Автор: Мария Пеева

Получих много тъжно писмо от една майка.

"Пиша Ви за да разкажа за проблема, който имаме в детската градина на сина ми, с надеждата, че може да се даде гласност на това, което се случва в градините. Накратко драмата ми е, че едната или и двете преподавателки упражняват емоционален тормоз на децата, тоест наказват ги, изолират ги, игнорират ги, а към поне едно дете има и обиди. Въпросното дете не е от аутистичния спектър, но започна да се държи зле - крещи, удря, обижда. Родителите са пропищели от него, а директорката не прави нищо. Поискаха родителска среща, тя отказва да я организира. Извън градинска среда моят син е "най-добър приятел" с това дете и няма никаква агресия, никакви обиди, нищо. Не знаем какво се случва вътре. Но вчера синът ми каза за това дете, че то било единственото лошо в групата и го "зачеркват" и направи кръст с ръчички. Това категорично не си го е измислил на 4 години и половина. Пиша всичко това и не знам какво искам да постигна. Повечето родители вече са настроени срещу въпросното дете, защото децата обясняват, че то е лошо, че ги бие, втълпява им се. Доста съм се отчаяла, защото моят копира и се влияе, там децата се бият и се блъскат и той прави същото вкъщи. Изобщо фактът, че затваряме вратата на градината и няма абсолютно никой външен човек, който да види и да контролира какво се случва вътре, ми е най-големия проблем. Това, че си пускаме децата при едни жени, които никой не знае колко са стабилни, никой не знае как работят, никой не знае какво правят през деня."

Това не е епизодична история. В майчинската ни група подобна ситуация се разисква почти всяка седмица. Понякога майката е от страната на “жертвата”, в други случаи - от страната на “агресора”, а се случва и да е майка на “страничен наблюдател”, както авторката на писмото.

Само че за мен в тази история няма жертви, агресори и наблюдатели - аз виждам тук само жертви. Оказва се, че за децата ни е въпрос на чист късмет при кого ще попаднат, на какви учители ще случат и какво отношение ще получат. Съответно и какъв модел ще следват. Дори и да няма реално насилие, обиди и шамари, емоционалният тормоз, “зачеркването” ще оставят не по-малка травма върху тях.

Какво искат родителите?

Иска ми се да ви разкажа една малка и привидно незначителна случка, която преживях наскоро. Когато родителите ми се разболяха от деменция, се наложи да се грижа за всичките им финансови дела - плащане на сметки, данъци и така нататък. Оказа се, че през последните години са се натрупали и дългове. В офиса на топлофикация в Пловдив попаднах на дама, която погледна името на баща ми и каза:

- Но аз помня този човек. Той отговаряше за целия вход, беше домакин и ни помогна за това и това, изключително коректен и точен. Колко съжалявам за заболяването, което го е сполетяло.

След което съвсем непознатата жена направи всичко по силите си, за да ми помогне. Включително ме прие в края на работното време, за да не се разкарвам от София до Пловдив и на следващия ден. Кой служител в институция постъпва така за непознат човек? Тази жена просто беше добра с мен, защото някога в живота ѝ моят баща е постъпил добре с нея.

Когато бях съвсем малка, с баща ми веднъж посадихме дърво в двора на вилата ни. Беше съвсем малко дръвче и ми се струваше невероятно, че някой ден може да стане голямо и да дава истински плодове като онази величествена стара череша в двора на баба, на чиито клони обичах да се катеря. Споделих с татко притеснението си.

- О, ще порасне, ще видиш. - засмя се той. - Ще порасне и ще стане огромно и всяка пролет ще ражда толкова много череши, че ще раздаваме на всичките ни приятели. Да посадиш дърво е като да направиш добро дело. Първо е малко, незабележимо и хилаво, но после пораства голямо и дава много плод. Има за всички. 

В първи клас ни преподаваше другарката Славчева. Беше възрастна женица, с накъдрена червеникава коса, кръгла като топка и ясно си спомням, че беше толкова мъничка, че в трети клас повечето от нас вече я гледаха отгоре. Обожавахме я всички до един. В класа имаше всякакви деца - имахме си и Гошо, дето все налиташе на бой и Силвето, плахо, дребно момиченце, което изоставаше по всички предмети, а ние страняхме от нея. Не знам как другарката Славчева се справяше с Гошо, но докато тя ни беше класна, с него нямаше проблеми. За Силвето обаче знам как се справи. Веднага, щом регистрира проблема, я сложи да седне до мен и ни обясни какво е “взаимопомощ” и защо отличниците трябва да помагат с уроците на тези, които имат затруднения. Силвето идваше у нас всеки ден след училище и упражнявахме четенето до откат. Смея да твърдя, че аз я научих да чете и дори взе да ѝ харесва. По математика ѝ беше още по-трудно, но и там някак го докарахме до четворка. Покрай уроците се сприятелих с това скромно, уплашено и тихо момиченце и тъй като си падах тартор на класа, поне на момичетата, имах грижата тя никога да не е извън игрите ни. В крайна сметка бях отговорна за нея, нали така? Силве, не знам къде си сега, но се обади да пием кафе, ако този текст някога стигне до теб, ще ми е приятно.

Не знам защо намирам толкова общо между тези две истории. Може би защото някога татко посади в мен семенцето на доброто, а учителите ми помогнаха то да порасне и да даде плод, който сега раздавам на децата си и на всеки, който го поиска.

Ясно ми е, че човек не може винаги да е добър и да прави само добро. Ясно ми е, че учителите са подложени на огромен стрес и не можем да искаме от тях да са постоянно мили и усмихнати.

Моля ги само да се замислят за семената, които посаждат днес в децата ни. Защото някой ден те ще пораснат, ще избуят големи и силни дървета и от плодовете им ще има за всички нас - изобилно. Ще има и за тези, които са ги посадили там. Ще има и за техните деца и внуци.

Дано са добри плодове.

Препоръчваме ви още:

Учители, подкрепете родителите

От двете страни на барикадата

Кой се грижи за децата ни