или забравеното изкуство на разговора с деца

Петя Кокудева е автор на книги за деца и пътешественик. Тя е един от лекторите на предстоящата Конференция на Институт Монтесори в България. Темата й „Пандата е черно-бяла, защото играе шах или забравеното изкуство на разговора с деца“ веднага отключи желанието ни да й зададем няколко „уточняващи“ въпроса.

Защо се включихте в конференцията на Институт Монтесори?

По мой си начин съм пристрастена към откривателството. Понякога се потискам, ако в деня си не съумея да науча нещо, което да ми разбуни главата и да ме накара после дълго да мисля за него. Затова приех поканата - струва ми се, че конференцията ще бъде просветляваща за мен.

Вашата тема е изкуството да се говори с децата. Какви разговори ви бяха интересни като дете?

Беше ми важно да разбера защо хората се карат. Нормално ли е приятелите да те изоставят. Грозна ли съм, щом нося очила. Означава ли провалът, че генерално нямам талант в нещо. Мога ли да споря с някого, без да се караме и да е неприятно. Как така хората говорят едни неща, а действията им издават други... Имах един приятел, с когото стояхме по 4-5 часа на входната врата вкъщи, за да си говорим. С една съученичка пък, като се разделяхме след училище, се оказваше, че сме прекарали по един, по два часа в разговори на изпроводяк. Изобщо, винаги съм се свързвала с хората през разговори. Ако не можем да разговаряме дълго и да е вълнуващо, трудно ми е да съм приятел с някого.

Кой беше любимият ви събеседник и защо?

Майка ми. Защото е като бамбуковите дървета - когато ги брулят бури и се удрят едно о друго, те всъщност пеят - издават много красив звук. Храня огромно възхищение към хората, които могат да минават през трудностите, пеейки.

Как трябва да започне един разговор с дете, за да продължи?

Обикновено си говорим по теми, които мен самата силно ме вълнуват: пътешествия, животни, изобретения, интересни идеи, които съм открила напоследък… Когато децата усетят, че се вълнуваш истински от нещо, то им става интересно - дори по принцип да не им е. Ако им говориш по някаква тема просто защото „е важна” или е модерно да се говори за нея, но ти самият нямаш истински ентусиазъм, не съм сигурна, че ще се получи хубав разговор.
Освен това често признавам неща, които не умея, не знам или са ми трудни. Поставям се в позицията на човек, който има нужда от децата, без да им го казва директно. Те, без изключение, се втурват да ми окажат помощ - съветват ме, дават идеи и по този начин хем се чувстват значими, хем аз разбирам неща за тях и те за мен.

Вие сте наблюдателен и сладкодумен пътешественик, за кое от посетените места бихте разказали на едно дете?

Неотдавна имах среща с второкласници, в която тъкмо това беше темата - как живеят децата по света. Разказвахме си за чудатите игри на инуитите; за камилските библиотеки в Монголия, където децата са бедни и нямат свои книги; за битките с хвърчила в Япония; за криминалните истории, разказани върху опаковки от прясно мляко в Норвегия; за състезанията по хвърляне на гумен ботуш и бране на боровинки във Финландия… Куп истински истории, които за нас звучат като небивалици, но в някои части от света са съвсем обичайни.

Думите имат ли ваканция и как се става пътешественик?

Думите крият коварна опасност. Когато човек е изкушен да се задълбочава и да пише, може лесно да изпадне в позицията на „разбирач на теория”, да се почувства доволно сведущ. Струва ми се опасно за самата мен да се чувствам умна и знаеща. Това ме дърпа назад, защото е някакво лукаво охолство. Имам жизнена нужда от челен сблъсък с непознати теми, хора и ситуации, които да ме оборват, да ми показват, че може и другояче, да рушат започналите да се втвърдяват представи. Затова пътувам - това е моят опит да се предпазя от самодоволно разпищолване в чувството, че нещата са ми ясни.

Кой чете стихотворенията ви за възрастни повече - децата или възрастните?

Това е любопитен въпрос, ще ми се да имах отговор. Както казваше един рисуван герой: “Тази Коледа ще подарявам прегръдка, защото тя няма размер и ще стане на всеки.” И аз така.

Ваканционните книжки са великолепна идея. С какво според вас, освен с добре разказани истории, трябва да е пълно детското лято?

С преживелици! Ободряващо е, когато в този взрян в телефона си свят, се случва нещо дейно и реално: разговор, случка, среща, ожулване в копривата...

Случвало ли ви се е да не намерите отговор на детски въпрос?

(Питанка е доста любознателно момче, чиито въпроси могат да изпотят и най-опитния възрастен.)

Най-редовно. Питали са ме: кога ще свърши светът; каква е микровселената на нещата; женят ли се мравките... Нямам ли отговор, импровизирам през смях - да се посмеете заедно рядко е разочароващо.

Кой е най-интересният разговор, който сте имала с дете?

Не мога да откроя един. Пък и те са интересни по различен начин. Наскоро един първолак обясни, че чашата била чирак на чайника. Никога не се бях замисляла за това! А напоследък 3-годишният племенник на приятеля ми ме нарича чичо Петя. Обажда се по телефона и вика: „Чичко-о-о Петя!“
Ужасно ми харесва как децата с един замах ме запращат в епицентъра на абсурда и изненадата.

Интервюто взе Янка Петкова
Фотограф: Евгений Милов, снимка Петя

Повече за конференцията можете да прочетете тук.



Препоръчваме ви още:

Как да съхраним спомените от детството 

По Монтесори у дома

Умните деца