Автор: Светла Чимчимова

Когато бях седемгодишна се сдобих с гастрит. Още си го имам, той е верен любим. Белязал е цялото ми детство с тежки и болезнени кризи. Спала съм по болници, за да отвори рентгенът, вливали са ми системи и съм лочила глюкоза, в борба с обезводняването. Изпила съм тонове алмагел, литри зехтин на гладно и повече бариева каша, от което и да е човешко същество. Всички мои значими мигове са белязани от гастрита. Първият ми учебен ден, първият ми лагер, първата ми олимпиада, първата ми ученическа любов. Тогавашната медицина не можеше да направи много по въпроса, освен да подвърже медицинския ми картон в червено, да ми направи толкова рентгенови снимки, че да почна да светя в тъмното, и да каже на майка ми - нещо, което тя отдавна знаеше.
"Има гастрит детето, другарко, на нервна почва е, много е чувствителна, внимавайте с нея и следете какво яде". Голямо следене падаше, да ви кажа, ама и голямо внимаване. И никой, никога не си позволи да ми каже ,,вземи се стегни, как ще му се дадеш на тоя стомах". Общо взето и най-коравите хора омекваха, когато ме видеха бледа, изпита и обезводнена от ужасната болка и непрестанното повръщане. Съчувствието беше повсеместно, въпреки че никой друг нямаше гастрит и не изпитваше същото като мен.

Когато станах на четиридесет и пет, се сдобих с депресия. В началото не я разпознах, то никой не знае какво е депресията, преди да я срещне. Освен лекарите де. Та аз хич не разбрах какво ми идва до главата. Викам си ,,изморена съм, тъжна, имам криза на средната възраст, сигурно влизам в критическа, отношенията ми с близки и любими ме напрягат" и зачаках да ми мине. Не ми минаваше няколко месеца, работата стана много зле и аз отидох при моята лична лекарка, която освен изключителен лекар, невероятен диагностик е и най-добрият човек, когото познавам. Тя ме надуши безпогрешно и настоя да се консултирам с психиатър. Тука ще прескоча известно ходене по мъките и неглижирането на проблема от моя страна и ще кажа, че след два неуспешни опита се сдобих с отличен психиатър и нещата малко от малко влязоха в поносимост. В повечето случаи поне. Диагнозата беше депресия. Суицидна. Нито съм се срамувала от това, нито съм я вяла като знаме. Най-чинно съм предупреждавала хората, че имам такова заболяване, да не ми вързват карез, ако могат, а и да ми спестяват туй - онуй, ако не е супер спешно. Даже много често съм се шегувала с депресията, с това че съм луда, с това, че от страданието си направих капитал и изписах две стихосбирки кахърни стихове. Не пиша да диря съчувствие и съвети по групи, това не е счупен нокът, нито сезонен косопад, това е заболяване и се лекува от специалисти. Аз като имам възпален апендикс, не ходя на врачка, ходя на хирург. Аз, пак ще благодаря, че имам късмета да попадна на чудесен лекар, който да съчетава успешно психотерапия с лекарства. Да не ме тъпче с неща, които да ме правят зомби и да мога да имам един що-годе нормален живот, предвид обстоятелства.

Нямаше да напиша и това даже, но напоследък, много се изнервям от крайното неразбиране и тъпигьозщина по отношение на депресията. На прима виста се сещам за поне трима, дето ще ми пишат лично съобщение, когато прочетат какво съм написала, че това е лично и не трябва да се споделя. Ами не, не е. Нито е срамно, нито е тайно. То е същото като гастрита. Аз никога не съм си позволила да дам съвет на друг страдащ от депресия, освен да кажа да потърси лекарска помощ. Аз си ходя на терапия, пия си невротрансмитерите и съм благодарна, че ми помагат и че съм жива. Няма да обяснявам какво е депресията. Който няма, няма да разбере, който има, знае какво е, лекарите знаят повече от мен.

Пилешка супа за моята душа

Само искам, днес, понеже е денят на психичното здраве, да кажа няколко неща. Да маркирам например топ 10 на най-неприемливото, което можете да кажете на човек с депресия.

1. СТЕГНИ СЕ. - За мен това е най-дразнещото нещо, евър. Добре, че дойде някой да ми го каже, че сама не се сетих.

2. Ама какво ти има на живота бе? Ми той е идеален. Ми ти си хубава, талантлива, здрава, имаш чудесно семейство, не си бедна, те хората биха убили за твоя живот. Как може да имаш депресия? - ма ха де, как не ме е срам?

3. Хората няма какво да ядат; хората децата им умират; хората рак имат и се оправят пък ти тука с една депресия не мож се пребори. Лигла. Ти щото нищо не си видяла в тоя живот, затова . - Виновата. Извинявам се на целия свят за щастливото си детство, за брака си по любов, за чудесното си дете, все неща, които са прекрасни, ама не са застраховка за психично здраве. Не вярвате? Питайте Робин Уилямс. А, не можете, защото той се самоуби след години борба с депресията. Как пък не се стегна тоз човек...

4. Аз колко депресии съм преборила сама/сам, ехе! Ми то фасулска работа. - Сега представете си, че крещя това, което ще напиша - ДА ИМАШ ЛОШО НАСТРОЕНИЕ НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. ДА СИ ТЪЖЕН, САМОТЕН, БЕЗ ПРИЯТЕЛИ НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. ДА ТИ Е СКУЧНО НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. ШЕФЪТ ТИ ДА Е ЗАДНИК НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. МЪЖЪТ/ ЖЕНА ТИ ДА ТИ ИЗНЕВЕРЯВА НЕ Е ДЕПРЕСИЯ. Стига сте писали по групи и чатове. Отидете на лекар. Той ще ви каже, че нямате депресия, слава богу. А ако имате, ще я лекува адекватно. 

5. Такова заболяване като депресия няма! Аз не го признавам! Това са лиготии и въобще няма такова подразделение на медицината. - Мили ми, мили Фройд. И ти, брате Юнг.

6. Не ставаш с дни от леглото и не ти се прави нищо? Що не си признаеш, че те мързи? - ами така е да. Аз например на 45 години, от работохолик влюбен в работа си станах мързелива.

7. Това всичкото е театър за привличане на вниманието. - Ммм да. Обаче ако искам да привлека внимание ще се разходя гола по главната.

8. Абе малко са те били като дете. Аз кат взема една тояга и найш как ще те оправа. - Не малко, хич не са ме били като дете. Аз като ви казвам, че за всичко е виновна мама, вие не ми вярвате.

9. Ма то хич не ти личи, че имаш депресия. - Не ми личи много ясно, преструвам се на весела, няма да вървя по улиците и да рева, та да може и непознати да ми казват стегни се. Обаче се е случвало. Първите месеци на терапия, ходих само за да ми излекуват чувството на вина. Депресията после.

Номер десет е лично за мен. Това беше най-тежкото нещо, което чух от всичко, което чух, надявам се, никой друг да не го е чувал и да не го чуе. Защото беше от най-близките ми хора. А от тях най-много боли.

10. Не те искам такава. Искам си старата Светла. Като се оправиш ми се обади. Аз тая тъжна жена не я познавам, и не ща да я знам. Чао. - Ми като почна пак да слагам софри и да правя партита, да върша услуги, да ми плачете на рамото, ще ви се обадя. Дали?

Това всичкото го написах, само за да ви помоля да не се правите на богове, на съдници и на разбирачи. Минала година, трима души, които познавам и които се бориха с различни форми на депресия и психични заболявания се самоубиха. Само от моите познати. Представете си какво е в световен мащаб. Просто гледайте на депресията като на гастрит на мозъка. Ще ви е по-лесно да разберете.

Още от Светла:

Невидимите хора