Автор: Светла Чимчимова

Не е тъжна история. Даже напротив. Това е разказ за доброто. Обикновеното, делничното добро. Това, което не го дават по телевизията, и което всички забравят. Даже не за доброто, а за човещината, една такава естествена и незабележима. Това е история, която много отдавна трябваше да разкажа, обаче все отлагах защото спомените ме натъжават, а аз съвсем егоистично не искам да съм тъжна.

Преди няколко години излизаме с Марица на разходка с най-първата инвалидна количка, която вече беше ужасно раздрънкана и почти се разпадаше, обаче й беше по-удобна от всички нови. Та говорим си, обикаляме магазините да търсим хартии, салфетки и бои. Търсим чанта - за нея и се чудим къде да обядваме, зер с инвалидна количка не се влиза във всеки ресторант лесно. Бутам аз количката през най-добрия град за живеене с разкопани улици като фронтови окопи и в момента, в който пресичаме ремонтиращата се улица зад един търговски център, от едното колело на количката падат едно болтче и една гайка, които го държат. На средата на улицата.

Ден на добротата

Ни напред, ни назад. Не мога да продължа без да ги намеря и не мога да завия, защото рискувам да падне колелото и да изсипя Марица на земята. И започвам да ги търся в пясъка, с който е покрита в момента улицата. Гайката я намерих веднага, тъпия болт обаче не. Просвам се аз с всичкия си фасон на колене и почвам да ровя в пясъка. В това време забелязвам с периферното си зрение, че зад гърба ми спира джип, зад него още един и после трети. Колите не могат да минат, защото аз, лежаща в пясъка, и тя, седяща в количката, сме запречили улицата и става задръстване.

От напрежение и очакване на клаксони, и всеки момент някой да ме напсува, започва да ме избива студена пот, ръцете ми треперят а шибаният болт го няма и няма. В това време по тротоара минава момък - татуировка, суитчър, качулка, цигара. Леко напомня на персонаж от филм на Дани Бойл. Признавам, че по друго време, като го видя, бих си стиснала здраво чантата. Момчето ме поглежда обаче с открит симпатичен поглед и казва: ,,Госпожо, виждам, че има някакъв проблем, да помогна?". Обяснявам аз вкратце ситуацията и какво търсим и той хвърля цигарата със замах и се пльосва до мен в пясъка в търсене на болта. През това време задръстването от коли стига чак до кръстовището, където свършва улицата. От време на време аз се обръщам с извинителни жестове към шофьорите, а те ми отговарят също с жестове тип ,,само спокойно".

Народ от високи хора

Никой не ми свирна с клаксон, никой не изнервничи. Никой не спомена ничия майка, освен аз - тази на болта. От първата кола слезе мацка и се включи в ровенето, момче и момиче тийнейджъри, минаващи по улицата, също дойдоха да помагат. Но от болта ни следа. В този момент от търговския център излязоха двама млади мъже с вид на състезатели по културизъм и дойдоха да питат какво става. Пренесоха количката на ръце до отсрещния тротоар. Момчето с цигарата намери болта, зави гайката и пръснахме цирка. Аз си взех въздух и само дето не ревнах от облекчение. А от всички преминаващи коли покрай нас, дето бяха в задръстването, хората ни помахаха за довиждане. И те така. 

Препоръчваме ви още:

Заразно добро

Никой не е застрахован

Истинските хора раждат истинската история