Авторката на тази история пожела да остане анонимна. Прочетете я, чуйте апела ѝ, запасете се с продукти за супа...

Моля ви, не мислете, че когато човек е в дълбока, истинска депресия и е само в униние, временно неразположение на духа или някакво потъване поради различни причини, е едно и също нещо. Всеки човек има минорни настроения и периоди. Има обаче едно нещо, което е истинска, всепоглъщаща, убиваща, унищожителна депресия. Нямам намерение да се впускам в детайли, обяснения, тълкувания. Онези от вас, които са били на дъното, където е най-черното черно, те ще разберат. А на другите казвам - разтърсването, “шамарите”, опитите да събудиш другия, като го “разхвърляш” набързо и се опитваш да го раздрусаш, действаш джаста-праста с него, невинаги дават резултат. Дори е много вероятно да доведат до обратен ефект. Зависи от човека - какво е в състояние да го амбицира и кое да го смачка още повече. Може и да му трябва точно това, но може и съвсем да не му помогне. Ще дам един пример от личния си опит и ще затворя темата.

Преди години попаднах в тежка депресия. Няма да описвам какво и как, само ще кажа, че беше ад. Мислите за трите ми прекрасни малки деца, за съпруга ми, за родителите ми, за приятелите ми, за заниманията ми не можеха да ме накарат да се изправя. Просто беше невъзможно. Още по-смазващото беше, че се чувствах безкрайно виновна - че не се чувствам добре, че не мога да стана от леглото, да се грижа за дома и децата, че заради мен не можем никъде да идем, че децата ме търсят, а мен просто ме няма, че трябва да правя избори от типа дали да ида до магазина днес или до детската градина, защото и за двете нямаше да имам сили... Още много, много мога да пиша, но не искам. И се ядосвах как нищо не ми липсва, как би трябвало всичко да е наред, че трябва да пърхам от щастие и доволство, а аз съм в депресия. Нищо не е наред. И за нищо не ставам. Провалих се. Срам ме е, че съм в такова състояние. Как всички могат, а аз не... Ей такива мисли.

След седмици мъчение, потърсих помощ. Дадоха ми хапчета. Трудно и бавно действаха, незадоволително. Реакцията на майка ми (не я виня, това е нейният си стил, както и на много хора):

- Я вземи да се стегнеш! Три деца ти висят на главата! Няма причина да си в депресия! Ставай и почвай! И ако мъжът ти каже “не мога, не се чувствам добре”, мммм? Тогава какво ще правите?!?

Именно това изричане на един от най-големите ми страхове, че и ако и с мъжа ми нещо се случи, с нас е загубено, ме потопи още по-дълбоко. “Край! Дано само той е добре, ясно е, че на мен не може да се разчита!” - това беше в главата ми. Това е в главата на всеки един с депресия, повярвайте го!!!

Кога да отидем на терапия?

Реакцията на свекърва ми (Господ здраве да ѝ дава!): Дойде вкъщи, изтика ме в спалнята, сложи ме в леглото, застана на вратата с ръце на кръста и каза:

- Да не си мръднала оттук. Спи, чети, реви, каквото искаш прави. Изключи децата и мъжа си от главата. Просто изключи. Ти си ни най-важната. Стани най-сетне поне малко егоист. Аз съм тука, поемам всичко.

Викаше ме само да хапна. Ставах със сетни сили, хапвах с другите и обратно в леглото. Седмици наред. Не дни - седмици! Спрях да се храня. Един ден дойде и седна на колене до мен - истинско мъчение за човек с нейните килограми - с една чиния супа в ръцете. Пилешка супа, както тя я готви. С оризче и вкусен бульон. И каза:

- Няма да мръдна оттук, докато не я изядеш. Докато съм аз тук, няма да допусна да умреш от глад. После пак спи, ако искаш.

И стоя до мен тази жена и ме гледаше, и ми говореше с нейния контраалт за нещо си от нейното детство и нейната баба, някакви чудни истории от миналото, нищо общо с деня тогава, с битовизмите, с ежедневните дейности, нищо, което да загатва, че има някакъв проблем в живота ни в момента... всичко това, докато аз едва-едва преглъщах вкусната супа и сълзите ми капеха в нея. След супата не заспах, даже хич. Преместих се от тъмната спалня в слънчевата стая на децата и останах там, докато тях ги нямаше. На другия ден обиколих веднъж блока - все едно направих обиколка по Екватора. След два дни си измих косата - О, чудо!!!. След седмица звъннах на приятелка, за да разменим няколко думи... И така, малко по малко всичко започна да се връща.

И до ден-днешен твърдя, че пилешката супа на свекърва ми ме върна към живота от оня свят. И на нея го припомням, няма да го забравя никога. Нали разбирате, че не е въпросът в супата, а в проявата на загриженост. Във всичко, което правеше за мен в онези дни. В готовността да ме защити и да ме “подпре”.

Ако някой човек заявява нужда от помощ, направо моли за нея, отчаяно се нуждае от нея, моля ви, моля, не нападайте, не се подигравайте, не шамаросвайте. Просто опитайте да приготвите “пилешка супа” за него. Или за себе си. Това може да е животоспасяващо!

Още по темата:

Когато шоколадът загорчи