Конкурсът е организиран от Държавната агенция за закрила на детето и цели да се стимулира детското участие и да се реализират идеи, създадени от деца за деца за мобилни приложения с цел „Защита правата на децата в дигиталната ера и превенция на рисковете в мрежата“. В него може да участва всяко дете, ненавършило 18 г.

Условия за кандидатстване

Идейното предложение трябва да е в текстов файл (Word, друг текстов редактор) и да съдържа следните елементи:

1. Описание на идеята

2. Цел на приложението

3. Тип на приложението

4. Предназначение на приложението

5. Какъв резултат ще се постигне

6. Автор

7. Възраст

8. В кое училище учи

9. Декларация за съгласие за участие от родител/настойник/попечител

Регламент

Идейните предложения трябва да бъдат за софтуер от следните типове, подходящи за операционни системи за мобилни устройства – iOS, Android и Windows Phone:

- Инструмент – приложение;

- Образователно приложение;

- Специфично приложение;

- Комуникационно приложение;

- Игра.

Първата фаза на конкурса е от 1.06.2018 г. до 1.09.2018 г. – формулиране и предаване на идеи за мобилни приложения.

Документите за участие трябва да се изпратят в срок до 01. септември 2018 година, в запечатан плик на адрес: София 1051, ул. „Триадица“№2, или на e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. с тема „За конкурс „Безопасност в дигитална среда““.

Втората фаза включва реализиране на най-добрите идеи. Организаторите очакват заявки от екипи от деца и младежи със софтуерни умения, които ще бъдат подкрепени от професионалисти. Финалът на тази част от конкурса е на 15.01.2019 г.

Обявяването на победителите от втората фаза ще се състои по време на отбелязването на Международния ден за безопасен интернет през 2019 г.

Оценяване на предложенията

Журито се състои от деца, софтуерни специалисти, киберполицаи от ГДБОП, експерти, известни личности. Журито ще оцени идейните предложения и реализираните проекти по следните критерии:

• ясно разписано описание на идеята;
• конкретна цел на приложението;
• тип на приложението;
• предназначение на приложението;
• обхват на резултатите, които се очаква да постигне;
• иновация и автентичност.

Награди

Наградите за призовите места ще бъдат мобилни устройства.

Въпроси и коментари във връзка с конкурса “Безопасност в дигитална среда” могат да се изпращат Галина Тимова, e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. и Цветелина Георгиева, e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Препоръчваме ви още:

Открий своя талант с APE

Откъс

Автор: Матю Дж. Съливън

Лидия чу далечно пърхане на хартиени криле, когато първата книга падна от рафта. Вдигна поглед от касовия апарат, наклони леко глава и си представи как през някой отворен прозорец отново е влетяло врабче и кръжи из просторните горни етажи на книжарницата в търсене на изход.

Няколко секунди по-късно падна още една книга. Този път се чу по-скоро тупване, отколкото пърхане, и тя бе сигурна, че не е птица.

Минаваше полунощ, книжарницата затваряше, последните клиенти плащаха покупките и си тръгваха. Лидия бе сама на касата и сканираше купчина книги с меки корици на родителска тематика, избрани от непълнолетно момиче със сипаничаво лице и напукани устни. Девойката плати в брой и Лидия ѝ се усмихна, но не каза нищо, не я попита какво прави сама в книжарница толкова късно в петък вечер, нито кога очаква бебето. Докато прибираше рестото, момичето срещна за миг погледа ѝ, а после бързо излезе, без да си вземе от безплатните книгоразделители.

Някъде горе със сигурност падна още една книга. Един от колегите на Лидия, оплешивяващ мъж на име Ърнест, който ходеше като герой от „Шоуто на мъпетите“, но  винаги изглеждаше тъжен, стоеше до входната врата и насочваше последните клиенти към „Лоуър Даунтаун“.

 – Чу ли това? – попита Лидия от другия край на книжарницата, но го изрече твърде тихо, а и Ърнест бе зает да отключва вратата, която току-що бе заключил, за да пусне подпийнала млада двойка, излязла от някой клуб.

– Искат да се изпишкат – поясни и сви рамене към Лидия. Отвън на тротоара висеше групичка мърляви книжни жабоци. Закопчаваха раниците и брезентовите си торби и пиеха вода от пластмасови туби, напълнени в тоалетната на книжарницата. От задния джоб на единия стърчеше евтино криминале с меки корици. От колана на друг висеше молив на връвчица. Стояха заедно, но никой от тях не обели и дума, после един след друг се изнизаха към града, за да прекарат нощта в порутен сутерен в „Кепитъл Хил“ или на пейка в Юниън Стейшън, или в лепкавия студ на глухите денвърски улички.

Лидия чу още едно глухо пърхане. Падаща книга без съмнение, след нея още няколко в бърза последователност: пляс, пляс, пляс. Иначе магазинът тънеше в тишина.

– Горе има ли хора? – поинтересува се.

– Само Джоуи – отвърна Ърнест, без да откъсва поглед от ъгъла със списания и брошури до тоалетните, където току-що бе изчезнала пияната двойка. – Мислиш ли, че са влезли да се изчукат?

– Той знае ли, че е затворено?

 – Джоуи? Човек никога не знае какво знае Джоуи. По едно време пита за теб впрочем. Това май е най-дългият разговор, който сме водили. Да си виждал Лидия? Направо се разчувствах.

Почти всеки ден Лидия отделяше от времето си да потърси  Джоуи, където и да се бе настанил в книжарницата – на ъглова масичка в кафетерията или на пейка в секция „Духовна литература“, или дори под Приказното дърво в детския отдел, – за да разбере какво чете, как се чувства и дали случайно му е попаднала някаква работа. Имаше слабост към този човек. Но днес вечерната суматоха в магазина я бе погълнала и така и не успя да намери време за младежа.

– Лайл е с него, нали? – попита. Въпреки голямата възрастова разлика помежду им Джоуи и Лайл бяха почти неразделни, като двете половини на един умен и непохватен звяр.

– Лайл не е тук тази вечер. За последен път видях Джоуи в историческия отдел. Мярнах хартиено тиксо на пръстите му.

 – На пръстите ли?

– Може да се е порязал или изгорил. Имаше превръзки от салфетки и хартиено тиксо. – Ърнест погледна часовника си. – Не е наркоман, нали? Те редовно си изгарят пръстите.

Лидия чу пърхането на поредната падаща книга. Книжарницата заемаше три просторни етажа и в тишина като тази звуците се носеха из нея като през атриум. Представи си как Джоуи седи съвсем сам някъде горе и си подхвърля книги – нещо като гадаене по Библия или И Чинг. А тя трябваше да остане до късно след работа, за да ги върне по рафтовете.

– Ще преброиш ли парите в касата вместо мен?

– Дявол да ги вземе онези двамата! – Ърнест заобиколи зад касовия апарат, без да откъсва поглед от тоалетната. – Сигурно са влезли вътре да се изчукат.

 Лидия тръгна нагоре по широкото извито стълбище, което пронизваше сградата като угоен гръбнак. Колегата ѝ вече бе угасил повечето лампи на горните етажи и тя имаше чувството, че се качва в мрачно таванско помещение.

– Джоуи?

На втория етаж цареше спокойствие, всички книги лежаха кротко по лавиците. Продължи към третия.

 – Джоуи?

Най-младият от книжните жабоци бе безспорен любимец на Лидия. И преди се бе случвало, докато минаваха на последна обиколка преди затваряне, тя или някой от колегите ѝ да открият как Джоуи събаря книги от лавиците в търсене на някое реално или несъществуващо заглавие. Лъскавата коса както винаги щеше да пада в очите му, щеше да носи черни дънки и черен плетен пуловер, достатъчно широк около врата, за да разкрива горната част от татуировката на гърдите му. Дървеният под около него щеше да е осеян със заглавия, разностранни също като мислите му: Йети и Федералният  резерв, масонски ритуали и теория на хаоса. Един наранен млад мъж, емоционално неуравновесен, но безобиден – топка прахоляк, търкаляща се из ъглите на книжарницата, мислеше си често Лидия. Присъствието му я радваше.

 – Джоуи?

Третият етаж тънеше в мрак и тишина. Лидия пристъпи в познатия лабиринт от високи дървени библиотечни рафтове и тръгна покрай ъглите и разклоненията им към различните ниши и тематични отдели, във всеки от които имаше стол или канапе, масичка или пейка: „Психология“, „Самоусъвършенстване“, „Религия“, „Пътуване“, „История“.

Нещо изскърца.

 – Затваряме, Джоуи.

Когато влезе в нишата на отдел „Западна история“, усети как очите ѝ упорито се мъчат да отхвърлят гледката. Джоуи, увиснал във въздуха, се поклащаше като махало. През една от гредите на тавана бе преметната дълга полиетиленова лента, пристегната в примка около шията му. Лидия неволно подскочи от ужас, но вместо да избяга, се втурна към него, към Джоуи, прегърна тънките му дългурести крака и се опита да го повдигне. Чу нечий смразяващ писък да отеква по етажите, преди да осъзнае, че е неин.

Притискаше буза към бедрото на младежа и подгизналите му в топла урина дънки. Джобът му бе понадигнат и миришеше на шоколад, Лидия си каза, че вътре навярно има разтопени бонбони, задигнати от купата върху барплота на кафетерията. Ръцете му бяха застинали в неподвижни юмруци и тя съзря превръзките с хартиено тиксо върху три или четири от пръстите му, но не пожела да вдигне поглед и отново да види моравочервените изпъкнали очни ябълки, нито стичащата се по брадичката запенена слюнка, нито посинелите и отекли устни. Взираше се в гробището от книги, изпопадали на пода, докато Джоуи се е катерил по лавиците, в онези, които бе избутал настрана, за да стъпи и да преметне лентата през гредата на тавана, както и в другите, които бе изритал в опит да намери опора за краката си и да се спаси от смъртта. 

Лидия бе сключила ръце около бедрата му и се опитваше да го повдигне, но кецовете ѝ непрекъснато се хлъзгаха по дървения под, а при всяко нейно подхлъзване лентата се затягаше още по-здраво. Явно бе спряла да пищи, защото всичко наоколо внезапно бе погълнато от звънтяща тишина.

И точно тогава на няколко сантиметра от лицето си видя сгъната на две снимка, която стърчеше от предния джоб на Джоуи. Нейна снимка. На Лидия.

Като дете.

За книгата и автора

Книжарница „Блестящи идеи“ е като излязла от роман. Трите етажа на бившата фабрика за електрически крушки са място за среща на страстни читатели - чудати книжари и още по-странни клиенти, които бягат от мрачните си тайни сред книгите. Книжарницата е втори дом за Лидия - скрита наяве между рафтовете с книги, тя винаги намира точната книга за всеки човек и прекарва дните си в наблюдение на клиентите.

Като във всеки добър криминален роман, всичко започва с мистериозна смърт.  

Джоуи - един от най-младите посетители на книжарницата, избира да сложи край на живота си между лавиците с книги и завещава всичките си притежания -  книги, обезобразени по обезпокоителен и необясним начин - на любимата си книжарка Лидия.

Странните обстоятелства около смъртта на Джоуи пробуждат кървави кошмари от собственото й минало. Дали в книгите на младия мъж не се крие ключът към загадката около смъртта му? Защо в нощта на смъртта си той е носел у себе си снимка от десетия рожден ден на книжарката – един от последните щастливи дни на Лидия, преди животът й да потъне в болка и отчаяние?

Умопомрачаваща, пристрастяваща и интелигентно написана, „Полунощ в книжарница Блестящи идеи“ е криминална мистерия с неочакван финал, която перфектно улавя ексцентричността на книжарския свят и ни превежда през тъмните коридори на човешкия ум.

Матю Дж. Съливан работи години наред като книжар в Денвър и Бостън, а днес преподава творческо писане и литература. Автор е на множество награждавани разкази. „Полунощ в книжарница Блестящи идеи” е първият му трилър.

Препоръчваме ви още:

Книга за лятото

Последното листо

Деветте кръга

Анна Бикова е педагог, психолог и арт-терапевт, а освен това и нашата любима "мързелива майка". Наричаме я така, защото е автор на книгата "Самостоятелното дете или как да станеш "мързелива" майка", която провокира много спорове, но и накара много майки да преосмислят прекомерното обгрижване. Този път Анна пише интересен текст по друга тема, а именно:

За особеностите на детските възприятия

Често ми се налага да слушам от родителите оплаквания от ужасите в детските градини, за които им разказват децата. Ето някои примери, с които искам да обясня, защо информацията трябва да се проверява.

- Днес не ни дадоха следобедна закуска. Храната в градината свърши. – казва с въздишка тригодишният ми син Арсений.

Не се впечатлих особено и не започнах да звъня в районната инспекция по образование, защото работех в тази градина и знаех, че закуската не е липсвала. Детето просто се шегува.

***

- Днес в градината пихме вино! – разказва четиригодишният Арсений.

В детската градина в понеделник дали на децата сок от вишни. Предишната вечер бащата на едно момченце от групата бил рожденик. Детето веднага асоциирало напитката с червената течност в стъклените чаши на възрастните и дори научило другите да се чукат с „наздраве“. Синът ми повярвал, че това наистина е вино.

***

- Днес за закуска ни даваха червеи – напълно сериозно ми съобщава Арсений, когато беше на две години.

Разбира се, на мен ми беше напълно ясно, че това е небивалица, но бях любопитна да разбера откъде се взеха тези червеи. Попитах учителката му дали нещо споменато в групата не е било свързано с тях. Жената ми сподели, че е хранила рибките в аквариума. Разказала на децата, че рибите също закусват и споменала какво обичат.

***

- Днес госпожата ме замери със сандали!

Ето ти скандал… Наложи се възпитателката да обяснява на родителите, как след обедния сън е държала с една ръка наакания Максим, а с другата подхвърлила сандалите към креватчето на Настя, за да се обуе и да не бяга боса в тоалетната.

***

- Днес цял ден бях наказан!

Цял ден се равнява на 10 минути. Достатъчно, за да помисли за поведението си. В детските възприятия това е мнооого дълго време, почти като цял ден.

Кажи ми истината!

- А мен мама ме би, би и накрая ме хвърли на дивана.

А вие си мислехте, че децата само вкъщи разказват за „ужасите“ в детската градина. Не, те говорят страховити неща и за родителите си пред възпитателите. Оказва се, че майка му е изтупвала праха от старите мебели и той е бил с нея. Затова после му се е присънил този кошмар.

***

- Ние с тате ходихме там, където всички се бият и пият!

Руслан споделил впечатления от почивните дни. Настръхнахте ли? Бащата на Руслан е треньор по борба. В залата за тренировки било много горещо и затова състезателите непрекъснато пиели вода.

***

Преди време гостувахме на свекърва ми на село. Арсений беше на 3 години. Тръгнаха с баба си да прибират кравата. Естествено, на всяка крачка срещали познати. А баба все пак искала да се похвали с внучето, затова Арсений давал интервю на всеки срещнат:

- Как се казваш?

- Арсений.

- А как ти е фамилията?

- Биков.

- На колко години си?

- На три.

- А къде живееш?

- В Екатерининбург.

- Как се казва баща ти? (нататък следват аналогични въпроси и за майката и за местоработата на родителите).

Някъде на осмия път, пред поредната бабина позната, не издържал:

- Казвам се Вася, фамилията ми е Куче, нямам майка и баща и живея в канавка.

В този ден повече нищо не го попитаха…   

Още от същата авторка можете да прочете в Защо да сравняваш децата невинаги е лошо и Не убивайте детските мечти.

Автор: Мария Пеева

Когато си за цял месец на море, дори в слънчева Гърция, все ще случиш няколко мрачни, хладни или дори дъждовни дни. А ако ви кажа, че момчетата им се радваха и ги чакаха с нетърпение? Не защото ще стоят в къщи и ще играят на плейстейшъна. Моля ви се, да не си помислите, че и това го нямаше, напротив, още на втората седмица татко им донесе проклетата машинка, но така или иначе човек не може да играе цял ден на плейстейшън, защото мозъкът му ще гръмне, както убедено обяснява Коко на Алекс. Така че плейстейшънът се употребява умерено, а забавното на мрачните дни са приключенията и пътешествията.

И така, в поредния хладен ден, плажната шапка остава на масата, пия едно кафе в “офиса ми”, който представлява сенчеста веранда сред розови храсти, лавандула и всякакви непознати за мен шубраци, поработвам малко, но момчетата не спират да ме дърпат, докато накрая се предавам и скачаме в колата, за да потеглим към Кавала. Там винаги има какво да се разглежда, а предния път така и не стигнахме до стария град.

След разходка по кея момчетата прегладняват и познайте какво избират да обядваме? Пица! Кажете ми кой, за бога, яде пица в Гърция, страната на прясната риба, гироса, сувлакито, дзадзикито и божествената селска салата? Ами ще ви кажа кой. Моите синове и едно възрастно руско семейство с кученце. Ние бяхме единствените клиенти в италианския ресторант. Гръцката пица страшно ми заприлича на тутманик, който не е бухнал добре, но момчетата си я изядоха с огромен апетит. Както се казва - лебец да има.

После отново се качихме на колата и потеглихме към стария град, въпреки уверението на сервитьора, че е по-добре да тръгнем пеш, ей го къде е. И добре че отидохме с кола дотам, поне максимално близо до него, защото по криволичещите улички и стълбите децата се измориха предостатъчно. Мислех си, че като пловдивчанка съм свикнала да обикалям по подобни места, но да ви кажа, и аз се поуморих. Може би най-вече защото облаците изведнъж се разсеяха и настана страшна жега и пек. Но ние сме приключенци и не се уплашихме.

Старият град на Кавала, наречен още Панагия, е прекрасен и изключително жив. Тесните каменни улички се преплитат, криволичат, завършват неочаквано със стълби, които извеждат до други подобни сенчести улички, в които можеш щастливо да се изгубиш и да бродиш цял ден, без да ти омръзне.

До реставрираните, прекрасни сгради, потънали в цветя, с детски люлки и барбекюта в двора, може да видите порутени стари къщи, в чиито потънали в треволяк градини се прокрадват кльощави, дългокраки котки.

- Мамо, - каза Коко - искаш ли да си купим една такава стара къща и да си я поправим, и да дойдем да живеем тук? Тя няма да струва много скъпо. Ето виж, на тази пише нещо на гръцки и има телефон, сигурно се продава.

Когато Коко поиска да си купим къща някъде из местата, които посещаваме, знам, че страшно много му е харесало. Ако зависеше от него, доста къщи щяхме да притежаваме вече насам-натам.

- Не знам дали можем да си го позволим сега. - му казах. - Някой ден може би ти ще си купиш и тогава ще ти идваме на гости.

Идеята му хареса. На мен също. Тук всички къщи са строени една над друга, стъпаловидно, бих казала амфитеатрално, ако не беше полуостров, и затова надали има къща без страхотна гледка към морето. Уличките обаче са толкова тесни, че за коли е наистина почти невъзможно. Забелязахме, че гърците се придвижват най-вече пеш или със скутери по тях. А в дворчето на една къща в най-горната част на Панагия до крепостта видяхме и детска количка.

Веднага си представих какви изтощителни разходки правят тук майките, по този камънак, нагоре по стръмните улички. Е, то пък не може всичко да е идеално. Но поне със сигурност поддържат добра форма.

На снимката отгоре виждате родната къща на Мохамед Али, който не е Мохамед Али, боксьорът, както погрешно се оказа, че си мисли Коко, а Мохамед Али паша, управлявал преди цели два века Египет и Судан. Смятат го за основател на съвременен Египет. Доколкото разбирам от кратката биография, която прочетох, бил е много прогресивен човек, направил драматични реформи във всякакви области - военни, земеделски, културни. Интересно ми стана, например, че е позволил да се създаде академия по френски модел за жени лекари - хекими. Това се случва през 1832 г., обърнете внимание. Този човек, мюсюлманин, е дал шанс на жени, дори на робини, да учат, да имат професия и да печелят пари преди почти два века. Определено ми звучи прогресивно, особено в сравнение със съвременните ислямски фундаменталисти. Момчетата не се впечатлиха толкова от това, а от факта, че е имал 9 жени и дванайсетина деца. За семейния живот определено не му завиждам. Повечето мъже едва се справят с една жена, а той, клетият, не му стига Египет, Судан, ами и цели девет булки. Може пък да е било въпрос на престиж. Може султанът да му е казал: "Виж сега, искаш да управляваш Египет? Първо ми докажи, че ще овладееш девет жени." Е, справил се е някак. Но определено е имал зъб на султана, защото по някое си време се е разбунтувал срещу него. 

Говорим си всякакви такива щуротии за султани, паши и войни, но момчетата вече търсят къде да приседнат, а ни чака толкова много път. Добре че има достатъчно кафета и ресторанти по пътя нагоре, където могат да си отдъхнат. Избираме за почивка едно заведение точно до площада, който също носи името на Мохамед Али.

След освежителна доза сладолед за децата и фрапе за мен (само ми вижте зачервената физиономия, а най-изтощителното катерене тепърва предстои), потегляме отново. Питаме една монахиня как да стигнем до крепостта или замъка.

- Оооо, много е лесно. - отговаря възрастната жена и ни сочи нагоре, където се вижда укреплението. - Само нагоре по улицата и онези стълби - след което маха с неопределен жест.

Но стълбите са много и уличките са много и ние наистина се изгубваме. Питаме още няколко души, но всички са туристи като нас и не се ориентират добре или пък попадаме на гърци, които не говорят английски. Тези, които искат да ни упътят, просто махат с ръце, в тази или онази посока. В крайна сметка осъзнаваме, че всички пътища нагоре водят до крепостта и просто трябва да изберем един и да го следваме.

Момчетата почват да се изморяват и се налага спешно да се освежим. За да ги подкупя им позволявам газирано. Продавачката ни се усмихва: “Още две минутки и сте там”. Продължаваме с нови сили и действително, крепостта сякаш изведнъж изниква пред нас. Плащаме символичния вход от 2 евро за мен и Коко, за Алекс е безплатно, и влизаме да разгледаме Акропола или Кастро (крепостта, както я наричат гърците).

Някога тук е имало град на име Неаполис. През пети век преди Христа, (можете ли да си представите колко века са това, колко човешки животи и съдби), е построена първата крепостна стена. Впоследствие крепостта се разширява и пораства. През 5 век император Юстиниан укрепва града, за да го защити от варварите, но през 7 век норманите нахлуват и опожаряват Кавала. Дългата защитна стена е построена тогава от император Андроник Трети Палеолог. Турците са възстановили крепостта през 15 век и това, което виждаме сега, е най-вероятно тяхното дело. В залата, където някога са спали стражите, сега се провеждат семинари и лекции, а в големия двор се изнасят концерти и пиеси. Има дори заведение, където човек може да се освежи.

Кулата до самия вход, на която се развява гръцкото знаме представлява последното убежище, в което защитниците са се крили, когато нападателите ги превземат. Тъй като стълбите вътре са много стръмни, пускат деца над 10 години.

След като се покатерихме и погледнахме морето от крепостната стена, от същите тези амбразури, където са подавали дуло старите топове и надникнахме в оръжейната, която е служила и за затвор, най-после, доволни и изморени потеглихме обратно надолу към колата. По пътя срещнахме група български туристи, на път да се откажат от броденето по камънака, които много се зарадваха да чуят, че си говорим на нашия език. С голямо удоволствие ги упътихме към крепостта.

- Щом сте стигнали дотук, никакво отказване. - обясни им Коко.

Сънародниците ни се засмяха и потеглиха, а ние, след още малко лутане, успяхме да си намерим колата.

За малко да забравя да ви разкажа за магазинчето за сувенири. Собственици са Тасос и Лина - тя е родена в България. И двамата говорят перфектен български. Мили, сладки, прекрасни хора. Гърците наистина са родени търговци.

С памук ще ти извадят душата, или по-скоро портфейла. И отстъпки, и комплименти. Но не съжалявам за нито цент, похарчен там. Лина рисува и твори, когато не е в магазинчето. Симпатична двойка.

Изпратиха ни с “ясос” чак до колата, а точно преди да тръгнем, Тасос почука на стъклото и подари на момчетата две дървени свирки. В беля ме вкара този човек, защото по целия път към Неа Перамос, слушах алтернативна гръцка фолк музика в изпълнение на Коко и Алекс, но въпреки това беше много мил жест. Свирките, впрочем, съм ги скрила. Мисля да ги подаря на Теди и Яна да си свирят у дома от време на време, когато проклетият им съсед ги ядоса.

Толкова за разходката ни в Кавала.

Впрочем една малка смешка накрая. Тъй като нямахме екскурзовод, преди да потеглим специално прочетох някои неща за Кавала, за да има нещо интересно да разказвам на децата. Коко може би запомни нещо, но Алекс вечерта сподели следното с татко си по телефона:

- Днес бяхме в един Кавал и се научихме да свирим. Освен това видяхме Втората световна война и ядохме сладолед. И, татко, имам си вече гръцко знаме.

Изглежда е останал доволен, защото на следващата сутрин искаше пак “на екскурзия”.

За предишното ни пътуване в Англия може да прочетете тук: 

Мисия "Лондон" 

Ето и нещо от миналогодишната ни европейска разходка: 

Леголенд и красивата баварска провинция

Препоръчваме ви още:

Жалко за морето...

Идеално време за море

С крокодил на плажа

Една фотосесия упорито броди из социалните мрежи и продължава да събира почитатели от цял свят. Сещате се - става дума за харизматичния прилично заоблен мъж, в импозантен бански, сниман в най-типичните "морски" пози. Впечатлени от забавните снимки, решихме да разберем как е възникнала идеята за този проект и кои са авторите му.

Московският фотограф Виктор Водолазки и художникът Тимофей Трефилов решили да се пошегуват със стереотипните плажни фотосесии, които си правят младите жени. Двамата участници в проекта се оказали по едно и също време в детския център „Орленок“, край бреговете на Черно море.

Виктор публикува снимките от фотосесията в своя профил във фейсбук със следното обръщение: „Пропиляла си лятото, ако нямаш такива снимки!“

„Вероятно престоят в „Орленок“ дава своето отражение… дали е от въздуха, дали са ни сложили нещо в компота… но не ни липсват забавни творчески проекти. Забранено е за хора без чувство за хумор!“

Проектът добива международна известност и се появяват рисувани версии на някои от кадрите.

Виктор Водолазки е фотограф, който има собствена школа и журналист. В продължение на почти 10 години работи за различни медии. Обича състезанията по автомобилизъм и снима много от тях. През 2008 година основава студиото "ФотографиКа", което година по-късно се превръща във фотографска школа. Снимките му са в ТОП 50 за най-добри черно-бели фотографии в международния конкурс 35AWARDS 2015.

Харизматичният Тимофей Трефилов е московски художник. Художествен ръководител във „Фотокросс“, креативен директор на медийни проекти; преподавател в детска художествена школа и в институт по радио и телевизия.

Плешив и брадат дебеланко показва на младите дами как да направят идеалната си плажна фотосесия

На снимките Трефилов се любува на залеза край брега на морето, гледа замечтано хоризонта, „вее“ коси, тичайки по плажа, не липсва и снимката в едър план (който при него наистина е едър) със слънчеви очила, както и плицикането в морето с хиляди капки солена вода около себе си.

Съдейки по коментарите, сред дамите няма обидени. Трефилов печели дамската аудитория с всеотдайното си участие във фотосесията.

„Моделът е изумителен – свобода, харизма и енергия!“, пише една от потребителките.

„Обожавам хората, които се отнасят с чувство за хумор към живота и стереотипите.“, твърди друга дама.

Снимките, публикувани във фейсбук профила на фотографа, са събрали десетки хиляди лайкове. Част от потребителите обаче са недоволни от факта, че липсват някои много популярни пози – като снимка на бедрата с изглед към морето или нещо по-дръзко като снимка топлес.

Работен процес

За сайта „360“ фотографът на фен-проекта разказва, че „моделът“ му непрекъснато получава любовни обяснения от почитателки.

Вдъхновител на фотосесията е Трефилов, който признава, че отдавна е назрявала подобна идея, но търсел подходящ фотограф, за да я реализира.

Банският костюм е по ескизи на художника и бил ушит в една театрална работилница за костюми в Москва. Такива бански са носили мъжете в началото на 20 век.

„Фотосесията беше направена бързо. Тимофей е много харизматичен. Използвахме стереотипните женски пози на морето, искахме да създадем добро настроение у хората. Това е фен-проект“.

Двамата са заснели и фотосесия вдъхновена от Световното първенство по футбол.

Готвят и още един съвместен проект, който засега се пази в тайна. Тимофей Трефилов обаче вече е почти готов с авторска модна линия на бански костюми. Няма съмнение, че колекцията ще предизвика сериозен интерес у публиката.

Снимките са от фейсбук профила на фотографа Виктор Водолазки

Препоръчваме ви още:

Ах, морето...

Лолитка се превърна в Целулитка

Как Цола Ц. отслабна за лятото

Ето един парадокс – колкото повече се стремим да защитим децата си в ранните им години, толкова повече тревожности развиват. Може би не им достигат игри с риск.

Ние разбираме грижата за детето като осигуряване на безопасността и здравето му. Супичка за обяд, шапка за слънцето, по-далеч от люлките.

Сега изследователите са готови да подарят на родителите нов страх – опасността от психопатологии сред децата заради твърде безопасното им детство.

Възможно е скоро нещата да започнат да изглежда другояче: „Знаеш ли, по моето време, в такива топли летни вечери, ходехме да се крием на гробищата. Искаш ли да опиташ?“

Колко прекрасно безопасно изглежда детството на днешните деца, сравнено с нашето. А можем ли да си спомним как беше по наше време? Когато обикаляхме изоставени строежи и чупехме стъкла, когато се опитвахме да се катерим като Тарзан по дърветата.

Слава Богу, нашите деца растат без това – те карат тротинетките си с каски, играят на площадки с мека настилка. На краката си имат наколенки, лицето им е намазано със слънцезащитен крем. Като че ли най-екстремното, което може да им се случи, е да се пуснат по пързалката. После е време да се прибират вкъщи.

Удобното дете

Къде е проблемът на твърде безопасното детство

Американският психолог Питър Грей твърди, че от 50-те години на миналия век досега има непрекъснато нарастване на детските и тийнейджърските психически разстройства – тревожност, депресия, нарцисизъм, усещане за безпомощност, суицид. Той свързва това с орязването на детската свобода – липсват игрите на двора и рискованите занимания. Колкото и да е странно, точно те помагат на децата да си изградят самоконтрол и да регулират емоциите си.

Тази теория се подкрепя и от други учени. Изследване публикувано през 2015-а година разкрива, че рисковите игри на открито имат положително въздействие върху много показатели на детското здраве и поведение - намаляват травматизма сред децата и проявите на агресия.

Лишавайки децата от възможност да се изправят срещу страховете си, ние потискаме емоционалното им развитие. Кое всъщност е по-лошо - веднъж да си счупиш ръката, падайки от дървото или цял живот да страдаш от фобия към височините? 

Оказва се, че дръзките експерименти, на които са склонни бащите, имат дълбоко еволюционен смисъл.

Мощните страхове (височини, брадати мъже, тъмни коридори) са нужни, за да пазят децата от ситуации, с които не могат да се справят заради невръстната си възраст.

Но човек расте и този товар започва да му пречи. Изпитвайки страх в една или друга ситуация, която преодолява, детето се учи да се справя с тревогата си. Тези малки победи предизвикват силни положителни емоции, чувство за мощ, за контрол над себе си и обстоятелствата, възможност да продължиш да се развиваш.

Дребосъкът се подлага на стимули, от които по-рано се е боял и така пораства емоционално, а първичният детски страх се утаява. Този процес е полезен защото детето само преодолява страховете си, превъзмогва себе си и се развива. Но в общество, в което не му позволяват да играе игри, в които има риск, то става невротично и податливо на различни психични патологии.

Смуче си палеца, гризе си ноктите

Как да научим детето да рискува?

На този въпрос може да отговори Елън Сендсетър, преподавател в Университета в Трондхайм Норвегия. Тя е отделила шест категории рискови игри, от които децата се нуждаят.

Изучаване на височини

Разбира се, няма да стане, ако детето наднича през стъклото на прозореца на десетия етаж. Децата се катерят по дървета, по плашещи майките катерушки, по опасни конструкции като водни кули или мансарди. Така, благодарение на собствената си ловкост, изпитват завладяващото чувство за покоряване на височини.

Развиване на скорост

Ролери, скейтбордове, бънджи, въжени атракции, скоростни влакчета и екстремни люлки – всичко това е нужно, за да се преодолее страхът от стремителното движение. Ако сте против непредвидените екстремни изпълнения, тогава може би ще трябва да му позволите да се спусне със скутер от рампа, в контролирана среда.

За цицините и сълзите - 10 съвета за малките ни колоездачи

Игра с опасни инструменти

Разбира се, нямаме предвид мятане на ножове, но да държиш в ръка нещо, което при невнимателно ползване може да те нарани, означава да усещаш властта си над ситуацията. Това няма да стане с пластмасов комплект на домашния майстор, но ще е от полза, ако позволяваме на детето да вземе в ръце някои от инструментите на тате.

Опасни места
Удивително е как между всички красиви детски площадки децата могат да изберат място, до което има дълбок водоем, каменист участък или твърде стръмен хълм. Тези пространства са добри и с това, че предоставят възможност да развиеш скорост; да добавиш още нещо опасно – палене на огън, разглеждане на остри камъни или стъклени отломки, които си отрил наблизо.

Контактни игри

Народна топка, прескочи-кобила, и подобни "диви" занимания от миналото са нужни, за да почувстват себе си и своето тяло, човека в близост. Понякога може да усетят и лакътя му в челюстта си.

Изчезването

Докато децата играят на криеница, те се учат да се отделят и оцеляват сами, по-големите рискуват повече и се отдалечават на прилично разстояние, блазни ги дори мисълта, че биха могли да попаднат на самотен остров без мобилен телефон. Или просто да се изгубят.

Ваканцията - урок по самостоятелност

Понякога, ние възрастните, разваляме тези игри с настойчивото си наблюдение. Глупаво е да изчезваш, ако на метри от теб е майка ти. През 90-те години на миналия век в Швейцария провели изследване с петгодишни деца. На една част от тях било позволено да играят без наблюдение, на другата част – не. Децата от втората група живеели в райони с оживен трафик, но пък родителите им добросъвестно ги водели в парка и следели да прекарват времето си активно.

Според анализите „дворните“ деца показали по-високи резултати. Те имали средно по двама приятели повече от конкурентите си от парка, по-добри социални навици и по-уверена физическа подготовка.

Между другото, сега насърчават родителите в Швейцария да пускат децата си сами на училище (става дума за 5-годишни, които не живеят твърде далеч от училището). Учат децата на основните правила за безопасност и след това ги оставят на „свободно плаване“, а на родителите, които продължават да водят своите наследници за ръчичка, обясняват, че това не е от полза за детето.

Всъщност това може да подскаже на някои родители как най-добре да прекарат ваканцията си с децата. Могат да отскочат до Швейцария или да превърнат двора на село или на вилата в пълно с опасности място.

А може и да пощуреят в парка.

Как изолацията пречи на развитието можете да прочетете в Децата и техните лоши приятели,  за безобидните реплики, които могат да бъдат опасни, можете да научите повече от Няма страшно. Как можем да възпитаме у детето самостоятелност вижте в Сам вкъщи. 

Източник: mel.fm

Автор: Нора Ардашева

Хората се променят и често стават такива, каквито са казвали, че никога няма да бъдат.

Винаги съм внимавала да не позволя на миналото да открадне настоящето ми, но в последно време в главата ми нахлуват неканени мисли. За миналото, за мен, за родителите ми. За това колко пъти истината смени лицето си!

Моята истина, която аз смятах за категорична.

Няма нищо категорично и това се оказа правило. Ако го приемем, ще минаваме през живота лежерно и с усмивка. Ще знаем, че училище за родители няма и никога не е имало.

Много осторожно се старах да не правя това, което ме дразнеше в детството ми, а сега знам, че съм направила друго, което пък е провокирало свободолюбието на моите деца.

На кого ли са се метнали?

Няма открита застрахователна полица, гарантираща 100 % успех в тези отношения. Всеки върви през живота си, носейки своя товар и реагирайки така, както му диктуват съвест, интелект, опит, възпитание и способността му да обича.

Да умееш да обичаш, се оказа трудна работа.

За целта трябвало да обикнеш първо себе си!

Денят, в който пораснах

Моите представи за нещата в миналото ми, се оказаха много по-различни от позицията на сегашния ми опит на майка и баба! Гневът ми срещу родителските категоричности от детството, някак си се трансформира в толерантно спокойствие (в повечето случаи).

Етикетите, които слагах така лесно (нещо твърде глупаво), през годините смениха цвета, цената и производителя си неколкократно.

Принципът проба-грешка се оказа най-креативен.

Кой да го знае?!

Разбрах, че можеш да контролираш един-единствен човек - теб самия!

Разбрах, че не бива да съдя и да позволявам да ме съдят.

И изведнъж се сетих, че съм чувала всичко това някъде.

Ами да - от родителите си!

Най-дълго пътуващата звукова вълна - има-няма тридесетина години! Жалко, че го разбрах толкова късно.

Късно за тях, дано да не е късно и за мен!

Утре моята майчица, ако беше с нас, би станала на 93.

Майко, татко, където и да сте, наздраве!

Препоръчваме ви още:

История с един строг баща, една опака дъщеря и пъзела на съдбата

Константин и Елена

Някой Божи ден...

Автор: Мая Цанева

От близо месец си търся нови къси панталони. Старите ми „официални“ панталонки вече имат три вида майчински петна, а синьото им наистина е blue. Затова се сбогувахме и аз започнах да им търся заместник. Лято е, горещо е, всички са полуголи, нали… Но това прозаично начало се оказа отправна точка за нещо много по-голямо, не само по размер. Неочаквано за мен дължината на късите панталонки се оказа най-деликатната мярка за времето, което ме крепи и събаря.

Морето ми е до колене, а краката – дълги

Първата ми осъзната снимка с къси панталони е от една екскурзия в 7-и клас. Всички сме седнали пред един фонтан, а от мен се виждат... крака. Тогава бях все още наистина кльощаво хлапе с тънки крайници. На снимката съм с къси панталони и съм простряла крака напред. Когато наскоро се събрахме на среща на класа, една приятелка ми каза: „Ето те, ти си с краката!“. Да, това бях аз, с краката. Те ми служеха добре, да избягвам вниманието и да остана хлапе максимално дълго, „с бели маратонки и изтъркани джинси“.

Премеждие с панталони

Бях на около 16-17 години, в един от редките си спортни периоди. Аз спортувам интензивно, но за кратко. Тогава пътувах често между Пловдив и София с влак, за да се видя с баща си. В един горещ ден аз носех наистина къси панталони. Стояха ми идеално, както може да стоят на добре тренирано младо тяло „изпънато като струна“, както казва баба ми. И тогава, и сега, съм разсеяна и затова блеех на прозореца в коридора на влака, най-точно казано. Изведнъж се почувствах неудобно. Някакъв мъж от съседното купе ме зяпаше втренчено. Изплаших се и прекарах остатъка от пътуването на мястото си, с няколко сантиметра по-внимателна.

Когато панталонките бяха къси

Късите панталонки вероятно са една от най-капризните дрехи за жените. И от най-безпощадните съдници на всеки излишен килограм или сантиметър в повече. И най-голямата жалейка за времето „преди децата, преди тортата, преди онова залежаване“.

Сравнително отскоро съм приятелка с една прекрасна дама. Тя е като „киндер сюрприз“ – очакват те приятни изненади с всеки пласт от нейната същност, който разкрива. С нея се познаваме покрай децата: преди да се опознаем, все се чудех коя е тази жена винаги с къси панталони…

Тя обожава панталонки – те са нейната най-голяма слабост и болка. Носи ги като заклинание срещу бързия ход на времето: има крехка фигура, на която повечето майки могат да завидят. Облича се както Ѝ харесва, и със самочувствие. И Ѝ отива, по дяволите! Но нещо я гложди отвътре:

- Ако знаеш с каква талия на оса бях, с къси панталони, със сандалите на платформи… това ми беше като запазен знак… А сега… Хайде да ходим на този фитнес, искаш ли? Мога следобед преди да взема децата…

- Ще ходим, дай да го планираме – отговарям аз и поглеждам с нежелание белите си, бухнали бедра.

Не знам дали само си обещаваме да се върнем във фитнеса или все пак ще си възвърнем плочките, но и на двете ни е малко кофти… Докога ли заклинанието срещу бързия ход на времето ще действа… С фитнес, диета или… просто да прегърнем новите си секси извивки и да се радваме на живота…

„От днес имам вече нови панталонки“

Все пак си намерих нови панталонки. Направих бърз набег до намалението в мола и ги видях: въздушни, леки, с панделка и с прилична дължина за една майка. Грабнах ги и ги премерих. Стават ми! Купих ги и още същия ден ги облякох за един рожден ден. Едно червейче ме гризеше, затова попитах мъжа ми дали все пак не са твърде къси, всъщност една педя по-къси от предишните.Той ме изгледа одобрително и каза: „Отивай, че може скоро да не тръгнеш!“. И така, някак магически загубих по 3 см от бедрата. Не знам дали ще нося често новите си панталонки, но ги имам: още важа, така да се каже, макар и леко на ръба на 40-годишната си жалба по младостта. Да жалея и да не ходя с късо, или пък да не ми пука… Все още имам крака, които да ме спасят от лоши хора, думи и живот. И те заслужават да се показват!

Препоръчваме ви още:

Кожена рокля

Дупка в чорапа

Шапка в тролея