Автор: Леда Аврамова

Не знаех какво количество глупости и обикновени простотии могат да се поместят на квадратен сантиметър, преди да започне така нареченият дебат „присъствено, дистанционно или хибридно“. Всякакво население, нестъпвало в училище, откакто не ходи на училище, се упражнява из мрежата на тема дали децата да ходят на училище. 

Ако сравните цялостната картинка с произведение на Брьогел, художникът ще ви се види като един мил и подреден човечец, изпълнен със светъл оптимизъм. Властимащите институции спретнаха междуведомствена комисия, която излезе с 31 страници насоки какво да правим. В 30 от тях са посочени здравни мерки, а за обучение и образование, по същество, има разписани само най-общи указания, по формата на препоръки. По телевизии се вихрят авторитетно и авторитарно всякакви форми на нещо, наречено „образователни експерти“, които всъщност коментират основно медицинска статистика. Те ни размахват пръст в назидателни обяснения как е решен проблемът (с безопасността) в Съединените щати, Конго Бразавил и други „бели държави“ с безупречно функциониращи системи за образование и здравеопазване, и питат защо досега не сме взели пример. Гражданското общество в лицето на родители със, както се оказа, средно две висши образования, моите уважения, отправи своите искания към държавата да им даде „право на избор да защитят своите семейства“, осигурявайки електронно учене на децата им. Каквото и да означава това. Тяхното желание, доколкото ми е известно, бе частично удовлетворено, с обещанието, че ще се сформира дистанционна форма към училища-центрове и деца и семейства, на които това е необходимо, ще могат да се възползват от услугите им. Не ми се влиза в размисъл за качеството на тези услуги. Лично аз познавам не повече от 5 (петима) колеги, чиято квалификация и капацитет позволяват да си вършат работата онлайн в същото отлично качество, в каквото я вършат и офлайн, и които имат готовност и желание да го правят. Дано стигнат за всичките „центрове“. 

Без маски и без прегръдки започва учебната година

Извън шума и извън фокуса на общественото внимание един реален проблем остана и стои – факт, за мен лично, особено притеснителен. И този проблем е: образованието на децата. Какво учат. Как учат. Защо го учат. Как да научат повече, и по-добре. Какво не знаят, как да им помогнем да го усвоят. От каква подкрепа, обучение, ресурси имат необходимост учителите. за да са адекватни на променените условия. Не знам дали сте забелязали, но за това вече никой не говори. Няма вече дискусии по обучителни цели и резултати, няма учебно съдържание, няма функционална неграмотност, няма PISA, няма ги дори щуротиите как не им трябвали на децата знания, а само умения. Учителите не мислят какво и как да кажат по време на час, а как да дишат, как да не им падне шлемът, дали ще им сработи микрофонът и дали ще им издържи интернетът. В темата Образование дебатите са как да сложим 6 чина в 2 квадратни метра, кой ще следи дали децата са с маски и как да не се срещат в междучасията. Не казвам, че мерките не са важни. Напротив, повече от важни са. Но тревожи ме фактът, че Темата Образование в широкото публично пространство се стопи. Изчезна. На практика – вече я няма. 

Преди време приятел ми звъни сутринта по телефона, пита – какво правиш. Отивам към Орландовци, казвам. (Тогава там работех.) Е, всички сме натам, мъдро заключи той. Вярно е, всички сме натам. Ама има значение и как ще минем по пътя… все още има значение… нали?

И още нещо, малко встрани, но всъщност – в допълнение, защото, доказано е, обучението е преди всичко емоционално взаимодействие, а ученето има своите психологически аспекти. След като вчера преживях театрално представление в стерилна обстановка и сред дезинфекцирана и обезопасена публика, днес ме достига информация, че се забранява учителите да прегръщат децата, както и въобще да ги доближават. С това нареждане ми отнемат основен инструмент в учебно-възпитателната дейност. Не драматизирам, просто казвам, при това съм напълно сериозна. 

Нямам претенции да разбирам от вируси. Не протестирам срещу т.нар. "мерки". Нося си маската и си мия ръцете най-редовно. Ще бъда с шлем, копие и рицарски доспехи в класната стая, ОК. Ще спазвам всич-ко. 

Само някак, струва ми се, цялата политика, която се провежда, с всичкото разстояние, изолиране, затваряне, цели да ни дехуманизира. Да ни накара не просто да отбягваме всичко човешко, а и да се страхуваме от него. Сигурна съм, че всеки непрегръщан възрастен е по-уязвим. Вярвам, че всяко непрегръщано дете научава по-малко. И честно казано, иде ми да се заразя нарочно, да си излежа присъдата и да мога после отново да работя и да живея като човек. Ако е възможно.

Още по темата:

Живеем в по-страшна криза от COVID-19

Учебната година започва присъствено. Това обявиха последно от МОН. Междувременно страната ни отбеляза рекорден брой от 18 починали от коронавирус за денонощие, на възраст между 49 и 88 години. 

Учени обявиха наскоро, че  децата са с голям вирусен товар (количество на вируса в кръвта), което означава, че са много заразни, независимо дали са се разболели, или не. Световната здравна организация препоръча децата над 12 години да носят маски, също както възрастните. За по-малките, между 6 и 11 години, препоръката е маски да се носят само при преценен риск.

На този фон родители и учители пуснаха петиции, с която настояват да се предостави избор на учителите, които по здравословни причини искат да преподават онлайн или деца, чиито родители не искат да ги пускат в клас, да минат изцяло на онлайн обучение. Междувременно във фб група стотици родители обсъждат и друга петиция, в която настояват да не се прилагат абсолютно никакви мерки в училищата. 

Какво мислят учителите?

Резултати от публикувана днес анкета сочат, че 82% от учителите искат да се провежда редовен учебен процес, 13% са за обучение в електронна среда, а 6% са посочили хибридно обучение. 55% са категорично несъгласни с хибридно обучение, за 36% то би било много трудно. 81% от учителите не приемат родителите да имат избор как да учи детето им, само 15% смятат, че това е демократично.

Ето какви ще са мерките в училище:

• Маските не са задължителни в час

• Дезинфектанти в класните стаи

• Сапун и топла вода в тоалетните

• Спазване на дистанция – поне на една ръка разстояние

• Ограничаване на контактите между отделните класове

• Прегръдките са забранени

• Учениците влизат през различни входове

• Спортът е на открито

• Учениците могат да се хранят на чиновете си, за да няма струпване в лавки и столове, но без да се черпят взаимно.

• Училищните автобуси трябва да се дезинфекцират преди всяко качване и след всяко слизане на ученици.

• Маските в училищните автобуси са задължителни.

Учителите сами решават дали да носят маски и шлемове. Те ще преподават от катедрата и няма да влизат в близък контакт с учениците.

 Деца със здравословни проблеми:

• Задължително носят маски

• Преминават на дистанционна или индивидуална форма на обучение, когато здравословните проблеми са удостоверени в личната здравна профилактична карта.

 Източници: WHO, OFFNews, Nova tv, 24 часа

Още по темата:

Живеем в още по-страшна криза от COVID-19

Всички сме били свидетели на такива тъжни гледки. Те са ни разплаквали и огорчавали. Чувствали сме се виновни, че дори да сме помогнали, не е било достатъчно. И след това животът е продължил хода си. 

Димитър Димитров обаче не е оставил тази гледка просто така да премине през живота му. Избрал е да не бъде безучастен. Избрал е да направи добро. Ето неговия разказ, който споделям от фб профила му с негово съгласие:

Възрастната жена с треперещи ръце събра един лев на стотинки, срещу които получи буквално три картофа. Картофите, както повечето продукти, си ги произвеждам, не ги купувам и не се бях интересувал от цената им, но тази цена ме възмути. Аз приемам въпроса с продоволствената сигурност на семейството си и служителите си много сериозно и ние винаги разполагаме с достатъчни запаси, а също така произвеждаме селскостопанска продукция. По тази причина през тази година засадихме 34 декара с картофи и очакваме добив от над 120 тона. Служителите ми, общо 60 човека, както и техните семейства обаче не биха могли да усвоят дори една пета от това и се очертава да имаме излишък.

 

Затова реших следното:

 

1. Наехме сергия на пазар "Иван Вазов".

2. Закупихме необходимите фискални устройства.

3. Предлагам работа (лятна бригада) за четирима студенти както следва:

3.1. Двама човека за прибиране на реколта в село Еремия, област Кюстендил, за срок от един месец при начална заплата от 1500 лева бруто на човек, с осигурен подслон или ежедневен транспорт от и до София.

3.2. Двама човека за продавачи на сергия (на смени) на пазар "Иван Вазов" през следващите два месеца, с начална заплата от 800 лева + 10% от оборота.

 

Кандидатите за тази длъжност да не се притесняват от ниската начална заплата, защото ще продадат сто тона картофи, много домати, краставици, чушки и какво ли не. А цените на тяхната сергия ще бъдат най-атрактивните на този пазар.

 

Винаги съм бил притеснен от политиката на държавата България по отношение на толкова важен за националната ни сигурност сектор като селското стопанство. Сегашната система не се интересува от крайния резултат, а от засетите площи. И има всякакви безумни програми. Млад земеделец получава едни пет хиляди евро, за да засади три декара с тикви, като тези тикви изобщо не се събират. А после тиквите на пазара, а и не само те, ни излизат скъпо и прескъпо. В резултат на такива безумия ние зависим от вноса на плодове и зеленчуци.

 

Авторката на тази история пожела да остане анонимна. Ако вие или ваш близък се припознае в този разказ, незабавно предприемете мерки. Не се оставяйте на мрака. 

Прозорците на междуетажните площадки светнаха в сумрака и се превърнаха в бляскава броеница. Протягаше се нагоре и нагоре, от първия до последния - 23-ти етаж. Водеше отвесно право към небето. После изведнъж секваше, сякаш прерязана. Ако се взираше в нея продължително, очите й се замъгляваха, светлинките почваха да трепкат, броеницата заприличваше на гърчеща се гъсеница, който някой беше разсякъл. Л. седеше свита в тревата между блоковете, опряла гръб на една крива вишна. Кората на дървото беше топла, напечена от слънцето, което за първи път това лято се беше задържало през целия ден. Не беше успяло обаче да изсуши земята и изпод тревата наоколо се излъчваше миризма на влага, пръст и мокри листа. Наоколо започваха да се чуват вечерните шумове на семействата, прибрали се вкъщи след работа.

От отворените прозорци долитаха детски караници, мъжко боботене, женски смях, всичко това на фона на работещите телевизори и тракане на чинии. Из въздуха се носеха летни ухания - на пържени чушки, на печена риба, на препечен хляб и мастика. Някъде отдалеч се долавяше аромата на цъфналата липа. Знаеше къде е дървото - всички от блока се оплакваха, че колите им се покривали от липов прах и трябвало да ги чистят по-старателно. Всички тези миризми дразнеха носа й, предизвикваха позиви за повръщане. Проблемът беше, че или не ги забелязваше, или я караха да й се повръща. Имаше време, в което обичаше до опиянение точно тези минути на късния следобед и ранната вечер - когато въздухът имаше цвят, когато усещаш всичко около теб с кристална детайлност - цветове, звуци, картини, хора. Усещаше се жива, сетивата й бяха отпушени и поглъщаха  света около нея с истинска наслада. Тогава носеше и цветни летни рокли, които се въртяха около глезените й, галеха коленете, носеха прохлада на раменете й. Обичаше да вижда как лакираните нокти се подаваха и бързо се скриваха изпод роклята, докато крачеше, не! - докато почти летеше нанякъде, а също и да усеща с носа си аромата на цветния си парфюм, който ненатрапчиво се носеше около нея. 

Всичко това беше. Имаше го, обичаше го. Липсваше й. Сега миризмите я дразнеха. Ноктите й отдавна бяха с олющен лак, който нямаше желание да изчисти и смени. Намъкваше дънки и тениска, която дори не беше изгладена, отдолу слагаше кой да е сутиен и то само защото без сутиен не можеше да си позволи да излезе. Ако изобщо излезеше, защото не беше изключено да остане цял ден в леглото и да гледа безразлично петната от размазани комари по тавана. Навън крачеше вяло и дори не усещаше дали е топло или студено, сякаш кожата й не реагираше на температурата. 

Гъсеницата умря. Броеницата пръсна зърната си. Светлините на площадките угаснаха, но наоколо се появяваха все повече светещи прозорци. Л. седеше в същата поза, и се чудеше след колко време ще светне пак пътечката към небето. Знаеше със сигурност колко дълго време ще свети - точно 316 секунди. Беше я наблюдавала години и години наред. Не можеше да си обясни кой беше изчислил това абсурдно времетраене на осветлението в блока, но явно толкова беше необходимо, за да стигнеш от първия до последния етаж с асансьора, без мракът да те сграбчи за краката и гърлото. Тя нямаше против мракът да я обгърне. Даже него чакаше. Чакаше да се стъмни напълно и гъсеницата да светва по-рядко. Познаваше навиците на голяма част от обитателите на околните блокове - кой кога се прибира, кой обича да кани гости, кой държи коледната си украса до април. Имаше обаче една голяма група хора, зад чиито прозорци тя не знаеше какво се случва. Те й бяха интересни и често прекарваше вечерите си точно така - седейки с гръб, опрян на вишната и представяйки си живота им зад прозорците. Измисляше различни истории. Дори може би трябваше да ги записва, понякога й звучаха интересно. Това се случваше по някое време всяка година - да не е в състояние да облече роклите, да носи косата си овъртяна в първия попаднал й ластик, да мрази миризмите. И да зяпа безучастно блоковете наоколо. Обикновено това състояние преминаваше за 2-3 седмици, помагаше й много сън, а понякога и малко вълшебни таблетки. Тази година беше различно. Беше така вече от няколко месеца. Нищо не помогна. Нито хапчетата, нито няколкото опита да започне да спортува, нито по-дългата почивка. Ставаше все по-зле и по-зле. Не виждаше решение от никъде. Първо не можеше да го намери, после вече нямаше желание и да го търси. 

Когато депресията седи до теб

289, 290, 291...още малко и светлините ще загаснат пак. Реши да изчака още 3 пъти да светне и угасне. Още трима ще се приберат до вкъщи. Три врати ще се отворят, три врати ще хлопнат. Нейната също. 

Веднъж се беше разхождала дълго около входа на блока, докато най-сетне се появи един мъж, който отключи и влезе във входа. Тя се възползва от отворената врата и влезе след него. Имаше си задача - да разбере как се стига до покрива. Също и да помисли как може да влезе и друг път в блока. 

300, 301, 302....още малко до 316. Като угасне и този път, ще остане само още един. Ако трябваше да е честна със себе си, отдавна трябваше да го направи. Ясно беше, че няма как да се живее дълго в такова неразбирателство със себе си и със света. Всъщност тя изпитваше неописуем страх от високото. А беше толкова естествено за нея да избере точно оттам да сложи точката. Нейният блок беше твърде нисък. Но този отсреща - 23-етажният беше идеален. Най-сетне щеше да прояви смелост в нещо в този живот. 

162, 163, 164.... Последният път. После тръгва. Когато угасне, става и тръгва. Влиза в блока, ако има късмет, качва се до последния етаж. Ако осветлението не е изгаснало, го изчаква да угасне. Иска да е тъмно. Не иска да освети последните мигове. Нека е тъмно, както е в главата ѝ напоследък. 

242, 243, 244.... Топъл летен вятър повя откъм липата. Някъде изскърцаха спирачки. В далечината небето се озари от фойерверки...е, да, все някой някъде имаше повод да празнува. Някъде от терасите над нея закапа вода - някоя съседка поливаше мушкатите. Още повече усети миризмата на влажната пръст наоколо. 

300, 301, 302...още малко. После? После какво? Можеше ли да се отлепи от топлата кора на дървото? Можеше ли да прекоси това пространство между блоковете? А дали вкъщи остави всичко подредено и надписано, така че да улесни домашните си? 

311,312, 313.... Спомни си, че веднъж когато беше малка, вървеше зад един дядо с бастун. И той бръкна в джоба си, за да извади носната си кърпа, а после уж отново я пъхна в джоба, но тя всъщност падна на земята. Л. видя много добре това, помисли си, че вероятно дядото у дома ще разбере, че е изгубил кърпата си. Може би дори бабата, с която живее, ще му се сърди и ще го гълчи, че все губи нещо. Всичко това се стрелкаше в главата на Л., докато наблюдаваше носната кърпа на земята, кацнала като самотно птиче до ръба на тротоара. И въпреки че знаеше, че трябва да вдигне кърпата и да догони дядото, за да му я даде, нещо я спираше да го направи. Така си и остана - безучастен свидетел на тази дребна загуба. После у дома плака - за дядото, за кърпата, за бабата, заради това, че нищо не направи. 

320, 321, 322....нещо й се сви в сърцето...Дали някой съсед не я наблюдава и не подозира какво е намислила? Както седи в мрака, в тишината, потънала в собственото си самосъжаление? И да си мисли, как трябва да изтича и да й каже нещо топло, човешко, нещо...абе нещо ей такова нищо незначещо, но дошло от света на истински живите хора? Дали не я гледа като паднала от джоба кърпа, чието място обаче не е на земята, а скътана в някой джоб, в нечии шепи, до нечие сърце?

400, 401, 402... ама какво става тук? Гъсеницата свети ли, свети...Твърде дълго остана, никога не е светила толкова секунди. Дали пък не е знак, че всяко нещо може да бъде по-кратко или по-дълго от обикновено? 

Л. се надигна от земята, разтъпка на място схванатите си крака и потегли към блока отсреща. Докато вървеше натам, гъсеницата угасна. Секна светлата пътечка към небето. Сега само оставаше да успее да се вмъкне след някого във входа на блока...

Прочетохте ли:

Депресията не е дупка, а връх

Родителите сами ще преценяват дали ще пуснат децата си в ясла или детска градина от 15 септември. На тези, които останат вкъщи, отсъствия няма да се пишат, съобщи директорът на Дирекция „Образование“ в Столичната община Мария Минчева.

Друго нововъведение е, че децата, които се завръщат в градините и яслите след ваканция, не е необходимо да носят медицински документи. Те ще са необходими единствено за децата, които за първи път ще влязат в детска градина или ясла. 

От родителите, които са преценили, че детето ще възстанови посещението си на детска градина/ясла, се очаква:

-  най-късно два работни дни преди планираното посещение да уведомят директора за датата, на която детето ще започне да посещава детска градина/ясла, за периода (седмица/месец) на планираното посещение и за продължителността на дневния му престой; 

- да декларират обстоятелството, че не им е известно детето да е било в контакт със заразноболни и нямат признаци на болест през последните 14 дни. В декларацията родителите посочват, че са запознати и солидарно отговорни за спазването на правилата на работа на детската градина/ясла;

- да не използват градски транспорт за придвижване до детската градина/ясла и обратно винаги, когато това е възможно;

- да водят детето си на детска градина/ясла и да го вземат при стриктно спазване на графика/реда, за да се предотврати струпване, като изчакат на нужното разстояние;

- да се запознаят с предоставените им от детската градина/ясла полезни препоръки и да подкрепят усилията на институцията за спазване на правила, хигиена и психично здраве по време на реадаптацията на детето им;

- да измерват всяка сутрин температурата на децата си и да не ги водят на детска градина/ясла, когато забележат признаци на заболяване и/или измерят температура по-висока от 37,3 градуса;

- да организират незабавното вземане на детето в случаите, когато бъдат уведомени от медицинското лице в детската градина/ясла, че то проявява признаци на заболяване;

- да придружават детето само до мястото за прием, без да влизат в сградата на детската градина/ясла, освен ако не бъдат помолени за това, но в тези случай стриктно спазват изискванията за хигиена на ръцете, дихателен етикет и физическа дистанция;

- да осигурят плик, в който детето да поставя обувките, с които то пристига в детската градина/ясла (след събуване на обувките детето или приемащия го в детската градина/ясла възрастен поставя обувките в плика, след което детето обува пантофи, които са предварително почистени вкъщи);

- да осигурят поне два броя маски, в случай че носенето на маска е по препоръка на лекуващия/личния лекар на детето.

Безопасно ли е децата да се върнат в училище по време на пандемия

 Влизането в детската градина/ясла ще се извършва според оповестените противоепидемични мерки:

- предварително оповестен график/ред, при необходимост и в по-дълъг интервал от време, а ако климатичните условия го позволяват – на двора или на специално обособено пространство, осигуряващо отстояние на най-малко 2 м между семействата

- не се допуска влизането на придружителите на децата в сградата на детската градина/ясла.

- ще бъдат отворени всички възможни входове на детската градина/ясла, което ще гарантира физическата дистанция между децата от отделните групи.

- приемът в детската градина/ясла се извършва от медицинско или друго упълномощено от директора лице при използване на необходимите индивидуални предпазни средства – маска/шлем и ръкавици, като в случай на констатиране на признаци на заболяване на детето може да бъде отказано приемане.

- от момента на влизане на детето в сградата на детската градина/ясла от него не се изисква използване на предпазна маска, освен ако на дете със СОП и/или с хронично заболяване това не е изрично препоръчано от личния му лекар.

- при предаване и взимане на децата, родителите няма да бъдат допускани в сградите на детската градина.

- децата прекарват възможно повече време навън, при възможност, храненето на децата също се организира и осъществява на открито.

 Всички останали мерки са подробно описани тук.

10 000 деца чакат за място в детска градина в София. След първото класиране, което ще се проведе на 29 август, се очаква да бъдат обявени около 3000 нови свободни места. Районите, в които има най-голям недостиг на места са:  "Триадица", "Лозенец", "Красно село" и "Витоша". Липсата на места е предимно за деца в яслена възраст.

Източници: БГНЕС, Информационен портал 

Още по темата:

За правото на избор при пандемия

Автор: Ния Йотова

Искам да споделя колко е важно да казваме нещата на децата си с истинските им имена. Особено когато става дума за секса. Ще си спестите много унизителни моменти. А на децата си ще спестите доста чудене и объркване. Казвам това, защото го научих по най-трудния начин - от личен опит.

Моите родители са били нудисти, тоест, по-правилно е да кажа бяха нудисти, тъй като отчетливо се сещам за първият си нуди плаж, когато бях на три. Още помня момента, в който аз тригодишна открих основата причина за това, защо баща ми е различен от нас с майка ми. То и с майка ми не бяхме много еднакви (тогава още възрастните не са си обезкосмявали интимните части), но въпреки че и двамата ми изглеждаха като рунтави чудовищни Йети-та, някак си тя ми се виждаше една идея по-приемлива от него. Странното е, че от всички хора на нуди плажа съм запомнила само родителите ми, никой друг не е оставил отпечатък в паметта ми.

Също така, няколко години след това се опитаха да ме убедят, че сексът не е нещо срамно. Разбрах го от първа ръка, като станах през нощта да си издухам носа и  успях да се натъкна на нашите, които точно това и правеха. Само дето си изглеждаше бая срамно, както за мама, така и за татко ми. Като се връщах в моята стая, се чудех на чие място от двамата би ме било повече срам пред детето ми. Очаквах на другия ден да съм обсипана от подаръци от гузните си родители.

В шокиращата светлина на новия ден обаче се оказа, че нито един от тях не го е било срам. Напротив - беше ми обяснено, че сексът не било нещо срамно, а напротив - било нещо красиво.

Красиво??? Тия двамата си мислеха, че докато го правеха изглеждаха красиво? Боже, какво самочувствие имаха тези хора!

Мъжът ми, от своя страна, е възпитан в консервативно семейство, уважаващо традициите. Предполагам, че там думата секс никога не е изговаряна на глас.

Това породи първия от многото ни сблъсъци по отношение на това как възпитаваме децата по отношение на секса.

Мъжът ми настояваше до край да отстояваме теорията за щъркелите или пчеличките. Аз исках да кажем истината, нали няма нищо срамно в акта на любовта. Ето, моите родители даже едно време настояваха, че е красив.

След редица скандали, в които мъжът ми ме обвиняваше в това, че съм хипи, нудистка и безсрамница, а аз него – в това, че е ограничен кон с капаци, който не може да вижда по-далече от закостенялата си муцуна, дадохме на Валентин - големия ни син -  следното анемично обяснение, което беше краен компромис за принципите и на двете родителски страни.

Сексът е когато момче и момиче си легнат  в леглото, прегърнат се и се целунат.

Валентин изглеждаше слабо заинтересован от въпроса за секса въобще. Каза "ок", вяло повдигна рамене в смисъл „поредната безсмислена информация от безсмисления живот на родителите ми“ и продължи да си прави видеа за канала си в YouTube.

Семето на Знанието явно обаче, е покълвало бавно в главата му, защото след няколко дни, когато една неделя бяхме на гости на моите  родители, той намери за благоразумно да сподели с тях:

- А мама прави секс всяка вечер и с тати, и с Николай.

Николай е другият ни син, по-малкият брат на Валентин.

Родителите ми мълчаха. Шокът от чутото накара баща ми да забрави да си всмукне от цигарата. Това беше първия път в съзнателния ми живот, в който го виждах да пропусне смукване, когато вдишва въздух. По принцип всеки негов прием на кислород беше гарниран с никотин. Пропуснато смукване от цигарата, преведено на пушаческия език на тялото му, представляваше пропуснат удар на сърцето.

Мъжът ми ме гледаше зверски. Безмълвно ми пращаше сигнали с очи, които аз разчетох безпогрешно. Те ми казваха: "Защо аз, изрядният гражданин,  подреденият човек, потомъкът на почтен род, който държи на традициите и на това семейството да сяда на масата вечер заедно, трябваше да се запозная с теб? Ти развратнице, ти - потомък на нудисти, (не само сте нудисти, но и още по-лошо - вечеряте по различно време и не сядате заедно на масата), с какво АЗ заслужих да се обвържа с ТЕБ? Каква тежка карма изплащам в този живот? "

Аз самата съм дотам шокирана от разказа на Валентин за собственото ми поведение, че още не мога да смогна да издам звук в своя защита и дори съм склонна да се съглася с мъжа ми.

То бива, бива, бива – дори си помислих за една част от секундата, в тон с надигащото се всеобщо възмущение - ама това моето на нищо не прилича!!!

Как да правим секс по време на карантина

Само Николайчо, миличкият, като един остров на спокойствието, ритмично си сърба от супичката с едната ръка, а с другата скролва някакви видеа в TikTok.

Валентин някак си вижда, че разказът му далеч не се приема толкова добре, колкото той е очаквал и затова решава да покаже на баба си и дядо си, че все пак в това семейство има и един неопетнен юноша, който не се поддава на инсинуациите на майка си - самият той.

- Иска и с мен да прави, обаче само аз от цялото семейство ѝ се опъвам и с мен -  Валентин добива мъченическо изражение - мама прави секс насила.

Въпреки че и до днес в мен къкри желанието да  го върна на родителите си, както за нуди-плажовете, така и за красивите секс сцени, на които ставах неволен свидетел в тийнейджърските си години, все пак това надхвърляше в пъти жестокостта на отмъщението, което заслужаваха.

Майка ми едно време може да е вилнеела гола и без кола маска на триъгълника по нуди плажовете покрай Созопол, но откакто стана баба, се промени. Стана домакиня с консервативни разбирания за живота. Обожаваше да ме занимава с подробности от рода на това, че Валентинчо обичал пилешката си супа без застройка. А за миналата Коледа ми подари ТЕНДЖЕРА. Мислила, милата, мислила, и решила, че една тенджерка най-щяла да ме зарадва. Поредното доказателство, че човек погрешно смята собствените си приоритети за приоритети и на всички други.

Не можех да й причиня подобни абсурдните твърдения на Валентин, които отгоре на всичко, както се сещате сами, нямаха абсолютно нищо общо с истината. (освен частта с мъжа ми).

Баща ми вече почти минута не беше дърпал от цигарата си, която догаряше и пепелта ѝ безпомощно падаше върху покривката. Трябваше да се намеся бързо, доказвайки невинността си, иначе този човек скоро щеше да си умре от никотинов недостиг.

- Валентине!!! – най-накрая успях да проговоря - Какви глупости говориш на баба си и дядо си??? Кога съм правила секс с брат ти????? Кога съм искала да правя секс с теб насила??

Валентин непоклатимо отстоява позицията си.

- Всяка вечер! – Той ме гледа искрено с големите си искрящи светлокафяви очи, обрамчени с гъсти мигли - Като си лягаме с Николай вечер, ти идваш да ни пожелаеш "Лека Нощ" и ни прегръщаш, и ни целуваш като сме си легнали. И тати отделно го целуваш за "Лека нощ".

- Е, и??? - сега се сещам, че от месец насам (после включих, че явно откакто се запозна с родителската версия на "какво означава думата секс"), Валентин започва да търчи като опарен из къщата всеки път като се опитам да го целуна за "Лека нощ" като си легне. Налага ми се да го поваля на някое легло и с лакти и колене да го прикова на леглото, докато го нацелувам хубаво, докато той се отбранява и бърше гнусливо следите от моите целувки от бузите си.

- Нали с тати ми обяснихте, че "секс" означава "когато момче и момиче си легнат  в леглото, прегърнат се и се целунат"!!! Ти си момиче, ние сме момчета! Само ни изчакваш да си легнем в леглата и веднага идваш да ни целуваш за „лека нощ“ и да ни прегръщаш.

Скоро след това Вальо разбра в час по биология в училище какво е наистина секс. По време на вечеря сподели, че вече знае какво е това и то е много по-гадно, отколкото си го е представял.

Николай попита какво точно е това, и брат му му каза „Вярвай ми, рано ти е да знаеш. Ще ти кажа, но първо искам да си изживееш спокойно детството“.

Още от Ния Йотова:

Обичам те > ∞

Автор: Галина Тимова

Живеем в криза на човешките отношения, която много по-болезнено ни убива. Живеем в криза на самозабравата и негативизма, пропускайки, че сме малка частичка от едно голямо общество. Днес министърът разясни много детайли по старта на учебната година. И всички виртуални общества заклокочиха, подпалени от огъня на дежурното „НЕ“, което вече се явява част от ДНК-то на мнозинството. Живеем в необикновени времена, причинени от един вирус, който преобърна обществения порядък изведнъж. И докато ние бяхме някак пощадени, други държави погребаха десетки хиляди. Живеем в неизвестност и с незнание какво ни очаква утре, другата седмица, след два месеца, след година.

За една немалка част от обществото ни „вирусът съществува само в телевизора“, за други е „Хич не ми пука, сигурно съм го изкарАл лани“, познавам и лекари, които говорят с нескрит ужас за личните им „срещи“ с това ново заболяване, което убива безпощадно слабите, но и силните. За капак на всичко сме в тежка политическа криза, в която всички палячовци говорят за кокала и нито един не обели дума за над 1 милион деца, не направи крачка в страни от собственото си его, в името на стотици хиляди ученици и десетки хиляди учители, които ще стартират един социален експеримент, наречен „Учебната 2020-2021 година“. Мда, децата не са гласоподаватели.

През последните седмици чета в интернет споделените стратегии за стартиране на учебните години по различни точки на планетата. Чета, сравнявам, водя си записки за добри идеи и мислено се пренасям месец-два напред. Рамките с мерки са доста близки, имат малки разминавания. Тук-там, където има отлично финансиране, се виждат и доста смели идеи. И това е съвсем нормално, защото март месец бе рязката граница, която заключи в миналото ни „доброто старо време“. И ни захвърли в неизвестното, където можем да се справим само, ако сме заедно, ако сме истинската сговорна дружина от приказките. Уви, не сме. „Тези луди ли са всяко междучасие да си говорим за КОВИД?“ го пише учител, очевидно не разбрал още, че пандемията може да бъде овладяна с промяна в мисленето ни, промяна в навиците ни, промяна в ежедневието ни. Да, няма да сме луди и ще говорим поне по веднъж на ден, защото за твърде много хора все още „Вирус нЕма“ и със своята безотговорност вирусът ще стигне до онези, за които може би ще е фатален.

Смелостта и криворазбраното чувство на недосегаемост в идните дни повече ще отива на тримата герои на Доньо Донев, отколкото на Крали Марко. А училището се очаква да стане център на промяната. Да говорим достатъчно често с деца и родители. Да обясняваме, че ако искаме по-дълго да учим в класните стаи, всички трябва да се откажем от удоволствията на случайните събирания с много хора. Да говорим за онези правила, които могат да ни помогнат на всички да ограничим разпространението на заразата. Нямаме кампании по масовите медии за „физическа дистанция“, „дистанция от 1,5-2 м“, „лични предпазни средства“ и др. Все още не мога да си отговоря защо е тази безотговорност, но знам, че от 15 септември отговорността за живота и здравето на децата и учениците ще бъде и наша.

И ако държавата пак нещо пропуска да свърши, то ние, учителите, можем да го променим. Можем, само, ако думата „будител“ се носи в сърцето всеки ден и ни ръководи в делата, а не я възприемаме като обикновен есенен празник. За първи път можем да сътворим истинска общност с родителите, защото мисията за добро образование е леко изместена от мисията заедно да оцелеем. Идва уникалният момент, когато ако реплики от рода „Искам си правото на избор за дистанционно образование!“ не срещнат разбирането от учителите, ще си останат голи искания, защото точно от педагога се очаква да свърши исканата работа.

Учебната година започна присъствено

Идва уникалният момент, когато ще молим родителите да не водят децата си на масови мероприятия, да ограничат срещите, за да продължим присъственото обучение за по-дълго. И, ако родителите не ни разберат и не приемат посланията ни, всички много бързо ще се върнем затворени по домовете си и повторно ще преживеем бремето на тежката изолация. Същото важи и за нашата глухота и твърдоглавост. Тази година ще сме по-зависими един от друг, от общото съзнание и единомислие, за да оцелеем и да не допуснем вирусът да провали животите ни, а после и всичко останало.

Междувременно заваля дъждът на критиките и плювните как „Нищо не измислиха тези! Къде спаха?“. Никой не е спал… Едни от първите смислени и адекватни мерки за начало на новата учебна година започнаха да се споделят към края на юли. Всичко, написано по-рано, касае повече анализи на периода на изолацията. Мерки и подобрения се пишат и сега. И не, не говоря за България. Говоря за държавите по целия свят. Кризата е непредвидима, нова и всички опити да я сложиш в „релси“ месеци по-рано граничат с фантасмагорично словоблудство с цел имитиране на дейност. Не знам защо продължава да има хора, които се чудят защо през юни и юли някой не е писал правила. Вие чели ли сте през юни прогнози за септември? Няма експерт, който да ги напише, търсете ясновидци и пророци. Това, което днес представи министърът е същото, което се апробира в момента навсякъде, където има учебен процес или съвсем скоро ще започне. 

Удивителното е, че у нас партията на „НЕдоволните от всичко и от всеки, без значение защо“ се изпълни с учители, които се вижда, че не са прочели и ред по темата. Хората, които обществото приема с огромна надежда, че ще изучат следващите поколения и ще ги направят достойни граждани, днес масово показаха, че тези надежди са малко напразни. Защо ли? Живеем в криза и не критиката, омразата, разделението и разединението ще ни спасят. Напротив, влачат ни към дъното. Защото в критиката ни има жлъч и нищо градивно като предложение. Всъщност, качествени предложения се намират трудно в неизвестността, в която живеем. А само у нас всичко започва и свършва със зелената храчка, залепена като коментар под нечия публикация, изпълнена с „Абе, тия не са у ред!“ . Това не го срещнах в нито един друг форум, сайт, професионална общност. Дано преминем успешно през този етап и осъзнаем приоритетите си. Дано успеем да обърнем омразата в нещо конструктивно, за да оцелеем през календарните 2020 и 2021 и да отбележим като успешна учебната година. Дано осъзнаем, че сме всички заедно в една лодка, а ни очаква буря, с която ще се справим само в задружност.

Още по темата:

Фалшиви новини и COVID-19