Автор: Анелия Икономова

Не съм най-запаленият фен на този тип филми. Забавлявах се преди около два месеца, когато дъщеря ми отиде да го гледа, без да ни пита! Прибра се по тъмно, пребледняла, озверяла, подсмърчаща, въпреки че бяхме говорили преди това, как този жанр не е много подходящ, нито за възрастта, нито за късна прожекция! Тя не ни послуша… и си плати! Господин Икономов не пропусна възможност да забоде по едно червено балонче, където му душа иска из апартамента, за период от близо седмица! Въпреки силните подозрения, че балоните са чисто и просто родителска инквизиция, на петия ден дойде разпенена като побесняло шимпанзе и каза: „Знам, че сте вие, ако беше Пениуайз, досега да ме беше изял… без да ме измъчва като вас!“

Та по празниците, след като всички налични баби бяха зарадвани с всички налични внучета, реших да се разведря - прочетох две книги, побродирах малко и викам - ей го е, сега е момента да се стресирам по собствено желание!

Намерих филма, пуснах го и..., братя и сестри, това тука нЕма как да стане!

Още от първата сцена прецених, че това, на подрастващо по наште ширини, ще се случи, колкото на мен охолен и спокоен живот!

Първа сцена - голям брат, праща малък такъв, да донесе нещо - дотук напълно нормално! Малкият обаче, подминава майка си, която свири на пиано, и отива в тъмното мазе! Дотук с илюзиите!

Ето какво ще се случи тук:

- Мамо?

- Мамоооооо?

- Кажи, Жоре!

- Айде да ходиш до мазето да ми донесеш нещо?

- Какво пак искаш, бе Жоре, на мира не ме остави, един Бах не мога да си изсвиря бе??? По цял ден искаш нещо! Преди малко беше банан, после лютеница, Дисни ченъл, робот бой, сега какво ти трябва от мазето?

- Добре, сам ще си отида - жесток блъф, който разкъсва балканското майчино сърце.

- Къде ще ходиш, бе? В мазето ми тръгнал... ти знаеш ли, че там има само две крушки по 100 вата бе, тъмно е като в пещера! Ми, ако видиш мишка, божичкооооо, какво ще те правя после, а и паяжини има, помниш ли как се изрина миналата година, като ходихме на Мирето на вилата, от паяжинката при дувара! Ти стоиш тука, заключи вратата, аз ще викна леля Сийка, да те варди отвън, докато аз съм в мазето!

Сцена две: Дете излиза в дъжда… да си играе! НИКОГА! Не и на територията на България! Да излезе само по дъждобран и гумени ботуши, без два ката полар под тях и един скафандър над тях! При това, без да пита, без да се нуждае от спешна медицинска грижа, включваща пряк сърдечен масаж и/или апаратна вентилация, просто за да се радва – това са некви долни капиталистически внушения, които целят да ни разболеят децата, бе!

Сцена три: Дете говори с непознат клоун?! В шахта????
Са, мойте деца, не са… ъъ... бе упорито се напират към средна интелигентност, ама главата си залагам, че не могат да изпростеят толкова много! Нито ще се навият за един балон или хартиена лодка! Поне кило шоколад, Xbox, гримове и колекции на прочути модни брандове, в количества, които да задоволят средно голям столичен квартал, а пък ако се падне Малчо… просто го виждам Пениуайза, как си казва: Майната му, отивам да си играя в цирка!“

Още няколко безумни неща ми направиха впечатление:

13-14-годишни карат спортни коли! Не знам за вашите синове, но големият, като беше на 13, му давах да ми сменява ароматизатора и да пере стелките на колата, не че искаше, но му разрешавах!

Прави впечатление също, че родители казват някакви неща на децата си – САМО ВЕДНЪЖ и те ги изпълняват. Сега, аз предполагам, че това е някакъв похват, с който се цели да се привлече родителската аудитория, но пък е крайно завоалирано и не се разбира - с помощта на таблетки ли се случва, има ли някакво заклинание преди това, ако не, къде са тия вуду кукли...

Момиче се подстригва само, без да следва каквито и да е модни тенденции или ултра-мега-гига поп/фолк звезди, пуска си космите в мивката, което толкова ме напрегна, че спрях за десетина минути, да си успокоя дишането и да сдъвча един валидол. Сега си представете българче, да си пусне космите в мивката - директно 2 седмици заточение в детската, тотална забрана за доближаване на остри предмети, 120 дни общественополезен труд в полза на фамилията, 550 часа лекции от родителски тела с обвиняващ тон… без право на обжалване!

Ето ви и три сценария, как моите три деца взимат здравето на „ТО“:

Големият израстък:

ТО : Хей, момче…

ГИ: Кажи, брат?

ТО: Ела при меееен...

ГИ: Не мога брат, на тренировка съм! Нещо закъсал ли си?

ТО: Ела да ми помогнеш... ще ти дам каквото поискаш!

ГИ: Не мога, брат, ама ще звънна сега на майката, тя е по тия ситуации, сек.!

ТО: Ела тииии, ще ти дам каквото искаш...

ГИ: Нищо не искам, брат, не мога да те дърпам от тая гняс, майка ми пак ще ми пръхти, че съм мърляв. Направо на пожарната ще звънна, че мен така веднъж ме изкараха от една тръба! Алоо, пожарната ли е? Тука некъв наркоман е заседнал в шахта, ще може ли да дойдете, че не може да се измъкне, па аз съм на тренировка…

Тийн звездата:

ТО: Хей, момиченце...

ТЗ: Ще ви помоля да не ми говорите на „ти“, не се познаваме!

ТО: Ела при мееен...

ТЗ: Слушайте сега, господине! Майка ми изрично ми е забранила да говоря с непознати! А и нямате право да ми говорите така, защото ми накърнявате достойнството! И какъв е тоя балон, аз съм на 12! Ясно ли е? Не си играя с балони от 3 години вече! Освен това жълтото изобщо не е подходящо за очи!!! Сложете си брекети и разкарайте тия дрехи, сега има сезонни намаления навсякъде, как очаквате да ви обърнат внимание... облечен сте като… ония дето работят в цирка! Ало, мамо, абе тука някакъв ме заговори, ти нали каза да ти се обаждам, ако ме заговори непознат! Ми не знам, ама е супер якото зле ти казвам, тия хора хич не се поддържат!!!!

Малката напаст:

ТО: Хей, момче...

МН: Аааааааааа, мамоууу леляяяяяя!

ТО: Не съм леляяя бе, ела при мен!

МН: Папааааам!

ТО: Какво искаш да ти дам ??

МН: Соколад!

ТО: Ето ти шоколад...

МН: Аа не, икам бона!

ТО: Ето ти бонбон!

МН: Ммм неееее, икам сок, икам Маша, икам пупал, икам соет, икам бунан, икам ... (след половин час)… икам абълка, икам меце, икам кака, икам Гого, икам мако…

Спете спокойно, деца... „ТО“ нема нерви за наште ширини!

Освен че пие вино, пише смешни истории и гледа трите си хлапета, Анелия някак успява и да бродира! Красотите й може да разгледате ето тук.

Препоръчваме ви още:

Кошмарите на многодетните майки

Тъмни сили

Ужасен ужас

Как добрите намерения се превръщат във вредни навици разказва Анна Бикова - психолог, психотерапевт и арт-терапевт, майка на две деца. Любимата ми нейна статия е Аз съм мързелива майка. Много ви я препоръчвам! Вижте какво споделя в блога си за храненето на детето, което с най-добри намерения често превръщаме в насилие.

Храната е естествена потребност на организма. Гладът и жаждата са първични инстинкти за самосъхранение. Опитайте да пропуснете да нахраните бебето. Ще ви напомни за глада си със силен рев и няма да се успокои, докато не получи своето. Детето най-добре знае кога и колко храна му трябва.

Удивително е как отявлените поддръжници на храненето при поискване към навършването на първата година изведнъж се превръщат в традиционните "преговарящи" - “лъжичка за мама, лъжичка за тате, лъжичка за лелята на тате“. След две-три години настъпва периодът на ултиматумите: „Докато не си изядеш обяда, няма да станеш от масата!“ (или „няма да гледаш филмче“, „няма да ти дам бонбони“, „няма да ти купя играчката“).

А естественият апетит?

Имаше един кратък период в живота ми, когато работех като консултант в център за редуциране на теглото. Там клиентите ми бяха хора, чието наднормено тегло не е резултат от заболяване. Хора, относително здрави (относително, защото заради многото килограми имаха отоци, хипертония, разширени вени). Пълните жени си обясняваха проблемите си с раждането, възрастта, наследствеността. Много трудно, със съпротива, която трябваше да преодоляваме с психотерапия, приемаха факта, че всъщност причината за напълняването им е неправилното хранително поведение, хранителните навици, които имат още от детството си.

Преди да решите да използвате манипулация, за да нахраните детето си, помислете за бъдещето му. Дали не правите грешка?

Добрите деца си изяждат всичко

Бабата на Марина казвала, че храна никога не се изхвърля. Радвала се, когато тя изяжда всичко и дори обира остатъците в чинията с парче хляб. Възрастната жена често казвала: „Добрите деца винаги си изяждат всичко.“ Учела детето, че когато си на гости, трябва да изяждаш цялата си порция и дори допълнителното, което предлагат, защото така ще зарадваш домакинята. Марина много искала да бъде добро момиче, искала да я хвалят, да радва баба си и другите възрастни в обкръжението си. После пораснала, омъжила се, родила две деца, приготвяла за семейството си обеди и вечери. Както и преди, смятала, че чиниите след хранене трябва да остават задължително празни. Никога не изхвърляла храна. „Доброто момиче“ не могло да наложи своите правила на съпруга и децата си, но и не можело да се откаже от тях. Затова винаги дояждало остатъците от техните чинии. Системното преяждане довело до наднормено тегло.

Прочетете и Баба, дядо
и здравословното хранене

Ако изядеш всичко, ще получиш бонбонче

В детството на Наталия имало правило: „Ако си изядеш всичко, ще получиш бонбонче.“ С годините си създала навик всяко хранене да завършва с нещо сладко. Иначе не се чувствала сита. Всеки ден - минимум 4 бонбона. А когато просто й се хапвал десерт, дресираното дете вътре в нея й напомняло, че преди да дойде ред на сладкото, трябва солено. Затова, дори когато не била гладна, тя хапвала супа или нещо друго, за да си позволи да изяде един бонбон.

Вижте и 30 съвета за злоядото дете

Ако не си изядеш храната, няма да играеш

Лелката в детската градина на Ирина винаги я заплашвала: „Докато не си изядеш порцията, няма да излезеш да играеш с другите!“ А после предупреждавала всички, че който не си изяде супата, ще му я излее във врата. Момичето вярвало, че жената ще го направи наистина. Веднъж дори скрило в джоба на роклята си парче от омразната му риба, а след това, по време на разходката, я заровило в градината. Втори път този номер не минал. Лелката забелязала „престъплението“ и наказала момичето пред цялата група. Ирина пораснала, но й останал някакъв подсъзнателен страх, че всичко в чинията трябва да се изяжда, дори да не искаш.

Прочетете и Храната в детската градина

Ако спреш да дъвчеш, ще ти спра филмчето

Майката на слабичката Мария се опитвала да я нахрани по всички възможни начини. Бягала с лъжичката след нея из цялата къща, молела я, уговаряла я, отвличала й вниманието, разказвайки й приказки. После се появили дисковете с анимационни филмчета и това било маминото спасение. Жената започнала да храни детето си пред телевизора. Докато Мария гледала поредната анимация, охотно отваряла уста и дъвчела. Знаела, че когато престане да дъвче, майка й ще спре филмчето. Момичето пораснало, но му останал навикът да яде пред телевизора. Или с книгата. Или пред компютъра. Или поне в компания, докато се води оживен разговор. Всички тези ситуации задължително били съпроводени с прием на храна. Когато не си съсредоточен върху храненето, контактът ти с организма се нарушава и много лесно се пропуска моментът на насищането, а това води до преяждане. Освен това Мария много обича да гледа телевизия, но винаги, докато дъвче нещо…

Не плачи, ето ти нещо сладичко

В детството на Светлана нямало насилствено хранене, не я поощрявали със сладолед и бонбони, не отвличали вниманието й с телевизора. Проблеми с теглото й обаче все пак се появили. Непрекъснато й се искало нещо „вкусничко“. Когато малкото момиченце падало и се наранявало му казвали: „Не плачи, ето ти нещо сладичко!“, ако трябвало да изтърпи ваксиниране или инжекция й обещавали, че след това ще я почерпят с торта. Веднъж, когато била на 7 години, отказали да я пуснат на някаква въртележка, защото нямала навършени 12 години. Тя се разстроила, но баща й казал: „Не плачи, ние пък сега ще отидем да хапнем сладолед.“
Когато получела по-ниска оценка, майка й съчувствено я поглаждала по гърба и питала: „Какво да ти сготвя моето момиче?“. Когато пораснала, стресът и разочарованията станали значително повече. Но вече имала формиран от детството стереотип – когато ти е тъжно, когато си уморен, самотен или болен трябва да изядеш нещо вкусничко. Така Светлана натрупала 40 излишни килограма.

Вижте и Ядат, не си играят

Във всички тези истории грешката е една и съща – ядеш, не когато си гладен и спираш, не когато си сит. С постоянното увещаване на детето да изяде още една лъжичка, въпреки нежеланието си, да обере всичко до троха, ние нарушаваме естествения му контакт с тялото. То престава да изпитва глад и ситост. Като възрастен се ориентира не по вътрешните сигнали на организма си (искам да ям), а по външните фактори (време е да обядвам).

„Как да не го карам насила, той иначе няма да хапне нищо цял ден!“ Разбира се, че няма да хапне, ако преди сте го карали насила да яде, а после изведнъж сте го оставили на мира. Известно време детето ще се наслаждава на правото си да не яде и демонстративно ще избутва чинията си. Но после инстинктът за самосъхранение ще надделее над ината. Важно е в този момент да няма свободен достъп до бисквити, бонбони и други сладки неща. Иначе ще се храни само с тях.

Прочетете и Интуитивното хранене
– нов метод за регулиране на теглото

Ако на мама за пореден път й се прииска да „дохрани“ детето, струва си да забави темпото и да се замисли: „Защо правя това?“ Може би отговорът е в стереотипите от миналото; в собствената й нагласа да изяжда всичко, което е сипано в чинията. Нека не прехвърляме собствените си демони на детето.

Боите се, че ще остане гладно? Повярвайте ми, детето не е враг на себе си. Контактът със собственото му тяло още не е прекъснат. Ще хапне, когато огладнее.

Искате да качи малко килограми, защото е много слабо? И какво от това, че е най-слабичкото в групата, ако е здраво, активно и доволно?

Жал ви е за продуктите? Жал ви е за усилията, които сте положили за приготвянето? „Аз толкова се старах, а то не иска да яде.“ По-добре съжалете детето. Насилственото хранене не е най-добрата форма на родителска грижа.

И още две дребни наблюдения. Апетитът на детето ще е по-добър, ако го привличаме в процеса на приготвяне. Все пак това е храната, която само е приготвило (мама само малко е помогнала). А зеленчуците много деца ги предпочитат в супа или на пюре.

Препоръчваме ви още:

Трите килограма, които убиват

Преяждането е болест

Как се хранят малките европейци

Author: Kaloyan Yavashev

Raising offspring is, as we have come to understand, a process that takes efforts and all your energy. Life has suddenly turned into a soulless desert and we tirelessly drag ourselves through it. We spend our days afraid of being angered, and angry at the fact that we are afraid of being angered. In our family, we fill in the pauses by shouting. Life with children has changed us, given us some, and taken from us many other emotions and feelings. I, for example, am constantly unhappy. I am missing something, some essential part of my life has gone away. In the short moments, when I am alone and staring in the void, I try to remember what it was, but all I achieve is to fall asleep. I feel uneasy if no one is pulling my plate and stealing my food when I eat; if no one is climbing on my head while I drink coffee; if no one is kicking me when I sleep; but there must be something more. What was it, that they took away, what was the thing that was making me happy and soar with happiness?

Today was the day when I remembered. The alarm woke me up, the baby is snoring rhythmically, its mother comatose in her sleep, and I have 10 minutes to prepare for the waking up of the twins. I wash my face, brush my teeth, and sit on the toilet to perform the holy morning ritual. Naturally, the door swings wide open and, with a plush toy in hand, in strolls my son and halts right before me. This is God's punishment for me not listening to my wife, who has nagged me for 2 months to fix the damn door lock. Wordlessly I push him back, hoping that he will show some respect to the circumstances, but he is not moved at all. We stare unblinkingly at each other. We are like two gunslingers in the wild west, but I feel naked and vulnerable. I give up first and answer the unasked question: - I'm pooping. Our children like to seek certainty in all facts, so they state ad nauseam the obvious.

- Pooping?

- Yes.

- Pooping??

- Yes!!! - Poo...

- YES!!!

This meaningful dialogue attracted his sister, and now I have a decent audience. My daughter points at me and with a tone, worth of a prosecutor, half questions, half accuses:

- Pooping?

I, already losing hope of that action, reply impatiently:

- No, dear, how did you even think about that? I am just sitting here waiting for the mayor to come so we can discuss the new public improvements and transport plan.

The twins are looking at me with suspicion. They do not understand my extravagant idea to relieve myself in the toilet. Well-raised people, as themselves, do that in more suitable places, like under the table, or in front of the oven.

We stay the three of us, observing each other. It's quiet. The lack of action, and possibly mayors, overwhelms them and they decide to leave. I concentrate in what I have to do, because I know I don't have much time. The sound of tinkering, coming from the direction of our new dryer, serves as a horse dosage laxative and 20 seconds later, underwear around my ankles, I am in the corridor hissing threats and ultimatums. My intestines cooperate, and I manage to resume the previous status quo.

Today I am taking them to an event in the kindergarten. I am fixated on the clock hands, and count the minutes, biding my time as a psychopath. On the way to the kindergarten I jog behind them and for the first time in their conscious lives, I am not shouting for them to wait. I am considering the idea to toss them in through the kindergarten window, backpack and all, and not even bother with the front door. We enter successfully, the teachers are happy to see them. What time must have they started drinking, these women?

I run out because I have a plan to achieve. This morning, when I woke up, the skies opened above me and spoke to me. This is the answer to what was missing and making me sad.There is the way to be happy again. Hallelujah! I will make love today, I will pollinate the flower, I will have sex!

Thousands of years have passed since the last time, I feel substantial quantities within my depths, not to mention the lowered quality control, making my libido rage at the insertion of the key in the keyhole. Pheromones are forming an aura around me, a dense fog, pulsating and spreading. If you transform my sexual energy into electrical, it would feed the grid of Beijing for a year. I wirelessly charge all phones within a 150m radius. I can wake dormant vulcanoes and reverse the magnetic poles of the planet. I can erect straighter the leaning walls of our building. I have a contract (marital) which must provide me with a minimum amount of caresses per year. I start warming up in the elevator, to avoid an accident. Push-ups, sit-ups, neck stretches, two straight uppercut punches. I try to remember some wrestling moves, because it is possible that from all the tension my jaw will lock, and I won't be able to explain what I mean so that my wife will have to get orientated in action. After all, the most exciting thing I have done for Rossi in the last year is taking the twins to the zoo by myself. My glands are pumping my ego up. I am the alpha male! Who dares to keep me in a state of celibacy? I will kick the door the down, I will tear clothes off, straps and panties! I will roar like a lion, and lunge like a jaguar! My inner animal is on the loose!

However, I go in quietly, because the baby may be sleeping. It is indeed sleeping.

Come on, woman, your man has booked you a flight straight to Heaven! Enough with our neighbors hearing only children screams and scandals. We will melt their earwax with moaning now and bring tears from envy in their eyes. I sit next to her and naughtily raise eyebrows. I whimper, I wag my tongue and shake my pelvis like an imbalanced ventilator. She is startled at first, unsure of what is happening. I feel like an overexcited male bird, performing its mating ritual in front of a completely unsuitable partner, let's say, a washing machine. Her instincts kick in, and she raises eyebrows to acknowledge. Naturally, I say the stupidest thing ever I could possibly say in such a moment:

- I will make you twins, babe!

WTF is wrong with me? Is my brain second-hand found, third, fifth even? I believed my mother when she assured me that falling with the overturned stroller at 6 months of age did not leave me with serious debilitation. I could have gotten her name wrong, sang a Kanye song, sold the baby, it would all have been forgiven, but not this. Rossi froze, a jug of water could have more sexual desire than her in that moment.

She elegantly slips from under me and runs to the bathroom shouting - 5 minutes shower! Apparently, I am spared, she wants it too! Oh, darling, I am ready to mount an oil cistern, and you want to get yourself clean. I am mentally trying to break the water main and shorten her shower. Finally, she appears, fresh and willing. I feel as virgin as an 8-year-old, but some biology lessons memories surge and we enthusiastically get on with it. On cue, the babyphone comes alive with a screaming baby. No.....! It's like a candid camera show. Like a third-class soap opera. With a refined and passionate move, I clamp my palms on her ears. Since she has become a mother, her senses are werewolf-grade high. She can hear ants conversing in Karnobat. She immediately halts and asks:

- Did you hear anything?

I wrack my brains for sounds reminding a baby cry. Found one.

- It was a seagull. That's their mating call. - I mean, birds are my business after all, and there are no ornithologists nearby to prove me wrong. We scrutinize each other like poker players, but my bluff passes and we resume. The babyphone erupts again. Another halt. I clarify, full of hope:

- That was the female, giving him the green light.

This time I lose dramatically, and she swiftly gets up to drag the intruder from the other room. He must be hungry, and completely oblivious to my desires. I don't give up and mime my intentions. I flutter around her like a deaf bat. I try to find a position allowing him to feed and us two to continue. Now Rossi is glaring at me like a ravenous werewolf, whose dinner I have stomped on and pissed on for good measure. I am reading the signs, and the phrases "Are you out of your mind? How did you even think this can happen?" make me realize it won't happen.

The baby is sucking with its usual growling, and I must distract myself somehow. I turn on the TV. The tiny passion-killer is thrust into my hands for a pause and burping. I make a mental note to stop its pocket money allowance for a month when I eventually start giving him one. The TV is showing a recording of the tennis finals from Rome, 11 years ago. Great match and the hard victories of Nadal are like testosterone shots for me. 5th set, they go in a tie-break, and after one of his forehand shots I leap from the sofa and with a mighty VAMOOOOOS accidentally stick the baby's head in the hanging ceiling light. And now I am facing the ravenous werewolf, whose dinner I had stomped and pissed on, and in addition whose little one I am apparently trying to kill. I hand back the baby with an apologetic smile, though according to my reflection in the glass door I look like a smacked pervy coyote.

I switch the channels. Jennifer Lopez is shaking it in some music video. I feel hot, I've always liked her. Changing the channel, this is torture. There Taylor Swift is eyeing me with desire and wet lips. Well, it seems we won't have trouble finding a rod to hang the sausages to dry this season. No, no more music for me. Next is a movie with Monika Belucci. I seriously suspect I'm in a candid camera show. I desperately switch to Eurosport, hoping for a chess match, curling, or a funeral. Wow, that's a hot Czech biathlon athlete!

Fuck, my eyes are getting blurry, my pulse is going high, as well as my blood sugar and the blood pressure. I turn off the TV. The little one has finished with his meal, and our time with his mom is on. We restart, and one minute later her phone rings. I threaten to swallow it if she answers. Her phone stops ringing, but mine starts. Must be urgent, we have to answer. The kindergarten announces that our children have runny noses and a cough. We must take them back. I stay silent, trying not to scream. Rossi philosophically consoles me that in the evening the children will go to sleep and we will have our fun. I don't really believe it, but what choice do I have?

It's 1 AM. I have put the twins to sleep at 8.30. I went for a drink to the neighbors upstairs, Rossi was supposed to follow after feeding the baby. The little brat decided that he will eat and hang on his mother's boob the whole 4 hours. I return home and carefully open the bedroom door. Teeth flashed from inside and I heard:

- Get him and get out!

Now the baby and I are watching tennis. After everything that happened today I don't even know who's playing. Might be some women. I am calculating the chances of the ravenous werewolf, whose dinner I have stomped and pissed on, whose baby I have tried to kill, and who has breastfed the said baby for 4 hours, to agree to have sex with me. I approach the door to pose the question, but the sound of snoring from inside makes me abort the mission. Is she snoring, is she growling, I don't dare check. I sit back in front of the TV with the baby and explain to him what is a double fault, demi-vole, backhand slice, and how the greatest tennis player Rafa Nadal (he probably has sex whenever he wants to) has gotten where he is. Because he does not give up, and he fights the fate, the bad luck, the contusions, the same way as your father, baby, is fighting his fate of being sexually abstinent till the end of days. I smile and gather forces for tomorrow's day - VAMOOOOS!

The original version in Bulgarian you can read here.

Възможно ли е да спрем надигащата се истерия на детето с няколко кратки изречения? Поне не пречи да опитаме. В Тантрум съм ви разказвала как аз се боря с такива пристъпи, когато моят Алекс изпадне в режим "Сатана". Може би ще са ви полезни и идеите, споделени от една майка в платформата www.popsugar.com.

Миналата седмица ходих до хипермаркета и там чух интересен диалог между малко момиченце и майка му. Детето искаше някакъв бонбон, в който имало захар с вкус на вишни.

- Мамо, мога ли да си взема от тези бонбони? – попита момиченцето.

- Не, мила! – усмихна се майката.

- Мамо, но аз нямам такива!

- Имаме достатъчно сладки неща вкъщи – напомни майката.

- Но точно такива нямаме!

- Казах „не“ – отвърна майката, прелиствайки някакво списание.

След като не постигна своето в нормален разговор, момиченцето усили звука. Лицето му се зачерви и започна да крещи, че не е честно. След това предприе друга стратегия – започна да плаче. В паузите между крясъците и думите започна да се задъхва за по-голям ефект.

- Добре, вземи си от тези бонбони – предаде се най-сетне майката – но не яж преди обяда.

- Може ли да изям само една в колата?

- Ще говорим за това, когато се качим.

Сълзите на момиченцето веднага бяха заменени от усмивка. За по-малко от 5 минути то постигна това, което искаше.

Далеч не съм идеален родители, но се натъжих, когато видях какво направи тази жена. Тя се спазари със собствената си дъщеря, разменяйки истерията срещу това, което детето иска. Не трябва да става така. Искаше ми се да дам на майката едно листче с пет безотказно действащи фрази, които винаги работят при деца, които настояват за нещо. Използвах ги дълги години, напомнят ми на бонбони – всяка от тях добра и със собствен „аромат“, според настроението ми.

Да поемаш отговорността да бъдеш майка, означава преди всичко да се последователна. Ако казвате „не“ вие имате предвид точно това. Принуждавайки ви да промените мнението си, детето получава нещо повече от бонбон. То проумява, че няма нищо по-лесно от това да ви застави да промените мнението си.

Ето моите 5 спасителни фрази за всяка майка.

1. Попита ме – аз ти отговорих.

Това е най-вкусният „бонбон“. Ето как би изглеждал с него разговорът между майката и дъщерята:

- Мамо, мога ли да си взема?

- Не, мила.

- Но, мамо, аз нямам такива бонбони!

- Попита ме – аз ти отговорих.

- Ти никога нищо не ми купуваш!

- Ти ме попита – аз ти отговорих.

Ако детето продължи да настоява на своето, бъдете като робот – повтаряйте тези думи. Отново и отново.

2. Няма да обсъждам това.

- Може ли приятелката ми да спи у нас?

- Не, тя спа у нас миналата седмица.

- Моля те!

- Няма да обсъждам това.

След като веднъж произнесете фразата, не влизайте в спор. Усмихвайте се, поклащайте отрицателно глава, правете, ако искате, смешни физиономии и после просто напуснете стаята.

3. Разговорът приключи.

- Може ли да покарам колело?

- Не, навън вали дъжд.

- Ще си сложа дъждобрана, не вали силно.

- Разговорът приключи.

- Моля тееее!

- Попита ме – аз ти отговорих.

След това отново се превърнете в "робот".

4. Не започвай!

- Искам тези ботушки!

- Твърде са скъпи, не можем да ги вземем в момента.

- Но другите не ми харесват!

- Вземаме тези, както се разбрахме по-рано. Не започвай.

- Но аз искам точно тези!

- Пак започваш този разговор. Явно днес няма да има сладко.

Да, подобен отговор ще предизвика сълзи, но да научим детето да разбира съображенията ни не е спринт, това е бягане на дълги разстояния.

5. Решението е взето. Ако продължаваш, ще има последствия.

- Може ли да си взема таблета?

- Знаеш, че таблетът няма място по време на обяд.

- Но аз ще го пазя.

- Решението е взето. Ако попиташ отново, ще има последствия.

- Но аз обещавам!

- Казах, че таблетът няма място на масата. Сега няма да го ползваш до вечерта.

Подгответе се за истерии, докато детето не запомни какво се случва в тези ситуации. Това е нормална част от възпитанието. В крайна сметка то ще разбере, че не може да ви принуди да промените решението си. Така вие ще изградите авторитет и ще създадете отношения, при които децата ще ви разбират от една дума.

И не забравяйте: най-добрият приятел на децата са компромисите, които понякога правите. Но за вас това са крачки назад.

Ето я моята "история на успеха", след няколко години използване на тези фрази с четиригодишната ми дъщеря. Тя вече не мрънка и не устройва истерии, за да се изпълнят желанията й.

Шарлот:

- Може ли да си взема една бисквита?

- Да, вземи една.

- А може ли да взема три?

- Разговорът приключи.

- Добре, тогава ще счупя бисквитата на две и така ще имам две бисквити.

Тя с удоволствие изяде бисквитата си, а аз с удоволствие продължих да си върша работата.

И вие го можете!

Или най-малкото нищо не пречи да опитате. А хубавото на истеричните пристъпи е, че детето наистина ги израства и настъпва момент, когато може да му обясните защо няма как да получи нещо и то да ви разбере. Честна майчинска :)

Препоръчваме ви още:

Искам един милион долара, хеликоптер и… да говоря с президента

Когато детето плаче

Слънчице или Кралят Слънце

Защо болният мъж си пише завещанието, а болната жена пие хапче и се втурва да готви? Има си научно обяснение.

Невъзможно е да не сте попадали на шеги по повод мъжкото страдание по време на грип. Оказва се обаче, че тази „тежка поносимост“ е съвсем оправдана. Да погледнем какво са установили учените, преди да отправим поредната иронична забележка към силния пол.

Физиологично обусловено е мъжете и жените да преживяват по различен начин сезонните вирусни инфекции.

1. Учените от Вашингтонския университет твърдят, че мъжете могат да понасят стоически само по един симптом на грипа (например кашлицата или хремата). Но ако симптомите са няколко - хрема, кашлица, висока температура, те биват покосени и тутакси се превръщат в „най-болния Карлсон на света“. В същото време жената е в състояние да вземе таблетка и да се захване с домакинството.

2. Мъжкият организъм е устроен така, че има нужда от повече време за възстановяване от женския. Учените от университета в Отава провели изследвания на гризачи и установили, че докато самците се възстановяват 48 часа, след битката си болестта, на женските са необходими само 24.

3. Не се дразнете, ако мъжът ви, който има кашлица и хрема, се почувства изключително отпаднал, дори при леко повишение на температурата. Той не симулира. Действително му е зле. За терморегулацията в човешкия организъм „отговаря“ предният хипоталамус (висшият център на вегетативната нервна система). При мъжете този център е по-голям, отколкото при жените, затова и усещанията за дискомфорт са по-силни.

4. Женският организъм се бори по-активно с бактериите и вирусите, но боледува по-дълго. Това е свързано с факта, че имунните клетки са чувствителни към тестостерона и естрогена – мъжките и женските хормони. Тестостеронът им действа успокояващо, а естрогенът изработва повече антитела и протеини. В резултат на което болестта се развива по-бавно.

6. Запушеният нос, по време на грип, е неприятен симптом, но жените понасят дискомфорта по-леко от мъжете. Женският организъм е по-добре приспособен към недостига на кислород и хипоксията. Това обяснява и защо в Япония жените-гмуркачи са повече.

6. Жените са по-интуитивни от мъжете. По-добре познават тялото си, по-лесно им е да преценят състоянието си и мащабите на „трагедията“, твърдят учените от университета в Глазгоу. Освен това женският организъм не е така чувствителен към болката, затова болестта се понася по-леко.

7. Лекарствата също действат по различен начин на мъжете и жените. При жените действието им е по-продължително и усвояването им е по-добро. Това е свързано с разликата в обема на водата и мастната тъкан в тялото. А доколкото повечето препарати се тестват върху мъже, дозировката за жените трябва да е по-малка.

Източник: kolobok.ua

Препоръчваме ви още:

Ще ме намажеш ли, че по-добре мажеш?

Мъж в криза на средната възраст

Не (,) мога повече!

Автор: Калоян Явашев

Развъждането на челяд е, както разбрахме, трудоемък, на моменти дори зловещ етап в живота ни. Безвъзвратно сбогували се с безгрижния живот, родителите неусетно се озоваваме в бездушна пустиня, през която крачим монотонно. Прекарваме повечето си време в страх, че ще ни ядосат и ядосани, че ни е страх да не ни ядосат. В нашето семейство запълваме паузите с викане. Животът ни с децата неусетно ни промени и от една страна добави, а от друга взе, много различни емоции и чувства. При мен например се наблюдава едно постоянно недоволство. Нещо ме мъчи, губи ми се нещо, някаква много съществена част от живота ми липсва от известно време. В кратките моменти, когато остана сам, се опитвам да си спомня, взирайки се в нищото, но освен да заспя, друго не постигам. Изпитвам дискомфорт, ако докато ям, не ми дърпат и изяждат чинията, докато пия кафе, не ми се катерят по главата, докато спя, не ме ритат, но има още нещо. Какво искам, какво ми отнеха те, кое ме правеше толкова щастлив и ми даваше криле? Дойде най-накрая денят, в който да разбера и да се почувствам една идея по-нормален.

Алармата ме буди, бебето хърка ритмично, майка му най-вероятно е в някакъв вид кома, а аз имам 10 минути да се подготвя за събуждането на близнаците. Мия лицето, зъбите и сядам на тоалетната чиния, за да извърша своята свята и неприкосновена сутрешна церемония. Естествено, вратата се отваря със замах и с плюшена играчка в ръка синът ми се заковава точно пред мен. Господ ме наказва, че жена ми от два месеца опява да поправя ключалката. Безмълвно го бутам обратно, белким прояви уважение към ситуацията, но той, очаквано, не се трогва. Гледаме се от упор, напрегнато, без да мигаме. Напомняме стрелци от Дивия Запад, но аз се чувствам гол и уязвим. Не издържам първи и отговарям на незададения въпрос:
- Акам.
На нашите деца им харесва да са сигурни във фактите, затова повтарят до припадък очевадни ситуации.
Той:
- Ака?
Аз:
- Да, тате!
- Ака??
- Да!!!
- А...?
- Даааааааааа!!!!!!!!
Смисленият диалог привлича сестра му и вече имам приличен брой аудитория. Щерка ми ме посочва и с тон, който подхожда на прокурор, ми отправя полувъпрос-полуобвинение:
- Ака?
Аз, много далече от това твърдение, отговарям леко нетърпеливо:
- Не, тате! Как ти мина през акъла? Седя си тука и чакам да мине кмета, за да обсъдим благоустройствения план и новата транспортна схема.
Гледат ме със съмнение. Не проумяват тая моя екстравагантност да се облекчавам в тоалетната. Възпитаните хора като тях, си вършат работата на далеч по-подходящи места - под масата или пред фурната.
Стоим тримата и се гледаме. Тихо е. Липсата на действие, и на кметове, им идва в повече и решават да си тръгнат. Аз се съсредоточавам понеже знам, че нямам никакво време. Звукът от бърникане из новата сушилня ми действа като конска доза разхлабително и след 20 секунди, с гащи около глезените, съскам в коридора клетви, заплахи и ултиматуми. Чревният ми тракт проявява великодушие и съумявам да си възстановя позициите.

Днес ще ги карам на тържество в яслата. Гледам часовника втренчено и броя минутите бавно и търпеливо, като психопат. На отиване в градината подтичвам след тях и за първи път в съзнателния им живот, не им крещя да ме чакат. Дори мисля да не стигам до вратата, а да ги метна директно през прозореца, барабар с раниците. Влизаме благополучно в яслата, а лелките им се радват. За Бога, в колко часа почват да пият тия жени? На бегом се изнизвам, защото имам план за осъществяване. Сутринта, като се събудих, небесата се отвориха и ми проговориха. Ето го отговора, това е, което ми липсваше и ме правеше тъжен. Има начин да съм пак щастлив. Алилуя! Днес ще правя любов, ще опрашвам венчелистчето, ще правя секс!

Хилядолетия са минали от последния път и аз усещам из дълбините си съществени количествени натрупвания, а също, че и качественият контрол е стигнал дъното, тъй като либидото ми взе да бушува, вкарвайки ключа в ключалката. Феромоните около мен са като аура, плътна мъгла, която всяка секунда се сгъстява и разширява едновременно. Ако се преобразува натрупаната ми сексуална енергия в електрическа, може да захранва Пекин една година. Зареждам безжично телефоните на всички в радиус от 150 метра. Мога да събудя заспали вулкани и да разместя полюсите на планетата. Ще изправя кривите стени в блока. Сключил съм договор (брак), който трябва да ми осигурява минимален брой ласки годишно. Почвам да загрявам още в асансьора, че да не стане някой сакатлък. Лицеви опори, коремни преси, въртя глава наляво-надясно, два прави с ъперкът. Припомням си някоя друга хватка от борбата, понеже от страст може да ми се схване ченето и да не успея да обясня какво искам да правим и съпругата ще трябва да се ориентира в движение. Все пак най-възбуждащото нещо, което съм направил за Росито през последната една година е да закарам децата на зоопарк самичък. Жлезите набиват мощен стимулиращ шамар на егото ми. Абе, аз съм алфа мъжкар, бе! Кой смее да ме държи на монашеска диета?! Ще вляза със шут и ще късам дрехи, презрамки, бикини. Ще изрева като лъв и ще се спусна като ягуар! Животното в мен е освободено, а в главата ми от напрежение започват да гърмят стихове:

Загорял съм кат' тава,
бива ли такваз съдба?
Голяма мъка, туй не се търпи,
заглеждам всичко що върви.
Затуй си гледам във краката,
да устискам до жената.
За поет не ставам,
разбирам и не се обиждам,
но разберете,
зорът е голям и края му не виждам.
Калояне, откъде се взе тая муза,
в кухата ти карпуза.
Махай таз поезия,
отдай се на заслужена перверзия!

Обаче влизам тихо, щото може бебето да спи. Спи! Айде, жено нещастна, мъжът ти ще те води в Рая с директен полет. Стига им на съседите да слушат само детски викове и скандали. Сега ще им прочистим ушната кал и ще ги просълзим от завист. Сядам до нея и палаво повдигам вежди, скимтя, развявам език и се треса в ханша като разцентрован вентилатор. Тя първо се стряска и не е много сигурна какво става. Чувствам се като натопорчено мъжко пиле, което си изпълнява ухажващия танц (нарича се токуване) пред напълно неподходяща партньорка, например пералня. Инстинктите й обаче сработват и с повдигнати вежди ми показва, че съм разбран. Аз, естествено, изръсвам най-тъпото нещо на света точно в този момент:
- Ей ся, ще ти направя още едни близнаци!
К'во ми има, бе?! Абе мозъкът ми втора употреба ли е, трета ли, пета? А аз вярвах на майка ми, че като са ме обърнали с количката на 6 месеца и съм си паднал на главата, не е имало последствия. Името да й бях объркал, песен на Джорджано да бях запял, бебето да бях продал, щеше да е простимо, но не и това. Росито замръзва, а туба с вода има повече желание за секс от нея в момента.
Измъква се с елегантна маневра изпод мен и тичайки към банята ми извиква - "5 минути за един душ". Изглежда и тя е на зор и тоя път ще ми се размине. Уф, миличка, аз съм готов със цистерна за мазут да се съвокуплявам, ти къде тръгна да се къпеш!? Мислено се опитвам да прекъсна централния водопровод на блока и да ускоря събитията. Най-накрая се появява свежа и благосклонна. Чувствам се по-девствен и от 8-годишен, но някакви бегли спомени по биология нахлуват и се заемаме ентусиазирано. Бебето ревва по бебефона като по команда. Стига бе! Това да не е някаква тъпа скрита камера. Все едно снимаме долнопробна комедия. С елегантен и страстен жест се опитвам да й запуша ушите с длани. Откакто е станала майка, сетивата на жена ми са като на гладен върколак. Чува как си говорят мравките в Карнобат. Веднага замръзва и пита:
- Чу ли нещо?
Трескаво почвам да мисля звуци наподобяващи бебешки плач. Май измислих:
- Гларус беше. Те така викат като се ухажват - уверено обяснявам. Все пак си вадя хляба с птици, а и наблизо няма орнитолог да ме опровергае. Гледаме се като покер играчи, накрая блъфът ми минава и продължаваме. Следва обаче втори изблик на бебето. Пак пауза. Аз обобщавам с надежда в гласа:
- Ето, женската отговори, че е съгласна и му дава зелена светлина.
Тук вече губя катастрофално и тя скача пъргаво, за да домъкне натрапника от другата стая. Явно е огладнял, а моите мераци са му абсолютно безразлични. Не се отказвам от целта си и с пантонима обяснявам намеренията си. Въртя се около нея като оглушал прилеп. Опитвам се да изобретя поза, която да дава възможност хем той да се храни, хем ние да продължим. Сега Росито ме гледа като гладен върколак, на който съм стъпкал и препикал вечерята. Правилно разчитам знаците, а и фразите: "Ти луд ли си? " и "Как изобщо ти дойде на акъла? ", ми помагат да осъзная, че няма да стане.

Бебето почва да суче с обичайното ръмжене, а аз трябва скоропостижно да се разсея с нещо. Пускам телевизора. Връчват ми невръстния страстоубиец за кратка почивка и уригване. Записвам си да му спра джобните за месец, когато почна да му давам такива. Хващам запис на тенис финала в Рим преди 11 години. Супер мач, а трудните победи на Надал са като тестостеронова инжекция за мен. Влизат в тайбрек на 5-ия сет и след един негов форхенд скачам от дивана и с мощно "VAMOOOOOS", без да искам, завирам главата на бебето сред висулките на полюлея. Сега вече съм изправен пред изгладнял върколак, на който съм изпотъпкал и препикал вечерята и се опитвам да претрепя малкото. Връщам бебето с извинителна усмивка според мен, но в стъклото си мервам сурата и неволно се оприличавам на халосан по главата похотлив чакал.
Продължавам да се разхождам по каналите. Дженифър Лопес се кълчи в някакъв клип. Става ми горещо, винаги съм я харесвал. Сменям, няма да издържа на това мъчение. На другия канал Тейлър Суифт ме гледа с нескрит мерак и влажни устни. Проблемът с намиране на прът за сушене на луканките тая година е на път да се разреши (в текста има продуктово позициониране, а авторът няма за цел да преувеличава за собствена изгода и бъдещи облаги). Абе, я се махайте оттука, не ми се слуша музика вече. Следва филм с Моника Белучи. Почвам пак да си мисля, че съм в скрита камера. Отчаяно пускам Евроспорт-а с надежда да дават кърлинг, шах или погребение. Егати яката чешка биатлонистка, мамка му! Размътва ми се погледа, вдигам пулс, кръвната захар и не мога да събера границите. Загасям телевизора. Малкият се е наплюскал и идва нашето време с майка му. Започваме отначало и след минута телефонът й звъни. А го е дигнала, а съм го глътнал! Нейният спира, почва моят. Явно е спешно и трябва да се отговори. От яслата ми съобщават, че нашите кашлят много и имат сополи. Трябва да си ги приберем. Стоя безмълвен и се опитвам да не крещя. Росито го приема видимо по-философски и ме успокоява, че довечера, като заспят, ще палуваме до насита. Нещо не ми се вярва, но имам ли избор?

Един след полунощ е. Близнаците съм ги приспал още в 20:30. Качих се за едно питие при съседите, а Росито трябваше да ме последва, след като нахрани бебето. Малкият непрокопсаник реши да яде и да виси на гърдата на майка си цели 4 часа. Влязох вкъщи и предпазливо отворих спалнята. Усещах, че нещо лошо ме очаква. От тъмнината блеснаха два реда зъби и чух:
- Взимай го и изчезвайте!
Сега с бебето пак гледаме тенис. От толкова обрати в днешния ден дори не знам и не виждам кой играе. Май са жени! Наум изчислявам какви са шансовете на изгладняла върколачка, на която съм стъпкал и препикал вечерята, опитал съм да уморя малкото и е кърмила 4 часа, да прави секс с мен. Приближавам се до вратата да попитам, но дълбокото хъркане отвътре ме кара предвидливо да направя обратен завой. Хърка ли, ръмжи ли, не посмявам да проверя. Връщам се с бебето пред телевизора и му обяснявам какво е двойна грешка, демиволе, слайсбекхенд и защо най-великия тенисист Рафа Надал (сигурно прави секс, когато му скимне) е стигнал дотук. Защото не се отказва и се бори със съдбата, малшанса, контузиите така, както баща му днес се бори с неговата си съдба, която е решила да го обрече на целомъдрие до края на живота му. Усмихвам се размечтан и събирам сили за утрешния ден - VAMOOOOS!

Препоръчваме ви още:

Преди и ние бяхме като вас

Мамафия

Няколко мита за щастливите семейства 

Историята може да прочетете и преведена на английски ето тук. По молба на читатели за англоворящите им приятели :)

или Моята Коледа в Германия

Автор: Тамара Чакърова

Мъжът ми е коледно бебе, роден е на 26-и декември. Тази година има юбилей – кръгла годишнина. Откакто сме заедно, Коледа и Нова Година не съм ги празнувала с неговото семейство, все вкъщи си оставам. Той една година е при семейството си в Германия, една година при нас, в България. „Но за юбилея няма как, ще трябва да отида!“, казвам си аз със свито сърце. Някак си не ми се оставят уютната ни, топла, миришеща на портокали и канела къща, семейството ми, трапезата по празниците и всичко, което ми стопля сърцето. И без това през по-голямата част от годината сме все на път, така гледам поне по Коледа да сме заедно, за да се порадвам на всички роднини и приятели.

Няма накъде, ще се ходи в Германия! Цяла година съм се подготвяла психически и в навечерието на християнските празници съм примирена и готова да приема не особено приятното за мен предизвикателство. Да, ама не! Как ще отида в Германия и ще празнувам Бъдни вечер с картофена салата, кренвирши и шницели по немски! Или с пъстърва и пушена сьомга по италиански! А на Коледа без зелеви сармички! Ами баницата с късмети на Нова Година! Невъзможно!

Веднага се захванах с приготовленията. Поръчах две кисели зелки от нашето, от мазата – за зелевите сармички; два буркана лозови листа – за лозовите. Килограм и половина кайма смес – телешко и свинско, един пакет ориз, четири стръка праз, две глави лук, пакет шарен боб, пакет сушен пипер; прясно смлени брашна от спелта, овес, лимец, нахут, елда - за питката; два пакета точени кори – за тиквеника и баницата, бучка краве сирене от фермерския пазар, пакетче сушен пипер... Само като огледах продуктите и лошо ми стана! Тежаха със сигурност повече от разрешения ми багаж в самолета.

Сега въпросът беше: „Да свия ли сармите предварително, или да ги оставя за Германия?“ Взех бързо решение и същата вечер свих около 50 зелеви сарми, а на другия ден още 50 лозови. Така и празът, и лукът, и лютият пипер и олиото си бяха български! Наредих ги в пластмасови кутии, които уплътних с изолираща хартия и овързах с канап. Сиренето също беше уплътнено добре и всичко беше напъхано в по няколко найлонови торби. Така сармите трябваше само да се пренесат в тенджери и да се сварят за трапезата.

Две кутии сарми, бучка сирене, два пакета кори за баница, кутия с бяла халва, която бях направила специално за свекърва ми, торба с брашна и пакет шарен боб (не ми се купуваше от немския). Подаръкът за Рожденика, който той, естествено, си беше харесал във Варна, зае една четвърт от обема на куфара. Няколко парцала, ботуши, бельо, чорапи, дебел пуловер, ръкавици, шапка, малко козметика. Качих куфара на кантарната лента на чекинга на летището – 22,9 кг. „Колко е разрешеният багаж?“, попитах младата жена на гишето. - „23 кг!“, отговори ми тя. Изкарах късмет!

Сега оставаше само да се надявам:

1. Да не ми отворят куфара, да извадят сармите и да ги конфискуват.

2. Кутиите със сарми да не пропуснат от мазничката течност и тя да не се намаже по дрехите, бельото и най-вече по подаръка.

3. Сармите да не станат на каша в кутиите.

4. Бялата халва да не полепне из целия куфар.

Пристигнах в Кьолн и отворих куфара. Всичко си беше вътре, нищо не беше пропуснало, сармите все още имаха формата на сарми, халвата си стоеше мирна в кутията, а подаръкът беше непокътнат.

Първото изпитание беше преминало успешно! Сега оставаше да издържа престоя в къщата на свекърва ми, която беше всичко друго, но не и уютна, да се удържа да не отговарям на обидите й и да не хващам малките бомбички, които тя с удоволствие подхвърляше.

Слава Богу, за 5 дни по Коледа бяхме наели красива, дървена къща в планината за цялото семейство. Това беше начин да прекарам Коледата на неутрална територия, с неутрална кухня и най-вече в уютна обстановка, всички заедно!

За Бъдни вечер готвих цял ден, а другата снаха – цяла вечер. Така на бъдната трапеза наредихме: постни лозови сармички, печен шарен боб, сушени пиперки, пълнени с боб, тиквеник, постна питка, зелена салата със сос от варени яйца и горчица, шницели пържени в маргарин, варени картофи с масло, пъстърви, печени във фолио. Българо-немско-италианска Бъдни вечер.

На Коледа уютната, неутрална обстановка се беше превърнала в стандартния безпорядък. Двамата юноши разопаковаха с невероятна бързина всякакви опаковки – подаръци, бонбони, пакети с кафе и какао, захар, мляко, батерии и ги оставяха на най-невероятни места, включително и по пода. Освен това, в коледната сутрин, бяха превзели и кухнята. По-малкият изстискваше портокали, грейпфрути и нарове до несвяст, защото бъдещият рожденик му беше казал, че ако пие прясно изцеден сок, ще стане силен като него. По-големият бъркаше някаква изненада, напъхвайки в кухненския робот масло, захар, мляко, брашно, шоколад и нагласяше програмите с невероятна техническа мисъл. Изненадата се оказаха шоколадови бисквити – мноого вкусни, които изчезнаха няколко минути след като излязоха от фурната, а ние ходехме до вечерта по захар, брашно и какао.

Кучката Флейм обираше всичко, което миришеше на храна, но не и тези хранителни продукти, а когато пиеше от купичката си, цялата кухня плувваше във вода, по която пълзеше бебето, шляпайки доволно с мокрите си ръчички. После се наместваше в най-пълната локва и опитваше с любопитство от кучешката храна. Флейм още от първата вечер беше отказала да спи в спалнята си и се беше настанила за постоянно върху одеялцето за игра на бебето. Така малкият се покатерваше отгоре й, налагаше я с малките си юмручета и я скубеше силно, придружавайки всичко с възторжени викове. Беше болничък – от нослето му се проточваха зелени сополки, от устата му излизаха фонтани от лиги, ръчичките, коремчето, крачетата бяха изринати, устата му беше пълна с афти и мехурчета, поради което два дни отказваше да яде, а дупето и бузките му бяха пламнали в ярко червено. Но той беше герой, не се оплакваше особено, а и никой не го притесняваше да го чисти, преоблича или каквото и да е.

Поздравих се за решението си да свия сармите още от България! На обяд ги сварих първо в тенджера, а после ги запекох в тавичка с малко червен пипер отгоре. За жалост нямаха познатия ми, неповторим вкус от България. Язък!

За коледната вечеря снахата сготви пуйка. Три часа подготовка, и три часа печене във фурната. Сосът към нея стана невероятен, добре че мама я убеди да не слага от готовия птичи бульон. Жалко само, че кандидат-снахата го разля отгоре ми. Единственото преимущество беше, че част от него остана в чинията ми, а не по роклята и обувките ми. Останалите нямаха този късмет. Ядоха пуйка без сос.

Дойде и Големият Ден, рожденият! Закусвахме дълго – по немски, пяхме, връчихме тържествено подаръка. Бебето беше сменено с нови дрехи, а момчетата, заедно с чичо си, подготвяха грила в грил-къщичката. За вечеря беше предвидено аржентинско бонфиле, печено час и половина на грил, мариновано само с морска сол. След обяда започнаха да идват гости, пиха кафе със сладкиши, после се обслужваха от нашата „шведска маса“ – останалата храна от трите дни, а накрая снахата тържествено наряза бон филето, което беше не само розово, но и доста кървавичко във вътрешността си.

На Стефановден нямахме Стефановци, и слава Богу, защото трябваше да издадем къщата и да се върнем обратно. Започна се преселението на народите в пълен вариант. Кашони и торби пълни с тенджери, кухненски роботи, тави, ножове, празни и пълни бутилки, пакети със снаксове, мармалади, мезета, кашкавали и сирена, зеленчуци, картофи, лук, праз, консерви, бебешки пюрета, замразени грах и сьомга, кутии натурални сокове, мляко, шампанско, лични принадлежности, каси газирани напитки и бира, подаръци, видео и настолни игри.

Остатъците от кокосовия сладкиш, панетонето, боба, сармите, тиквеника и почти цялата пуйка, полетяха в контейнера и всичко беше нахвърляно по колите – най-важното е нещата да се случват бързо!

Измихме всичко и изметохме, при което космите от кучето не изчезнаха от килимчетата. При издаването на къщата, заедно с домакините, проверихме навсякъде за забравени вещи. Всичко беше наред, предадохме ключовете и се натоварихме по колите.

На другия ден получихме писмо, че има забравен подарък, който можем да си вземем след Нова Година. Не беше сигурно какво е, но на родителите на бебето им липсваше златното бижу, което му бяхме подарили. Подаръкът се беше подмятал три дни по масичката и диваните в гостната. Оставаше да се надяваме, че намереният подарък е бижуто, защото имаше вероятност единият брат на малкия да го е изхвърлил, заедно с празните опаковки.

Всички бяхме доволни от прекараните Коледни празници в планината. Още на същия ден от пристигането си по къщите, всички бяхме болни, натръшкани от някакъв вирус. Аз отново бях изцяло трезва и негодна за каквото и да било съпротивление в къщата на свекърва ми, а бебето този път пълзеше по нейния килим и пъхаше в устата си неразпознаваеми неща, размазвайки едновременно с това сополчетата си.

За автора:

Тамара е великолепен разказвач на… рецепти. Всяка нейна история носи аромата на гозби, непознати по нашите ширини. Кулинарните й репортажи от Страната на пицата и лазанята можете да прочете в блога й corsidipasta. Там се носи аромат на маслини, тортелини, спагети и всякакви други вкусни чудеса, които Тами ни представя в автентичната атмосфера на различни кътчета на Италия.

Препоръчваме ви още:

Три жени, едно бебе, две салати и едно кръщене

Нашата луда българска Коледа

Коледа на село или как заклахме прасето

Автор: Янка Петкова

Споделяте ли снимки на децата си в социалните мрежи? Например от семейната ваканция, на морето... по бански? А домашни видеа, на които се вижда интериорът, детската стая (колко разхвърляна е, къде стои компютърът на тийна)? А разказвате ли на „стената“ си интересни случки с децата си? Споделяте ли информация за това къде и как са приети да учат, какво харесват и какви са навиците им? На мен ми се е случвало. За снимки и видеа имам забрана от тийнейджърката (и слава Богу), но често съм споменавала детето си по някакъв повод. Да, подобна информация е предназначена само за приятели, но се случва да я постна публично, по невнимание. А и за колко от приятелите си в мрежата ще гарантирам? Всъщност така много успешно мога да „захраня“ един педофил с информация. А той я търси и внимателно я проучва.

Иначе всички знаем какви опасности дебнат децата ни в интернет. Вълнуваме се от всяко разпространено в мрежата доказателство за поредна жертва на педофил, но в същото време, дълбоко в себе си, сме убедени, че това с нашите деца не може да се случи. Статистиката сочи, че над 80% от родителите знаят, как трябва да контролират онлайн живота на децата си, но само около 15% го правят реално. Този „филтър“ липсва и при децата ни. Оказва се, че въпреки сериозната гласност за опасностите, които ги дебнат в мрежата, голяма част от тях смятат, че те не са застрашени. А децата и тийнейджърите са най-активните потребители.

По информация на сектор „Киберпрестъпления“ към ГДБОП, заловените педофили в социалните мрежи през 2017-а година у нас са 80 – с 20 повече от 2016-а. Няма да гадаем колко са незаловените. През 2011-а година ни стресна доклад, оповестен пред Общото събрание на ООН, според който над 750 000 педофили активно търсят жертви в мрежата. Това през 2011-а година. И тогава, както и сега, у нас наказанието за разпространение на материали със сексуално насилие над деца е от 2 до 6 години затвор. Ако те хванат. При този вид престъпления е много трудно.

Днес онлайн ловът на млада плът е по-улеснен от всякога. Въпреки непрекъснатата борба с него, програмите за безопасен интернет и горещите линии. Източник на информация могат да бъдат и училищните сайтове, в които са публикувани снимки на ученици, с данни за тях; клубни страници – спортни и всякакви други, в които са поместени фотографии на победители в състезания и конкурси. Източници сме и ние, родителите.

Колко лесно е да си избереш жертва

Интернет дава възможност на педофила да набележи жертвата си необезпокояван, с минимален риск. В мрежата той намира всичко, което му е необходимо, за детето – от раждането му до наши дни. Може да извърши незабелязано предварителната си подготовка по опознаването на жертвата. Успешно може да се представи като връстник със сходни на детето интереси. Педофилът познава проблемите и увлеченията на децата (по-добре от родителите им понякога), усвоил е лексиката на съответната възраст и има много добър психологически подход към тях. А най-добър е в изнудването и сплашването.

Една история

Д. е на 13 години. Запознава се с „момиче“ в много популярен чат, който не изисква регистрация. Оказва се, че имат „изненадващо“ много общи интереси. Колкото и често да повтаряме, че профилните снимки може да нямат нищо общо с действителността, визията примамва. „Момичето“ е хубаво, но не предизвикателно. Двамата се сближават, започва видеочат, в който активно е само момчето, макар да му прави впечатление, че отсреща никога не се включват. То вече е толкова „хлътнало“ по виртуалната си приятелка, че игнорира тази „подробност“. „Момичето“, което с времето е преодоляло „стеснителността“ си, отправя на младежа предизвикателство да се съблече пред камерата. Влюбеното момче няма нищо против. И така започва шантажът, който продължава цели 6 месеца. На следващото включване „девойката“ заплашва, че ще пусне видеото му в общия чат, в групата на съучениците му, в която също е успяла да получи достъп, и в месинджъра на родителите му, за които също вече знае достатъчно. Казва, че ще го обяви за гей, ако не изпрати още едно видео със съдържание, което предварително режисира. Момчето е толкова ужасено, че моли само за отсрочка до следващия запис. Изнудвачът му дава седмица, така удължава агонията и поддържа напрежението. Жертвата не се решава да сподели с родителите си от срам и от страх. „Девойката“ се сдобива с още няколко негови интимни видеа, заплашвайки, че ще качи предишните в порно сайт. Когато поставя условие да се включи още едно момче, в групова сцена, Д. се обръща за помощ към гореща линия за сексуални престъпления в интернет.

Защо се случва това

Детето прекарва в интернет много голяма част от времето си. Сърфира безконтролно по сайтове, които му пращат като линкове в чата. Влиза дори във видеочат, в който на главната страница има предупреждение: „Внимание! Зачестили случаи на сексуална злоупотреба от страна на потребители!“. Момчето знае какво представляват педофилите, но не мисли, че са опасност за него. Родителите му никога не са говорили по темата с него, не са го информирали за безопасното поведение в мрежата, в резултат то сваля панталоните си пред „момиче“, което никога не е виждало. Тийнейджърът се страхува да сподели проблема с родителите си, но разказва на непознат възрастен какво му се е случило, защото е отчаян.

Обикновено детето търси помощ, когато вече има налице престъпление. С шантаж, молби, увещания, предлагане на пари педофилът се сдобива с негови интимни снимки или видеа и това е само началото. После започват заплахите и принудата да прави това, което иска от него насилникът му. До момента, в който то не издържи и не реши да сподели с някой възрастен. Изнудването може да продължи седмици и месеци. Уловеното дете генерира ново порнографско съдържание, възможно е да привлече свои връстници под натиск. А педофилът успешно търгува с кадрите „свежа плът“.

Кои са симптомите на развращаване

Детето става затворено, страхливо или избухливо, нарушава се сънят му. Възможно е да установим, че разполага с повече пари, отколкото му предоставяме. Появяват се „подаръци“, за които не желае да разкаже. Агресивно реагира на опитите да разберем повече за ежедневието му. Ревностно пази личното си пространство и се изолира.

Какво да правим, ако детето ни е жертва на подобно издевателство

Да опитаме да запазим хладнокръвие. Истерията, клетвите и призивите да бъде убит „този изрод“ не помагат. Още по-малко на детето ни.

В никакъв случай да не се нахвърляме с обвинения върху детето. Напротив – трябва да му обясним, че не е виновно и да направим всичко по силите си, за да му помогнем. Не бива да прекъсваме връзката си с него точно в този момент.

Да го убедим, че педофилът е престъпник. Изобщо думата „педофил“ трябва да произнасяме без смущение и да я обясним възможно най-рано. Тя не е срамна, тя е страшна.

Да забраним на детето да влиза в мрежата от този акаунт, от който е водило кореспонденцията си с педофила, но да не бързаме да го закриваме. Това ще направи насилника подозрителен и може да се покрие.

Да се запознаем с чата, който са водили, за да разберем колко големи са пораженията. Какво и на кого е изпратило детето ни.

В никакъв случай да не започваме лична кореспонденция с насилника.

В никакъв случай да не трием съдържание – снимки, видеа, колкото и да ни е трудно да ги понесем. Така унищожаваме доказателства.

Да направим скрийншот на кореспонденцията, без да режем нищо, защото датата и часът на разговорите трябва да се виждат.

Да направим скрийншот на акаунта, от който е воден чатът с детето ни. При нужда - да разпечатаме скрийншотовете от кореспонденцията, като доказателства.

Да се свържем с родители на съученици на детето ни, ако в профила му е посочено къде учи. Нерядко педофилите действат в рамките на определено училище или клас, или регионално.

Да потърсим помощ от детски психолог за преодоляване на последствията от психологическата травма, която е нанесена на детето.

Да подадем сигнал в отдел „Киберпрестъпност“ към ГДБОП.

Педофилията или „любовта към децата“ (в буквален превод) съществува, откакто го има и светът. Но днес той е толкова глобален, че е все по-лесно децата ни да бъдат „обичани“.

Препоръчваме ви още:

 Чат с малолетна

Как "опитомяват" децата ни и ги превръщат в сексуални играчки

Детето е в мрежата? А ние къде сме?

Имат ли децата право на лично „виртуално“ пространство?