Автор: Мария Пеева

Тази година нашият отбор най-после е на финалната права към Голямата титла на Висша лига и ситуацията вкъщи става все по-напрегната. Тъй като открай време си падам малко връзкарка и Непознатият отгоре нищо не ми е отказал досега, момчетата ми казват да стискам палци и да Го помоля да е с нас. Аз обаче предпочитам да не си хабя патроните за футболни истории и си трая, само наблюдавам как се развиват нещата. Внимателно ги наблюдавам. В тази връзка забелязах една особена зависимост между съдийството и играта ни. 

Винаги, когато ни се случи лош съдия, ние губим.

Когато ни се падне съдия, дето е корумпиран, сляп и няма да изброявам какъв още, нашият отбор задължително се представя зле. Не знам защо точно Ливърпул се влияе толкова от съдиите, а не другият отбор. Опитах се да попитам защо само на нас се отразява лошото съдийстване, а на противника не му дреме, но момчетата ми скръцнаха със зъби, че нищо не разбирам от футбол и тоя въпрос си остана в графа “Тайните на Вселената, които не ми е писано да разбера в тоя живот”. (Надявах се с възрастта тая категория да се поизпразни, но тя все повече се пълни със загадки - та не вярвайте много, че с годините човек помъдрявал).

Да вземем за пример снощния мач срещу Саутхемптън. (Докато пиша този текст, мъжът ми гледа повторението, защото веднъж не стига, много важни моменти се изпускат). Съдията в началото беше много крив, Ливърпул се напрегнаха, разсеяха се, сигурно им домъчня за него и още в първите минути ни вкараха гол. Ами така е, като си толкова емпатичен, накрая си плащаш. Слава богу, на съдията му мина кризата и влезе в час, та и ние се вдигнахме към края и на бърза ръка отбелязахме два гола в последните минути. Ливърпул много обичат така, това също съм го забелязала. Сигурно се наговарят, за да е по-интересен мачът. Представям си го тоя симпатяга Клоп как им дудне в съблекалнята.

- Слушайте сега, момчета. Има едно семейство Пееви, дето ни гледат в момента, и заради тях ви моля, натискайте си парцалите, не показвайте какво можете до САМИЯ КРАЙ на мача. Няма да е интересно, ако веднага им разкажете играта на тия слабаци. Задължително трябва да е в последните минути или Пееви няма да са доволни.

И нашите момчета слушат, какво да правят. Мисля обаче тия дни да им пиша едно съобщение, че не ми харесва тая практика. Опасно е. Седи си човек, гледа спокойно, дъвче ядки, коментира си мача (и съдията) и изведнъж бам - ситуация на терена. А у нас викове, скачане, кучета бягат, котка се крие зад дивана, бебе реве. Познайте какво правя аз! Вадя апаратчето за кръвно. Казала съм, че вдигне ли Пеев горна граница над 160, ще забраня футбола у нас. Тоя спорт е инфарктен. Да сменят тактиката веднага, че ще се наложи иначе аз да взема мерки.

Като изключим инфарктните ситуации с Ливърпул, съм доволна от отбора, даже много. Не че разбирам много какво се случва всъщност. Тичат едни момчета по терена, размятат една топка напред-назад. От време на време задавам смислени въпроси като например “Защо вратарят е с розов екип”, но момчетата не щат да ми обясняват подробно. Не им се сърдя, радвам им се. Вторачени в екрана, строени на дивана един до друг, същинска представителна извадка на футболни запалянковци от всякаква възраст - един мъж на 45, двама младежи на 25 и на 15, две деца на 11 и на 6. И моя милост там - наблюдател. Откакто се помня, гледаме заедно Ливърпул, а момчетата стават все повече и диванът - все по-тесен. Скоро и внучето ще се нареди, трябва да купуваме нов. Ей такива си ги мисля, и изведнъж се присетих за една стара история, та подхвърлих на Теди, големият.

- Маме, ти помниш ли като беше малък, как веднъж обеща на баща си, че като пораснеш, ще му подариш Ливърпул за рождения ден?

А той ми отговаря:

- Е, маме, аз сигурно съм бил на 6 тогава.

- Ааааа, не, на 12 беше.

Теди се замисля съвсем сериозно. Косьо, тийнът се обажда:

- Мамо, Ливърпул струва три милиарда долара.

Пък аз:

- Е, доста е. Нищо де, може да се обедините четиримата братя, ще е общ подарък.

11-годишният Коко се притесни:

- Мамо, аз не знам дали ще мога. Мисля да стана художник, те май не вадят много пари.

Косьо обаче го отряза:

- Що пък да не вадят? Просто гледай да станеш добър художник. Няма само ние да се харчим.

Та снощи момчетата стигнаха до съгласие, че ако Ливърпул спечелят тая година Висшата лига, ще го купуваме, няма как.

Малкият Алекс обаче остана доста учуден. Детето, оказва се,  расте с убеждението, че Ливърпул вече е наш. Не просто, че е НАШИЯТ отбор, ами че реално е наш. Разбирам защо мисли така, след като у дома редовно се говори по следния начин:

- Дали не е по-добре да продадем Салах?

- Може. Но кой да купим на негово място?

Та, ако някой не знае, трансферите на Ливърпул от години се решават у Пееви. Остава само да купим отбора и вече всичко да е наше и на документи. А Пеев ще го направим тренер и тогава да видите как никой не може да ни излезе насреща. То Висша лига, то Шампионска, даже и купата на Строителната асоциация ще вземат!

И накрая една строга забележка към спортните коментатори. Вие защо каните в студиото само такива хора, дето изобщо не разбират от футбол? Как ги разкрих ли? Ами те не харесват Ливърпул! Може ли човек да разбира от футбол и да не харесва Ливърпул?

Да вземете да поканите Пеев някой път.

Не пиша за първи път за футбол. Четохте ли Футболът - този омразен спорт?

Автор: Иво Иванов

Както има Закон за движение по пътищата за МПС-тата, така трябва да има и някакъв правилник за движение на пешеходци и за поведение в обществено превозно средство, и да се следи за неговото спазване, според мен. Отидете на втората метростанция Сердика в пиков час и ще разберете какво имам предвид. Там си трябва регулировчик. Все едно сте попаднали в титаничен сблъсък между армията на елфите и армията на орките от „Властелинът“. Другия път когато водя Бобо на градина без колата, трябва да си направя копие като онези, дето се използват в рицарските турнири. Засилваме се с боен вик с копието напред и си пробиваме път през пълчищата. А може и да си разкопчая рязко якето и да се изцепя Аллах Акбар! Ведага ще се отвори коридор. Иначе ще има да си чакаме да преминем. 

Не знам защо, но хората сутрин в метрото са като стадо подплашени антилопи гну, като слязат от влака. То пък чак такъв ищах за работа! И като всички толкова ужасно много бързат, защо се нафърфорват на огромни опашки за ескалатора, а не използват стълбите – това не го разбирам. 

Не си представям, че ще се наредим на перона чинно в стройни редички като японците, но има все пак някои елементарни правила, спазването на които би ни спестило излишни нерви – например качващите се да изчакат първо слизащите да слязат и тогава да се качат. Това се подразбира от само себе си, ще кажете. Да, ама не – всеки път се налага да си пробиваш път с лакти на излизане. Също така много би помогнало, ако не се струпваха всички около вратите, за да могат да се качат и други пътници. За да накараш обаче пътник, заел стратегическо място до вратата, да се премести по-навътре във вагона, трябва да приложиш не силни аргументи, а аргументи на силата. Все едно да искаш от новоизлюпен политик да пусне властта, до която току-що се е докопал. Може би и при нас трябва да се назначат специални служители-набутвачи на пероните. 

Когато Йоан беше ученик в долните класове, го бях изтренирал на специална техника за качване в метрото: щом влакът отвори врати на нашата метростанция, да се засили и да се забие като торпедо в непомръдващата инертна пътническа маса, след което с мощно развъртане насам-натам с раницата на гърба да си осигури място и кислород, за да не го задушат. Имаше кратко мрънкане от страна на пасажерите, но иначе нямахме никакъв шанс да се качим във влака в пиков час и той да стигне навреме на училище. Емпирично бяхме установили, че с любезното „Извинявайте, може ли?“ нещата хич не ни се получават. Всички се правят на разсеяни и гледат в тавана, в телефоните си или някъде встрани, без да помръдват. Детето дотолкова беше усвоило тази техника, че се качваше така и когато вагонът не беше пълен, за „радост“ на онези отвътре. „Извинявайте, той по навик“. 

Изповедта на един аеробен организъм

Пътниците в метрото по начало са пословично толерантни и отстъпчиви. В случаите, когато сме водили Бобо с метрото до градината като беше по-малък, можеха да се чуят подмятания от сорта „Къде са го повели по това време това дете!“ Такива не ги оставях да тънат в неведение и им обяснявах, че сме семейство извратени мазохисти, което нарочно става сутрин, за да се гнете в метрото – ей така, за добър тонус и стремително начало на деня, и искаме да възпитаме такива ценности и у детето още от малко. 

Не на всички детската градина им е на две преки от къщи и не всички ползват коли непрекъснато и по всяко време, така че нека проявяваме повече разбиране. 

Ако се качи майка с количка наблизо, изблъсквам всички около мен, за да й направя място, усмихвам й се окуражително, защото и без това й е достатъчно притеснено и само наблюдавам кой киселяк с възмутена физиономия ще се обади, за да го смачкам - вербално и всякак! Представям си какво прикрито негодувание ще настане, ако се качи човек на инвалиден стол. 

Нека да се разберем - метрото е за всички и колкото вие имате право да сте в него в този момент, толкова имат и всички останали! Тръгнали са в този час, защото очевидно им се налага, а не за да ви пречат специално (това не важи за пенсионерите-водоноски, тръгнали за минерална вода в най-натоварения трафик – те спокойно могат да изберат и друго време).

Преди време имаше инициатива (и май още я има) бременните да носят значки, за да им отстъпват място в метрото. Чудесна инициатива, благородна - подкрепям, особено когато не си напълно сигурен дали става въпрос за бременност, или за обремененост с повечко килограми. Убеден съм обаче, че жените и гевгир да си нахлупят на главата, няма да смутят желязната апатия на зомбираните в смартфоните пасажери. Просто няма да ги забележат. За това е препоръчително да носят със себе си и озвучителна сигнализация като свирки, пищялки, тромби, чинели и т.н. А най-добре да е надуваем пищящ чук, както в едно видео, което видях в нета. Как си го представям аз: качва се бременната жена с голям корем, оглежда се и като вижда, че никой не й отстъпва място, вади предварително приготвения чук от торбата и започва окуражително да налага наред по главите младите господа на седалките, дето си цъкат игрички на телефоните, докато на някой от тях не му стане неудобно и не й отстъпи мястото си. Дори няма да й се налага да си отваря устата. Насилие ли било? Ми нека да подадат жалба.

Знаят ли децата ни как да се държат на улицата?

Като говорим за седене в метрото - и тук има етикет. Някои господа имат навика като сядат, да се разкрачат арабийската на седалката, така че заемат още едно място – като чорбаджи Нено кога се опъне на теферич под асмата. Пичове, така се разполагайте у вас на дивана!

Асансьорите в метростанциите са за възрастни/болни хора, родители с колички и хора с много багаж. Не бързайте да се набутате преди тях и въобще, налага ли се наистина да ползвате асансьора?

Тук е мястото да се напомни също така, че основното предназначение на всякакви съоръжения от типа на ходещи пътеки в летища и молове е да бъдат „ускорители“, а не място за групови пътувания с раздумка. Возете си се, но стойте в дясната част и отстъпете лявата част на онези, които бързат. По света това правило се спазва и не виждам какво пречи да го прилагаме и у нас. 

На светофари и пешеходни пътеки се пресича максимално експедитивно - не се разхождаш като по Витошка и не си зяпаш в телефона, докато пресичаш. Също така, веднъж стъпил на зебрата, не се колебаеш дали си взел правилно решение като си тръгнал да пресичаш и дали все пак да не поизчакаш, или да се върнеш. - Ох, не знам, не мога да реша какво да правя. Разколебан съм.  – Ама не бързайте, моля ви се, ние шофьорите спокойно и търпеливо ще ви изчакаме да вземете решение. Когато се почувствате достатъчно уверени в себе си и готови да тръгнете, само ни дайте знак. Няма да коментирам шофьорите, които профучават през пешеходните пътеки – това е тема на друг разговор. 

Рампите на места като пространството пред НДК са направени преимуществено за детски колички, велосипеди, тротинетки, ролери, скейтбордове и прочие колесни, както и за по-трудноподвижни възрастни хора, така че ако сте в състояние без затруднение да изкачите няколко стъпала, предпочитайте стъпалата. И без това има толкова малко съоръжения за велосипедисти. И ако няма как да не вървим по велоалеите, поне да се движим само в едната им половина и да не се разпищолваме хаотично навсякъде като тълпа испански туристи. 

Изобщо, когато се придвижваме на обществени места, би било добре да се придържаме към един основен принцип – не съм сам и не съм си вкъщи, затова трябва да се съобразявам с останалите. В наш общ интерес е – стига се по-бързо. Пък ако можеше и малко повече толерантност и взаимно уважение да проявяваме, щеше да се стига и по-приятно. 

 Вижте също 

Златните правила за безопасност

Запознати ли сте с mom shaming? Дори и да не ви е известен изразът, със сигурност сте се сблъсквали със същината му поне веднъж. Като нищо да сте били и в единия, и в другия му край. Mom shaming e целенасоченото критикуване на действията (или бездействията) на майки с цел засрамване и набиване в глупавите им глави колко лоши родители са всъщност и колко зле се справят с отглеждането на децата си, защото не правят нещо по "правилния" начин. Често безценните съвети се предлагат без майката да ги е поискала и нямат нищо общо с... ами, с нищо. Сега вече сещате ли се за какво ви говоря? Случвало ли ви се е? Успяха ли да ви засрамят? И също така - усещали ли сте се, че и вие раздавате непоискани и никак градивни критики в безумни моменти на непознати хора?

Известните личности, естествено, с публичния си живот и интереса, който будят у хора, които вероятно никога не са срещали през живота си, са постоянно засипвани от всякакви критики, мнения и коментари. Дори на майките не се спестява нищо и често изключително мили снимки будят безумни коментари и съвети. 

1. Марая Кери и биберонът

Instagram | @mariahcarey

Интернет критиците и перфектни родители не могат да простят на Марая Кери, че все още не е отучила 4-годишния си син от биберона.

2. Срешете го това дете!

Instagram | @beyonce

Хората в интернет са били толкова загрижени за благосъстоянието на дъщерята на Бионсе Блу Айви, че даже са започнали петиция в платформата Change.org, която цели да накара (безотговорните) родители да срешат дъщеря си.

Не се меси в чуждите работи

3. "Пишем ти 2!"

Instagram | @hilaryduff

Хилари Дъф пък е определена като лоша майка от таблоид, публикувал разплакана снимка на сина й от фризьорския салон със заглавие "C Minus Mother". C- e оценка равна на 4 по нашата система.

5. Синът на Меган Фокс, който е луд по Frozen

Instagram | @the_native_tiger

Актрисата е разкритикувана след като споделя сладка снимка на сина си облечен с рокля като на Елза от "Замръзналото кралство".  Интернет критиците много държат да споделят с Меган колко точно неподходящо смятат, че е това.  

Почувствай се лош родител

6. Кортни Кардашиян и случаят с фалшивата обица

Instagram | @kourtneykardash

Кортни е разрешила на дъщеря си да пробва фалшива обица за устна и О, УЖАС! Хората в интернет, естествено, имат какво да кажат по въпроса и то никак не е хубаво. Представете си, ако беше истинска обица!

7. Как смееш да пиеш безкофеиново кафе?

Twitter | @pink

Снимка на Пинк с чаша кафе пък поражда цяла лавина критики и коментари от засрамващата полиция. Аз лично си пия кофеиновото кафе всяка сутрин и се наслаждавам на факта, че няма кой да ми обясни колко #ЛОШАМАЙКА съм всъщност. 

Шегата настрана - майките сме поставени пред толкова много избори, когато става въпрос за живота на децата ни, че нямаме нужда някой друг да ни обяснява колко зле се справяме, ние си го мислим и сами. Така че следващият път, когато решите да обясните на някоя нищо неподозираща ЛОШАМАЙКА какъв провал като родител е всъщност, защото детето й не е облечено/обуто/възпитано по вашите стандарти, по-добре си замълчете. Особено ако го правите само за да начешете собственото си его и да се почувствате като много готин и полезен човек за сметка на някой друг. Естествено, добронамерените съвети са добре дошли, когато някой ги поиска. А, повярвайте ми, на всяка майка се случва да поиска съвет!

Прочетете още:

Защо майките се критикуват помежду си?

Автор: Мария Пеева

Напоследък често пътуваме за уикенда, а моят тийнейджър вече не иска да идва с нас. Един от ужасните ми спомени от моето детство беше как всяка неделя родителите ми ме караха да ходя с тях на вилата и по тази причина очаквах уикенда с огромно неудоволствие. Затова и не го караме насила да ни придружава. В крайна сметка - какво толкова? Той е отговорен младеж, грижи се за себе си, няма да забрави да яде и да спи, даже кучетата ще разходи. По-добре да се приберем и да ни посрещне с усмивка, отколкото да е два дни с нас и да ни се мръщи. А и винаги можем да се чуем по телефона, за да се уверим, че всичко е наред и не му липсваме чак толкова.

Как минават разговорите обаче? Ето един дословно предаден:

- Как си, маме?
- Никак.
- Какво правиш?
- Нищо.
- Какво ще правиш днес?
- Нищо.
- Какво закуси?
- Още не съм.
- Харесаха ли ти спагетите снощи?
- Не, много бяха гадни.
- Трябваше да дойдеш с нас, ние си прекарваме добре.
- Кой щеше да ви гледа кучетата тогава? 

Клетото дете - оставили сме го да скучае, да яде гадна храна и да разхожда кучетата, а ние през това време се забавляваме. Как да не се почувства виновен човек?

Извод първи за родителя: Родителят е длъжен винаги да се чувства виновен за нещо.

Двайсет въпроса

Но това не е всичко. Преди да си тръгнем обратно към къщи, отново се обаждам. Знам, че къщата е с главата надолу (и не очаквам друго), но е редно да му дам време да поправи щетите. 

- Потегляме към София. Липсвахме ли ти?

- Е, само два дни са все пак.

Така де… Колко да му липсваме? 

Прибираме се, в къщи летят пухове от кучета и котки, мивката пълна с мръсни чинии, тенджерата от "гадните" спагети облизана, но неизмита (изглежда не са били толкова гадни все пак), тийнът ни посреща киселяк и почва да обяснява как ние сме си почивали два дни и затова сега трябва баща му да разходи кучетата.
Ние обаче сме в отлично настроение и всичко обръщаме на шега. След няколко реплики, от които разбира, че няма да успее да ни ядоса, изводът му е:
- Не стига, че два дни ви няма, ами и се прибирате напушени.

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Извод втори за родителя: Не е приемливо възрастни хора да се смеят и забавляват - това са занимания за младите. Ако все пак родителите си позволят да го правят, най-вероятно са на някакви незаконни субстанции. Родителят има право само да е мрачен, това е нормалното му състояние.

И още една култова реплика от спора кой ще разходи кучетата.

- Само знаете да ми се карате! "Какво дете беше, какво стана" (тук уж ни имитира).

Изпълвам се с възмущение:

- Тая реплика НИКОГА не си я чувал от нас. Едно време баба ти така ми говореше и мразех тези думи, затова и никога не ги използвам.

- Да! АМА СИГУРНО СИ ГО МИСЛИШ!

Гражданската война на семейство Пееви

Извод трети за родителя: Тийнейджърът ОЧАКВА от нас да сме сърдити и да му се караме, и ако не се получи, е недоволен. Каквото и да му кажете, той чува това, което иска да чуе, чува дори мислите ви, затова и всички спорове са излишни.

Мисля си, че моето добро и умно момче, което толкова много обичам и знам, че толкова много ни обича, просто има нужда да покрещи и да ни понамрази от време на време. Иначе как ще порасне и ще се отдели от нас?

Явно трябва да му даваме по-често поводи да ни се ядосва. Точно затова и написах този текст - сега ще има основание да вилнее цяла седмица, че съм нарушила личното му пространство.

Косе, ужасната ти майка те обича! Какво дете беше, какво стана!

Послепис: Ако случайно сайтът ми изведнъж изчезне или профилът ми се затрие - да знаете, това е отмъщението на тийнейджъра. Добрата новина е, че минава бързо, като пролетна буря. Погърми, потрещи, а после слънцето се усмихне отново. Само имайте търпение. 

Снимката е от личния ми архив. Преди има-няма 10 години. :)

********

Ето още няколко забавни истории за пубертета: 

Пубер вкъщи

Пубертетът - неизбежното зло

Автор: Яна Пеева

Днес Мими става на… честно казано не знам на колко става, но на нея така или иначе години не й личат. Прилича на момиченце, смее се като момиченце и е с размерите на момиченце. Само мръсни вицове не разказва като момиченце, но трябва все пак нещо да я издава, нали?

Спомням си първия път, когато я видях - беше много бременна, качена на една стълба и пълна с нареждания и заръки за мен и Теди. Къде да отидем, какво да направим, колко да сме бързи. Приличаше на един бременен капитан, който знае точно как да си изкомандори екипажа, за да стигне, където трябва. Не знам дали тогава Теди ме е питал какво мисля за майка му, не знам и какво бих отговорила, но сега 6 години по-късно знам, че съм истинска късметлийка. Каквито са и останалите хора около нея. Веднъж, докато беше болна, а ние бяхме отишли да я видим, седяхме в кухнята и си говорихме, а Иван каза на Теди: “Когато я няма майка ти, все едно някой ни е спрял тока. Нищо не върви.” И е така. Мария сякаш ни пуска ток на всички, кара ни да вървим, да действаме, да бъдем. Сякаш само с присъствието си зарежда всичко около себе си.

Честит рожден ден, Мими!

Пожелавам ти много обич в очите на всички около теб, много здраве, за да ни се радваш, много късмет, много щастие. Истината е, обаче че всичките тези неща си ги правиш и сама. Не познавам друг човек, който е толкова непримирим и способен да се бори за собственото си щастие, както и за това на хората около себе си. Пожелавам ти да продължаваш да бъдеш това, което си, защото си прекрасна, страхотна, чудесна жена и е чест и удоволстие да бъда част от семейството ти и да си баба на детето ми. Дори когато не те харесвам (а това не се случва особено често), те обичам. Пожелавам ти море, бирички, хубави книги, хубави филми, топли прегръдки, целувки, вкусна храна, прекрасни места, на които да отидеш и на които да се връщаш. Пожелавам ти винаги да се радваш на живота. Пожелавам ти всяка следваща година да е по-хубава от предишната!

Сега отивам да ти купя кафе, защото когато не си пила ставаш гневна, а когато си гневна, всички страдаме. (Тук се смея, но и съм леко притеснена, затова приключвам бързо.)

Обичаме те много!

Снимката е дело на Тодор Атанасов!

Споделяме тази компилация от снимки, които ни накараха да ахкаме в умиление. Някои от нас даже успяха да се просълзят, но подозираме, че е от хормоните! Във всеки случай се надяваме това да ви вдъхнови и да покажете на любимите хора колко точно са ви любими.

1. "Всяка сутрин баща ми хвърля храна за птици в двора, за да може майка ми да се събуди и да види тази гледка!"

2. "Всеки път, когато годеникът ми чуе по радиото песен, която смята, че ще харесам, записва името ѝ на лист, а когато се прибере, ми го дава."

3. "Това е баба ми на 98-ия си рожден ден. Постоянно ѝ носим стотинки, защото много обича да ги слага в касичката си. Този път обаче получи банкноти. Само вижте колко е щастлива!"

4. "Баща ми беше полицай, който работеше в отряд за бързо реагиране. Тази снимка е правена на Коледа, когато съм бил на три години. Баща ми е прекарал целия ден на мястото на катастрофа, в която са починали две деца. Разбирам чак сега."

5. "Просто се радвам, че се разбират толкова добре!"

6. "От скоро отглеждам детето си сама и реших, че още един член на семейството ще ни се отрази добре. Още в колата на път към дома знаех, че не съм сбъркала!"

7. "Това е най-любимата ми снимка, откакто се прибрахме с бебето вкъщи!"

8. Тази Коледа съпругата ми получи запис на баба си от Коледа 1973г., последната година преди тя да почине от рак на гърдата. Жена ми е родена през 1976г. Това е първият път, в който чува гласа на баба си. 

9. "Една от близначките ни се научи да маха... сега прави това през цялото време!"

10. "Синът ми много се зарадва, когато видя, че в новото му Лего има и фигурка на баща му!"

11. "Благодаря ти, че осиновихме тези котета, те са най-прекрасните!"

12. "Това е жена ми, която е решила да ме изненада след цяла нощ работа като изчисти колата ми! Аз съм късметлия!"

13. "Баба ми почина наскоро и майка ми откри тази картичка у тях. Явно съм ѝ подарил 10 цента за рождения ден, а тя ги е залепила за картичка и ги е пазила през цялото това време!"

14. Дядо ми почина преди няколко месеца. Днес посетих за първи път дома му и видях как съпругата му е окачила тоалетите от сватбата им. Това е истинска любов!

15. Бебето трябва да носи каска, затова цялото семейство носи каски!

16. "Дядо ми и приятелят му Уинтън се борят със студа!"

17. Баща ми и аз пресъздадохме този момент 34 години по-късно!

18. Майка ми ми правеше торта за всеки рожден 44 години. Преди два месеца тя почина и баща ми даде всичко от себе си, за да получа торта за рождения си ден. 

Източник: Thinking humanity 

Препоръчваме ви още:

Една много специална фотосесия 

Помощ, баща ни е фотограф!

Автор: Мария Пеева 

Винаги съм харесвала осми март. Когато бях малко момиченце с розова рокля и огромни панделки в косата, грижливо избирах подарък за мама, носех цветя на учителките, честитих наред на всички съседки. Не че съм знаела историята на суфражетките или съм осъзнавала до каква голяма степен моят живот се определя от това, че преди много години на няколко жени им е до дошло до гуша да са слабият пол и са решили да си го кажат. Харесваше ми атмосферата му, съпричастността към могъщата, вездесъща женска сила. 

Вчера бях поканена на събитие по този повод. Истински важно събитие, на високо ниво, вдъхновяващо, фокусирано на реализацията на жените в съвременния свят. Събитие за успешни, реализирани жени, които отиват там, за да вдъхновят и да бъдат вдъхновени. Самият факт, че ме поканиха, беше голяма радост за мен.

Прегледах си гардероба ден преди събитието и установих, че да свалиш 15 кг (вече са 17 всъщност) има един сериозен недостатък и той е, че всичките ти официални рокли, за които си дала една торба пари през годините, ти висят като харизани. Ако бях надарена със сръчни ръце, вероятно щях да се пробвам да направя нещо с тях, но с настоящите ми умения единственото, което бих произвела, ще са парцали, затова се отказах, преди да съм ги съсипала.

Реших да си купя нова рокля за новото ми тяло, грабнах чантата и на бегом в мола.

Да кажа, че си намерих рокля, няма да е правилно, защото роклята намери мен. В първия магазин, в който влязох, висеше тъжно на манекена, но щом ме забеляза, се оживи и ми намигна. Проговори ми. "Аз съм твоята рокля, ми каза - виж каква съм елегантна, дискретна, но същевременно сексапилна, не прекалено скъпа, но не и отблъскващо евтина, качествена, красива и с малка закачка. И разбира се, червена."

Купих си я. После си купих и чанта за нея, после роклята настоя и за червило. С пълна душа и празен портфейл се прибрах у дома. На никого не показах новата си рокля. Исках да съм перфектна, когато ме видят.

И така вчера, в деня на събитието заведох Алекс на градинка, отидох на прическа и маникюр, прибрах се и заветният миг дойде. Облякох новата рокля. А тя се изпъна по мен като втора кожа, очерта всичко, което трябва да се види и скри всичко, което предпочитам да не показвам. Перфектна рокля. Сложих червилото, грабнах чантата и скочих в колата.

Моята рокля и аз отидохме на вдъхновяващото събитие за успешни, реализирани жени с професия. Жени, които се опитват да направят света по-добър.

Но докато седях там, усмихвах се и се вдъхновявах, телефонът ми завибрира в новата, малка черна чанта. Погледнах го дискретно - мили боже! От детската градина ми звънят.

Измъкнах се и върнах обаждането.

- Госпожо Пеева, - ми каза директорката. - Алекс вдигна температура и му изби обрив. Сигурно е варицелата, ще трябва да дойдете и да си го вземете.

И успешната реализирана професионалистка отново стана майка, заряза и събитие, и всичко, помаха на вдъхновяващите жени и хукна към детската градина.

Алекс ме чакаше в коридора, вече обут и облечен с якенцето, с тъжни зачервени очи. Прегърнах го, а той обърса носле в новата ми рокля и ми остави едно сополче като закачлива брошка.

- Благодаря, че дойде, мамо. - ми каза. - Много ми беше лошо.

После се отдръпна и ме огледа внимателно.

- Много си хубава! Само че роклята ти е малко скъсана отпред.

Новата ми рокля леко се разстрои, че е недооценена, но аз избухнах в смях и го гушнах пак.

- Хайде да отиваме да се лекуваме. - му казах.

А той ми се усмихна.

- На мен вече ми е МНОГО по-добре. Ще ми направиш ли вълшебни палачинки, за да се излекувам съвсем?

Прибрахме се у дома да правим палачинки - аз с новата си рокля, Алекс с варицелата си. Една успешна, реализирана жена и нейното вдъхновение.

Та какво всъщност исках да ви кажа?

Хубаво е да имаш нова рокля, в която се чувстваш красива.

Хубаво е да имаш професия, в която успяваш.

Прекрасно е да си жена, която има вдъхновение.

А да си майка, която прави вълшебни палачинки, е просто безценно.

Честит празник!