За миналото и вечността

(откъс)

За миналото се говори като за нещо, останало далече, далече назад в годините и вековете и безвъзвратно отлетяло. И няма как да е иначе. Нищо, случило се преди години – дали ще са хиляда, петстотин, преди година-две, или даже днес сутринта – не може да се повтори такова, каквото е било. Дори видяното и преживяното само преди минута вече е отминало. Беше, било е... Минало време.

Но миналото не може да бъде изличено. То живее в паметта ни и се връща при нас като спомени от детството, спомени за срещи и раздели, за успехи и разочарования, за тъжни и щастливи мигове, за места и хора, за приключения и премеждия...

Миналото не отминава безследно. То оставя следи – последствията от нещо, което вече се е случило, от разиграли се отдавна или наскоро събития – без значение дали сме били участници в тях, или просто наблюдатели, или изобщо не подозираме какво и как е станало. А най-важното е, че тези последствия сякаш предначертават пътя ни днес, в настоящето, дори в този момент, защото, искаме или не искаме, няма начин да ги пренебрегнем, когато правим избор и вземаме решение как да постъпим в дадена ситуация – накъде да тръгнем, какво да кажем, кого да подкрепим или от кого да потърсим подкрепа. Изправим ли се пред тях, понякога ги наричаме просто „стечение на обстоятелствата“ – щастливо или неблагоприятно за нас в зависимост от резултата.

Стореното днес утре вече ще е в миналото, но то нито ще бъде изличено, нито ще отмине безследно. Ще остане в паметта ни като повод за гордост или угризения, като вдъхновяващ стимул или напомняне да сме по-предпазливи, умерени и разсъдливи или по-решителни, но при всички случаи като част от житейския ни опит, чрез който трупаме мъдрост.

Така, както е значимо за настоящето и бъдещето на отделния човек, миналото предопределя и съдбата на държавите през годините и вековете. Какви личности са ги водили? Дали са били решителни и прозорливи, или плахи и колебливи? Какви решения са вземали? Добре обмислени и далновидни или прибързани и безразсъдни? Какви събития са белязали пътя им? Как народите им са се справяли с изпитанията? Какво е поддържало жив духа им? От това е зависело тогава, в далечното и близкото минало – зависи и сега дали държавата ще укрепва и процъфтява, или ще рухне, сломена от изтощаващи силата ѝ вътрешни междуособици и раздори или под напора на нагли нашественици. За съжаление, поуките от преживяното често се забравят – понякога поради невежество, понякога поради прекалена самонадеяност. Колко по-хубав щеше да е светът, ако народите помнеха уроците на миналото!

Нека се запитаме дали ние, българите, познаваме историята на България – и славните, и мрачните ѝ страници? Познанието има силата да подхрани самочувствието ни на народ, способен да твори и съгражда, но и да се справя във времена на тежки изпитания.

Неслучайно паметта за владетели, книжовници, будни умове, светли, свободолюбиви, юначни и прозорливи личности, за величието и немощта на държавата, за героизма и себеотрицанието на българските воини в битките за защита на Отечеството, за трудните решения на държавниците – правилни или не, се предава от поколение на поколение.

И не е случаен интересът към миналото ни на бележити наши творци, посветили се на художественото слово – писатели, поети, драматурзи, на изобразителното изкуство – художници, скулптури, на музиката – композитори и изпълнители. Техните творения, вдъхновени от историята на България, ни пренасят назад във времето и с невероятна сила предизвикват въображението ни. Благодарение на него образите на бележити личности, пресъздадените сцени или събития от миналото, до които се докосват сетивата и съзнанието ни, сякаш заживяват в настоящето успоредно с нас в романтичните ни представи за далечните времена. Няма как да не изпитаме гордост и възторг, зървайки прекрасна картина с изображението на цар Симеон Велики, или тръпки на униние, но и преклонение пред паметта на падналите за България, когато четем словата на поета в „Новото гробище над Сливница“!

И тогава просто си казваме, че изкуството е онова вълшебство, онази чудна магия, която запазва миналото, увековечава го, обезсмъртява го, за да достигне до бъдещето, за да не бъде изличена паметта.

„История на България в картини“ - нова перла в семейната библиотека

„Една картина има силата на хиляди думи“, са казали мъдрите хора. Но всички знаем, че когато една съвършена картина е придружена от не по-малко силен текст, тогава се ражда онази магия, която пленява не само фантазията, но и сърцето. „История на България в картини“ събира в едно репродукции на великолепните маслени платна, сътворени от художника Васил Горанов, и словата на Христина Йотова, които пламенно провокират въображението ни. Луксозното издание в голям формат е полиграфическо бижу и гордост за всяка семейна библиотека. Но това не е книга, която ще остане на рафта и ще събира прах - това е книга за разгръщане и съзерцание, за четене и вдъхновение. Между кориците й са скътани истински съкровища на изобразителното изкуство, които ни потапят в славното време на ханове, царе и победи, за да преоткрием епохите, историята и себе си с помощта на най-богатия език – този на красотата. 

„Изкуството трябва да възхищава“, казва художникът Васил Горанов и допълва: „Най-вече искам тази книга да вдъхне самочувствие на българите. Българите са красиви, знаещи и можещи хора. Просто трябва да запретнат ръкави и да работят“.

Всяка страница, излязла изпод перото на Христина Йотова, разказва как единението, далновидността и любородната искра в сърцата на българите постигат мощ и величие във времена на съдбоносни изпитания. Историческите събития, описани в книгата, са подредени в тематични раздели. Така читателят не научава само сухи исторически факти и години, но вижда връзките и последствията от определени решения, битки и съюзи. „История на България в картини“ се стреми да бъде не учебник по история, а книга за българския дух.

„Без да преувеличаваме, това е една от най-красивите книги на Софтпрес и мислим, че читателите ще го оценят. Мотото на Софтпрес е „Книги за цялото семейство“ - тази книга е написана така, че да бъде разбрана от всички: и най-малките, и най-големите. Картините на Васил Горанов говорят на най-разбираемия език на света - езикът на красотата“ - казва Димитър Риков, главен редактор на издателството и отговорен редактор на „История на България в картини“. 
Луксозното издание е събрало истории, които всеки българин знае със сърцето си, но които държи да предаде и на децата си.

Прочетохте ли

 Понякога караулът е просто караул

Автор: Наталия Нилен

Какво ще стане, ако престанем да се жертваме заради децата си?

„Ето!“ – каза приятелката ми, поглеждайки скептично към пищящото вързопче, пристегнато със синя лентичка – доведе си диктатор вкъщи. Засега малък. Имай предвид, че той ще расте. Затова не протакай, скоро си роди второ. Така те ще споделят едно с друго и няма да пораснат егоисти.“

Още не бях дошла на себе си след първото, за второ дори не смеех да мисля. „Ще опитам да поживея с диктатора.“, си помислих и потънах в безоблачното щастие на майчинството.

В първите дни ние с диктатора свиквахме един с друг. После се учихме да се разбираме. После се радвахме на първите постижения. И през цялото време състрадателни приятелки и съседки не преставаха да ме „успокояват“: „Почакай, като порасне ще разбереш. Ще си спомняш как не си го пускала от ръцете си. Ще го разглезиш.“ А на нас ни ставаше все по-интересно един с друг. Скоро започна да се изправя, вкопчен в решетките на креватчето си и проходи рано, заобикаляйки етапа с пълзенето. През зимата тичаше бос по снега, на три години прочете първата си книжка. „Не майка, а садистка!“ – възмущаваха се съседките, когато видеха, че отново съм извела детето си навън без шапка. „Не бива чак толкова да се разтваряш в майчинството!“ – укорът-присъда беше вече хвърлен в пространството и всички чакаха с нескривано злорадство да започна да жъна горчивите плодове на грешния си педагогическия си подход.

Време за мама и син

Детенцето също започна да пробва издръжливостта на майка си, опитвайки се да определи рамките на позволеното. До някакъв момент успявах да разреша конфликтите с преговори. Това, да си го кажем направо, изисква време. Оставях недоварената каша, неизмитите съдове и … започвах да съчинявам поредната приказка за невъзпитаното зайче или за мръсното прасенце. Веднъж отработеният подход не сработи. Детенцето тропаше с крак и истерично настояваше да му дам нещо си от горния рафт. Моите аргументи бяха отхвърлени и плачът набираше обороти. Първото ми желание беше да му отвъртя едно шамарче по дупето. За да не се поддам на изкушението станах и излязох, затваряйки вратата след себе си. За минута-две плачът се усили, после премина в монотонно хленчене. След малко на прага се показа изненаданото ми дете: „Защо излезе! Аз на теб плача!“ Възмущението му беше безгранично. „Не, ако ти се плаче, плачи на себе си. На мен не ми харесва, затова излязох. Хората, които искат да се разберат, не реват, а разговарят.“

Епидемията на разглезването

Това беше първото премерване на силите помежду ни. Потенциалният диктатор разбра: мама не удовлетворява капризите, изразени в категорична форма. Да крещиш на себе си в празната стая излиза скъпо. А аз разбрах – няма да се случи нищо фатално, ако оставя захласнотото от рев дете да си поплаче.

Следващата изпитна площадка беше магазинът. Майките, които вече бяха запознати с цялата прелест на публичното изнудване с рев и крясъци: „Купи ми!“, признаваха, че това е наистина неописуемо усещане. Когато синът ми ме поведе към най-скъпата кола в магазина и гръмогласна заповяда: „Мамо, купи ми!“ аз вътрешно се напрегнах (Ето, започва се!). после го хванах за ръка и се отправих към изложените наблизо палта: „Слънце, купи ми това! Много ми харесва!“

Препоръчваме ви още:

Дали родителите са свръхтолерантни?

Как да се справите с шумните деца и да не полудеете

Да си привързан, не означава да си "вързан"

Автор: Мария Пеева

След статията за опасните филмчета по ютуб мисля, че е редно да поговорим повече по този въпрос, защото прочетох някои коментари как децата изобщо не трябва да имат достъп до технологии, до телевизия и интернет. Не мога да се съглася с това мнение, защото децата ни растат във време, когато, ако изцяло им ограничим тази посока на развитие, е много вероятно по-скоро да им навредим, отколкото да им помогнем. Като всичко друго в живота, “дозата прави отровата”, иначе казано почти всичко около нас може да е вредно, но може и да е полезно, зависи как се използва.

В тази връзка предлагам да обсъдим ползите от филмчетата и как те могат да бъдат част от ежедневието на децата ни, която не само да е полезна за развитието им, но и да укрепва връзката им с нас, родителите.

Моите деца гледат телевизия и си имат любими предавания. Всеки ден, когато се прибере от градина, Алекс си пуска “кратуните” - така батковците му наричат Cartoon Network - и чака с нетърпение “Ние, Мечоците”. Във филмчето се разказва за трима братя мечки и предполагам, че му е толкова на сърце, защото вижда в него история, която малко наподобява ситуациите в нашето семейство - той също има братя (веднъж ми каза с много важен тон - “аз имам повече братя от мечките, мамо”), с които преживява всякакви приключения. Подозирам, че по същата причина харесва и “Невероятният свят на Гъмбол” - там героите са щури и постоянно влизат в ситуации, което доста напомня на нашия собствен домашен цирк. Това филмче, признавам, се харесва даже и на мен и останах много доволна, когато веднъж по-големият ми син Коко ми каза, че приличам много на майката на Гъмбол. Но слава богу, всички сме единодушни, че нашият татко не прилича на техния, който е много мързелив и постоянно спи на дивана. Алекс веднъж ми каза, че той също никога няма да стане такъв татко.

Всички тези филмчета обаче, освен малко спокойствие и време за себе си, ми дават и теми за разговор, които да обсъждам с децата, защото по весел и забавно преувеличен начин поставят всякакви проблеми от ежедневието - от училищните истории до влюбването и отношенията в семейството. Освен това героите не са статични, а се развиват - могат да бъдат по-добри или по-лоши, да правят грешки и да се коригират, или… да правят нови грешки и да понасят последствията им. Харесва ми дори, че героите са толкова разчупени и странни, а това ме смущаваше в началото. Открих, че за разлика от мен, децата нямат нищо против, че тиранозавър, балон и кактус са съученици, или че семейство от предимно котки (таткото е заек) е осиновило рибка. Въображението на децата ми, оказва се, далеч надхвърля моята фантазия и те възприемат приказните светове без никакво предубеждение. Малко им завиждам за което.

Моят живот със Спайдърмен

Ето и няколко идеи за това как може да използваме телевизионните сериали, които децата ни харесват, за занимания с тях - всички тези идеи са изпробвани на практика у дома.

• _{Можем да поканим децата да ни разкажат епизода, който сме пропуснали. Така развиваме умението им да преразказват и да определят темата, главните действащи лица и сюжета в историята. Един ден това ще им помага и в училище.}
• _{Можем да разиграем някоя игра с герои от филмчето, което децата ни харесват, също както ние играехме едно време на любимите си сериали.}
• _{Можем да обсъдим защо един герой постъпва по един или друг начин и дали това е добре или зле за него и за хората около него.}
• _{Можем да ги нарисуваме и дори да направим цял комикс с герои.}
• _{Можем да ги изрежем като фигурки или да ги измайсторим от пластилин и да играем с тях ролеви игри.}
• _{Можем да измислим друг финал на историята, който повече ни харесва или да поиграем на “А какво би станало, ако?”.}
• _{Можем да отгатваме какво ще стане в следващата серия или какво ще се случи с даден герой и да развиваме логиката на детето.}
• _{И още много, много такива.}

Наскоро в групата ни една майка сподели пост с нейните рисунки на любими детски герои. Оказа се, че не само ние използваме филмчетата и технологиите като основа за игри с децата. Надолу ще видите някои страхотни рисунки и творения, които майки от нашата група са направили за децата си и споделям с тяхно съгласие.

Опитайте и вие, и непременно споделете резултата.

Препоръчваме ви още: 

Интернет е голям и опасности дебнат отвсякъде

"Децата под 13-месечна възраст трябва да са с много ограничени контакти.", каза пред журналисти главният държавен инспектор д-р Ангел Кунчев. Повод за организираната пресконференция с фокус върху ваксинопредотвратимите заболявания стана нарастващият брой на заболели от морбили в страната.

51 са вече заразените с дребна шарка. От тях 7 са в София, 3 - в Софийска област, 1 във Варна и най-много в Благоевградско - 40.

От всички само трима са с непълна имунизация, останалите са неваксинирани.

„В момента сме във война.“ - така определи ситуацията с морбили д-р Кунчев, припомняйки колко е важно да държим висок колективен имунитет. Колкото по-ниско е ваксиналното покритие, толкова по-голям е рискът от разрастване на заразата до епидемични размери. Най-застрашени са бебетата до 13-месечна възраст, когато според имунизационния ни календар трябва да бъде поставена първата доза от комбинираната ваксина МПР - морбили, паротит, рубеола.

Нека да отглеждаме деца, не да ги убиваме

„Пазете децата! Бебе под 1 година трябва да се вижда предимно с майка си.“, каза проф. Тодор Кантарджиев, директор на Националния център по заразни и паразитни болести (НЦЗПБ) и напомни, че българинът по традиция няма добра култура на посещенията при малки деца. Масово хората след пътувания извън страната отиват да видят най-малките в семейството, което ги поставя в риск. Здрав човек не може да пренесе заразата, но заразен с вируса на морбили може да бъде опасен дни преди да се изяви болестта.

България е заобиколена от държави, в които дребната шарка е сериозен проблем. 5500 са заболелите в Сърбия, над 3000 са в съседна Гърция. В Македония случаите са 200, но вече има двама починали в Скопие и 1 в Тетово, което е сериозен процент. В страната е обявена епидемия от морбили.

„Не водете неваксинирани деца в чужбина, опасно е!“ - алармира за пореден път шефът на НЦЗПБ, припомняйки, че по празниците обикновено българинът пътува семейно и най-често - в съседните страни.

„Ако бебе до годинка се разболее от морбили, значи не е гледано правилно.“, обясни проф. Татяна Червенякова, национален консултант по инфекциозни болести. Родителите често подценяват сериозността на болестта и не предприемат нужните предпазни мерки. Ограничаването на контактите на неваксинираното дете би го предпазило от потенциален риск. Ако детето е под ваксинална възраст и бъде заразено, това означава, че вирусът е намерил пробив и е стигнал до него. Това важи и за децата, и възрастните, които не са ваксинирани и не подлежат на имунизация поради медицински причини.

„След грипа вратата за морбили и варицела е "отворена" - предупреди проф. Червенякова.

Много родители не ваксинират децата си, водени от различни страхове. Важно е да се знае, че морбили е изключително опасно заболяване, което може да има дългосрочни последствия. Хора, преболедували от дребна шарка като малки, може да развият неврологични заболявания в зряла възраст. Енцефалит и слепота са също често срещани последствия от този вид шарка.

Какво трябва да знаем за морбили

Страхът от ваксината МПР е неоснователен

През 2018 г. са ваксинирани 2 200 000 души, като са докладвани едва 109 нежелани реакции. От тях само 15 са свързани с ваксината срещу морбили, паротит и рубеола - МПР, като изявите на страничните реакции не са били животозастрашаващи.
„Подуването, зачервяването и лекият обрив са имунен отговор на организма, че се формира защита.“, обясни д-р Кунчев.
Всеки може да докладва за нежелани реакции след поставяне на ваксина. На сайта на Изпълнителната агенция по лекарствата има формуляр, чрез който всеки може да сигнализира за притеснителна последица от имунизация. При всяко съобщение се стартира процедура и всеки случай бива детайлно разгледан.

Източник: credoweb

Препоръчваме ви още:

Когато фактите говорят, антиваксърите трябва да мълчат

Природата ще реши проблема, но скъпо

Ваксините са причината...

Автор: Янка Петкова

Вероятно ще се запитате, защо съм толкова сигурна, че дете на година и четири месеца, диагностицирано с рак, може да бъде излекувано? Не става дума за надъхване и насилен оптимизъм. Твърдят го специалистите, които лекуват Александра. А според тях момиченцето има големи шансове да се пребори. Показало го е. За няколко месеца е претърпяло 7 химиотерапии. Едва навършило една година от раждането си. Поредното доказателство за голямата сила на малките хора, които се борят за живота си.

И тази история е страшна, като всички други, които сме разказали. Алекс се ражда здраво бебе. Никакви признаци през първите месеци не подсказват, колко болезнени неща ще ѝ се случат. Храни се добре, движи се като всяко дете на нейната възраст, очакват всеки момент да направи първите си самостоятелни крачки. И тогава се появява запекът, детето се изхожда с болка, отказва да движи качетата си и да сяда. Педиатърът, който го наблюдава, преценява, че има по-сериозен проблем и го изпраща в болница в Пловдив. Там го поемат хирурзи, които го оперират спешно, защото изследванията показват, че момиченцето има тумор. Операцията е неуспешна, защото лекарите установяват, че туморът е обхванал бъбреците и е невъзможно да бъде отстранен без риск за живота му. Биопсията потвърждава, че образуванието е злокачествено и така Алекс попада в детската клиника по онкохематология. Майка ѝ Соня научава и точната диагноза - невробластома абдоминис – четвърти клиничен стадий, с данни за костномозъчно ангажиране, MYCN отрицателен (тумор на бъбреците с разсейки в костния мозък и главата). Оказва се, че това е т. нар. „бебешки рак“, който се развива при новородени. Лошите клетки се захващат за някой от органите и „подлъгват“ мозъка, че са част от него. Така организмът не може да ги изхвърли и те започват много бързо да се размножават. Това разказва Соня, на която лекуващият лекар се опитал да даде разбираем отговор на въпроса: „Защо това се случва с моето дете?“

През декември миналата година курсовете по химиотерапия започват. До момента са 7, предстои и осмият. Първите четири курса детето преживява много болезнено. Отказва да се храни, налага се да го правят изкуствено. После започва да се подобрява. Възвръща апетита си, започва да движи крачетата си, прави опити да сяда. Майка му казва, че трудно нормализира показателите си след всеки курс. Налага се медицината да помага и за това. Специалистите обаче са обнадеждени от начина, по който реагира на лечението. В клиниката Соня вижда и други деца, с диагнозата на нейното, които се подобряват и надеждата ѝ става все по-осезаема.
След 8-ия курс химиотерапия Алекс ще трябва да премине и през имунотерапия. Тя е нужна, за да бъде подготвена за операцията за отстраняване на тумора. С това патилата на малката героиня няма да свършат, защото следващата стъпка е трансплантация на стволови клетки. За нея семейството подготвя документи за финансиране от НЗОК. Дали ще получи одобрение е трудно да се прогнозира. Сега е важно до месец да бъдат събрани 80 000 лв. за имунотерапия. Тя ще се проведе в детската клиника по онкохематология в Пловдив. Жителите на Пазарджик вече започнаха дарителската кампания. Прави им чест – градът е залян с кутии за дарения, доказателство за масова съпричастност, каквато рядко сме виждали.

Как можем да помогнем ние

Дарителска сметка

ОББ

IBAN: BG50UBBS80021080599340

Титуляр: АЛЕКСАНДРА ЮЛИЯНОВА ДАЧЕВА

BIC: UBBS BGSF

Какво се случва с детето, както и документите, които показват състоянието му, можете да видите на страничката Малкото ангелче Алекс и нейната битка

В момента малкото ангелче е на поредния курс по химиотерапия, понася го мъжки, гледа любимия си музикален канал и не подозира колко много хора му помагат да оздравее. В родния му град вече започнаха, да се присъединим!

Препоръчваме ви още:

FUCK CANCER

"Казаха ми да го оставя... "

Никола - един запален рокаджия с ДЦП

Социалният проект “Маргаритка” и националната инициатива “Приказки без край” реализират първата образователна видео поредица на български език за деца до 6-годишна възраст. За първи път децата на България могат лесно и по забавен начин да получат отговор на някои важни за тях въпроси, които стоят в основата на изграждането на добри навици.

В поредица от осем видеоклипове и пет събития на живо, в различни градове в България, социалният проект “Маргаритка” и националната инициатива “Приказки без край”, забавляват малчуганите и помагат на родителите във възпитанието.

 Поредица от подобен характер, изцяло авторска и на български език, се реализира за пръв път в България.

Вижте и

Четвърто издание на форум "Академия за родители"

В месеца на жената, майката и пролетта, фондация “За Нашите Деца” стартира благотворителна осмомартенска кампания в подкрепа на децата, лишени от майчина обич. Всеки ден в България поне две деца се разделят със своите биологични родители. 90% от тях са бебета под 1 година. Целта на кампанията е да бъдат осигурени мляко, пелени и пюрета за онези деца, които няма към кого да се обърнат с “мамо”, които няма на кого да благодарят за топлите грижи на празника.  

Обръщаме се към Вас – хората, които вярват, че всяко дете има право да расте в семейство – щастливо, обичано, обгрижвано. Всеки може да помогне за сбъдване на тази съкровена мечта, за да виждаме повече детски усмивки. Добрината е в вашите ръце. Дори с дарение от един пакет пелени се променя съдбата на дете!

Цветята са прекрасни, прекрасни са почти колкото невероятните жени, които обичате и поздравявате за техния празник. Цветята даряват красота и свежест, но за кратко. А доброто, на което майките и жените ни учат в живота, оставя трайна следа и води след себе си поток от нови добрини.

Вместо красив букет цветя, или луксозна кутия шоколадови бонбони за любимата жена и майка, дарете пакет пелени, адаптирано мляко, детски пюрета или сумата, която сте заделили за подарък, в подкрепа на деца без семейство.  Дарените средства ще бъдат използвани за закупуването на същите консумативи, необходими в грижата за новороденото през първите месеци от неговия живот.

Можете да подкрепите най-уязвимите деца, като донесете пелени (всички размери), адаптирано мляко 1 и 2 и/или детски пюрета (плодови, зеленчукови, с месо), в един от центровете на фондация „За Нашите Деца“,  или дарите избрана от вас сума онлайн чрез нашия сайт detebg.org или по банков път – IBAN: BG 32 RZBB 9155 1060 5337 67.

Можете да ни намерите на адрес:        

• Център за Обществена Подкрепа „Света София“– гр. София, ул. „Гюешево“ №21
• Център за настаняване от семеен тип „Детска къща“– гр. София, ул. „Охридско езеро“ №2
• Център за Обществена подкрепа „За деца и родители“– гр. Пловдив, бул. „Марица“ №21

Кампанията ще продължи до 11 март, включително. Набраните материални дарения и средства ще бъдат обявени на сайта и фейсбук страницата на фондацията на 12 март.

Прочетохте ли

Близо 1600 деца и семейства в риск се довериха
на фондация "За Нашите Деца" през 2018 г.

Автор: Светла Чимчимова

Не е тъжна история. Даже напротив. Това е разказ за доброто. Обикновеното, делничното добро. Това, което не го дават по телевизията, и което всички забравят. Даже не за доброто, а за човещината, една такава естествена и незабележима. Това е история, която много отдавна трябваше да разкажа, обаче все отлагах защото спомените ме натъжават, а аз съвсем егоистично не искам да съм тъжна.

Преди няколко години излизаме с Марица на разходка с най-първата инвалидна количка, която вече беше ужасно раздрънкана и почти се разпадаше, обаче й беше по-удобна от всички нови. Та говорим си, обикаляме магазините да търсим хартии, салфетки и бои. Търсим чанта - за нея и се чудим къде да обядваме, зер с инвалидна количка не се влиза във всеки ресторант лесно. Бутам аз количката през най-добрия град за живеене с разкопани улици като фронтови окопи и в момента, в който пресичаме ремонтиращата се улица зад един търговски център, от едното колело на количката падат едно болтче и една гайка, които го държат. На средата на улицата.

Ден на добротата

Ни напред, ни назад. Не мога да продължа без да ги намеря и не мога да завия, защото рискувам да падне колелото и да изсипя Марица на земята. И започвам да ги търся в пясъка, с който е покрита в момента улицата. Гайката я намерих веднага, тъпия болт обаче не. Просвам се аз с всичкия си фасон на колене и почвам да ровя в пясъка. В това време забелязвам с периферното си зрение, че зад гърба ми спира джип, зад него още един и после трети. Колите не могат да минат, защото аз, лежаща в пясъка, и тя, седяща в количката, сме запречили улицата и става задръстване.

От напрежение и очакване на клаксони, и всеки момент някой да ме напсува, започва да ме избива студена пот, ръцете ми треперят а шибаният болт го няма и няма. В това време по тротоара минава момък - татуировка, суитчър, качулка, цигара. Леко напомня на персонаж от филм на Дани Бойл. Признавам, че по друго време, като го видя, бих си стиснала здраво чантата. Момчето ме поглежда обаче с открит симпатичен поглед и казва: ,,Госпожо, виждам, че има някакъв проблем, да помогна?". Обяснявам аз вкратце ситуацията и какво търсим и той хвърля цигарата със замах и се пльосва до мен в пясъка в търсене на болта. През това време задръстването от коли стига чак до кръстовището, където свършва улицата. От време на време аз се обръщам с извинителни жестове към шофьорите, а те ми отговарят също с жестове тип ,,само спокойно".

Народ от високи хора

Никой не ми свирна с клаксон, никой не изнервничи. Никой не спомена ничия майка, освен аз - тази на болта. От първата кола слезе мацка и се включи в ровенето, момче и момиче тийнейджъри, минаващи по улицата, също дойдоха да помагат. Но от болта ни следа. В този момент от търговския център излязоха двама млади мъже с вид на състезатели по културизъм и дойдоха да питат какво става. Пренесоха количката на ръце до отсрещния тротоар. Момчето с цигарата намери болта, зави гайката и пръснахме цирка. Аз си взех въздух и само дето не ревнах от облекчение. А от всички преминаващи коли покрай нас, дето бяха в задръстването, хората ни помахаха за довиждане. И те така. 

Препоръчваме ви още:

Заразно добро

Никой не е застрахован

Истинските хора раждат истинската история