Какво ще си изберете?

За цялото семейство:

12.08.2017 - Южен парк - Столична библиотека в парковете на София Лятна читалня „Зелена библиотека“

13.08.2017 - Спортни състезателни игри за деца и възрастни - Decathlon - Подуяне

13.08.2017 - Градински базар на изкуствата - Маймунарника

0-3 години:

12.08.2017 - Летен уикенд курс за бъдещи родители - София Ринг Мол

13.08.2017 - „Приключенията на Пипилота“ - КУКЛЕН ТЕАТЪР НА МЕГА МОЛ

13.08.2017 - Първа помощ на бебета и деца - Училище по първа помощ

15.08.2017 - "Бебето от 0 до 3 месеца – двигателно развитие. Грижа за кожата и масаж" - Слънчогледи - училището за родители

15.08.2017 - Първа помощ при бебета и малки дечица - Mall of Sofia

16.08.2017 - Ефективно възстановяване след раждането - Първите седем

17.08.2017 - Училище Чакам бебе - Бебето у дома - Park Center Sofia

3-7 години:

11,12.08.2017 - FUN НА ВЪН - Миньонска щуротека и Кой е по-по FUN - Sofia Ring Mall - открита сцена

12.08.2017 - Екоработилница за деца: Автопортрет - Книжен център "Гринуич"

13.08.2017 - Lidl Неделя в Музейко (13 август)

13.08.2017 - КУКЛЕН ТЕАТЪР НА МЕГА МОЛ - „Приключенията на Пипилота“

13.08.2017 - Приказки на конци - „Папагалчето Пай“ - Сердика център

Jolly English for kids - Децата имат възможност да говорят на английски с деца на тяхната възраст от цял свят, които учат по същите програми, по която учим и ние в Jolly English, и да участват в различни международни проекти.

Детската програма на кината

7-12 години:

12.08.2017 - Състезание по лего строене LEGO MINECRAFT! - Мега мол

11,12.08.2017 - FUN НА ВЪН - Миньонска щуротека и Кой е по-по FUN - Sofia Ring Mall - открита сцена

12.08.2017 - Стрелба с лък - Decathlon - Витоша

14,15,16.08.2017 - История на изкуството за деца + рисуване - Gallery 2.0

15.08.2017 -Тайнопис за шпиони и контрашпиони - научна работилница - Музейко

17.08.2017 - Лятната занималня отново отваря врати от 16 до 31 август 2017 - Столична библиотека

КИНО +ТЕАТЪР + АНИМАЦИЯ - Ако сте в София през август - това е възможност, а не разочарование - само през АВГУСТ - Целодневна седмична лятна занималня за деца и тийнейджъри 8-18 години на цена – 60лв. за седмица!

Детската програма на кината

Басейни през лятото:

Летни басейни около София - лято 2017 - места, цени, работно време и условия

Открити басейни и плажове в София - лято 2017 - места, цени, работно време и условия

Този бюлетин представлява извадка от седмичната програма на София за деца.
Разгледайте всички събития за деца в раздел КОГА в сайта на София играе.
Разгледайте най-новите предложения за курсове, ателиета, спорт, детски центрове и места за деца в раздел КАКВО в сайта на София играе.

Автор: Янка Петкова

Тригодишните деца да бъдат подлагани на тест за проверка на способността им да учат, предвижда проект на Наредба за приобщаващото образование. Вчера експертите от Министерството на образованието (МОН) ни убеждаваха, че тази стъпка е важна, за да спре ранното отпадане от училище. Да не се заблуждаваме. Тестването няма да спре този процес. Защото отпадането е демографски, финансов, етнически въпрос и проблемите в развитието на децата не са водещ аргумент в него.

Всъщност идеята никак не е нова. Тя се лансира още от 2012-а година, когато за пръв път тогавашният зам. министър на образованието Милена Дамянова я представи в медиите. Заговори се за пилотния проект „Включващо обучение“, който цели да осигури равен достъп на децата със специални потребности до образование. Тогава Дамянова обясни, че проектът дори е стартирал в някои детски заведения и училища, и че целта е да бъдат обхванати всички. Не бяха обхванати.

Две години по-късно темата отново стана актуална. Бяха издадени помагала, които да улесняват работата на учители и специалисти. Обясниха ни, че подобна практика има в много европейски страни (и това е истина). Разказаха как психолози и логопеди ще обикалят групите, и в процеса на игра, ще установяват имат ли децата затруднения с усвояването на информацията в съответната възраст. С подобно тестване можело да се прецени дали едно 6-годишно дете е готово да учи в първи клас или му е нужна още една година, за да стигне необходимото ниво. Намерението беше добро, но остана намерение.

Ето че рефренът с тестовете се подхваща отново, но този път в друг контекст – за да спре ранното отпадане на децата от образователната система. Логопедът Милена Макавеева потвърди съмненията ни, че тази стъпка няма да задържи децата в училище: „Скрининг тестовете са полезни за началото на пътя към ресурсно подпомагане и СОП (специални образователни потребности) статут на детето; за явяването пред официални комисии. За мен лично, това не е достатъчен аргумент за спиране на отпадането. Целта на теста е да се използва изключително като средство за скрининг и ранна диагностика, а не за формулиране на точна диагноза. Той по-скоро установява има ли нужда от детайлно обследване или не. Ние работим с Денвър, Мюнхенска функционална диагностика и DP3 (американска скрининг методика). Ако детето покаже дисхармоничен профил, се нуждае от по-сериозно обследване, проследяване или терапия. Дисхармоничен профил например е да разбира езика на ниво 30 месеца, а да има активен говор на ниво 12 месеца. Скрининг тестовете трябва да се правят от хора, които могат да интерпретират резултатите. Изисква се сериозна подготовка в областта на детското развитие. Да не забравяме, че не са важни цифрите в теста, а интерпретацията им, в съчетание с информацията от родителите. Всички такива тестове изискват сертифицирано обучение. За съжаление, недостигът на специалисти в детските градини и училищата е факт. Няма и единни стандарти за работа. Заплащането, като цяло, също не е добро.“

Какво все пак представлява това тестване и защо не бива да ни смущава възможността, детето да бъде подложено на него? Един от най-популярните у нас е тестът Denver II, който очевидно се използва като базов от експертите на МОН. Това тестване продължава около 20 минути, обикновено се извършва в присъствието на родител и протича под формата на игра. Denver II е предназначен за използване от лекари, учители, професионалисти, които наблюдават развитието на кърмачета и деца до предучилищна възраст. Той оценява в каква степен може да се осъществи определена задача или да се постигне дадена цел. По време на теста се сравнява поведението на изследваното дете с нормалното поведение за съответната възраст.

Както разбирате, в тези тестове няма нищо смущаващо или обременяващо детето. Друг е въпросът как това намерение може да се осъществи на практика. От МОН вече заявиха, че в момента се обучават възпитатели, които ще осъществяват тестването. Остава неясно ще присъстват ли в крайна сметка родителите или не, защото тяхното мнение и наблюдения са от съществено значение. Нужна е информация, която е от компетентността единствено на родителя. Неясно е и какво ще се случва след тестването. Кой ще работи с децата, при които е констатиран проблем, кога, къде и как? Възпитателите с няколкомесечен курс? Недостигът на ресурсни специалисти е факт не само в детските градини. А и липсата на стимули, принуждава по-голяма част от тях да се насочват към частна практика, която както знаем е платена. В крайна сметка, родителите, които имат отношение към развитието на детето си, отново ще решават проблемите си сами. А тези, чиито деца отпадат от системата рано, основно от малцинствата, гарантирано няма да проявят интерес към инициативата на образователното министерство. 

Препоръчваме ви:

Печати, звездички и други емотикони 
На 4 месеца на ясла, на 3 години на училище 
Късно проговаряне 

Колкото и да сме отдадени, грижовни и любвеобилни, да признаем очевидната истина – детето ни изморява. Иска ни се да се уединим макар и за кратко, но то не ни го позволява. Ставаме нервни, раздразнителни или откровено зли. Нахлуването в личните ни граници топи от енергията и силата ни.

Ние започваме да делим неприкосновената си територия с детето, още с неговото раждане. В началото дори е обща. И не закъснява моментът, в който се чуват репликите: „Не мога дори до тоалетната да отида сама.“; „Откакто се роди, нямам никакъв личен живот. Дори спалнята деля с малкия. Баща му спи в детската.“; „Големите ми деца ме изнервят, вечно пренареждат и изхвърлят нещо от дома ми, без да ме питат.“ 

Вярно е, че само преди десетилетия, никой не говореше за ценността на личните граници. Затова може би все още не сме се научили как да ги очертаваме и пазим. Още по-сложно е да изградим отношенията си с детето така, че то да може само да създава свое пространство и да уважава нашето.

Пътят на детето започва от майчината утроба и това е първото „нарушаване“ на личните граници. Първо заема пространство в майчиното тяло, след това влиза в дома и изисква още повече внимание. Този път го извървяваме всички. И това е едно от най-смислените ни пътувания. Даваме живот, осигуряваме условия за съществуване, споделяме натрупания си опит, за да бъдем полезни на поколението си. Но понякога този процес е съпроводен с болка и неразбиране.

Конфликтите заради нарушеното лично пространство ще възникват, докато родителите не осъзнаят, че имат потребност от такова, че това е ценност, която трябва да защитят.

Как можем да се ориентираме, че нещо не е наред:

- вещите ни принадлежат едва ли не на всеки от семейството и при опит да ги изискаме ни обвиняват в алчност;

- вътрешният ни свят е обезценяван или обект на присмех;

- опитите ни да отстояваме себе си още в тийнейджърска възраст са претърпели провал.

Всички се сблъскваме с нарушаването на личните граници, дори понякога сами размиваме очертанията им, докато не престанат да съществуват. Поведението на детето, което търси себе си и се опитва да разбере какво е его, ни напряга, нервира, дразни.

Все пак имаме опции – да опазим своя свят и да научим детето да се съобразява с него. Какви са те?

1. Да приемем факта, че родителството е споделяне на личното пространство с детето. Прекрасно е, че в живота ни има човек, с когото можем да го направим, и да се докоснем до детството отново.

2. Да знаем какво е ценно за нас, какво сме готови да споделим с детето и какво не. Ако например решим то да спи при родителите, трябва да компенсираме нуждата от интимност помежду си, защото това са отношения, към които детето няма никакво отношение и не носи вина за нарушаването им.

3. Да покажем на околните, че не бива да нарушават пространството ни, като отстояваме това, което наистина ни е важно. Не желаем детето да пипа вещите ни – тогава трябва да им намерим място, което е недостъпно за него, поне докато вече е достатъчно голямо, за да разбира забраните. Ако се налага да работим у дома, можем да потърсим помощта на другите в семейството за ежедневните домакински дейности и да обясним категорично, че когато сме заети, не бива да ни пречат. Добра е да не правим компромиси с това.

4. За да искаме детето да уважава границите ни, трябва да сме толерантни и към неговите. Можем да му помогнем да се ориентира в собственото си пространство и да се погрижим то да съответства на възрастта му. Играчката, която ни се струва стара, вероятно е любимата на детето ни и нямаме право да я изхвърлим без неговото разрешение, колкото и малко да е на възраст. Това е неговият избор, трябва да бъде уважен.

5. Да ценим личното пространство на другите в семейството. Можем да покажем на детето с личен пример как се прави това. Ако таткото не позволява то да пипа лаптопа му, не бива майката да го допуска, когато той не си е вкъщи.

6. Да ценим неприкосновеността на тялото си и да сме внимателни към него. Ако детето се опитва да ни удари, трябва да го спрем. Извинения, мотивирани с обяснението, че е твърде малко и не разбира какво прави, са нелепи. Удрят се само неодушевени предмети. Ако носим мъника непрекъснато на ръце, трябва да използваме всяка възможност да почиваме, въпреки вероятните протести от негова страна. Важно е да пазим силите си и той трябва да го знае.

7. Да обясним на детето си, че никой няма право да му причинява болка и да се отнася към тялото му с неуважение. Телесните наказания са недопустими заради това, че то губи усещането си за безопасност, преживява силно своята безпомощност и остава с убеждението, че ценността му е условна.

8. Да не забравяме, че най-интересната личност в нашия живот сме самите ние, затова не бива да спираме да се самоизучаваме. Така ще ни е много по-лесно да убедим в собствените си ценности околните и да откроим онези от тях, които са наистина неприкосновени.

9. Да уважаваме чувствата и интересите на детето си и да се опитваме да разберем какво го води към един или друг избор. Тогава няма да имаме проблем и с нарушаването на собственото ни пространство. Показали сме, че това е нещо важно, с което се съобразяваме.

10. Да не критикуваме и осъждаме другите, за да издигнем собствената си значимост. Ако детето чува от нас само укори, ще започне да се съмнява, че го ценим и това неизменно ще доведе до нарушаване на нашите граници.

Препоръчваме ви още:

Зависими ли сме от децата си 
Залепен за теб - как да направим раздялата с детето по-безболезнена 
Защо не бива да позволяваме на децата да ни управляват

Източник: annasmirnova.ru

или защо ние, родителите, се връзваме на нелепите обяснения на децата си

„Цигарите не са мои. Един приятел ги остави в мен, защото баща му ще се кара.“ или „Много се забавихме и останах да спя у Ани.“
Почти всеки от нас се е сблъсквал с някакво нелепо обяснение на детето си. Защо им вярваме (или поне даваме вид)? Да се опитаме да си обясним.

Не съм видял – значи не съществува
Някои от нас предпочитат да не навлизат в деликатни територии. Най-често това е несъзнателна защита: „С моето дете всичко е наред. Дори да е малко далеч от истината в обясненията си, няма нищо страшно. Засега всичко изглежда нормално ( с всеки се случва), държи се както обикновено, занимава се с обичайните си неща. Не си струва да създавам излишно напрежение.“
Това често е основна причина много родители да не забелязват сериозни проблеми като наркотиците например.

Как да си помогнем
Като сме внимателни към детето и собствените си усещания. Дори когато ситуацията ни изглежда нормална, има някакво осъзнато безпокойство, което обикновено пренебрегваме, защото така е по-лесно. Но е по-опасно. Може би си струва да поговорим с някого – с другия родител, с приятел или с човек, който е дистанциран и може да бъде обективен в преценката си. По-добре да се притесняваме излишно, отколкото да пренебрегваме явни сигнали за проблем, обявявайки ги за незначителни.

Забраните не действат
Вероятно ще се изкушим да забраним веднага всичко, което е нередно дори опасно според нас, но едновременно с това ще ни стане ясно, че забраните вече не могат да помогнат. Може би единственото, което е останало у сина или дъщерята от уважението към мнението на по-възрастните, е опитът да поддържа илюзията, че е все същото послушно дете, което не би си позволило алкохол, цигари или сексуална връзка. Не бихме могли да предвидим и как ще реагира, ако тази илюзия бъде разрушена – дали ще прибегне до още по-изобретателни лъжи или открито ще се разбунтув?. Често ни се иска да не проверяваме това.

Как да си помогнем
За начало е добре да приемем, че привидното уважение няма никакво отношение към реалното. Тийнейджърът дава вид, че признава авторитета ни, ние, от своя страна, се правим, че му вярваме. Отношенията ни се превръщат във формалност. Струва си да помислим кои забрани в подобна ситуация, са наистина важни за нас и кои реално могат да бъдат спазени. Можем да изискваме и да настояваме, само ако едното и другото условие съвпадат. Напълно в наша власт е например да определим вечерен час. И ако той не бъде спазен, да не позволим следващо излизане. Да, неприятен, труден опит, дори по-непоносим за нас като родители, отколкото за порасналото ни дете, но иначе това напълно разумно изискване няма да бъде взето насериозно. Ако сме категорично против консумацията на алкохол, в каквито и да било количества, също трябва да заявим това, дори да нямаме гаранция, че ще се съобразят с изискванията ни. Не бива да спираме да изразяваме мнение, само защото сме сигурни, че няма да бъде взето под внимание.

Понякога просто не знаем кое е правилно
Ами хора сме! Случва се да попаднем в ситуация, която не сме преживявали преди, и да нямаме готова реакция или решение. От една страна, пиенето, пушенето и други „екстри“ на порастването са недопустими. От друга, и ние сме преживели възрастта на бунта и знаем, че забраните са загубена кауза, ако твърдо сме решили да не се съобразяваме с тях. Може би ще си помогнем, ако изясним за себе си, докъде сме склонни на компромис и кое категорично не приемаме. Макар с тийнейджърите всичко да е много по-сложно.
С каквото и да са свързани ограниченията, винаги е трудно да ги поставяме. Да вземем пушенето. Вредно е, безспорно. Но ето една хипотетична ситуация – родителят е започнал да пуши на 14 и не е спрял. Някак трудно ще е да говори убедително за вредата от никотина (макар статистиката да сочи, че деца на семейства непушачи също пропушват).
А сексуалните отношения? Толкова много е говоренето по тази тема. Но когато трябва ние да проведем разговора с детето си, сякаш всички полезни стратегии, които сме чули и чели, се изпаряват. Някой от родителите ни говорил ли е с нас по темата? Какво ни каза и какъв беше ефектът? Ако е бил никакъв, и разговорът е бил по-скоро неловък момент, по-добре да си го спестим. Въпреки страха, че детето ни може да научи важните неща през "кривото огледало" на улицата. Всъщност улицата вече я няма, има интернет, океан от информация за каквото се сетиш, и тази информация не е задължително изкривена. Защо да не научи важните неща от мрежата или от приятели? Винаги е по-добре от нелепо проведен разговор по темата с нас.

Как да си помогнем
Доказано е, че когато сме пределно откровени, сме най-убедителни. Разбрали сме и още нещо – понякога даването на личен пример е почти непосилно (като да спрем цигарите например), но ако ще сме категорични в забраната си, ще трябва да се подложим на „изтезанието“ от трудното си решение и да ги откажем и ние. Ако не можем да го направим – по-разумно е да не сме толкова отявлени и критични противници на пушенето. Така ще си спестим въпроса: „А ти защо пушиш?“, на който, да признаем, няма убедителен отговор.
А разговорът за секса? Това вече го знаем. Ако все пак решим да го проведем, е добре да не се случи пет минути преди излизането, за което подозираме, че е нещо повече от среща.

В крайна сметка, ние решаваме на какво да вярваме, кога да навлезем в подробности, и кога е по-добре да не го правим. Не е лесно да намериш вярната „тоналност“ с порасналото си дете. Но дали е разумна и другата крайност – да сме си толкова близки, че тийнейджърът да ни възприема единствено като приятели, от които няма респект? И непрекъснато търсим баланса, защото никак не ни се иска да се превръщаме в макет на правилния родител, който няма нито реална връзка, нито искрени отношения с детето си.

Препоръчваме ви още:

Сексуалното възпитание по света и у нас 
Тийнейджъри говорят за родителите си 
Адреналиновите деца

Материала подготви Янка Петкова

Източник: mel.fm

Автор: Вяра Кирилова

Изпитан, вече и от мен, постулат гласи, че с деца на море почивката не е като с едно дете, а още по-малко без никакво. С деца на море може да е много повече НЕпочивка. Нещо като изморителен престой до морския бряг или случайно пребиваване в близост до плажна ивица. Не зная как е с другите семейства, но на зрялата част от нашето, ваканцията му се видя безкрайна. Още на третия ден, от планираните осем, бленувахме за сериозен отдих, далеч от пясък. Ако ви звучи познато, това е и вашата история. Ако се чудите за какво говоря, вероятно нямате деца, имате магически умения или стоите много над нещата. Или те се решават с помощник, тип „бавачка“ или с безплатния й еквивалент - баба. В интерес на истината и ние имаме, през повечето време, от последния вид, но за морето щедро му обяснихме, че може да планира, както реши, свободния си от нас период.

И така започна нашата първа ваканция в четворен формат. Бебето се роди миналата есен, голямото дете е вече почти на 4 и е добре осъзнато в постоянните си искания. Малкото особени претенции няма, стига двата източника на мляко да са на разположение. Дестинацията я избрахме без колебания – Гърция. Резервирах през популярен сайт в китно, вече проверено от най-близката ми приятелка, вилно селище. Очаквахме тишина и спокойствие, палми и плаж на някакви си 400 метра от вилата, в която ще отседнем. Според приложената карта това си беше смешно разстояние. Че аз до близкия ни парк ходя по-дълго.

Пътят се виеше покрай чудни гледки към тюркоазени води, децата спяха, малко ръмеше, но иначе всичко предвещаваше хубава ваканция. Джипиесът услужливо сочеше насам- натам. И бам – къщичка в полето. Ама много поле, без път, с прашна завеса зад гумите. Пасторал. И сред него се подаваме ние. Поле като поле, голяма работа. Вилата е хубава, хазяйката дотичва отнякъде, с езика на жестовете ни води на оглед, връчва ни ключа и изчезва бързо. Децата се разсънват, голямото вече е съзряло катерушките на двора и ги обхожда с алчен поглед.

С таткото, макар и изморени от пътя и разправията преди това „защо, по дяволите, си взела толкова багаж, къде ще го поберем“, поемаме дълбоко от морския въздух, лишен от дизеловите аромати и всякакви други софийски примеси. Без да се бавим, зарязваме набързо чантите, които все пак някак се събраха в колата, и поемаме за първа среща с морето. „Все направо и сте там“, упътва ни хазяйката. И направо, направо по прашния път, половин километър по-късно сме до брега. До брега, не до плажа. Плажът е близо, казваме си ние, ей сега ще изникнат чадърите и нашите приятели, пристигнали по-рано в съседна (според моите илюзорни представи) вила. Вървяхме, вървяхме с тази надежда и така незнамсиколко време. Едното дете си стоеше в количката, после се размрънка и повися достатъчно дълго в ръцете ми, докато отмалеят. Другото, на всяка крачка питаше кога ще стигнем, запазило инерцията от колата за често задаване на този въпрос. Стигнахме километър и нещо по-късно.

Голяма работа, повървели сме малко, какво се глезим. Не ни пречеше в този момент, но се сетихме, че не носим хавлии, мазила, топка, лопатки, надуваеми гумени пособия за вода, питейна такава и какво ли още не, побиращо се в поне две чанти. Освен това беше прохладна привечер, слънцето не жареше. „Ще се ходи с колата“, заключи тъжно таткото, предан на возилото до степен, в която чисти всяка размазала се мушица върху капака (да не разяде боята, какво знаете вие). Малко по малко започнаха да прехвърчат нервни искри между нас. Аз - предчувствайки как той ще мърмори, че колата тъне в прах и пясък, той – с усещането, че ще е точно така. И от следващия ден започна една нескончаема товаро-разтоварна дейност на автомобила. Накрая имахме чувството, че почивката е минала в пълнене и освобождаване на колата с количка, чанти, още чанти, помпа за надуваемите детски неща, самите деца и какво ли още не. И всичко това - за час-два на плажа.

Важното е, че децата са щастливи, че им харесва, повтарях си аз, докато перях като в древни времена, всяка вечер след полунощ, изцапаните бански и други дрехи, оказали се недостатъчни, въпреки едва затворения от текстил куфар. Всеки зноен следобед пък се отдавах на заслужено подреждане на сътворения хаос, миене на чиниите от закуската и обяда. "Поне не чистя и не мия пода ден през ден като у дома.", казвах си за утеха. То и хазяйката не го правеше. Някак не го сметна за необходимо нито веднъж. Но и това са бели кахъри. Както и че душът не работеше особено добре и бебето се дереше всеки път от честата самоволна смяна на гореща и студена вода. Аз все нещо не намирах из апартамента и се лутах напред-назад, като хрътка с главоболие. Сигурно и вие сте попадали в Бермудския триъгълник на местата, които не са "вкъщи". Но храната, в таверните наоколо, беше вкусна, природата – невероятна. Децата се радваха на хубавото място. Какво като заспивах скапана от умора.

Ще си кажете – идете на ол инклузив, може да не се оплаквате толкова. Отидохме. Но на планина. А това е една друга история, която приключи за половин ден, защото голямото дете вдигна много висока температура. Няма да я разказвам. Знаете как е...

Препоръчваме ви:

С деца в България - 2017 
С деца из Европа 
Багажът - драма в три действия

Дъщеря ми мисли, че е вече голяма, аз - че още не е.

Автор: Анатолий Кочанов

Аз, все още достатъчно млад, открих, че имам вече достатъчно пораснала дъщеря. И изведнъж се оказах в ситуацията на много мои приятели и познати, при които това щастие настъпи също толкова неочаквано. Ето какво установих с кръв, пот и сълзи на очи.

1. Баналната фраза: „Аз на твоята възраст…“ ме кара да изтръпвам, да притихна, с ужас да преработя целия поток от спомени и да се опитам да ги пресея за по-нататъшно ползване в разговора си с детето. Дъщеря ми мисли, че е вече голяма, аз – че още не е. И двамата се заблуждаваме.

2. Интернетът, който по мое време още не съществуваше, внася някои корекции в общуването ни: аз, естествено, влизам в мрежата по работа. Тя, естествено, от безделие.

3. У дома работи нощна стража. При команда "Излез на светло", ние се изумяваме един от друг, а дъщеря ни - от нас.

4. Всички млади мъже изведнъж започнаха да ме дразнят само с факта, че съществуват.

5. Връзката, която ме свързва с дъщеря ми, се удължи: тя се съветва с майка си, майка й - с мен. А аз, когато изляза от забвение, се съветвам с дъщеря си.

6. Сутрин се чувствам като лъв и глава на прайда: слушам как край „водопада“ се коментират дрехи и вещи, към които нямам никакво отношение.
 
7. Забелязвам, че ученето ту минава на втори план и придобива огромно значение, ту излиза на преден и губи смисъл.

8. Отговорът на въпроса: „Каква искаш да станеш?“ до такава степен ми напомня коментарите в „Какво? Къде? Кога?“, че понякога ми се иска да кажа: „А сега, ето го и верния отговор…“ Но изведнъж разбирам, че аз също не го знам.

9. Все по-често мислено говоря с родителите си: „Защо не ми казахте?“ А опитите да кажа нещо на дъщеря си са безсмислени – тя вече всичко знае.

10. Прави ми впечатление, че всички подрастващи са приблизително на една възраст – тийнейджъри. А по-рано можех да определя възрастта им с прецизност до една година. За сметка на това все по-точно отгатвам кой е минал 50-те.

11. Количеството нови музиканти, чиито имена не знам, и старите, които вече не помня, почти се е изравнило.

12. Установих, че дълго мога да говоря с дъщеря си, без тя да ми отговаря, точно като в първите две години след раждането й.

13. Дъщеря ми все по-често напряга слух да ме чуе. Вероятно имам проблеми с дикцията. 

14. Като гледам как пораства, започвам да откривам грешките, които аз съм правил на нейната възраст.

15. Опитвам се да я съветвам – някои съвети са глупави, някои - мъдри. Глупавите предизвикват усмивката й, разликата между едните и другите засега й убягва.

16. Дъщеря ми е поразително разумна за възрастта си, но разбира се, не може да се сравнява с мен на нейните години.

17. Мисълта, че пълнолетието настъпва на 18 години, изведнъж започна да предизвиква недоумение в мен.

18. Приятелите ми имат внуци. Радвам се за тях. Тревожа се за себе си.

19. Гледам на дъщеря си все със същите очи. Тя гледа на мен и на света с други. Забелязвам, че все по-често се интересувам какво вижда, когато ме погледне.

Още по темата бащи и деца: 

Децата мълчат - значи ядат тебешир 
Най-добрият татко на света 
Бащи и синове 
Лека нощ, татковци!

Автор: Ина Зарева

Ана никога не е била много слаба. Била е съвсем нормално момиче, обаче винаги се е мислела за огромна, защото ханшът и прасците й са по-големи от тези на приятелката й в училище. Приятелката е много ниска, много кльощава и ръбеста. Ана харесва стърчащите й кокали и отчаяно се опитва да заприлича на нея, редувайки всички възможни диети на света. Тя пораства и най-накрая осъзнава, че всяко тяло е различно и единственото, което ѝ остава, е да направи най-доброто за своето собствено. Поуспокоява диетите и започва да спортува. Тялото ѝ става все по-стегнато, стройно и хармонично. До първото дете. Тежка бременност, 40 кг отгоре. Ана изпада в дълбока депресия, ужасните спомени от детството се завръщат, чувства се напълно безпомощна. Няколко месеца след раждането, започва ожесточена борба с килограмите. Диети, спорт, лекарства, глад. Успява да свали дори повече от качените. Да ги задържи обаче, се оказва най-тежката борба. Брои всяка хапка, изразходва всяко прегрешение с неистово кардио, мрази се, когато изяде парче шоколад, отново сравнява обиколките си с тези на останалите жени в обкръжението ѝ. Колкото повече отслабва, толкова по-тъжна и депресирана се чувства.

Заради една лятна почивка Ана решава да изкара седмица само на ябълки, защото е изключително наложително да свали едни много важни 3 килограма. Комбинацията от диета, стрес в работата и непосилна жега, я докарват до припадък, а през следващия месец тя рязко качва цели 10 кг. Прегледите и изследванията доказват инсулинова резистентност. Предписват някакви лекарства и отсичат, че трябва да ги пие до живот. Ана обаче открива, че очаква второто си дете. Отлага назначената терапия, а бременността е още по-тежка от първата. Теглото ѝ буквално се удвоява. Ана е ужасена, но донякъде се успокоява с опита, който има, и решава, че е нужно единствено търпение. След раждането, кърми бебето си и терапията отново бива отложена. Килограмите се увеличават главоломно. Година по-късно, след познатия репертоар за спешна помощ, Ана осъзнава, че не успява да свали дори килограм на месец. Уморява се бързо, депресията се завръща с нови, още по-мощни сили, прилошава ѝ често, а тялото ѝ тежи толкова много, че трябва да полага непосилни усилия за елементарни действия.

Отново прегледи и изследвания. Когато чува, че има автоимунно заболяване, което се отключило през бременността, Ана плаче от щастие и облекчение – значи то е виновно, а не тя! Значи само ще си пие лекарствата и всичко ще е наред. Всичко, но не съвсем. Ана се бори със страничните действия на заболяването, на лекарствата за него и, разбира се, на още по-изразилата се инсулинова резистентност. Чувства се толкова зле, че не може да изведе сама децата си навън. Диетите и спортът, които опитва да започне, само влошават ситуацията.

Ана започва да чете денонощно за състоянието си, за правилните храни, движение, начин на живот. Решена е да се справи, този път не от суета, а от неистово желание за нормален начин на живот. Маниакално стриктна и дисциплинирана е във всичко, въпреки това установява, че ако преди години с подобен режим би свалила 5 килограма за даден период, сега те са едва 2. Не се дава задълго на отчаянието си и продължава да се бори още по-ожесточено. Лекарствата все повече повишават дозите си, а показателите са все още далече извън нормите. Оказва се, че драстичните диети, спортът и стресът влошават заболяването и възпрепятстват оптимизирането на хормоните и показателите.

Ана трябва да се откаже от „нейния” си начин и да възприеме този на болестта. Нещата започват да се случват още по-бавно. Тя разбира, че този път няма да стане отвън-навътре, а точно обратното. Започва с бавни стъпки да се опитва да се приеме. За обичане и дума не може да става, но трябва някак да се научи да живее със себе си. Необходима ѝ е седмица, за да успее да задържи поглед в огледалото. От него я гледа съвършено непозната жена. Най-големите ѝ страхове, ужас и отвращение са се настанили там и плачат заедно с нея.

Следва ново изпитание - излизането навън. Кошмарът „какво да облека“ този път е съвършено реален и неподправен. Повтаря си на всяка крачка, че това е само период и той ще отмине, както и всичко преди това. Най-важното е, че децата й са здрави, че всички вкъщи я обичат и подкрепят. Само че точно заради това тя страда още повече за това, виждайки в какво се е превърнала. С колкото повече обич и нежност я обгръщат вкъщи, толкова по-често й се струва, че семейството й е красив шедьовър, а тя е срамното петно върху му.

Ана за първи път не може да контролира живота си. Този път паниката я завладява по-буквално от всякога. Поредната диагноза е паническо разстройство. Всяко пригладняване отключва пристъп, всяко задъхване от упражненията, отключва пристъп, всяко различно нещо от ежедневието й отключва пристъп.

Вече не е борба за килограми и за тяло. Вече е борба за това да не стресира децата си, да може да издържи едно цяло кино с тях, да се качи в кола, да отидат в ресторант, да диша, да живее, да функционира, да мисли и да чувства нормално.

Ана предлага на съпруга си да се разделят, за да не си съсипва той най-хубавите години от живота си покрай развалините, останали от нея. Мъжът я притиска силно и ѝ казва, че е най-хубавата жена на света. Ана ридае цяла нощ и прави планове за самоубийство.

На сутринта детето ѝ я буди с музика и пита: „Мамо, нали като оздравееш, пак ще танцуваме?“

Ана не става от леглото цял ден. Сълзите подгизват възглавницата, яростта къса чаршафите, отчаянието замъглява въздуха.

След това настъпва истинската промяна. Ана започва да излиза всеки ден навън, изпълнена с решимост за действие и живеене. Осъзнава, че хората, които среща по пътя си я гледат така, сякаш тя никога не е имала любима песен, не е сплитала стих, не е чела книга. Сякаш никога не е била разум и душевност. Сякаш никога не е обичала и не е била обичана. Сякаш се е родила такава – една дебела лелка без вътрешност.

Случайните засичания със стари познати я заливат с нови вълни от лицемерно съчувствие: „Какво се е случило с теб?!“, „Каква беше, а сега...“, „Ето затова не искам да имам деца“, са само малка част от репертоара.

Три години по-късно Ана е свалила 30 килограма от себе си. Завършила е още една магистратура, сменила е изцяло работата и обкръжението си. Все още е една пищна жена, която ще пие лекарства до края на живота си, ще избягва куп храни, ще се бори с всеки оставащ килограм много по-дълго и трудно от преди. Но Ана вече е жена, която приема себе си, обича се и знае, че борбата не бива да е срещу теб, а за теб.

Всяко лято вижда в мрежата папарашки снимки на дебели хора по плажа, придружени с ироничните коментари на слаби щастливци.

Всеки ден в работата ѝ подробно се обсъждат онези кошмарни три килограма, които мъчат колежките ѝ или как в никакъв случай не трябва да оставят децата си да опитат шоколад, за да не стане най-лошото – да бъдат дебели.

Ана вече не плаче, когато види и чуе такива неща. Само се моли онези три килограма, да не доведат никого до трите години от живота ѝ, прекарани в ада. Моли се и да бъдем малко по-внимателни със снимките, обсъжданията, иронията, нахъсването за нови диети и гладувания. Да не дамгосваме и да не раздаваме присъди. Да не градим целия си свят единствено върху малката черна рокля в гардероба си.

Защото животът тежи много повече от онези три килограма.

А понякога те могат и да те убият. Макар и само за три години.

Прочетете още:

Преяждането е болест
Анорексия и булимия – модерните болести
Диетата на Ваня Червенкова – вредна ли е за здравето?

или забравеното изкуство на разговора с деца

Петя Кокудева е автор на книги за деца и пътешественик. Тя е един от лекторите на предстоящата Конференция на Институт Монтесори в България. Темата й „Пандата е черно-бяла, защото играе шах или забравеното изкуство на разговора с деца“ веднага отключи желанието ни да й зададем няколко „уточняващи“ въпроса.

Защо се включихте в конференцията на Институт Монтесори?

По мой си начин съм пристрастена към откривателството. Понякога се потискам, ако в деня си не съумея да науча нещо, което да ми разбуни главата и да ме накара после дълго да мисля за него. Затова приех поканата - струва ми се, че конференцията ще бъде просветляваща за мен.

Вашата тема е изкуството да се говори с децата. Какви разговори ви бяха интересни като дете?

Беше ми важно да разбера защо хората се карат. Нормално ли е приятелите да те изоставят. Грозна ли съм, щом нося очила. Означава ли провалът, че генерално нямам талант в нещо. Мога ли да споря с някого, без да се караме и да е неприятно. Как така хората говорят едни неща, а действията им издават други... Имах един приятел, с когото стояхме по 4-5 часа на входната врата вкъщи, за да си говорим. С една съученичка пък, като се разделяхме след училище, се оказваше, че сме прекарали по един, по два часа в разговори на изпроводяк. Изобщо, винаги съм се свързвала с хората през разговори. Ако не можем да разговаряме дълго и да е вълнуващо, трудно ми е да съм приятел с някого.

Кой беше любимият ви събеседник и защо?

Майка ми. Защото е като бамбуковите дървета - когато ги брулят бури и се удрят едно о друго, те всъщност пеят - издават много красив звук. Храня огромно възхищение към хората, които могат да минават през трудностите, пеейки.

Как трябва да започне един разговор с дете, за да продължи?

Обикновено си говорим по теми, които мен самата силно ме вълнуват: пътешествия, животни, изобретения, интересни идеи, които съм открила напоследък… Когато децата усетят, че се вълнуваш истински от нещо, то им става интересно - дори по принцип да не им е. Ако им говориш по някаква тема просто защото „е важна” или е модерно да се говори за нея, но ти самият нямаш истински ентусиазъм, не съм сигурна, че ще се получи хубав разговор.
Освен това често признавам неща, които не умея, не знам или са ми трудни. Поставям се в позицията на човек, който има нужда от децата, без да им го казва директно. Те, без изключение, се втурват да ми окажат помощ - съветват ме, дават идеи и по този начин хем се чувстват значими, хем аз разбирам неща за тях и те за мен.

Вие сте наблюдателен и сладкодумен пътешественик, за кое от посетените места бихте разказали на едно дете?

Неотдавна имах среща с второкласници, в която тъкмо това беше темата - как живеят децата по света. Разказвахме си за чудатите игри на инуитите; за камилските библиотеки в Монголия, където децата са бедни и нямат свои книги; за битките с хвърчила в Япония; за криминалните истории, разказани върху опаковки от прясно мляко в Норвегия; за състезанията по хвърляне на гумен ботуш и бране на боровинки във Финландия… Куп истински истории, които за нас звучат като небивалици, но в някои части от света са съвсем обичайни.

Думите имат ли ваканция и как се става пътешественик?

Думите крият коварна опасност. Когато човек е изкушен да се задълбочава и да пише, може лесно да изпадне в позицията на „разбирач на теория”, да се почувства доволно сведущ. Струва ми се опасно за самата мен да се чувствам умна и знаеща. Това ме дърпа назад, защото е някакво лукаво охолство. Имам жизнена нужда от челен сблъсък с непознати теми, хора и ситуации, които да ме оборват, да ми показват, че може и другояче, да рушат започналите да се втвърдяват представи. Затова пътувам - това е моят опит да се предпазя от самодоволно разпищолване в чувството, че нещата са ми ясни.

Кой чете стихотворенията ви за възрастни повече - децата или възрастните?

Това е любопитен въпрос, ще ми се да имах отговор. Както казваше един рисуван герой: “Тази Коледа ще подарявам прегръдка, защото тя няма размер и ще стане на всеки.” И аз така.

Ваканционните книжки са великолепна идея. С какво според вас, освен с добре разказани истории, трябва да е пълно детското лято?

С преживелици! Ободряващо е, когато в този взрян в телефона си свят, се случва нещо дейно и реално: разговор, случка, среща, ожулване в копривата...

Случвало ли ви се е да не намерите отговор на детски въпрос?

(Питанка е доста любознателно момче, чиито въпроси могат да изпотят и най-опитния възрастен.)

Най-редовно. Питали са ме: кога ще свърши светът; каква е микровселената на нещата; женят ли се мравките... Нямам ли отговор, импровизирам през смях - да се посмеете заедно рядко е разочароващо.

Кой е най-интересният разговор, който сте имала с дете?

Не мога да откроя един. Пък и те са интересни по различен начин. Наскоро един първолак обясни, че чашата била чирак на чайника. Никога не се бях замисляла за това! А напоследък 3-годишният племенник на приятеля ми ме нарича чичо Петя. Обажда се по телефона и вика: „Чичко-о-о Петя!“
Ужасно ми харесва как децата с един замах ме запращат в епицентъра на абсурда и изненадата.

Интервюто взе Янка Петкова
Фотограф: Евгений Милов, снимка Петя

Повече за конференцията можете да прочетете тук.



Препоръчваме ви още:

Как да съхраним спомените от детството 

По Монтесори у дома

Умните деца