Неотдавна една майка, която искрено обича дъщеря си и я отглежда съвсем сама, ми се оплака, че детето е започнало много да лъже. Тя полага големи усилия да възпита стойностен човек и знам, че всичко, което прави, е с най-добри намерения. Опитах се да й обясня, че според мен не е правилно, че я наказва и дори шамаросва, когато я хване в лъжа, защото детето се чувства унизено от това и лъже още повече. Започва да крие дори дреболии, които не са никакви прегрешения, за да не бъде наказано отново. Така постепенно се превръща във все по-умела малка лъжкиня, която един ден ще се научи да лъже толкова добре, че ще мами дори себе си. За мен лъжата е първият признак на изгубеното доверие към родителя и не бива да й се отвръща с наказания и крясъци, а да се потърси корена, причината за нея. Всичко това, разбира се, не се отнася до онези детски фантазии, в които прозира въображението на хлапето и неспособността му да разграничи реалността от измислицата.

Но нека да видим какво казват психолозите за децата, които лъжат често и... техните родители.

Някои родители вярват, че признаването на истината, когато детето е направило грешка, трябва да е последвано от наказание. Те не разговарят с детето си спокойно, внушавайки му, че да казваш истината не е страшно, че всичко подлежи на обсъждане, че можем да помислим заедно защо се е случило така и как да не допускаме лъжа помежду си следващия път. Обикновено дори тонът, с който възрастните изясняват истината, е по-подходящ за офицер от Гестапо. „Не ме лъжи! Кажи ми истината!“ – вече се възприема като наказание, след което ще има последствия. При това самите родители лъжат всеки ден пред очите на детето си – лъжат се един друг, дори по незначителни поводи. Ако ги разкрият, свиват рамене и казват, че не се е случило кой знае какво. И никакво наказание не произтича за тях от това.

Защо децата лъжат?

Нормално е детето да лъже понякога. Всеки жив човек го прави. Ако лъже често, това най-вероятно е опит да се защити от обиди, от неразбиране, от неизбежното наказание. Страхът и напрежението в семейството го принуждават да го прави. Тогава е време да се запитаме защо на детето му е по-удобно да ни казва неистини?

Понякога детето лъже, за да съхрани личното си пространство. Може би не желае да говори с родителите си за нещо и го скрива, а те много упорито се опитват да изкопчат истината и в крайна сметка биват излъгани. Или друга ситуация - родителят пита детето за какво си е изхарчило парите. То започва да лъже, че ги е загубило. Тогава се включва родителската логика: „Ако ме лъже, това вече е кражба.“ 

Първото, което можем да кажем на детето в такъв случай е: „Няма да ти се карам, няма да те наказвам, но е важно да знам какво се е случило с тези пари. Защото парите са важно нещо в едно семейство. Ако си ги загубил, ще помислим къде да ги държиш занапред, на по-сигурно място. Ако са ги откраднали или са ти ги взели, а те е страх да ми кажеш, заедно ще говорим с госпожата и ще решим какво да правим. Ако не си устоял и си си купил нещо тайно, кажи ми и следващият път ме предупреди, ще го обмислим заедно.“ Важно е да предложим на детето варианти и да му обясним защо се интересуваме, а не да се превръщаме в безмилостни съдници.

Възможно е детето да лъже, защото родителите прехвърлят върху него напрежението помежду им. Мама и тате често се карат или не си говорят, като че ли ще се разделят. Детето започва да лъже, за да ги обедини по някакъв начин, дори и срещу себе си. Понякога това наистина сработва – родителите се обединяват върху проблема с детето и забравят за момент своите.

Често се случва да лъжат деца, чиито майки и бащи също го правят. Да, не ни е приятно да откриваме собствените си недостатъци у децата си. Добре е да се замислим откъде произтича проблемът, за да го решим глобално, а не да се караме на детето за това, че ни подражава - съзнателно или не.

Как да отсъдим

Естествено, всичко това не означава, че не бива да реагираме на детските лъжи. Преди всичко трябва да изясним, защо се е случило и да обясним на детето, че ако казва истината, ще е по-лесно да намерим изход от ситуацията.

Желателно е да покажем как можем да намерим този изход. Нужно е да се отнесем към него с уважение. То расте, все още няма опит, не знае как да излезе от трудна ситуация, все още действа слепешком.

Детето е получило лоша оценка или забележка – това несъмнено е удар по самочувствието му. Би трябвало да му съчувстваме, а не да му се караме. И на нас, в работата, ни се случват неприятности, за които също разчитаме на съчувствие. Полезно би било да поговорим с детето, да разберем какво се е объркало. Най-често обаче ние обвиняваме децата си в мързел, непостоянство, незаинтересованост… какво друго му остава, освен да излъже и да си спести всичко това. Защо му е изобщо да споделя с родителите си нещо, от което винаги има неприятни последствия.

Ако родителите не са в състояние да се справят с напрежението си, не би трябвало да се оплакват, че децата им лъжат. Иначе какво се получава – аз живея, както мога, но детето трябва да бъде силно, праволинейно, да се справя с проблемите си.

Ако има напрежение помежду ни, би трябвало да кажем на детето си: „Вярно е, че нямаме право да ти крещим. Имаме проблем, но ще се опитаме да го разрешим.“ От такова признание на него ще му стане по-леко, защото ще разбере, че не то е източник на всички беди в семейството.

Ние трябва да променим позициите си – вместо да сме строгият велик съдник, който следи детето да не кривне от правия път, да бъдем възпитатели, които му съчувстват и го насочват. Съдници ще има достатъчно в живота си.

Съветите на психолога са от сборника "Душата на детето ви".

Препоръчваме ви още:

Как да научим детето да ни лъже

Пубертетът и лъжите

Защо децата не слушат