Автор: Мария Пеева

Когато си за цял месец на море, дори в слънчева Гърция, все ще случиш няколко мрачни, хладни или дори дъждовни дни. А ако ви кажа, че момчетата им се радваха и ги чакаха с нетърпение? Не защото ще стоят в къщи и ще играят на плейстейшъна. Моля ви се, да не си помислите, че и това го нямаше, напротив, още на втората седмица татко им донесе проклетата машинка, но така или иначе човек не може да играе цял ден на плейстейшън, защото мозъкът му ще гръмне, както убедено обяснява Коко на Алекс. Така че плейстейшънът се употребява умерено, а забавното на мрачните дни са приключенията и пътешествията.

И така, в поредния хладен ден, плажната шапка остава на масата, пия едно кафе в “офиса ми”, който представлява сенчеста веранда сред розови храсти, лавандула и всякакви непознати за мен шубраци, поработвам малко, но момчетата не спират да ме дърпат, докато накрая се предавам и скачаме в колата, за да потеглим към Кавала. Там винаги има какво да се разглежда, а предния път така и не стигнахме до стария град.

След разходка по кея момчетата прегладняват и познайте какво избират да обядваме? Пица! Кажете ми кой, за бога, яде пица в Гърция, страната на прясната риба, гироса, сувлакито, дзадзикито и божествената селска салата? Ами ще ви кажа кой. Моите синове и едно възрастно руско семейство с кученце. Ние бяхме единствените клиенти в италианския ресторант. Гръцката пица страшно ми заприлича на тутманик, който не е бухнал добре, но момчетата си я изядоха с огромен апетит. Както се казва - лебец да има.

После отново се качихме на колата и потеглихме към стария град, въпреки уверението на сервитьора, че е по-добре да тръгнем пеш, ей го къде е. И добре че отидохме с кола дотам, поне максимално близо до него, защото по криволичещите улички и стълбите децата се измориха предостатъчно. Мислех си, че като пловдивчанка съм свикнала да обикалям по подобни места, но да ви кажа, и аз се поуморих. Може би най-вече защото облаците изведнъж се разсеяха и настана страшна жега и пек. Но ние сме приключенци и не се уплашихме.

Старият град на Кавала, наречен още Панагия, е прекрасен и изключително жив. Тесните каменни улички се преплитат, криволичат, завършват неочаквано със стълби, които извеждат до други подобни сенчести улички, в които можеш щастливо да се изгубиш и да бродиш цял ден, без да ти омръзне.

До реставрираните, прекрасни сгради, потънали в цветя, с детски люлки и барбекюта в двора, може да видите порутени стари къщи, в чиито потънали в треволяк градини се прокрадват кльощави, дългокраки котки.

- Мамо, - каза Коко - искаш ли да си купим една такава стара къща и да си я поправим, и да дойдем да живеем тук? Тя няма да струва много скъпо. Ето виж, на тази пише нещо на гръцки и има телефон, сигурно се продава.

Когато Коко поиска да си купим къща някъде из местата, които посещаваме, знам, че страшно много му е харесало. Ако зависеше от него, доста къщи щяхме да притежаваме вече насам-натам.

- Не знам дали можем да си го позволим сега. - му казах. - Някой ден може би ти ще си купиш и тогава ще ти идваме на гости.

Идеята му хареса. На мен също. Тук всички къщи са строени една над друга, стъпаловидно, бих казала амфитеатрално, ако не беше полуостров, и затова надали има къща без страхотна гледка към морето. Уличките обаче са толкова тесни, че за коли е наистина почти невъзможно. Забелязахме, че гърците се придвижват най-вече пеш или със скутери по тях. А в дворчето на една къща в най-горната част на Панагия до крепостта видяхме и детска количка.

Веднага си представих какви изтощителни разходки правят тук майките, по този камънак, нагоре по стръмните улички. Е, то пък не може всичко да е идеално. Но поне със сигурност поддържат добра форма.

На снимката отгоре виждате родната къща на Мохамед Али, който не е Мохамед Али, боксьорът, както погрешно се оказа, че си мисли Коко, а Мохамед Али паша, управлявал преди цели два века Египет и Судан. Смятат го за основател на съвременен Египет. Доколкото разбирам от кратката биография, която прочетох, бил е много прогресивен човек, направил драматични реформи във всякакви области - военни, земеделски, културни. Интересно ми стана, например, че е позволил да се създаде академия по френски модел за жени лекари - хекими. Това се случва през 1832 г., обърнете внимание. Този човек, мюсюлманин, е дал шанс на жени, дори на робини, да учат, да имат професия и да печелят пари преди почти два века. Определено ми звучи прогресивно, особено в сравнение със съвременните ислямски фундаменталисти. Момчетата не се впечатлиха толкова от това, а от факта, че е имал 9 жени и дванайсетина деца. За семейния живот определено не му завиждам. Повечето мъже едва се справят с една жена, а той, клетият, не му стига Египет, Судан, ами и цели девет булки. Може пък да е било въпрос на престиж. Може султанът да му е казал: "Виж сега, искаш да управляваш Египет? Първо ми докажи, че ще овладееш девет жени." Е, справил се е някак. Но определено е имал зъб на султана, защото по някое си време се е разбунтувал срещу него. 

Говорим си всякакви такива щуротии за султани, паши и войни, но момчетата вече търсят къде да приседнат, а ни чака толкова много път. Добре че има достатъчно кафета и ресторанти по пътя нагоре, където могат да си отдъхнат. Избираме за почивка едно заведение точно до площада, който също носи името на Мохамед Али.

След освежителна доза сладолед за децата и фрапе за мен (само ми вижте зачервената физиономия, а най-изтощителното катерене тепърва предстои), потегляме отново. Питаме една монахиня как да стигнем до крепостта или замъка.

- Оооо, много е лесно. - отговаря възрастната жена и ни сочи нагоре, където се вижда укреплението. - Само нагоре по улицата и онези стълби - след което маха с неопределен жест.

Но стълбите са много и уличките са много и ние наистина се изгубваме. Питаме още няколко души, но всички са туристи като нас и не се ориентират добре или пък попадаме на гърци, които не говорят английски. Тези, които искат да ни упътят, просто махат с ръце, в тази или онази посока. В крайна сметка осъзнаваме, че всички пътища нагоре водят до крепостта и просто трябва да изберем един и да го следваме.

Момчетата почват да се изморяват и се налага спешно да се освежим. За да ги подкупя им позволявам газирано. Продавачката ни се усмихва: “Още две минутки и сте там”. Продължаваме с нови сили и действително, крепостта сякаш изведнъж изниква пред нас. Плащаме символичния вход от 2 евро за мен и Коко, за Алекс е безплатно, и влизаме да разгледаме Акропола или Кастро (крепостта, както я наричат гърците).

Някога тук е имало град на име Неаполис. През пети век преди Христа, (можете ли да си представите колко века са това, колко човешки животи и съдби), е построена първата крепостна стена. Впоследствие крепостта се разширява и пораства. През 5 век император Юстиниан укрепва града, за да го защити от варварите, но през 7 век норманите нахлуват и опожаряват Кавала. Дългата защитна стена е построена тогава от император Андроник Трети Палеолог. Турците са възстановили крепостта през 15 век и това, което виждаме сега, е най-вероятно тяхното дело. В залата, където някога са спали стражите, сега се провеждат семинари и лекции, а в големия двор се изнасят концерти и пиеси. Има дори заведение, където човек може да се освежи.

Кулата до самия вход, на която се развява гръцкото знаме представлява последното убежище, в което защитниците са се крили, когато нападателите ги превземат. Тъй като стълбите вътре са много стръмни, пускат деца над 10 години.

След като се покатерихме и погледнахме морето от крепостната стена, от същите тези амбразури, където са подавали дуло старите топове и надникнахме в оръжейната, която е служила и за затвор, най-после, доволни и изморени потеглихме обратно надолу към колата. По пътя срещнахме група български туристи, на път да се откажат от броденето по камънака, които много се зарадваха да чуят, че си говорим на нашия език. С голямо удоволствие ги упътихме към крепостта.

- Щом сте стигнали дотук, никакво отказване. - обясни им Коко.

Сънародниците ни се засмяха и потеглиха, а ние, след още малко лутане, успяхме да си намерим колата.

За малко да забравя да ви разкажа за магазинчето за сувенири. Собственици са Тасос и Лина - тя е родена в България. И двамата говорят перфектен български. Мили, сладки, прекрасни хора. Гърците наистина са родени търговци.

С памук ще ти извадят душата, или по-скоро портфейла. И отстъпки, и комплименти. Но не съжалявам за нито цент, похарчен там. Лина рисува и твори, когато не е в магазинчето. Симпатична двойка.

Изпратиха ни с “ясос” чак до колата, а точно преди да тръгнем, Тасос почука на стъклото и подари на момчетата две дървени свирки. В беля ме вкара този човек, защото по целия път към Неа Перамос, слушах алтернативна гръцка фолк музика в изпълнение на Коко и Алекс, но въпреки това беше много мил жест. Свирките, впрочем, съм ги скрила. Мисля да ги подаря на Теди и Яна да си свирят у дома от време на време, когато проклетият им съсед ги ядоса.

Толкова за разходката ни в Кавала.

Впрочем една малка смешка накрая. Тъй като нямахме екскурзовод, преди да потеглим специално прочетох някои неща за Кавала, за да има нещо интересно да разказвам на децата. Коко може би запомни нещо, но Алекс вечерта сподели следното с татко си по телефона:

- Днес бяхме в един Кавал и се научихме да свирим. Освен това видяхме Втората световна война и ядохме сладолед. И, татко, имам си вече гръцко знаме.

Изглежда е останал доволен, защото на следващата сутрин искаше пак “на екскурзия”.

За предишното ни пътуване в Англия може да прочетете тук: 

Мисия "Лондон" 

Ето и нещо от миналогодишната ни европейска разходка: 

Леголенд и красивата баварска провинция

Препоръчваме ви още:

Жалко за морето...

Идеално време за море

С крокодил на плажа