Микаела е едно малко очарователно момиченце, което може много неща. А е едва на 3 години и е със Синдром на Даун. Мика обаче има прекрасно семейство. Има и бате Крис – най-добрият батко на света. Обградена с обич и грижа тя расте и усвоява умения, с които дори деца без нейната диагноза не могат да се справят. Как успява разказва майка й Силвена Христова.

Как започна създаването на навици на Микаела? С какво?

Микаела я възпитаваме по начина, по който възпитаваме и Крис. Създаването на навици няма определен момент, от който сме започнали. Със сигурност се е случило преди самата тя да осъзнае, че е необходимо нещо да се направи. Винаги се мият ръцете преди хранене и след тоалетна, зъби се мият задължително сутрин и вечер, след поникването на 1-то зъбче. Броят се на пръсти дните, в които сме пропускали, ако децата са заспали в колата например. На гърне я сложихме към 9-10-и месец за първи път, докато при Крис това се случи към 8-и месец. Но опитът с него ни доказа, че това няма голямо значение и ефект. При Микаела премахването на памперс дори се случи по-лесно и по-бързо, отколкото при Крис, както с дневния, така и с нощния.

Първата победа?

Първото голямо постижение на Микаела беше в края на 6-я месец. Децата със Синдром на Даун често имат по-слаб мускулен тонус. При Микаела обаче това не е така. Тя е много силна, жилава и не е била никога по-отпусната в тяло. Това не мога да кажа обаче за лицевите мускули и езика. От бебе беше изплезена и прилагахме различни видове масажи, за да се прибере езика. Важно беше, от възможно най-ранна възраст, да я научим да пие със сламка. И това е една от стъпките, за да успеем да тренираме езика и той да се прибере. С това се справи тате, благодарение и на едно специално шише, което закупихме от САЩ, и което улесняваше задачата ни. Това, че Микаела да се научи да пие от сламка на 6 месеца е невероятно постижение. Общо взето всеки от семейството, заедно с баби, дядовци, леля, чичо има принос за развитието й.

През какви етапи преминава създаването на всеки навик, който е усвоила?

Първият етап е постоянно повтарящото се действие. Когато едно и също нещо се повтаря периодично и системно, то се запаметява. Вторият етап е когато покажем на Микаела, че е необходимо тя самата, да го направи. И тук на помощ идва Крис. Тя много го обича и има желание да му подражава. Крис й показва, след което казваме на Микаелка: "Хайде, сега го направи като бате." И тя го прави с голямо желание. Третият етап е, когато Микаела каже: "не иКам", т.е. не искам. Тогава вариантите са два. Или да и кажем: "мооооля те" и тя се усмихва и веднага го прави, или мама да е по-строга и настоятелна и да не й даде право на избор с категоричен тон.

Кое й беше най-трудно?

Най-трудно й е да се обува и все още се учи. На моменти успява, но много зависи и от самата обувка. Това, което най-много пречи в създаването на навици, е липсата на време. В ежедневието все бързаме за някъде, всичко е по график и часове и много често правим нещата вместо нея. Но като цяло сме много настоятелни и понякога безкомпромисни (по-често мама).

Как изграждате подхода си към нея – черпите ли информация отнякъде или се учите в крачка?

Всяко дете е индивидуално, без значение дали е със Синдром на Даун или не. Няма точна рецепта, подход или тактика, по която да се действа. Всичко е в движение и според ситуацията. Крис много й помага и показва, какво да прави и как да го направи. Тате Краси винаги подхожда с усмивка и добро и успява да я манипулира. Мама Силви е лошото ченге в къщи и ината й в повечето случаи надделява пред този на Микаелка. Мама е по-строга, настоятелна и при нея няма "не иКам". Случвало се е да чакам Микаелка 20-30 минути да се облече, защото отказва.

Тя знае много думички, как ги научава?

Микаела знае много думи, не всички обаче изговаря ясно, но това се надяваме, да се изчисти с времето. Ученето на повечето думи е благодарение на тате. Когато думата е нова, и не може да я произнесе правилно, я разделяме на срички и Микаела повтаря. Когато ние знаем какво иска да каже, но е неразбираемо за околните и искаме да произнесе думата правилно, настояваме да го направи. Например като иска вода, казва: "доода". Мама не й дава вода, докато не я произнесе правилно. Тя може, но й коства повече усилия и старание. Важно е да бъдем настоятелни, защото иначе ще продължи да се изразява така, тъй като е по-лесно. Посещенията в Карин дом и работата с логопед, психолог, рехабилитатор и музикотерапевт, както и заниманията в група 2 пъти седмично, са от съществено значение за цялостното й развитие.

Как помага батко Крис?

Крис ни помага с търпение, компромиси и отстъпване в много ситуации. Невинаги, разбира се, защото е дете. На Микаелка обаче помага във всичко - в ежедневието, в игрите, учи я на думи, разделя ги на срички, за да ги произнася правилно. Винаги, когато мама й се скара, я защитава. Когато й взехме очила, той беше този, който я убеди вкъщи да си ги сложи. Казва й: "Хайде, миличка, заради бате!" Много й помага и сме сигурни, че така ще бъде и занапред, защото се случва, не само като го помолим, но и по негово желание и инициатива. Когато Крис рецитира стихотворение или пее песен, тя научава много думички и пее заедно с него. Микаелка има голям късмет с батко като него.

Как се адаптира в детската градина?

Микаела ходи на градина от 4-и октомври. Тя е абсолютно готова и се адаптира по-бързо и от другите деца, ходи с голямо желание. Това, върху което трябва да се поработи с нея, е фината моторика - оцветяване, моделиране. Вкъщи не е оцветявала, защото нямаше желание и ние не сме настоявали. Но сега постепенно сме решили да променим това, защото се изисква в градината. Друго, с което трябва да свикне Микаела е, че въпреки че някое занимание в градината не й е интересно, то трябва да се направи. При индивидуалната терапия в Карин дом, тя може да работи 45 минути без да стане от стола. Но в градината проявява повече своеволие и често няма търпението да се заседява по-дълго.

Отскоро (в група) с Микаела работи и музикален педагог - Весела Люпке, в Музикално ателие към Българска асоциация “Орф-Шулверк”. Това е креативен начин на работа с деца, съчетаващ ритъм, говор, музика, движение с интересни игри, в който децата творят, за да откриват и разбират света на изкуството – музикалното, танцовото и театралното. Така се учат да бъдат част от група, да се съобразяват с другите, не само със собственото си аз, но в същото време и да запазят и индивидуалността си. Това е много ценен и интересен подход, за който ще разкажем повече след време. Според становището на екипа в Карин дом, Микаела е подходяща за обучение в общообразователна детска градина БЕЗ асистент.

Какво й предстои да научи? Как продължава създаването на навици и умения?

Много е важно, да я научим и на търпение, което тя в момента няма за дълго. Пазаруването с нея е невероятно изтощително предизвикателство, защото тя приема магазина като площадка за тичане и игра. Когато отиваме в магазин, обясняваме какво купуваме. При възможност тя взема продуктите, тя избира плодовете и зеленчуците, които да сложи в торбичка. Искаме да научим Микаела да се справя сама с всичко и това да се случва естествено в ежедневието с нашите усилия, с помощта на специалисти и в градината. За нас е важно да не й помагаме в прекалено много, за да не е зависима и да не разчита на нас напълно дори и на 3 години.

С опита, който имате, какво можете да посъветвате родителите, които отглеждат и възпитават дечица с Даун?

Съвет не знаем, дали можем да дадем, защото всяко дете е с различна индивидуалност и характер и всеки родител най-добре знае и усеща, как да подходи. Но едно сме разбрали покрай Микаела - децата ни могат повече, отколкото ние им позволяваме. Важно е да не вършим нещата вместо тях и да бъдем настоятелни, за да се справят.

Какво може Микаела?

Може да се облича, съблича (за горна дреха има нужда от малко помощ), ходи до тоалетна сама, мие ръце, лице, зъби, храни се, пие от чаша и сламка, сервира, отсервира, почиства масата с кърпа след хранене, занася мръсните дрехи в пералнята, помага при разнасяне на дрехите след пране, брои до 10, адекватно реагира и отговаря на въпроси, изпълнява задачи, винаги като се прибере отнякъде се събува и си прибира обувките в шкафа, участва в разказване на позната приказка и довършва фразите, пее части от песнички - знае дори химна на България, прави кратки изречения, комуникира. Но най-добре може да обича и това ни го показва безброй пъти всеки ден!

Вижте как започва утрото на Микаела.

Интервюто взе Янка Петкова
Снимки: личен архив

Препоръчваме ви още:

Светът на Мария
Истинските хора раждат истинската история
Случват се удивителни неща!
Талантът да обичаш по-лесно от другите

Навън щипе студ, есента е прекрасна в ярките си цветове, а събитията стават все по-интересни и примамливи.

За цялото семейство/ за родители:

04.11.2017 - Валдорфска педагогика за родители - Валдорфско училище "Проф. Николай Райнов"

07.11.2017 - Резервопедия/сугестопедия като метод на преживяване - безплатна лекция - Creative House – детски парти център и занималня

0-3 години:

03,4,5.11.2017 - Концерт за бебоци - Софийска опера и балет

05.11.2017 -Детска работилница: игра с домашен пластелин - безплатно - ИКЕА

05.11.2017 - Хайде на куклен театър в Мега Мол

07.11.2017 - Кърменето - най-доброто начало за вашето бебе.- Mall of Sofia

07.11.2017 - Многократни пелени и естествена бебешка хигиена.- BG-mamma office

08.11.2017 - Как да положим основите на общуването с бебето? - Фокс - училището за родители

08.11.2017 - КОФИЧКА С ЛОПАТКА - Столичен куклен театър

3-7 години:

04.11.2017 - Трите прасенца - детски мюзикъл - Софийска опера и балет

04.11.2017 -Театър Bulgaria Mall - безплатно - програмата за ноември

04.11.2017 - Здравей, приятелю, чудесен! - безплатно за Нощта на театрите - Открита арт сцена на Шипка

04,05.11.2017 - Рисувам с мама 3-5 г. - Вълшебната къща на Ема

05.11.2017 - Детска работилница: игра с домашен пластелин - безплатно - ИКЕА

7-12 години:

03.11.2017 - Арт лаборатория за деца и родители SEGNI MOSSIрт лаборатория за деца и родители SEGNI MOSSI - Derida Dance Center

04.11.2017 - Ателие „Работата на палеонтолога" - Музейко и Био игри

05.11.2017 - История за чайка и банда котараци - Столичен куклен театър - салон Гурко

04-05.11.2017 - Kids in Tech / проект "Кола на бъдещето" - На 4-и и 5-и ноември малки изобретатели на възраст 6-12 години ще навлязат в автомобилния свят, за да направят открития за революционни технологии, които вече променят живота ни и ще бъдат неразделна част от нашето ежедневие след няколко години.

07.11.2017 - Актьорско майсторство за кино 8-14 г..- Как да стана киноактьор? Какви умения ми трябват за екрана? Как да представя себе си в различните екранни жанрове? Как да работя върху актьорските си качества за да изградя своя екранен имидж?

Препоръчваме ви още:

Нова строителна зона отваря врати в Музейко
15 бързи трика за радот на малките и големи деца
Едно семейство в цирка

За поредна година проект на фондация „За Нашите Деца“ бе избран да участва в дарителската кампания на Райфайзенбанк „Избери, за да помогнеш“

Тази година фондация „За Нашите Деца“ бе одобрена да участва в кампанията на Райфайзенбанк „Избери, за да помогнеш“ с проект „Подари щастливо детство на деца с трудности в развитието“. С осъществяването на проекта ще бъдат подкрепени 6 деца, които имат физически увреждания и/или трудности в развитието, като им бъде предоставена възможност, според потребностите им, с тях да работят различни специалисти и да посещават иновативни терапии.

Можете да гласувате за проекта ето тук.

Благодарение на инициативата, миналата година фондацията успя да събере над 10 000 лв. за проекта „Сбъдни мечта за семейство в Детска къща“. Със средствата беше подпомогнат екипът от Център за временно настаняване от семеен тип (ЦНСТ) „Детска къща“ да запази високото качество на грижа, което гарантира пълноценното развитие на децата и адекватното посрещане на техните нужди. Каузата бе сред 22 успешни проекта, които подкрепи осмото издание на благотворителната инициатива на Райфайзенбанк.

Кампанията „Избери, за да помогнеш“  ще продължи до 20 декември, като дарения за кампанията на фондация „За Нашите Деца“ могат да се направят по няколко начина:

Клиентите на интернет банкирането на Райфайзенбанк могат да правят дарения чрез линк от сайта на Райфайзен Онлайн, директно по сметката на фондацията:

 
Получател/Титуляр:Фондация ЗА НАШИТЕ ДЕЦА

IBAN:BG32RZBB91551060533767

BIC:RZBBBGSF

При банка:Райфайзенбанк България

Основание за плащане:Избери, за да помогнеш

През онлайн платформата за разплащания pay.dir.bg

Чрез SMS с текст DMS DETSTVO на кратък номер 17 777 за всички мобилни оператори

Дарителската кампания стартира през 2009 г. и за този период е подкрепила над 210 проекта, с над 2.4 млн. лв.

Фондация " За Нашите Деца" вече  25 години  насочва усилията си в предоставянето на подкрепа на най-уязвимите деца в България и правото на семейство на всяко дете. За четвърт век успя да подкрепи над 10 000 деца и техните семейства. Благодарение на дългогодишния си опит и постоянно развитие на услугите, организацията не само предоставя алтернативна форма за грижа на деца, които са изоставени от своите родители, а и развива превантивни услуги. Предвид големия брой на деца с увреждания и/или трудности в развитието, през последните години специалистите на фондацията работят, както за намиране на приемни семейства, които да отглеждат децата с увреждания, така и за подкрепа на биологични семейства, в които има деца с увреждания и/или трудности в развитието.

Автор: Добромир Банев

Жената се облегна на стената и облекчено въздъхна. Преди нея тук бяха спирали много други жени, тъй като навсякъде зееха дупки. Докато една жена си почива, тя винаги оставя по стената дупка след себе си и две–три изречения, написани с лош химикал. Изречения за мъж, когото притежава или за мъж, който вече вероятно е изгубила.

Жената е в бежов шлифер с кафяви копчета. Косата й е вдигната на кок. Сега е допряла главата си точно там, където някоя друга преди нея е написала „Майната ти, скапано копеле”. Това е ирония и същевременно не означава абсолютно нищо.

Жената пуши Marlboro gold и дима излиза от устата й бавно и уморено. Хиляди жени са изпушили милиони цигари на същото място. Фасовете в краката й го потвърждават, но за нея това е просто един килим, набит с миризмата на никотин. Усеща краката си меко върху него. Псува й и се.

Жената остана неподвижна пет минути. Изпуши цигарата бързо. Когато правиш нещо с удоволствие, времето не се усеща. Времето е нечовешки дълго, когато извършваш действия по навик. Тя бяга от навика, затова се озова тук.

Жената потърси химикалка в чантата си, но след като установи, че няма, извади яркото си червило, свали пластмасовото му златисто капаче и с умерени движения написа на стената: „Аз никога повече няма да се влюбя. Никога!”. Отдръпна се две крачки, прочете написаното и й се стори прекрасно, че червеният й почерк изпъква пред останалите. Една уважаваща себе си жена винаги носи червило в чантата си.

Усмихна се, обърна гръб на изречението, и без да си вземе довиждане със стената, тръгна с уверени стъпки по тротоара. Още преди да се беше отдалечила съвсем, на същата стена се облегна друга жена. И на нея й се пушеше.

Откъс от книгата "Аз съм в другото такси". Тук може да следвате авторската страница на Добромир Банев.

Фотограф: Ивелина Чолакова

Препоръчваме ви още:

Колко боли да имаш крила 
Обикновената жена 
Жената с търсещия поглед

„Тацитус“ е дневен център за работа с деца с аутизъм. В него родители и специалисти обединяват усилията си, за да могат децата с аутизъм да получат шанса да израснат независими и пълноценни възрастни хора. В специализирания център децата ползват ежедневна, интензивна терапия и с тях работи екип от квалифицирани специалисти.

Историята

Мина Ламбовски – майка на дете с аутизъм е първият човек в България, заговорил за биохимичния подход към аутизма. В началото на 2009 г. тя създава център “Тацитус”, за да сподели дългогодишния си опит в борбата с аутизма – опит, натрупан в специализирано образование и обучение, и в търсене на отговори по целия свят. С времето „Тацитус” се превръща в притегателен център за мотивирани родители и специалисти. Успехите с децата са вдъхновяващи и показват, че само с обединени усилия може да постигне и невъзможното.

Центърът

“Тацитус” започва своето съществуване в малка къща, предоставена безвъзмездно от семейството на Мина Ламбовски. Със събраните такси се изплащат заплатите на 6-те специалиста, които работят с децата. Центърът съществува благодарение на таксите, даренията, доброволния труд и взаимопомощ между родители и специалисти.

За родителите

Грижата за детето от аутистичния спектър е свързана със спазването на строга диета, изисква много средства за осигуряване на биологично чиста храна и хранителни добавки, на интензивна, ежедневна терапия и висококачествени лекарски грижи. Тези мерки поглъщат усилията на много фамилии, които обединяват своите възможности и сили, за да помогнат на децата си, но резултатите са забележителни и дават сериозно основание за оптимизъм! Специалистите от Център “Тацитус” се обучават от сертифицирани международни организации. Така придобиват квалификация да практикуват наложени в света програми, разработени специално за деца с аутизъм: /PECS, TEACCH, FLOORTIME, MONTESSORI (3-6 год.), TOMATIS, ABA/

Какви са резултатите?

- децата се учат ги на самостоятелност, как да общуват и да изразяват нуждите си по разбираем за околните начин;

- подобряват познавателните си способности;

- успешно се интегрират в масови учебни заведения.

Подадена ръка

В центъра се полагат грижи и за деца, чиито родители нямат възможност да плащат такса, поради сериозни финансови затруднения. С партньорството на Аджибадем Сити Клиник Болница Токуда се работи за изследване и лечение на гастроинестиналната патология при децата с аутизъм. Книгата “Специални диети за специални деца” е първата на български език, която показва връзката между аутизма и биохимичните процеси в организма. През 2010 и 2011 година у нас се провеждат първите биохимични конференции по проблемите на аутизма, с участието на световно известни лекари.

*********

За аутизма - фактите

Аутизмът нарушава умението на човека да общува и да се разбира с другите, а вследствие на това се затрудняват процесите на обучение и социализация, които често са съпътствани с поведенчески проблеми.

Аутизмът е най-бързо нарастващото разстройство в развитието в целия свят. Преди 20 години диагностицираните с аутизъм деца са били 5 на 10000. Към момента те са 1 на 88 и броят им продължава да расте.

Аутизмът засяга деца от всички етнически и социални групи, във всички краища по света.

С адекватна подкрепа и напътствия детето с аутизъм има шанса да израсне успешен и самостоятелен възрастен човек. Без подкрепа шансовете му са минимални.

В България все още не съществуват статистически данни за броя на засегнатите хора, но няма обективна причина да се отличаваме рязко от целия свят по тези показатели.

У нас до диагнозата се достига трудно, защото педиатрите и общопрактикуващите лекари в България не са обучени да разпознават ранните симптоми, информираността сред обществото е незначителна, а ранната диагноза и ранната интервенция са ключов фактор за успешното развитие на детето с аутизъм.

Липсват сертифицирани специалисти по наложилите се в света успешни програми за работа с деца от аутистичния спектър, а терапията е основното средство за въздействие при тях.

Съществуващата у нас грижа е твърде скъпа за възможностите на повечето семейства: 30-40 лева на час.

От 8-и ноември Център "Тацитус" ще има нов дом в сградата на Частна целодневна детска градина "Херман Хесе", ж.к Дружба 1, ул. „Тирана” 63. 

Повече полезна информация за родителите и най-често задаваните въпроси - за симптомите, причините за появяване на аутизъм, къде могат да се направят излседвания, къде и как се поставя диагноза и др. можете да намерите в сайта и фейсбук страницата на центъра.

Препоръчваме ви още:

Трудни деца или трудни диагнози
Живот сред хората
Аутизмът не е присъда

Автор: Ина Зарева

Задъхваща се от студ вечер. Намигащи автомобили, премрежени светофари, уморени релси и потъмнели хора. Годината е 1998. Призраците на отминалите гладни зими и тежки кризи тягостно се скитат наоколо. Повечето хора все още са далече от нормалния начин на живот и това е изписано на лицата им. Улиците се напрягат под тежестта на мрака и потръпват от ноемврийските градуси.

Само на една трамвайна спирка цари контрастно оживление. Симпатична група студенти са се отправили към нечий купон и разговарят така разпалено, като че се топлят от думите си.

- Дано има някаква храна, че не съм ял от вчера – казва през пресилен смях високо и много слабо момче.

- Ти пък! Защо не дойде с нас в стола? Натегач – да не изпуснеш упражненията, нали?! – смее се русо момче.

- Ти гледай пак да не напиеш Вяра, че аз трябва да я мъкна до квартирата – връща му го дългучът.

- Вяра не само вече не пие, ами и не говори с такива като вас! – тръсва дълги коси красивото момиче.

- Хайде, хайде – шегувам се! – прегръща я момчето.

- Вие се шегувате, но аз спешно трябва да започна някакво бачкане. Другият месец въобще няма да има с какво да изкарам. Баща ми са го съкратили. – въздъхва мургаво момче със силно протъркано яке.

- Да! Взимаме изпитите и всички ще си намерим по нещо, че вече не се издържа! – почти в едни глас казват останалите.

Трамваят поглъща част от думите им, разтваря бавно врати и хората се изливат в него като тежка, мътна вълна. Студентите се настаняват на свободните места най-отзад, само високото, слабо момче остава право:

- Да ви гледам от високо – казва.

- Е колко по-високо, бе брат? – смеят се те.

Хората се заслушват за кратко в шегите им. После слизат на някоя спирка, качват се следващи, чиито носталгични усмивки ги издават, че и те са потънали в студентските разговори и са се върнали някъде далече в младостта си.

Ритмичното потракване и все по-плътната тъмнина отвън унасят уморените пътниците и само веселите младежи им действат ободряващо.

На една от спирките, миг преди трамваят да затвори пъшкащите си врати, високото слабо момче внезапно се откъсва от мястото си, грабва нещо от земята, провира се между тях и подвиква на някого отвън. Трамваят вече е в движение, единият крак на момчето е отвън, а другият стои заклещен вътре. Хората се окопитват бързо от първоначалното застиване, провикват се към ватмана, той спира и бързо отваря вратите. Момчето стъпва с двата крака на стъпалото, а някакъв мъж отвън държи ръката му и му благодари. Всичко става толкова бързо, че много малко хора са успели да видят как мобилният телефон на мъжа е паднал, докато той слиза от трамвая, а момчето го грабнало и се втурнало да му го подаде от потеглящия вагон.

- Ти си чисто луд! – посрещнат го приятелите му

- Можеше да загинеш, идиот такъв! – Вяра го гледа изумена.

- И за какво беше това? Кой знае какъв богаташ е. Ти колко хора с мобилни телефони познаваш? – мургавото момче е истински ядосано.

- Будала! Ако го бяхме продали, щяхме да си осигурим поне наема – отсича русолявият.

Подигравките се редят дълго. Момчето махва с ръка и се усмихва засрамено:

-  Как да го взема, като не е мое? – успява да вметне между разпалените планове какво биха направили с парите от телефона.

Хората наоколо поклащат неодобрително глави. Да си рискува живота за някакъв телефон. Те тия, с телефоните, едва ли заслужават подобна жертва.

Един много възрастен мъж с мъка се изправя от седалката си в най-предната част на вагона и бавно се придвижва назад. Движи се като в облак от достолепие, а бастунът му прилича повече на жезъл, отколкото на помощно средство.

„Сигурно спестява няколко крачки разстояние и ще слезе от най-задната врата“ – си мислят тези, като забелязват силното му куцане и му правят място, а той минава въздушно покрай тях и благодари с лек поклон. След почти цяла спирка разстояние, старецът е стигнал до студентската група. Те, вече забравили случката, коментират гадния преподавател, който къса всички.

Възрастният човек спира, премята бастуна на лявата си ръка, вкопчва я в

дръжката, а дясната протяга в треперещо, но стегнато ръкостискане към високото, слабо момче:

- Дойдох да те поздравя, моето момче! Никога не се променяй!

После поема бастуна с дясната си ръка, обръща се и все така в бавно достолепие се връща обратно към мястото си.

Младежите притихнало гледат приятеля си. По лицата им вече няма следа от ирония и смях.

Вяра става от мястото си, пъхва ръката в кокалестата шепа на високото, слабо момче, чийто скули са пламнали в руменина и обляга глава на гърдите му.

- Хайде, слизаме! – нарушава тишината той – Бързо, че умирам от глад!

Препоръчваме ви още: 

Жената с търсещия поглед

За Истината и дрехите, в които я обличаме
Заразно добро 
Най-тежките 21 грама

Автор: Ина Зарева

- Ще стигнем бързо – увери ме таксиметровият шофьор и потегли.

Не обичам да закъснявам, а задръстванията стават все по-непредвидимо кошмарни. Единствената утеха е, че шофьорът също не обича да виси по светофари и ще заобиколим дългите редици коли. Разпръснала съм документи на цялата задна седалка, за да ги прегледам и подредя за последно. Още едно предимство да не шофирам в момента.

Телефонът на таксиджията звъни, той си извинява, че трябва да вдигне:

- Колегата. Цяла сутрин го издирвам.

Разговорът е кратък, но привлича вниманието ми:

- Пак ли, бе пич? Айде стегни се вече! Добре, ще взема и другата смяна, ама не може така.

Не знам дали любопитството ми се е изписало на лицето, но таксиджията поклаща глава, поглежда ме в огледалото и през смях, но и със неприкрито състрадание ми казва:

- Жена му го бие.

Не успявам да сдържа смеха си:

- Така ли се измъква от работа?

- Не, наистина го бие – вече със сериозен тон говори мъжът - В началото се криеше, идваше с едни слънчеви очила, целият посинен. Все казваше, че е паднал и сам се е ударил. Накрая призна. Питам го защо търпи, а той: „Ми две деца имаме, а и къде да отида...“ И търпи.

Засрамена съм от смеха си отпреди малко. Рядко ми се случва да не знам какво да кажа, но сега мълча и рея поглед сред хората по улиците. Опитвам си да си представя как изглежда жената – насилник. Дали е груба и недодялана или пък е преуспяваща и фина дама, за която никой не би допуснал подобно нещо. А съпругът – жертва? Мухльо и неудачник или хрисим и благ човек, който изгаря от срам и унижение?

 Прочетете Аз, жертвата

Отдава ни се лесно да лепим етикети, да обобщаваме и генерализираме. Когато чуем „домашно насилие“ винаги си представяме крехката жена - жертва на арогантен мъж. Когато съпругът е насилник, това буди вълна от гняв и непримиримост, когато е жена – се смеем и не го приемаме сериозно. Според проучване от миналата година, една четвърт от анкетираните мъже се определят като жертви на домашно насилие. За тях обаче не се говори, не са изградени кризисни центрове, те не получават каквато и да било подкрепа. Причините, които най-често предизвикват гнева на съпругите им, са употреба на алкохол и финансови проблеми.

- Той, моят колега, си пийва, но кротко – минава на жълто моят спасител в задръстванията – и тя го издебва като не може да се отбранява и го налага здраво. С някаква дъска го беше била последно.
 

Ако ставаше дума за жена, щях да предложа поне няколко варианта, да дам координати на организации за закрила и помощ. Сега мълча, седнала до важните си документи и за първи път осъзнавам, че архетипното ми убеждение - един мъж не може да е по-безпомощен от една жена, не може да е физически и психически по-слаб от нея - се оказва по-силно, отколкото съм вярвала. „Той си е виновен, защото пие!“ е много удобна констатация. А лично аз съм убеждавала поне няколко жени, как никоя от тях не е виновна и не си е „заслужила“ насилието от съпруга.

 Вижте Майките, които убиват

- А мен едно гадже ме заряза, защото съм много добър! Представяте ли си? - прекъсва мислите ми шофьорът – Искала като мъж да тресна по масата и да кажа кое как да бъде, а не все да съм се съгласявал с нея. Само аз си знам какво ми беше да ѝ угаждам, но я обичах. Така го разбирах, така го правих. И накрая излезе, че трябвало да съм грубиян някакъв, за да е доволна. Не знам вече какво става с този свят.

Какво ли сме объркали в еманципирането си – дали сме погребали женствеността си, докато помпаме мускули? Дали сме смачкали мъжете с токчета, докато се катерим нагоре? Или просто сме забравили какво е да се обича?

Стигаме до адреса цели 6 минути по-рано от часа на срещата ми.

- Нали ви обещах! – усмихва се гордо таксиджията. Превел ме е през маршрути, за които никога не бих се сетила. Ако шофирах сама, щях да закъснея поне с половин час. Благодаря с приличен бакшиш и все пак отправям опит за съвет към колегата му.

- Няма да послуша. Предлагали сме му много пъти да се разведат, ще го приютим за някакво време, ще му помогнем. Не иска. Сигурно и той я обича по някакъв начин.

02/981 76 86 е националната телефонна линия за пострадали от какъвто и да било вид насилие.

Обадете се, ако сте преживели това, независимо дали сте мъж или жена.

Мълчанието никога нищо не е решавало.

А говоренето по темата е единственото, което може да помогне да бъдем отново себе си и отново в безопасност.

Препоръчваме ви още:

За цветята, поднесени с юмрук

То е напаст, която убива

За стереотипите във възпитанието

Детската психична травма

Разказах ви за Радост, моята героиня. За Лора, по-щастливата и успяла сестра (дали?), ще ви разкаже Люси Рикспуун. Вече сте чели нейните статии за децата от аутистичния спектър, ранната диагностика на психични проблеми и образованието в САЩ. Сега тя ще ви представи героинята си.

Аз не съм Лора. Лора е жената, която привлича погледите по улицата. Тя е сестрата/братовчедката/приятелката, която изглежда, че успява във всичко, с каквото се захване. Животът на Лора е привидно завиден и достоен за ежедневни статуси и снимки във Фейсбук. Всъщност нищо в живота на Лора не е просто! Тя упорито се мъчи да се измъкне от капана на миналото и да въведе порядък в бъдещето си.

Тя е жената, еднакво привлекателна за мъже и жени, но по различни причини. Мъжете са подвластни на нейния магнетизъм, а жените искат да приличат поне мъничко на нея. Животът на Лора в емиграция не е типичен за повечето български емигранти, но и тя изпитва носталгия в неочаквани моменти, и тя сънува близките си, останали в България.

Може би в Лора ще намерите парченца от себе си, от мечтите си, от тревогите си. Може пък в нея да намерите сестрата, която мечтаете да имате.

Лора

Обожавам времето в Калифорния! Подозирам, че народът се мести тук и плаща безумните цени на всичко само за да се наслаждава на невероятното калифорнийско слънце. Няма нищо като слънчев февруарски ден! Разкошни 19 градуса. Отварям прозореца и вдишвам свежия океански въздух! Безценно! Кой ме би да живея толкова години в Ню Йорк?! Но като изключим зимите, Ню Йорк е страхотен. Има толкова енергия в него, толкова живот. И непрекъснато се променя. Сякаш те държи в безкрайно напрежение, винаги се оказваш някакви си две-три стъпки назад. Помня колко обичах да се шляя безцелно из Бродуей и Таймс скуеър. Можех да наблюдавам минувачите с часове.

Лицата на хората казват много, стига да имаш търпение да спреш и да ги погледнеш. Колко често зад обичайния аксесоар – чаша „Старбъкс“, се крие безпокойството на някого, който не знае какво да прави с ръцете си. Удивителни неща правим с ръцете си, когато сме тревожни. Понякога френетично проверяваме телефоните си, или пък поглаждаме косата си. Друг път крием ръце в джобовете или в ръкавите, премятаме цигара, запалка, или връзка ключове. Ню Йорк ми липсва. Липсва ми усещането, че съществувам в центъра на тази малка, но много специална вселена, в която всичко кипи. Оставих чудесни приятели в Ню Йорк. От тези, които държат мозъка ми буден и винаги успяват да ме разсмеят.

Приятелите са важни в емигрантския ми живот, може би най-важните. Когато си далеч от семейството си, приятелите са семейство. В началото се терзаех дали този или онзи би ми бил приятел в България, после узрях до мисълта, че много хора имат място в живота ми, но местата им са различни. Всеки има нужда от приятел, с когото да изпие чаша вино и да размени душеспасяваща доза клюки за колегите и съседите. Всеки има нужда и от някого, който няма да задава тъпи въпроси, когато му се обади посред нощ с молба за помощ. Имах късмет и случих на добри приятели, те са моето семейство тук. Усещането, че нямаш нито един човек от твоята кръв наоколо, е безумно.

Ако в България останеш без работа, все някой ще ти подаде ръка, няма да останеш без подслон. Тези неща не се оценяват, докато живееш в страната, осъзнават се едва когато си далеч. В България живеем с илюзията, че сме самостоятелни и независими, но всъщност повечето от нас прекарват живота си най-много на 100 километра от родителите и роднините си. В чужбина го няма това усещане за близост. Самотата постепенно става ежедневие. Но пък ако човек има стабилна професия, не се сблъсква с обичайните за България проблеми. Животът в чужбина като цяло е по-логичен и предсказуем, хората изглеждат по-спокойни и създават впечатление за безпроблемност.

Това, че размерът на заплатата ти позволява да влезеш в повечето магазини и да купиш каквото ти е нужно, без много да му мислиш, по света не е лукс, но в България за много хора е. У мен е останал онзи манталитет, че това е привилегия, и не го забравям никога. Благодарна съм, че имам добра професия, не живея в ужас, че ще изгубя работата си и това ще съсипе живота ми. Благодарна съм и за Санта Моника. Животът тук е различен – достатъчно близо до големия град, но и достатъчно далеч. Човек може да отстъпи няколко крачки встрани от убийствения трафик и забързания поток хора и да се потопи в океанския безкрай.

В началото непрекъснато се разхождах по плажа от Санта Моника към Малибу. Можех да прекарам безпаметни часове и километри там. Напоследък все не намирам време. Преглеждам електронната си поща преди работа и намирам писмо от сестра ми. Отдавна не ми беше писала. Радост е с почти три години по-голяма от мен, но понякога тези няколко години изглеждат много повече. Тя е зряла, улегнала, отговорна. Понякога я чувствам повече като втора майка, отколкото като сестра. Животът ѝ в България не е лек. Съпругът ѝ Стефан е добър човек, но в близки взаимоотношения с алкохола. Много ми се иска да го харесвам, но не е лесно. Все опитвам и все не става. Не мога да се отърва от мисълта, че съсипва живота на сестра ми малко по малко, издънка след издънка, скандал след скандал. Винаги, когато го видя неадекватен и жалък, неспособен да изрече и няколко думи, сърцето ми се къса за Радост. Децата им са страхотни, но здравето на сина ѝ никак не е добро. От години го измъчват болести и тя все не може да си поеме дъх.

Дъщеря ѝ Ния пък е тийнейджърка и това носи съответните емоционални приключения. Ния ми пише често, говорим по телефона и по скайп. Аз съм идеалният слушател – безопасен, далечен и добре образован на тема „тийнейджърски неволи“. Предвид ранните години на сестра ми, чак ми е странно, че от нея стана отговорна майка, на моменти дори скучновата и предсказуема. Радост, меко казано, побъркваше родителите ни в пубертета. Отчаяно се бореше за независимост и експериментираше с каквото се изпречи на пътя ѝ. Впускаше се в безкрайни и безплодни дебати с нашите, в които никой не побеждаваше, но пък всички тренираха търпение и издръжливост. Сестра ми се радваше на завидна популярност и притежаваше видимата увереност на човек, който познава себе си и допуска малко неща под кожата си. Години наред аз бях по-известна като „малката сестра на Радост“, отколкото със собственото си име. Но в повечето случаи Радост беше невероятна сестра и титлата не бе неприятна. Сега Радост е учителка на пубертети. Няма как да не е карма. Подозирам, че не една и две от бившите ѝ учителки, с които неуморно се заяждаше, тайно празнуват при мисълта на какъв огън се пече Радост всеки ден. Имаше една учителка по литература, от твърдоглавото поколение, което лесно раздава правосъдие и не е способно да приеме чужда гледна точка. Радост ѝ късаше нервите ежедневно. Сигурно даже четеше допълнително, за да се заяжда качествено. Срещнах въпросната учителка случайно в кварталния магазин в първите учителски години на Радост.

– Сестра ти станала учителка, а?! – едва прикри смеха си тя.

– Да – гордо отвърнах с надеждата да приключим разговора бързо. Ама, не, възможността да злорадства не беше за изпускане предвид скучното ѝ ежедневие на пенсионирана учителка. Прекарах следващите десетина минути в насилено мълчание и очакване на края на душевния ѝ пир. Добре, че ѝ доскуча, тъй като не отговарях на злобните ѝ коментари, та ме остави на мира.

Обожавам сестра си, но осъзнавам, че нейният живот е доста по-различен от моя и моите проблеми са си направо лигавщина в сравнение с нейните. Никога не съм сигурна какво ми е позволено да споделям с Радост и какво – не. Сякаш вървя по тънка нишка и все внимавам да не нараня чувствата ѝ, да не я тревожа излишно, да не я накарам да се чувства нищожна или бедна. Осъзнавам, че никой друг освен теб не може да те накара да се чувстваш така или иначе. Останалите нямат такава власт, но понякога – съзнателно или несъзнателно – човек им я дава.

Връзката със сестра ми винаги е била много важна и продължава да е, дори сега, на хиляди километри, и не бих рискувала да я разруша. Затова активно цензурирам разговорите и писмата до нея. В първите години на емиграция всяка дума, изречена от Радост, ми напомняше колко много ми липсва тя и миналото, достатъчно удобно, но недостатъчно перспективно. С годините болката намаля и започнах да оценявам другата страна – че имам сестра, която винаги ме е обичала и подкрепяла, макар и далеч. Дори на моменти образът ѝ придобиваше нереални очертания в главата ми. Странно е, когато някой означава толкова много за теб, а не можеш да го видиш. Носталгията е чудновато нещо. Появява се на неочаквани места и се буди от незначителни дреболии – аромати, звуци, някоя позната песен, дори езика, на който сестра ми пише, и изразите, които свързвам само и единствено с нея. В началото ми отнемаше часове да се възстановя след поредната вълна носталгия. Помня как веднъж ароматът на печени чушки от една сръбска кръчма ме извади от равновесие за няколко дни. Нещо толкова дребно ме накара да се усъмня в решението да емигрирам. Осъзнавам колко глупаво звучи, но отдалеч положителните спомени обикновено изблъскват неприятните и родината придобива дълбоко романтичен ореол. С годините приятелствата започнаха да избледняват и добиха тривиален вид благодарение на социалните мрежи, но връзката със сестра ми и до днес е неизменно заредена с носталгия. Радост ми липсва във всеки миг от деня. В началото често се питах какво би казала Радост, какво би направила Радост на мое място. Когато ѝ го признах веднъж по телефона, умря от смях. Така и не разбрах защо. 

От: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

До: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Мила моя Радост! Дори звучи страхотно! Колко отдавна не съм го изписвала. Благодаря, че мислиш как ще реагирам на съобщение по фейсбук. Странно е, но звукът на съобщенията посред нощ сякаш кънти тревожно. Същият звук, но веднага скачам. Никога не ми минава през ума, че някой ми пише или се обажда по това време, понеже е станало нещо хубаво.

Знам, че е трудно, но не го приемай лично това с мама. Паметта ѝ не е вече същата. Не иска да те нарани, толкова те обича. Винаги те е обичала. Чух я веднъж да казва, че ако някой ден се разболее, теб иска до себе си. „Лора ще отлети нанякъде, знам си я аз. Светът ѝ е тесен. Радост винаги ще бъде около мен“ – така казваше. Може и да не умее да показва колко те обича, но това е болестта, не е мама. Вие двете имате нужда една от друга, много неща имате да си кажете. Много спомени имате заедно, много нишки ви свързват. Ния е умно дете, знае какво иска. Напомня ми на теб на тази възраст. Като че мисълта ѝ върви няколко обиколки пред другите. Оценките и училището явно не са толкова важни за нея, както и твоите не бяха важни за теб някога. А мама и тате все трепереха преди контролните и изпитите ти. Понякога се ядосвах, че от мен не се интересуваха толкова. Мислех си дали нещо ще се промени, ако и моите оценки висят на тънка копринена нишка. Дали щяха да преживяват и моите успехи различно? На моменти имах чувството, че не съществувам за тях. Един ден реших да слушам внимателно дали ще произнесат името ми поне веднъж. Не. Не го направиха. Нито веднъж. Тогава си помислих, че за тях вероятно няма значение дали ме има, или ме няма. Но никога не се осмелих да им го кажа. Сигурно защото се страхувах, че може да потвърдят опасенията ми.

Тревожа се за Тони, Радост! Все ми се струва, че мога да направя нещо за него, но не знам какво. Радвам се, че лечението работи. Това дете заслужава шанс. За баща им... какво да ти кажа. Ти си знаеш какво преживяваш с него, какво ви сближава и дели. Винаги съм се чудила на връзката ви. Прилича ми малко на влакче на ужасите, има страхотни и страховити моменти. Не я разбирам. Аз не бих могла да живея в такава връзка, или по-скоро не искам, защото ми се струва, че е ежедневно изпитание.

При мен нищо ново. Пациенти и още пациенти. Ще ми се да намеря нещо, което да ме кара да се чувствам щастлива, да ме заинтригува, да ме плени. Но нищо на хоризонта. Животът ми може да се преразкаже чрез хронологията на пациентите. Помниш ли декември? О, да, тогава бяха онези хлапета с депресията. Уф, как я борихме тази депресия! Ужас! Но това е всичко, което мога да ти кажа за миналия декември. Друго няма. Скучно ми е, а не толерирам добре скуката. Като се почувствам така, знам, че е време за промяна. Монотонното ежедневие не е за мен. Склонна съм да върша глупости, когато дните ми започнат да се сливат. Примерно днес поръчах по интернет умопомрачителна рокля, която много добре знам, че няма къде да облека, но това не ме спря. Виждаш ли?! Прегръщам те!

Лора