Автор: Богомил Димитров

Аз съм жена, която обича да изчаква нещата да узреят - всяко нещо с времето си. С гаджето ми се оженихме чак на 11-тата година. Животът ни се развиваше общо взето според моя вкус - плавно и без сътресения, но и според неговия - понякога на тласъци и с излишни емоции.
Малко преди 50-те се впуснах във фризьорския бизнес - нещо ново за мен. От работа се връщах изцедена докрай физически и психически. И за мъжа ми бе труден период. Добре че децата ни вече живееха отделно. Отказахме цигарите и всяка неделя релаксирахме сред природата. Правехме дълги преходи в планините и се прибирахме уморени, но с пълни очи и души. Шегувахме се, че пак бяхме „понагледали планинските си „имоти““. Сякаш се влюбвахме и преоткривахме отново - бе вторият ни романтичен период, почти 10-годишен.

Фирмата на мъжа ми започна да затъва. Той пропуши, взе често да си попийва и загуби интерес към екскурзиите и изобщо към живота. Бе все още мил с мен, но бих казала - и гузен. Походката му понякога бе разкрачена като на стар морски вълк. Срещайки погледа ми в такива моменти, бързаше да каже, че е напълно в час. Мисълта му, доскоро бистра и бърза като планински поток, се превръщаше в свлачище, пълно с кал. Изпадна в депресия, от която се измъкна трудно, според мен - само до кръста. От него вече лъхаше тъга. Докато бяхме млади, бе оптимистичен и активен, а аз до него се чувствах някак леко смотаничка. С напредването на възрастта ни ставаше обратното. Когато фирмата му фалира, той се пенсионира и сякаш потърси спасение в писането на разкази. Все по-често ме караше да ги чета и да изказвам мнение. Заставаше над мен и следеше погледа ми. Връщаше ме на някой абзац - вече е бил по-точен, нали? Това взе да ме поизнервя, но много повече ме тревожеше нездравословният му начин на живот. Забележките ми на тази тема го дразнеха. Бе си създал нов свят, в който го интересувах само като читател или сексуален обект. Явно с думи нямаше да го вразумя. Би ме разбрал само ако се поставеше на мое място или, ако аз го поставех там. Реших да направя свой тих бунт. Най-напред да поразбъркам живота му чрез собствените му оръжия. Ще започна и да пиша разказ, казано на футболен език - за да го бия „на негов терен“. Обичах го и исках поне да опитам да му помогна, макар и по този странен начин.

Много рано една сутрин взех лаптопа му и защраках по клавиатурата. Когато и той стана, влезе при мен в кухнята и попита учудено какво си мисля, че правя.

- Пиша разказ - отвърнах - не ме закачай сега.

Горкият влиза, излиза, прави си няколко пъти кафе, изми чиниите, поля цветята и накрая дори каза нещо нечувано - щял да се поразходи. Вдигнах поглед и му махнах с ръка в смисъл: „Прекъсваш ми мисълта“. Така ми бе махвал много пъти, а досега все аз бях досадницата. Вече тръгвах за работа, когато взе при себе си лаптопа и след малко се върна и каза с тон на сведущ:

- Не намирам твой разказ. Предполагам, не си го сейвнала. Това се прави, като избереш Save- в полето File - като Филе на български. И си запали цигара, въпреки че го бях помолила да не пуши при мен.

- Яденето е във фурната, която е в печката под полето на котлоните. Разказът ми е сейвнат, но трябва да влезеш с моята парола - не е ЕГН-то ми.

На следващия ден още с влизането си дадох на уж дремещия си мъж да чете. По-долу ще предавам разказа си в сбит вид. Бе по действителен случай от времето, когато бяхме млади и искахме да откриваме света. Бяхме в Рила, за да покорим връх „Купените“ над „Страшното езеро“. И двамата нямахме подходяща екипировка. Близо до върха затрещяха гръмотевици и побързахме да слезем към заслон „БАК“- Български Алпийски Клуб. Намерихме спасение и преспахме там, въпреки табелата, че вътре се допускат само членове на клуба. Налягахме на наровете на една страна като сардели. През нощта се обръщахме по нечия невидима команда на другата, за да не се схванем. За някои алпинисти дори не бяха останали места и преспаха на каменния под.

Мъжът ми го изчете лакомо, но каза разочаровано, с глас на утвърден писател, че на разказа ми липсвало конфликт и съответно бил леко скучен. Всеки ден добавях по нещо. Как, след като сме легнали той веднага захъркал. Ако съм била зад гърба му, съм го хващала за носа докато не спре. Когато бил зад мен, съм го ритала, понеже хората не са длъжни да го слушат. Гарнирах това и с душевните си терзания в непрогледната тъма. И това ако не бе конфликт! Дадох му го наведнъж, а не като него - на час по лъжичка. Похвали ме - вече имало конфликт, браво. Но поради преекспонираното хъркане четящите ме щели да побързат да загасят нощната си лампа без дори да си подгънат страницата. Засега вървях по план. Развих разказа си в посока да поревнува - моят основен коз. След дълги творчески напъни, на които бе ням свидетел, накрая му показах и „финала“. Надявах се като го прочете да се размисли по-глобално за живота си.

Женската интуиция

„Тази нощ сякаш нямаше да има край. Заслонът бе като птичка в клоните на дърво, което се тресе от бурята. Добре че бяха гръмотевиците, за да притъпят хъркането на гаджето ми. Останалите чакахме утринното слънцето да ни окъпе с лъчите си както снощи - дъжда. Вътре миришеше на спаружена човешка плът, вековни одеяла, чесън и билки. Когато бях откъм гърба на гаджето ми, лежащият зад мен определено ми се натискаше и това ескалираше. Насъбрала безсилен гняв, излязох навън да се поуспокоя. След малко от заслона се появи едра мъжка сянка. Плачех, тракайки зъби от студ и яд. Онзи се приближи тихо, гушна ме в якето си и ме стопли. Небето се раздираше от сухи кашлици и за радост не заваля. Доста по-късно двамата се прибрахме заедно.“

Мъжът ми се зачете. Дълго се мръщеше и не вдигаше поглед. Накрая ме изненада - вместо да ревнува, ентусиазирано ме похвали за идеята с едрата мъжка сянка - доста ловко съм била заинтригувала читателките и умело съм скочила право в завръзката. Браво! Но в един съвременен разказ темпото трябвало да бъде още по-високо. Да съм накарала героинята си да излезе навън по-рано и то не от отчаяние, а поради внезапния й буен порив на страст, на който тя и моралните й устои не можели да устоят. Объркана, се опитах да го контрирам. 

- Все пак именно хъркането ти бе причината да изляза. Освен това изобщо не съм възнамерявала да започвам тази връзка - добавих уж тъпичко като реакция на думата „завръзка“.

- Читателите биха приветствали и пикантни подробности. А какво им даваш ти? „Доста по-късно двамата се прибрахме заедно“. Сякаш е написано от съгрешила монахиня, която се кани да зареже тази история и да се отдаде на молитви и покаяние. За сериал става, но за разказ - не!

- Добре, ще добавя, че сянката се е оказала страхотен мъж.

- ОК, но опиши това по-освободено, без излишни скрупули.

- Да, бе - земя и небо, звяр и природа...

- Не е лоша тази алегория, браво. Мъж-звяр, природа-звяр, жена- вамп, просто развий докрай идеята в тази посока - разказът ти ще живне съвсем!

- И ти не би ревнувал?

- Много добре знам какво е художествена измислица.

- Честно ти казвам - навън тогава се случи нещо невероятно възбуждащо!

- Да, в планината светкавиците и гръмотевиците са наистина страховити!

- Нямам предвид само тях - рекох тихо и сведох глава, но без ефект.

На лицето му си стоеше същото изражение на човек, зареян в свят, от който не го измъкнах, а дозакопавах. Ядосана му треснах преждевременно истинския финал:

„На мен ми се допика. Не издържах и изскочих навън. Клекнах наблизо и зашуртях като из ведро. В тъмното откъм заслона се появи едра мъжка сянка. Луната надникна и видях, че той сякаш ме изчакваше да свърша. За пръв път, въпреки цистита ми, поисках проклетото ми пикаене да трае вечно. В този момент светна и гръмна жестоко. В ужаса си станах, без дори да си вдигна гащите. Онзи се шмугна обратно в заслона. Помня, че бях помислила: „ Боже, що за мъже ми изпращаш днес? Единият хърка, а другият се плаши от гръмотевици!“

Сипах си, за да се напия пред него - да види колко е грозно това. Вместо рецензия той се усмихна и взе да си налива, по-точно - да се налива и започна разпалена лекция как писателят трябвало да „понапудря“ живота. Алкохолът му помагал да не пише тъпи „Риалити“-та, които зрителите да дъвчат заедно с храната по време на вечеря. Тайно и от себе си и те мечтаели за „Нереалити“. Най-края се изправи и хълцайки предложи:

- И на двата ти финала нещо куца. Дай да си легнем, а утре ще ги оправя.

Злъчно си помислих - не е ясно какво бе казал - да му дам, че да си легне или че ще си ляга. И на двете бях против. Постоя още малко прав и залитна към стаята си под напора на клямбучкащите се в главата му тежки мисли. Колко ли пъти му бях повтаряла, че на една жена й трябва поне минимум уют и истинско мъжко присъствие, за да има желание за секс. Поради алкохола или лекцията му вече мислех по-литературно. Почувствах се като Априлски въстаник, останал сам на позицията. А другите, виждайки настъпващия турския аскер, изведнъж се усетили, че не били издоили добитъка си. Виновникът за цялото това представление - мъжът ми спинкаше, а аз, актрисата и режисьорка на моноспектакъла, се покланях на празната зала. Погледнах се в огледалото - приличах на Кауза пердута. Прилоша ми и от вида ми, и от изводите. Бях решила да ме гледа как повръщам, но не го събудих. Не почистих мивката - нека на сутринта му символизира сегашния ни идиотски живот, а на мен - неуспешния ми бунт. Заспах чак при мисълта, че макар и за кратко бях поразвяла байрак, а не бяло знаме. Край - дотук бях, явно само толкова можех.

На сутринта и двамата бяхме гузни. За да запълня тишината казах, че днес смятам да отида на новооткрит от мен маршрут - от Дяволския мост нагоре - не към „Кокалянски манастир“, а покрай река Ведена към с. Железница. Ведена е вълшебницата, която според легендата е открила минералните извори до селото.
Той помълча, риейки с поглед в земята. Накрая вдигна закачлив поглед и ме изненада:

- На две вълшебници няма как да откажа една разходка!

Измъчената ми душица не смееше да повярва на ушите си. Дали все пак не бях постигнала нещо? Да посмея ли да очаквам трети романтичен период?

Още от Богомил:

Тежкар