладно. Разбира се, аз отглеждам отлично здрави деца с перфектен метаболизъм! Щом шишето е изпразнено, нещо друго отново е пълно. И така, докато клепачите не натежат – моите ли, неговите ли, няма значение. Важното е, че бебето спи! Ебаси кефа!

През това време – пазар, метла, пералня. Прецеждам внимателно сутрешното си кафе и погребвам четирите удавени в него мухи. Вкусът му си остава неподражаем. Докато не звънне телефонът – батко им си е забравил горнището, долнището, тетрадката, тефтера, раницата и акъла в съседното село. Извършвам доставки всякакви.

Бебето отново е будно. Памперсът му е за смяна, гладен е. В кафето имам удавени нови три буболечки.
Става време да прибирам средния от градина. Операцията е същата като на отиване, но в обратен ред. Проверява съдържанието на чуждите шкафчета, мята 49 пъти обувките си, прегръща плюшените котета, кучета, зайчета, елени и динозаври, казва довиждане на мравките, чучулигите и бухалите. Трима чичковци от зоопарка се опитват да укротят избягалия индийски слон, а нашият се хвърля насреща им, добрал се до мачетето ми. След 45 минути се прибираме благополучно у дома.

Баща им си е вкъщи. Бебето е вън от кошарата. Със средният се бият за дистанционното. С татко им танцуваме „Арам зам зам“, а двамата спорят дали да слушат „Жаба жабурана“ или „Извел е Ганьо говедата“.

Денят напредва и е време да прибера батко им от тренировки. Целувам със съчувствие баща им по челото и го оставям сам със зверовете. Паркирам пред стадиона и търпеливо запалвам цигара. Приключват три европейски първенства по футбол, лека атлетика и надбягване с магарета. Конфликтът в Сирия е овладян и като цяло цари световен мир. Батко им се носи като родопска народна песен по стадиона. Гася спокойно седмата си цигара и потегляме.

Къде е бебето?

Минаваме през магазина. Купуваме хляб, мляко, течен шоколад, мляко, луканка, мляко, вафли с ягоди, мляко, вафли без ягоди, мляко, вафли с фъстъци, мляко, зрънчо с бекон, мляко, солети, мляко. Чакаме на опашката. На касата се оказва, че сме забравили да купим още мляко. Пак чакаме на опашката. Прибираме се. Приготвям вечерята. Зверовете тихичко продължават да спорят за „Жаба жабурана“, „Извел е Ганьо говедата“ и Фифа 2019 (капризи на батко им). По време на спора им 9 пъти съм минала с метлата и съм събрала парчетата луканка, вафли с ягоди, вафли без ягоди, вафли с фъстъци, зрънчо с бекон и солети. Оказва се, че си имат запаси - бебето вади отнякъде тридневни парченца сусамки (такива не сме купували днес). Всеки преживя нещо и зяпат безинтересно Нешънъл джиографик – баща им се е наложил.

Вечерята е готова. С татко им решаваме преди това да изпушим една цигара на терасата. Заключваме всички врати, залостваме прозорците, активираме седемкратната защита против бинарни ядрени оръжия и с молба „Молим ви, не се избивайте!“, се качваме на втория етаж. Кафето ми е хванало коричка, но все още е ароматно. 14 секунди по-късно от долу се чуват писъци. Средният плюе прясно мляко насред кухнята, бебето си прави жабки в млечната локва, а батко им крещи и размята парцал, като дърта кючекчийка дайре. Овладяваме ситуацията, елиминираме проблема.

Сядаме да вечеряме. Под двете столчета за хранене дивизии мравки, колорадски бръмбари и охранени склопендри се кланят на зверовете, които ги замерят с краставици, маслини, кисело мляко, корички хляб и пилешки бутчета. Здраве да е, само мир да има, ще изчистим. Батко им е готов, вади ги от столчетата и се опитва да ги продаде в Индонезия или Южна Америка. С баща им опитваме да вечеряме. Сделката явно не се осъществява. Бебето реве, батко им си чисти ушите с мокри кърпички, а средният краде кърпичките на батко си и чисти отделителната система на надуваемото магаре с тях. Пътьом дояждат остатъците от вафли, зрънчо, течен шоколад, и баклавата на баща им.

Кошмарите на многодетните майки

Време е за сън. Първо е бебето. Дупета, дрешки, шишета. След като шишето е празно, памперсът отново е пълен. Повтаряме сутрешната процедура в зависимост от щетите – баня, дрешки, дупета… Половин час пее и мята бибата под кревата. През това време средният реже на конфети три рула тоалетна хартия, батко им играе на Фифа, баща им дреме на дивана, а аз с огорчение изчоплям в кошчето 14-часовото си кафе. Бебето спи. Пренасям го на спалнята - като истински принц, той спи между крал и кралица. Оставам с него, че да не падне от престола си, и оказвам честта на баща им да се разправя със средния.

На долния етаж се разиграват сцени от Първата световна война. Средният пищи и съдейки по звуците, бяга чисто гол из къщата. От разказа на баща му по-късно разбирам, че сражението е наподобявало битката при Дойран, че дори я е надминало – и по кървавост, и по продължителност.

Намираме време все пак да изпушим по една цигара, докато слушаме как долу средният разказва приказки на баба си, че и на бабите в съседните села. Яд ме е, че си изхвърлих кафето по-рано. На камерата виждам, че бебето спи като пън – не е помръднало, откакто го пренесох. Всеки опит обаче за отдалечаване от вратата на спалнята, е свързан с мигновено ококорване и претъркулване от леглото. Решаваме да не си го причиняваме, а и силиците ни са колкото на 59-годишен запорожец по 78-градусов баир.

Лягаме си полуживи. Бебето ни усеща и комфортно настанява лактите и краката си под брадите и в бъбреците ни. Кеф! Месинджърът пищи – баткото отново си търси късметлийския химикал, че няма с какво да си изчопли акнето…

И те така те. От понеделник до петък. Чета премеждията на други многодетни родители, които с нетърпение очакват събота и неделя, че да си обърнат внимание един на друг и да избегнат замразяването на генетичен материал. За нашите почивни дни ще ви разкажа в друга история обаче.

Препоръчваме ви още:

Спални конфигурации

Чайковски, Бейби ТВ и свински жулиен

Тъмни сили

Автор: Виктория Бешлийска/Words Do Worlds

Необходими съставки:

2 деца (сравнително послушни)

2 родители (прилично свежи)

1 баба (издръжлива на ходене и детски капризи)

2 тротинетки (1 детска + 1 за възрастни)

1 кола

1 магистрала

4 почивни дни

дрехи и обувки — не много

пари (според вкуса и възможностите)

оптимизъм (колкото поеме)

непукизъм (щипка-две)

Начин на приготвяне:

Хубавото на този „сладкиш” е, че не се нуждае от дълга предварителна подготовка за направата. Единственото важно е всички да са здрави, включително автомобила, да имате седмица-две, за да букнете приличен апартамент в избраната дестинация (в нашия случай Белград) на добра цена и да нямате никакво време за подробни проучвания на мястото, за да може да се доверите впоследствие на краката и интуицията си.

И така, в уречения ден тръгвате навреме, към 9 часа и предварително предвиждате 2-3 часа чакане на границата, за да може, като я минете само за час, да почувствате облекчение. Не планирате предварително спирките за отдих, за да спрете, където ви харесва, и по обяд, когато всеки пътник вече има нужда или от кафе, или от кюфте, или от смяна на памперса, да паркирате пред първото капанче, което ви хване окото. Хапвате доволно в тихата задна градинка на ресторанта, докато край вас преминава малък пътнически влак. Задължително си поръчвате погача, защото вече знаете: всяка хапка от сръбския хляб се помни месеци наред, и щом отопите чиниите с последния залък от меката пита, потегляте отново.

В добрата кухня нищо не се изхвърля и всяка минута е ценна — който знае това, знае също и че докато пътуваш с деца, е добре да играете на нещо забавно, например на „Градове, села, държави”. Тъкмо малко си преговаряте географията, докато на практика откривате нова по пътя. Пък и игрите спират досадните за всеки родител въпроси: „Колко още остава? В колко часа ще пристигнем?”.

Като навлезете в набелязания град, преди да се отправите към резервирания апартамент, последвайте някоя от стрелките към Лидл — все пак е добре човек да подсигури по нещо любимо за всеки в хладилника. Вземете минимума за закуска и замезване, за да сте спокойни, че от глад няма да се мре, и отидете да се настаните. Не бързайте да хвърляте куфарите и да хуквате навън — вие може да не се вълнувате особено от обстановката, но децата имат нужда да се почувстват като у дома си. Затова ги оставете да бръкнат във всеки шкаф, гардероб и долап, да проверят колко чаши и чинии има, колко са меки леглата, голяма ли е ваната и става ли за плуване, а след като се разходят по гащи из стаите, както правят вкъщи, и щом намерят на кой канал е детското, спокойно може да излезете навън.

Вземете тротинетките и тръгнете надолу — да не ви притеснява, че до центъра са 2,5 км само направо — колко му е?! Двегодишното дете трябва да свиква да ходи, тези крака за какво са! Накрая на вечерта, когато погледнете телефона си и видите, че сте извървели 15 хиляди крачки, от които извадите максимум три хиляди, докато някой го е носил, ще се почувствате горди с малката пътешественичка, която е напълнила очи и душа колкото вас. А това, което ще видите в рамките на тези 15 хиляди крачки, си зависи само от вас. Ние вървяхме по главната улица и стигнахме до крепостта Калемегдан, откъдето имаше чудесна вечерна гледка към сливащите се реки Дунав и Сава и към новата част на Белград. После се шмугнахме из пресечките на главната и си намерихме хубаво място за вечеря с традиционна кухня и жива музика в стил Горан Брегович. Даже научихме един местен хит, в който се пееше нещо от сорта „шушка се шушка”, но това няма отношение към настоящата рецепта.

Препоръчително е на връщане да вземете такси, за да не изкачвате 3-километровия хълм, защото и вие, и децата си имате предел, а е хубаво малко сили да останат и за утрешния ден. Разбира се, твърде възможно е малкото да заспи от изтощение в колата и да се наложи впоследствие да го къпете, докато сънува всичко, което е видяло и изяло през деня, но и по-трудни неща сте правили, сигурна съм.

Дотук сме готови с първия блат на сладкиша, който бухна добре и сега е оставен да поизстине. Важно и необходимо условие, преди да започнете втория на следващия ден, е да не ви пука какво казват синоптиците за времето и какво виждат очите ви — щяло да бъде дъждовно през целия ден, има сиви облаци... Че на кого му пука, нали в момента не вали?! Грабвате се всички и излизате барабар с тротинетките. Купувате си карти за градския транспорт, защото втори ден 15-хилядници няма да превземате. Плюс това, вече сте си набелязали 1-2 неща, които да разгледате днес. И така, един трамвай и няколкостотин крачки по-късно се озовавате пред църквата „Свети Сава”, сочена за една от най-големите забележителности в града. Стигате до храма, след като сте изкачили поредния белградски хълм. Отвън е невъзможно да го снимате в цялост, трябва да се отдалечите достатъчно, за да го хванете в обектива. Влизате вътре и разглеждате новооткритата главна част, която прилича на дворец с пищните сводове и позлатата в боите на стенописите. Гледате с възхищение, децата също са окръглили очи срещу светлините на полилея и големите икони. И тъкмо когато решавате да тръгнете към музея на Никола Тесла, разбирате, че дъждът ви е хванал в капан. Пет човека с две тротинетки, уви, без плавници и гумени ботуши, чакате да се извали, за да преминете нататък. Но така, както е започнало да пере, няма изгледи скоро да спре. Всичко на всичко, разполагате с един сгъваем чадър и достатъчно оптимизъм, за да се понесете към отсрещния тротоар, където има заведение за хапване и би било перфектното място да изчакате облакът да премине. Е, и други са си помислили същото, така че — хайде към следващото място.

Леко намокрени, се добирате до огромна пицария и сядате на спасителен обяд. Поглеждате картата, за да прецените в каква посока трябва да тръгнете сетне, тъй като още не сте се отказали от туристическите си планове. Аха, близо е музеят на Тесла, трябва само да издебнете да спре да вали и да притичате дотам. Когато излизате обаче, дъждът отново се усилва и тръгвате на бегом към музея. Съдбата е решила да се пошегува с вас, задето не вярвате на прогнози и задето си мислите, че 2 плюс 2 е 4 и сякаш е взела този музей и нарочно го е преместила на друго място, а не както е показано на картата. А отгоре плющи ли, плющи. След половин час мотаене под дъжда, награбили деца и тротинетки на рамене, вече сте мокри до кости, но въпреки всичко смятате, че ако влезете в музея бързо ще изсъхнете. Оказва се обаче, че доста сте се отдалечили от него. Време е да си признаете, че е най-добре да се върнете у дома. Изчаквате автобус, който ще ви отведе до трамвай, движещ се до вашата спирка. Влизате, автобусът е пълен, но хората веднага ви правят място да седнете с децата и дори вадят хартиени кърпички от джобовете си, за да ги подсушите. Като им казвате, че няма страшно, те настояват да избършете поне главата на малкото дете. Ето, за пореден път сте далече от образа на добрите родители. Как пък не проучихте прогнозата за времето, как пък по едно дъждобранче не взехте за тия деца или гумени ботушки?! Тръгнали сте ей така, пишман туристи, сега ще премръзнат децата и ще се разболеят. Ужас, сладкишът ви е на път да се скапе!

Да бе, да! От студ се умира само на Еверест, а тук сме в градска среда, ще се оправим все някак. Уви, хванали сте автобуса в грешната посока, трябва да слезете и да се прехвърлите на същата линия, но от другата страна. Ето това вече е лъжичката с набухвател за втория блат. Изведнъж ви става смешно, а смехът много помага на сладкишите, докато им се бърка тестото. Околните ви гледат в недоумение, вие се подсмихвате, децата са приели ситуацията и са готови на още подвизи. Малката се радва на локвите, а голямата си мечтае за топлата вана, щом се приберете. Въпросът е да изчакате още десетина минути транспорта, после да се прекачите и... право у дома.

Криво-ляво се връщате вкъщи. Мокри до гащи и кости, с обувки, от които прелива дъждовна вода. И за да е пълно щастието, за някой от вас това е единствен чифт. Ако не изсъхнат до утре, човекът е обречен да си стои у дома.

Чували сте хора да си сушат дрехи със сешоар, да си пъхат изпраните сутиени в микровълнова, да простират гащи на климатик. Въпросът е вие с какво разполагате. Най-възрастният и най-мъдър член на групата ви препоръчва да изсушите маратонките си във фурната. Абсурдно, и гениално! Ето и точната рецепта, ако ви се наложи за вашия щастлив сладкиш — загрявате печката на 40 градуса с вентилатор, пъхате обувките, поставени на скарата на междинно ниво и печете три часа, след което усилвате до 70 градуса и печете още два или докато не започнат да се разнасят съмнителни миризми. Тогава изключвате фурната и оставяте маратонките вътре. След още 15 минути ги вадите — напълно готови са. А вие, през тези 5 часа, докато ги чакате да изсъхнат, може да полежите, да поспите, да пиете кафе, да хапнете и да поиграете с децата, които отдавна вече са сухи и нищо им няма.

На следващия ден е Великден и е време да направите велик крем за вашия сладкиш. За целта излезте без тротинетки и тръгнете към крепостта, за да я видите на светло. Оставете децата да тичат в нея, да ядат сладолед и да газят из вчерашните локви. После идете до бохемския квартал, седнете в някоя хубава кафана, поръчайте си, сякаш това ви е последното ядене в живота, и ако оркестърът дойде да ви посвири на ухо, не го отпращайте. И те от нещо трябва да живеят все пак, а пък са образи, които си заслужава да заснемете. После отново се разходете из живите улици на Белград, отидете на църква, препечете се на следобедното слънце на някоя пейка и когато почувствате, че сте сложили и последната лъжичка захар в крема, тръгнете обратно към вкъщи.

Остава ви само да украсите сладкиша. Лесно е. В деня на тръгването не бързайте. Съберете багажа, закусете и изпийте кафето си спокойно, сякаш и утре ще бъдете тук — така ще сте сигурни, че и мястото ще ви запомни. После тръгнете, но не право към София. Кажете на навигацията да ви отведе в Ниш за следващите няколко часа. И там има какво да се види, дори да ви е за трети път. Край реката е красиво и кичесто, кафенетата са пълни с хора, има изкушаващи магазини и бакалии, а децата се радват на всяко място, на което има сладолед (особено какъвто не са яли), така че щастието може да бъде пълно за всички.

Разбира се, всеки любител кулинар може да видоизмени тази бърза рецепта за щастие по свой вкус. Съставките може да са различни, например да се направи с 3 вместо с 2 деца, или без автомобил; с колелета вместо с тротинетки и в Балчик вместо в Белград. Единствените задължителни съставки, които препоръчвам, са достатъчно оптимизъм, който да не може да ви спре, и премерена доза непукизъм, ако нещо все пак ви попречи :)

(П.п. В нашето семейство почти всяка рецепта за щастие е свързана с пътуване и засега винаги се получава. Установили сме, че децата ни се чувстват най-добре, когато сме някъде — разглеждат, научават, любопитстват, придобиват самочувствие и ходят така, сякаш се движат педя над земята. Никога не подценяваме възрастта за пътуване, защото вярваме, че и бебетата преживяват емоции на другите места и се обогатяват с впечатления).

Препоръчваме ви още:

Био уикенд? Не, благодаря!

Лазурният бряг - провансалски чар и ултра лукс

Очите на Бога

Автор: Янка Петкова

Моята вуйна е изключително чевръста жена. Може да разфасова пиле за време, да ти извърти всякакви ястия с месо и без месо, да приготви каквато се сетиш зимнина, да ти каже кое кога се сади и бере и междувременно да изплете два-три елека от домашна вълна (сложен модел). Обича да посреща гости и да ги изпраща с някой буркан туршия и бутилка ракия, която между другото сама вари. Изобщо – качествена добруджанка, от най-типичните. Обича си дома, градината и най-вече родата.
Къщата ѝ в Калипетрово (едно село в Силистренско) винаги беше пълна с народ. Кой откъдето мине – отбива се, да види Дора какво е захванала да готви. Не е чудно, че първата рецепта в кулинарния ми тефтер (силно казано) е точно на нейното агнешко с булгур. Това всъщност е традиционна калипетренска рецепта. Преди години Иван Звездев гостува в тоя край и тамошните баби му приготвиха въпросното агнешко. Вуйна Дора обаче прави печеното в зиданата фурна на двора, запечатва я и го оставя да си каже всичко, докато вървят лакърдиите с гостите.

Продукти:

агнешки бут (дълго време се подлъгвах и вземах плешка, но в бутчето има повече месо)

2 връзки пресен лук

2 ч. ч. булгур

1 ч. ч. ориз

1 връзка джоджен

1 с. л. червен пипер

олио, сол на вкус

за замазката на месото:

2 с. л. олио

1 с. л. червен пипер

1 с. л. сух джоджен

1 с. л. чубрица

½ ч. л. чер пипер

½ с . л. сол

Начин на приготвяне:

Разделяте агнешкото на порции (аз оставям кокала, защото става по-вкусно) и го натривате с продуктите за замазката.

В предварително загрята фурна, на 200 градуса, слагате тавата с олиото. Сипвате нарязания на ситно лук и оставяте да се запържи. Към лука добавяте булгура и ориза (добре измити през сито). Когато зърното започне да лепне по тавата, добавяте червения пипер, сол на вкус и ситно нарязания джоджен. Разбърквате, нареждате агнешкото и сипвате 10 ч. ч. гореща вода. Когато месото се зачерви, намалявате фурната на 140 градуса и оставяте да се пече, докато булгурът се развие (около 4 часа общо).

Можете да сервирате със стръкчета пресен чесън.

*Това е платена публикация. За агнешкото платих 42 лв. и стотинки, общо с всички продукти рецептата ми излезе към 50 лв.

Препоръчваме ви още:

Печена ангнешка плешка в листа от лапад

Печено агнешко бутче, приготвено с усмивка

Кулинарната фиеста на Мама Нинджа

Мечтали ли сте като дете да станете невидими? Да можете да се прокрадвате навсякъде, да виждате всичко, да правите каквото искате, без никой да ви забелязва? Е, понякога мечтите се сбъдват :) Тази история е споделена от Евгения Галишева в блога за майки 12momshugs. Разпознахте ли се мъничко в невидимата жена?

Станах невидима, когато станах майка.

Невидима за работодателите – кандидатурата ми сякаш изчезва под невидимо наметало след въпроса: „Кой се грижи за децата Ви?“ (вълшебството продължава!)

Невидима за мъжете наоколо (слава богу, собственият ми мъж не е сред тях). Вече на никого не му идва наум да ме погледне или да ми направи комплимент, а това кой знае защо ме натъжава, все едно са ме изхвърлили на бунището на живота като стока с изтекъл срок на годност. Ние, майките, сме като легион – изведнъж влизаме в сивия здрач на градовете, в немарковите си удобни дрехи за жени с деца. Движим се в омагьосания кръг на детски градини, училища, школи, поликлиники, съпровождани единствено от децата си. Има го и депресиращото усещане за безполовост, усещането, че сме изгубили идентичността си, като че ли сме роботи с набор от полезни функции. И Бог ни забранява да се счупим!

Имаш ли време за себе си

Невидима съм и за много хора в градския транспорт.

Невидима съм за правителството, което смята, че сумата, която ми е отредило за „работата“ ми като майка е достатъчна. И никакви петиции и предложенията не могат да променят тази нищожна, унизителна сума. Невидима съм и за депутатите, предимно мъже, у които този въпрос не предизвиква желание да променят нещо.

Невидима съм и за самата себе си, това е най-страшното. Сякаш преставам да слушам душата и тялото си, изгубена в кръговрата на грижите, проблемите, задачите. Когато денонощно съм включена в режим „много задачи“, някак не остава време за душата, за мен самата. Аз съм като вълкът от старата електронна игра, който се опитва да улови кошницата с яйцата. Колкото по-бързо лови, толкова по-бързо изниква следващата. И през цялото време ми се струва, че мога да потърпя още малко, че това още не е пределът ми. После идват мечтите за тайния килер, който се заключва отвътре или за „почивка“ в стационара на болницата. Там поне те хранят и не се изисква да превключваш от една задача на друга всяка секунда, без възможност да се съсредоточиш върху каквото и да било.

До майката, която се крие в банята

Но ето кое е най-тъжното – супер способността да бъда невидима изчезва, когато най-остро се нуждая от нея. Извън дома, когато децата се държат като деца и шумят, цапат се, късат си дрехите, плачат, разливат сокчето си. Тогава ме виждат абсолютно всички (о, тези погледи!). Вкъщи, когато по време на моите задачи/хранене/почивка/къпане децата искат да ме разкъсат на части, за да има „парченце“ от мама за всеки. По време на срещите с приятели или роднини, на които винаги има хора, изпитващи остра нужда да ме съветват как да живея. В обществената тоалетна, където с детето трудно се сместваме и сме принудени да оставяме врата отворена. Това винаги е интересно за околните. Мога да продължавам безкрайно.

Детските мечти се сбъдват, каквото и да си говорим. Важното е да ги дочакаме и да разберем за това ли всъщност сме мечтали?

Препоръчваме ви още:

Как се справяте?

Майка за един ден

Самотата на майчинството

Автор: Ина Зарева

Тя е бизнес дама. Има високи доходи, висок стандарт, високо самочувствие. Има и три деца. Осигурява им всичко, което е важно за тяхното бъдеще – здравословна храна, частни училища, чужди езици, спорт, всевъзможни курсове, лагери, почивки на планина, почивки на море, маркови дрехи, скъпи играчки. Имат чудесен дом с достатъчно пространство и удобства в безопасен и красив квартал.

От децата се изисква само едно - подчинение и дисциплина. Иначе всяко тяхно провинение се отразява на нея.

Върху дланта ѝ са се отпечатали зъбките на най-малкото дете, защото е изцапало новата си стая и си е заслужило шамара. Само един, разбира се! Тя да не е варварка!?

Следващият път големият син е излъгал за дребна сума пари. Нейната ръка е синя от „няколкото шамара“, неговото лице остава на въображението.

- Май вчера пукнах ръката на детето – промълви веднъж – Вбеси ме! Толкова силно го ударих, че... Днес трябва го водя на снимка, а имам толкова много срещи...

Три деца в едно перфектно семейство. И тяхната страдаща майка.

***

Тя е на 17. Прекрасно младо момиче със завидна красота и закачлива младост. На този свят има само баща си и танците. Обича петъците – с пълните дискотеки и младите момчета, които я черпят питие. Един от тях ще се събуди в апартамента ѝ, а следващата им среща ще е всичко друго, но не и романтична, защото ще е в съда. Двадесет момчета са осъдени за изнасилване по добре разработената от баща ѝ схема – взима им акъла, води ги вкъщи, спи с тях, а след това завежда дело. Нейната дума срещу тяхната. Постановената от съда сума за обезщетение при изнасилване на непълнолетна е приемлива за няколко месеца охолен живот на бащата. До следващия път в дискотеката.

Едно дете, под закрила на любящия си баща.

***

Родителите му загиват, когато той е на 5. Роднините му, предимно възрастни хора, се съгласяват да ѝ го дадат за осиновяване за негово добро –да се грижи за него и да му даде обичта, която е загубил. Тя сменя му името веднага.

- Вече няма да се казваш така, няма да питаш за роднините си и няма да мислиш за родителите ти. Трябва само мен да обичаш.

Момчето расте, а с него и нейната криворазбрана любов. Тя има среща с приятеля си, а момчето спи на стълбите, защото не е заслужил да има ключ от дома ѝ. Тя си купува поредно кожено палто, а момчето носи дамските панталони, останали от някоя братовчедка. Тя е ядосана. Момчето не яде с дни. Тя е раздразнена. Момчето яде бой. И не какъв да е бой. Боде езика му с карфица, кара го да ближе пода, счупва точилка в главата му. На нея ѝ трябват пари. Спира го от училище и го праща да работи. Взима цялата му заплата. Той ходи със скъсани панталони. Вече е на 17. Предпочита да го пребива от бой, само да не го унижава така. Но нищо не може да спре всепоглъщащата любов на майката... Вина. Огромна вина. Чувството, че е виновен за всичко – от това, че се е родил, до това, че е отровил живота на тази негова спасителка и ѝ причинява толкова болка. Неговата? Спира на 18, когато подава молба за прекратяване на осиновяването. Само физическата. Душевната продължава, благодарение на българския нормотворец – днес графата майка в акта му за раждане е празна. Някой е настъпил сърцето му с калните си ботуши и е изтръгнал завинаги майката от него – и спомена за мъртвата, и ужаса от живата...

Едно дете и неговата любяща спасителка, отървала го от домовете за деца.

 Мария Пеева: "Ако стратегията се приеме,
държавата определено ще вземе някои деца.
Само че не точно нашите."

И още истории за любящи семейства от криминалната статистика:

+ Момчета на 12 и 15 години са застреляни от мъж, живеел с майка им на семейни начала.

+ 4-годишно момиченце е изнасилвано редовно от свой роднина.

+ Едногодишно момиченце е застреляно от баща си.

+ 2-годишно дете е починало от задушаване, заключено в автомобил.

+ 15-дневно бебе е в критично състояние, заради гладуване и измръзване. Умира в болницата.

+ Убита е 4-годишната Ани. За тежкото престъпление обвиняем е бащата.

+ Момиченце на 1г. и 7м. е прието с черепно-мозъчна травма в Пирогов. Обвинени са родителите.

+ Момченце на годинка е намерено с множество тежки наранявания. Умира в болницата. Обвинен е пастрокът му.

+ 8-годишно дете е в кома – брутално пребито и изхвърлено в изоставена сграда от свой роднина.

+ 2-годишно дете е със счупен череп на 3 места, защото майка му блъскала главата му в стената.

+ Десетгодишно дете е постъпило в болница, с опасност за живота, вследствие на жесток побой от баща си.

+ Момиченце 1г. и 9 м. е прието в критично състояние, със следи от системно малтретиране и съмнения за блудство. Няколко дни по-късно умира. Обвинен е бащата.

+ Двегодишно момиченце е прието във варненската болница „Света Марина” със счупени ребра, травми на далака и панкреаса. Обвинена е майката на детето.

+ 4-месечно бебе е пребито от 32-годишния си баща. Прието е в болница със съмнения за комоцио.

+ Баща пребива до смърт 7-годишната си дъщеря. Момичето е било закарано в спешното отделение без пулс и с видими следи от побой. Починало е, без да дойде в съзнание.

+ Едногодишно дете умира след побой, нанесен му от 24-годишен мъж.

+ Двегодишно момче е пребито от мащехата си и по-късно умира.

+ 11-годишно момче е жестоко изгорено от член на домакинството с нажежен пирон. Постъпило е в болницата с изгаряния втора степен. 

+ Момче на 5 години е прието в болница с белези от наранявания по цялото тяло. Лекарите ампутират част от пръстите на краката му. Детето било изхвърляно на терасата голо, при отрицателни температури, за наказание. 

+ Тригодишно дете е починало след побой, нанесен от баща му.

+ Малтретирано момиченце на 2 години е настанено в болницата с опасност за живота Детето е в безпомощно състояние и с наранявания по главата.

+ Баща, осъден на пробация, бие с пръчка 5-годишния си син и го връзва с верига в двора на къщата си.

+ Бебе на 2 месеца е намерено мъртво със следи от множество удари по главата и тялото, по-късно майка му се самоубива.

+ 5-месечният Давид е пребит от баща си. Детето е прието в болница с контузия на черепа.

+ 37-годишна жена е задържана за малтретиране на малолетната си племенница, с цел склоняване към кражби.

+ Четиригодишно дете е прието в болница "Света Марина" в гр. Варна, в критично състояние - с множество потрошени ребра, счупен гръбнак и в кома. Обвинени са родителите.

+ Млада майка по непредпазливост е причинила смъртта на едногодишното си дете. 

+ Тригодишно момче е пребито от майка си. То е със счупен крак и хематом на главата, има белези от стари травми.

+ 2-годишно момиченце е пребито с юмруци от баща си. Настанено е в болница със сътресение на мозъка и прехапан език.

+ 32-годишна жена с психични отклонения пребива детето си.

+ Полицейско разследване за кражба разкрива майка, която връзвала 7-годишния си син с верига и го биела, с цел склоняване към кражби.

+ Пастрок пребива 3-годишно дете в гр. Исперих.

+ Пастрок пребива 4-годишно момиченце в с. Велковци.

+ 9-месечно бебе е прието в „Пирогов" след побой от близките му.

Чл. 14 от Конституцията на Р. България: Семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото. 

Българийо? Държаво? Общество? Къде бяхте?

Скрийншотове: Facebook

Препоръчваме ви още:

Рецепта за сладкиш с горчив привкус

История, която не е за разказване

Детето - оръжие за отмъщение