Автор: Вяра Кирилова

Изпитан, вече и от мен, постулат гласи, че с деца на море почивката не е като с едно дете, а още по-малко без никакво. С деца на море може да е много повече НЕпочивка. Нещо като изморителен престой до морския бряг или случайно пребиваване в близост до плажна ивица. Не зная как е с другите семейства, но на зрялата част от нашето, ваканцията му се видя безкрайна. Още на третия ден, от планираните осем, бленувахме за сериозен отдих, далеч от пясък. Ако ви звучи познато, това е и вашата история. Ако се чудите за какво говоря, вероятно нямате деца, имате магически умения или стоите много над нещата. Или те се решават с помощник, тип „бавачка“ или с безплатния й еквивалент - баба. В интерес на истината и ние имаме, през повечето време, от последния вид, но за морето щедро му обяснихме, че може да планира, както реши, свободния си от нас период.

И така започна нашата първа ваканция в четворен формат. Бебето се роди миналата есен, голямото дете е вече почти на 4 и е добре осъзнато в постоянните си искания. Малкото особени претенции няма, стига двата източника на мляко да са на разположение. Дестинацията я избрахме без колебания – Гърция. Резервирах през популярен сайт в китно, вече проверено от най-близката ми приятелка, вилно селище. Очаквахме тишина и спокойствие, палми и плаж на някакви си 400 метра от вилата, в която ще отседнем. Според приложената карта това си беше смешно разстояние. Че аз до близкия ни парк ходя по-дълго.

Пътят се виеше покрай чудни гледки към тюркоазени води, децата спяха, малко ръмеше, но иначе всичко предвещаваше хубава ваканция. Джипиесът услужливо сочеше насам- натам. И бам – къщичка в полето. Ама много поле, без път, с прашна завеса зад гумите. Пасторал. И сред него се подаваме ние. Поле като поле, голяма работа. Вилата е хубава, хазяйката дотичва отнякъде, с езика на жестовете ни води на оглед, връчва ни ключа и изчезва бързо. Децата се разсънват, голямото вече е съзряло катерушките на двора и ги обхожда с алчен поглед.

С таткото, макар и изморени от пътя и разправията преди това „защо, по дяволите, си взела толкова багаж, къде ще го поберем“, поемаме дълбоко от морския въздух, лишен от дизеловите аромати и всякакви други софийски примеси. Без да се бавим, зарязваме набързо чантите, които все пак някак се събраха в колата, и поемаме за първа среща с морето. „Все направо и сте там“, упътва ни хазяйката. И направо, направо по прашния път, половин километър по-късно сме до брега. До брега, не до плажа. Плажът е близо, казваме си ние, ей сега ще изникнат чадърите и нашите приятели, пристигнали по-рано в съседна (според моите илюзорни представи) вила. Вървяхме, вървяхме с тази надежда и така незнамсиколко време. Едното дете си стоеше в количката, после се размрънка и повися достатъчно дълго в ръцете ми, докато отмалеят. Другото, на всяка крачка питаше кога ще стигнем, запазило инерцията от колата за често задаване на този въпрос. Стигнахме километър и нещо по-късно.

Голяма работа, повървели сме малко, какво се глезим. Не ни пречеше в този момент, но се сетихме, че не носим хавлии, мазила, топка, лопатки, надуваеми гумени пособия за вода, питейна такава и какво ли още не, побиращо се в поне две чанти. Освен това беше прохладна привечер, слънцето не жареше. „Ще се ходи с колата“, заключи тъжно таткото, предан на возилото до степен, в която чисти всяка размазала се мушица върху капака (да не разяде боята, какво знаете вие). Малко по малко започнаха да прехвърчат нервни искри между нас. Аз - предчувствайки как той ще мърмори, че колата тъне в прах и пясък, той – с усещането, че ще е точно така. И от следващия ден започна една нескончаема товаро-разтоварна дейност на автомобила. Накрая имахме чувството, че почивката е минала в пълнене и освобождаване на колата с количка, чанти, още чанти, помпа за надуваемите детски неща, самите деца и какво ли още не. И всичко това - за час-два на плажа.

Важното е, че децата са щастливи, че им харесва, повтарях си аз, докато перях като в древни времена, всяка вечер след полунощ, изцапаните бански и други дрехи, оказали се недостатъчни, въпреки едва затворения от текстил куфар. Всеки зноен следобед пък се отдавах на заслужено подреждане на сътворения хаос, миене на чиниите от закуската и обяда. "Поне не чистя и не мия пода ден през ден като у дома.", казвах си за утеха. То и хазяйката не го правеше. Някак не го сметна за необходимо нито веднъж. Но и това са бели кахъри. Както и че душът не работеше особено добре и бебето се дереше всеки път от честата самоволна смяна на гореща и студена вода. Аз все нещо не намирах из апартамента и се лутах напред-назад, като хрътка с главоболие. Сигурно и вие сте попадали в Бермудския триъгълник на местата, които не са "вкъщи". Но храната, в таверните наоколо, беше вкусна, природата – невероятна. Децата се радваха на хубавото място. Какво като заспивах скапана от умора.

Ще си кажете – идете на ол инклузив, може да не се оплаквате толкова. Отидохме. Но на планина. А това е една друга история, която приключи за половин ден, защото голямото дете вдигна много висока температура. Няма да я разказвам. Знаете как е...

Препоръчваме ви:

С деца в България - 2017 
С деца из Европа 
Багажът - драма в три действия