Автор: Мария Пеева

Една от редовните теми, които обсъждаме напоследък в майчинската ни група са случаите на тормоз в училище. Това, което установяваме е, че докато към физическия тормоз вече има нетолерантност, то вербалният все още не получава особено внимание, макар че той може да е също толкова унищожителен за едно дете. С позволението на родителите, споделям две истории с български деца в чужбина.

Първата история е на Роси Бехова, която живее в Хамбург от 5 години.

Имам дъщеря, която е в 6 клас. Тук след 4 клас децата се разделят - едните заминават в гимназия, другите в други училища. Дъщеря ми ми разказваше за М. - момиче, което отиде в друго училище, а не в гимназия. Докато бяха в един клас, тази М. често я тормозеше с подигравки и интриги. Постоянно я провокираше, за да се издънва и после я топеше на класната. Заради нея дъщеря ми получи ниска оценка за поведение.

Днес разбрах, че след 4 клас с въпросното момиче работи психолог и с нея има придружаващ възрастен, който я наблюдава и помага да не влиза в конфликти. Най-важният белег за емоционално или психическо отклонение, бил, че се подигравала на всички.

По тази логика трябва да сложат диагнози на 90% от децата в училищна възраст в България, където подигравките са начин на живот и комуникация.

Вашите деца подиграват ли се?

А вие? Правите ли гадни коментари за други хора пред децата си?

Тази история провокира доста коментари в групата. Факт е, че като деца всички сме били в позиция на подиграващи, подигравани или свидетели, и най-вероятно сега атмосферата в училище е същата. Приемаме го като част от израстването и нерядко дори учим собствените си деца как да отвръщат на това. Но всъщност си задавам въпроса - кой от нас би останал в среда, където го подиграват като голям човек, за да си калява характера? Не е ли нормалната човешка нужда да търси одобрение и признание, приятелство и разбиране? И ако не ги получава, може би да потърси нова среда? Само че ние сме големи и имаме варианти за избор. Какъв вариант за избор има едно дете, което отива на училище с презумпцията, че там е в безопасна среда, защитено, за да усвоява нови знания и умения, да намира приятели?  То не може просто да спре да ходи на училище, ако се сблъсква там с подигравки. И за него остава огорчението, че учители и родители намират това за нормално и го оставят да се справя само, за да се “калява”.

Научили ли сте ги?

Втората история е на Дарина Рангелова, която познавате от блога ѝ, а много нейни текстове сте чели и при мен.

Моето средно дете БЕШЕ bully (дете, което тормози другите деца, хулиган). Ще започна отдалеч.

Много, много пъти вече съм писала, не знам дали и тук съм разказвала тази история, но смятам, че в България прагът на търпимост към агресията е МНОГО висок.

Тони ходеше на детска градина в София. След нея го водех в парка да играе и ми правеше впечатление, че ако нещо не стане на неговото и посяга на децата, лесно се ядосва, сърди се, крещи. Питах учителките в детската градина как се държи, агресивен ли е. Обясниха ми, че си е съвсем в норма за момченце, каквото и да значи това. Тогава беше на 4г.

Когато беше на 5г. дойдохме в Канада и тръгна на училище/ като детска градина си е, но в училище и не се спи след обяд, може би по-скоро предучилищна/. Не знаеше и дума английски и учителката ме помоли да оставам по няколко часа, но той само се лигавеше и хленчеше и прекратих това. Намериха му учителка по английски- българка, Дени. Първият месец беше някакъв кошмар. Понеже не разбираше нищо, единствения му начин на комуникация беше чрез агресия. Той е силно изразен екстроверт и искащ да е център на внимание винаги.

За един месец сигурно ми се обадиха 50 пъти. Забележете какви бяха проявите на агресия!

Гъделичкал децата, замерил дете с обувка, хвърлил шапка на дете в локва и подобни.

Забраних му да се докосва до децата или вещите им. В резултат, започна да ги плюе и тогава ми се обади директорът. Дени, когато беше там,  не го учеше на английски, а се опитваше да го озапти и му обясняваше правилата за поведение и после ми се обаждаше да каже как е било, много се опитваше да помогне.

Директорът ни извика на среща, като беше задължително да сме и двамата родители. Освен нас и директора, присъстваха и учителката и психолога. Искаше ми се да им кажа, че в България е така и за това се държи по този начин. Вместо това, помолихме да проявят търпение, незнанието на езика много го изнервяше. Питаха какво харесва и измислиха да му дават награди- някакви стикери, ако до обяд не е пречукал никой. Имаше ефект. След три месеца Тони говореше свободно английски и тези директни прояви на агресия спряха, но пак си беше нервак и лесно се ядосваше.

В 1-ви клас го преместихме в друго училище, във френска програма, така, да му е гадно/ сигурно са си отдъхнали в предишното/. След месец получих писмо, в което просто ме уведомяваха, че Тони ще посещава часове за овладяване на емоциите. Малко се издразних, че не ме питаха, но после осъзнах, че той има проблем и те правят опити да му помогнат. Не, не му слагат диагноза и не му дават хапченца. Правят някакви упражнения за преработка на емоциите. Не знам точно какво, защото всичко си правеха в училището, безплатно. Един ден се прибра и каза: I don’t want to be a bully anymore. - Вече не искам да съм хулиган.

Две години имаше такива часове. Сега е 5ти клас/на 10г./ от 3ти клас вече не го слагат в тези часове, нямам и никакви оплаквания от учителите за поведението му. Все още е нервак и лесно се ядосва, щеше ми се да продължи да посещава упражненията. Без училището нямаше да се справим и не знам какво щеше да стане.

С този ферман, освен за мерките, които се взимат тук, исках да наблегна какво се смята за агресия и мислите ли, че в България на някой ще му направят впечатление тези случки. Аз лично много се смях на замерването с обувка, но сега, както и да го погледна, е неприемливо поведение.

Струва си да помислим над тези два разказа. И с тъга признавам, че ние действително сме много назад от цивилизованите общества, 100 години назад. Нямам предвид само технологично, нито финансово. Нямам предвид дори институционално. Проблеми във всички тези сфери има, но те са решими. Добри практики и модели се прилагат в много училища и градини, работи се с агресивни деца, търсят се решения. Но проблемът в главите ни няма кой да оправи, няма кой да промени начина ни на мислене, търпимостта към грозното, към обидите и подигравките, към тормоза и хулиганщината.

Няма кой да възпита децата ни освен самите ние.

Няма и кой да превъзпита нас освен самите ние.

Какво ще кажете да почнем оттам?

Вижте също:

Дървото на доброто