logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Авторката на този текст Ася Явиц е IT консултант, блогър и майка на едно дете.

"Дете на 5 години. Два проклети часа учим буквата „Б“, преминаваме на „В“, а след половин час вече е ЗАБРАВИЛ „Б“. Тъп ли е, или е за лекар?"

Такива постове виждам в социалните мрежи, чувам на детската площадка. И не мога да мълча. Не защото съм детски психолог с опит. Не защото съм педагог с опит. Та аз дори не съм майка с опит – детето ми няма и две години! Всъщност е съвсем просто. Аз бях „тъпо“ дете.

Да, да. На 7 години изчитах 32 думи в минута, на срички. В края на първи клас извикаха майка ми в училище, на разговор. Имахме урок, на който всяко дете трябваше да донесе любимата си книжка и да я представи. Едно момиченце донесе „Малкият принц“. Отличникът на класа донесе Жул Верн, разбира се. А аз донесох книжка за оцветяване. С феи. Между другото, там също имаше текст. Е, от типа: „Това е феята Флора.“ или „Оцветете феята Фауна и феята Флора.“ Кой знае защо учителката ми не я оцени.

На майка ми въобще не й беше лесно. Наложи й се да се прости с увереността във фантастичните си майчински способности. А и какво да прави, когато първо й се ражда дете, което на 8 месеца подрежда фигурите на шаха по местата им, на 1,5 години цитира Манделщам изправено върху табуретката. На две вече го чете самостоятелно… но следващото й дете прохожда на 2, а на 5 играе на шах с кукли.

С математиката второто й дете е още по-зле. В края на трети клас баща ми се опита все пак да ми обясни уравненията, след три часа мъки рухна и се отказа.

Защо ги раждаме? За да ги харесват другите?

61aca5ef49bff2f9be565298d6b5c855 XL

Водиха ме при психолози, те ми показваха някакви карти. Даваха ми да пия „грахчета“ за награда. А аз не просто бях „тъпа“, аз си смучех палеца до 7-та година и си ровех в пъпа. Това между другото е мое ноу-хау. Много успокоява и провокира пъпна херния. Опитайте. Психолозите и лекарите не се впечатляваха и ми изписваха тонове лекарства. Дядо ми, който е лекар, видя една от тия рецепти и каза, че това е прекрасна рецепта, ако искаш да отглеждаш зеленчук, който се плюнчи, докато се припича на слънце. Но пък гарантира, че ще престана да играя с куклите си на шах.

Защо ви казвам всичко това? Защото сега имам дипломи от два факултета – икономически и филологически. В трети клас четях най-добре от всички. В шести заех трето място на олимпиадата по математика в Петербург. Не помогнаха нито „грахчетата“, които редовно изхвърлях в коша, нито психологическите сеанси, по време на които съзерцавах мазилката на тавана. Е, не се научих да играя на шах, но вече не си смуча палеца, честно.

Как ми се получи? От само себе си. Когато му дойде времето. Без викове и без шамари.

След случая с книжката за оцветяване, мама се прости с психолозите и ме задължи цяло лято да чета по страница от една книжка на Марчело Арджили. На глас.

Не можех да понасям главния герой и чугунените му приключения, но мама реши, че няма да видя разходка, ако не си прочета задължителната страница. Струва ми се, като имам предвид способността си за самовнушение, че четях само с някаква миниатюрна част от мозъка си, да не би случайно да се науча да чета нормално.

Щастието да имаш дете с характер

f01972808de30afd6149c13c22628d9c XL

После дойде есента. Разходките вече не ме мотивираха, а и съпротивителните сили на мама като че ли отслабнаха. Тя започна отново да ми чете за лека нощ – "Чичо Томовата колиба", "Мери Попинс", "Моят прадядо и аз". Вечер обаче имаше и други неособено важни ангажименти – да сготви, да почисти, да се подготви за утрешната си лекция. И започна да закъснява за вечерното ни четене. Или да идва за половин час. Или въобще да не идва.

Какво безобразие, нали? Наложи се тайно да си дочитам сама.

После вече не ми беше интересно да слушам същото за втори път, но пък можех ли да се издам, че умея да чета? В някакъв момент тя все пак ме разкри, но не спря да ми чете на глас, просто продължаваше оттам докъдето бях стигнала.

С математиката се получи още по-лесно. В осми клас попаднах в най-силната паралелка по математика в училището. Имах нереално добър преподавател. Той не просто обясняваше добре, не само беше интересен и многостранно развит човек, но и въведе модата на шестиците по математика. А ако е модерно, кой ще му устои? Отначало си довършвах класната работа вкъщи, по три часа. После неусетно установих, че математиката е единственият предмет, който владея на 100 % и насън да ме бутнеш – ще ти отговоря.

Така че, ако сте родител на „тъпо“ дете, което отказва да си включи мозъка, за да ви прави напук, ще ви помоля, много ще ви помоля… Не го закачайте. Дайте му време. Разберете какво го мотивира. Намерете му добър учител. Не такъв, който ще го изцеди, не такъв, който ще му осигури добър бал на матурата, а ДОБЪР. Който ще го заинтригува и то само ще намери олимпиадата, в която би искало да участва.

Вярвам, че силите ви са на изчерпване, вярвам, че ви е писнало от „Мими има три ябълки, а Петьо й дал още една“. Но ако детето ви изобщо не е заинтересовано, може би просто трябва да му зададете други въпроси – коя Мими – от градината или от селото на вилата. Защо са й тези ябълки, щом не ги яде? От какъв зор Петьо й е дал още една, ако не е изяла своите три? А баналните въпроси „Кой колко ябълки има?“ ще започнат по-късно, като му дойде времето. А може и да не започнат. Без тях също можеш да бъдеш щастлив. Не е ли така? 

Препоръчваме ви:

Правилата не са по-важни от детето

Представете си, че са ви подхвърлили извънземно

Колко извънкласни форми са нужни на щастливото дете

Даниела Симеонова сподели следния призив в социалните мрежи:

Синът ми почина от рак преди 16 години. Беше на десет… Затова съм наясно какво се случваше с децата и семействата им преди създаването на Фонда за лечение на деца в чужбина и след като той заработи…

Шестнадесет години не си позволих да напиша една дума срещу здравната ни система, защото уважавам лекарите и сестрите и знам каква сила и каква надежда трябва да има човек, за да лекува умиращи деца. Не написах и по още една причина – за да не се приемат думите ми като вопли на майка, която изкривява фактите, защото я боли.

Днес обаче не искам да мълча. Поводът е вливането на Фонда за лечение на деца в чужбина в НЗОК и премахването на гражданския съвет, който контролира дейността му.

Всеки родител на болно от тежко заболяване дете не иска и не може да повярва, че ще се случи фаталното. Нощите са пълни с въпроси, на които нямаш отговор – кой друг в рода ми поколения назад е бил болен, какво толкова лошо направих, че Господ ме наказва, защо точно на моето дете се случва това? Търсиш причината в себе си, разтърсен си от чувство за вина дали причината за болестта на детето не е в теб. Но повярвайте ми, няма по-тежък товар от това да се чувстваш безсилен и виновен, че нямаш и не можеш да намериш стотици хиляди евро, за да платиш лечението в чужбина.

Преди да бъде създаден Фондът за лечение на деца в чужбина, това беше проблем единствено и само на родителите. Беше и наш проблем.

Синът ни беше с рядка диагноза – когато се разболя в света имаше само 300 човека с такава диагноза, от които само 30 деца. Туморът беше изключително агресивен и надеждата бе в трансплантация на костен мозък, което бе минимум 250 000 евро. И ние, както и много други семейства, нямахме толкова пари. Бяхме „облагодетелствани“, защото и двамата сме журналисти. Колегите веднага започнаха медийна кампания за набиране на средства.

След години разбрах, че една фондация и една банка са се обаждали в клиниката да говорят с професора и да направят дарения по сметката на детето ни. Съветът е бил да не даряват, защото състоянието е безнадеждно…

В детската онкология имаше още едно десетгодишно момченце със злокачествена анемия. Сутрин, когато професорът влизаше на визитация редовно казваше, че се чуди как все още е живо. Според медицината с неговите кръвни показатели отдавна трябвало да не е. Детето обаче живееше… Когато синът ни почина, преведохме всички дарени средства по неговата сметка. Замина за Израел, направиха му трансплантация и се излекува. Въпреки професора и медицинските прогнози. И въпреки здравната ни система, която тогава не даваше и лев за лечение на такива деца в други държави.

Душа не се трансплантира

0120feb98838d333fb173acb9f52435c XL

Фондът за лечение на деца в чужбина бе създаден след случките, които ви разказвам, благодарение на Лидия Шулева, която в този период беше вицепремиер. Първите пари в него бяха държавната субсидия на управляващата тогава партия. Изричното условие бе да има граждански съвет, за да има контрол и публичност на решенията на кое дете се дават пари и за какво, както и за да не могат някои лекари еднолично да произнасят присъди като „безнадежден случай“…

Знам, че през годините в работата на фонда имаше много проблеми. Знам обаче, че няма майка, която да не е готова на всичко, за да спаси детето си. Знам, че една държава, която не може да се грижи за болните си деца, не е държава.

Затова не съм съгласна със закриването на фонда и гражданския съвет. Страхувам се… За болните деца и за родителите им, които няма да знаят кой и защо отхвърля искането им за лечение в чужбина; които ще трябва да гадаят кой е решил кое дете да замине и кое – не, защото „няма шанс“; които отново ще си задават нощем въпроса защо нямат право да опитат всичко, за да живеят децата им…

Ако още сега, когато Фондът за лечение на децата се влива в НЗОК, не се обясни публично как едно болно дете, което не може да бъде лекувано тук, ще заминава за лечение в чужбина, кой ще взема решение и кой ще контролира тези решения, ще се върнем 15 години назад. И отново ще поставим семействата с болни деца в безизходица… Наистина ли искаме това?

Бел.ред. Решението за сливането на фонда с НЗОК е крайно обезпокоително. Това на практика означава, че обществен контрол върху изразходването на средствата за лечение на деца и осигуряване на медицински изделия няма да има. Досега решенията за одобряване или отхвърляне на молбите за лечение се вземаха от Обществен съвет, в който наред с доказани специалисти по детски болести гласуваха и представители на медии и неправителствени организации. Това предполагаше прозрачност на процедурите. Контролният орган на НЗОК е Надзорният съвет, в който влизат представители на Министерствата на здравеопазването и финансите, работодателски организации и синдикати. На практика няма представител, който да защитава правата на пациентите. Членовете на Надзорния съвет са некомпетентни да вземат решения за лечението на болните деца, тъй като не са здравни специалисти. Друг въпрос е, че през последните две години фондът беше на практика осакатен. Това се случи след решението на МЗ (по времето на Петър Москов) формуляр S 2, с който децата се лекуват на преференциални цени в клиники от ЕС, да бъде издаван от НЗОК и министъра на здравеопазването. Така възможностите за лечение в клиники с доказан опит навън бяха ограничени. Факт е, че върху работата на фонда се оказва натиск от отделни български трансплантационни центрове (вижте Душа не се трансплантира), които въпреки липсата на опит в трансплантирането на малки деца (особено до 3-годишна възраст) настояват операциите да бъдат извършвани у нас, застрашавайки живота на пациентите.

Още по темата в следващи публикации…


Препоръчваме ви:

Невидимите битки

Шанс за малкия Никола - продължение!

Да ви разкажа за Лори

 

Автор: Янка Петкова

В разгара на протестите на майките на деца с увреждания и искането за оставка на вицепремиера Валери Симеонов бе публикуван докладът на Комитета за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказания на Съвета на Европа.

Както се казва – и Европа изкрещя.

Докладът е оповестен във вторник, според МедиаПул. Членовете на комитета са потресени от условията в някои домове за хора с психична и умствена изостаналост у нас. Едва ли има по-подходящо време да се каже истината за тези „институции“, защото такава би могла да бъде и съдбата на децата, чиито майки протестират сега. Ако някой все още се съмнява в справедливостта на исканията им, може да се запознае с изводите на комисията, посетила някои от домовете. В тях са настанени хора, за които няма кой да се грижи – близките им са починали или просто са изоставени. Каквито и да са причините, те вегетират в мизерия, жертви са на нечовешко отношение, напълно забравени от държавата.

Система, зачената в грях

vivi2

Всъщност комитетът установява факти, с които институциите у нас отдавна са запознати. Просто не им се занимава с "човекоподобни", а и те не са в състояние да защитят правата си на нормално съществуване. Картината, която виждат пратениците на Съвета на Европа, не ни изненадва – пациенти, накацани от мухи, които живеят сред собствените си изпражнения. Заключени, забравени, без никаква възможност за човешки контакт.

Сред посетените места са домовете за хора с психични разстройства в Твърдица и Радовец, както и домовете за хора с умствена изостаналост в Батошево, Качулка и Радовец. Шокирани от видяното, европратениците констатират, че тези хора са „изоставени от държавата, която се проваля в опитите си да им осигури нормален човешки контакт, комфорт, грижа и подкрепа, от които имат нужда, както и достойнството, което заслужават.“

Коридорите на властта и майките

e78b6e4955151aa3823cbab8d711db2b XL

В доклада се посочва и че персоналът в тези институции е в подобно положение, защото няма финансиране и подкрепа от държавата. Членовете на европейската делегация са озадачени например, че в психиатричната болница в Раднево са назначени за санитари хора, които са с психични заболявания. Според становището на комитета това е недопустимо. В заключението се препоръчва да бъдат взети спешни мерки, за да се решат проблемите с недостига на медицински състав в тези институции.

Показателно е, че с проблема се занимава Комитетът за изтезанията към Съвета на Европа.

Всъщност дори условията в затворите ни са по-добри от тези в описаните домове за хора с умствена и психична изостаналост.

България е страна, подписала Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказания. Като такава, подлежи на мониторинг от Европейския комитет, създаден да обслужва тази конвенция. Това само по себе си нищо не означава, защото страната ни е ратифицирала и Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН, но години наред управляващите упорито се съпротивляват на превеждането на собственото ни законодателство в синхрон с изискванията й – нещо, за което майките на деца с увреждания настояват от години.

Сега имаме доклад, който доказва безотговорното отношение на държавата към хората с увреждания. Официално.

Отивам на протест. Първият ми от 30 години...

7149ce625bf696ea5464d4d10b04ccd1 XL

Каква би трябвало да е реакцията на институциите? Те са длъжни да докладват на Съвета на Европа какво ще предприемат, за да бъдат елиминирани порочните практики – с конкретни мерки, посочени в официален отговор.

Опитът досега показва, че обикновено министерствата, които имат отношение към сигналите, изготвят списък със задачи, които уж ще изпълнят. Последните такива са публикувани през 2015-а година, когато същият комитет е посетил затворите и арестите у нас. Въпреки оповестените в тогавашния отговор до Съвета на Европа „мероприятия“, особена промяна на ситуацията в местата за лишаване от свобода няма.

Така ще е и с домовете на ужасите, които принудиха Комисията да „изкрещи“.

Има ли още някой, който не е разбрал защо протестират майките на деца с увреждания? Защото в Европа вече разбраха.


Основна снимка: www.coe.int


Прочетохте ли:

Майките, от които нищо не зависи

За Валери и Креслите

Системата сме самите ние

 

Това е историята на една майка, която пожела анонимност заради децата си. Впрочем нейните деца са късметлии. Някои хлапета имат само рожден ден, а други - и рожден, и имен. Децата на мама Ру имат цели ТРИ празника - рожден ден, имен ден и Щъркелов ден.

Знаете ли какво е Щъркелов ден? Аз не знаех. Така се нарича денят, в който едно самотно дете намира своето семейство. 

Малко предистория

Като дете имах само една баба – баба Тодорка, майката на моята майка. Дядо почина, когато бях на три, помня погребението, но не и него. Родителите на баща ми не доживели да ме видят. Баба живееше на село, беше обикновена жена, на мравката път правеше. За разлика от другите баби не знаеше песни и приказки. Когато поотраснах и започнах да я питам защо не пее и не ми разказва приказки и защо не може да чете и пише, тя ми разказа своята история.

Родена е в края на януари 1906 година в монтанското село Замфирово. Била най-малкото дете. За нещастие майка й починала при раждането. Няколко години по-късно прадядо ми Трико се върнал от фронта ранен и скоро след това починал. Така преди да тръгне на училище, баба останала кръгъл сирак, на милостта на по-големите си братя и сестра. Единият от братята й присвоил нейния дял от наследството и я превърнал в слугинче в собствения си дом. Вместо на училище, баба ходела след овцете, гладувала и била бита от брат си, който се грижел само за собствените си деца. А сестра й била женена за кмета. Нямала собствени деца, затова си взела хранениче – Гроздан. Когато баба поотраснала, добри хора от селото й помогнали да избяга и да започне работа при един зъболекар в Лом. Там баба срещнала дядо. Той вече имал жена, която починала при раждане, заедно с бебето. Не знам какви пътища отвели младото семейство обратно в селото на покойната му съпруга, но родителите й дядо Петко и баба Ефтима приели моята баба като своя дъщеря и в знак на уважение баба и дядо кръстили първото си дете Ефтима, на баба Ефтима. По-късно се преместили в София, но продължили връзката с дядо Петко и баба Ефтима.

Израснах като единствено дете на възрастни родители. Може би за това мечтаех да направя всичко наобратно – да се омъжа рано, да родя три деца и да бъда най-добрата майка на света. Когато бях малка, много исках да си имам брат или сестра. Дълго уговарях нашите да ми родят или осиновят, но те не се решиха на такава стъпка. Често с майка минавахме край една детска градина и мама ми обясни, че това не е детска градина, а дом за деца без родители. Някои имат късмет да бъдат осиновени, а други израстват по домовете, без да открият какво е да имаш семейство.

Народ от високи хора

fbeffccf3fed7f7c5846873a4b09e989 XL

Пътят към майчинството

Мечтите са хубаво нещо, но невинаги се сбъдват или поне не по начина, който сме си представяли. Така стана и с мен. Годините се нижеха една след друга, а аз все не срещах човека, с когото да ги осъществя. Един ден се огледах и... разбрах, че трябва да направя нещо, ако искам да сбъдна най-съкровеното си желание. Няколко инсеминации, едно неуспешно инвитро и в един прекрасен летен ден на 2011-а година прекрачих прага на отдел „Закрила на детето”, за да подам документи за осиновяване.

Винаги съм знаела, че ако по някакви причини не мога да родя, ще си осиновя, но ще бъда майка. Който си мисли, че е много лесно, дълбоко греши. Чудех се на хората, които предпочитат да изживеят живота си без дете вместо да си осиновят, но през следващите две години започнах да ги разбирам. Самата процедура не е много тромава – събираш документите, попълваш анкета, в която разголваш душата си, минаваш курс, в който проучват нагласите ти и се стремят да те убедят да ги промениш на „без претенции” или поне „без видими ромски черти” в края на третия месец получаваш заветното писмо, че си вписан под №... в регистъра на кандидат-осиновителите за пълно осиновяване и оттук нататък започва голямото очакване.

За мен то продължи почти две години. Вече бях започнала да събирам наново документи, за удължаване на регистрацията с още две години, когато дойде писмото, с което ми напомняха, че регистрацията ми изтича. Две години надежди, молитви, самотни празници и нито едно повикване. При това бях дала доста широки критерии :

- момиченце;

- 0-5 години;

- възможно леко заболяване или увреждане, което подлежи на рехабилитация;

- български произход.

Това за произхода е най-големият препъникамък ми казваха. Убеждаваха ме, че няма такива деца, а в същото време твърдяха, че се отказват деца заради кривогледство например. Реших да не се отказвам и да отстоявам разбиранията си, без да се чувствам виновна за тях.

Няколко дена по-късно, докато си пиехме кафето с майка след нощната ми смяна, на вратата се звънна. Докато ставах да отворя, подхвърлих:

- Представяш ли си да е раздавачката и да носи писмо за мен?

Отворих вратата и сърцето ми пропусна няколко удара. На вратата стоеше раздавачката и ми подаваше препоръчано писмо. Веднага разбрах какво е. Успях само да кажа:

- Най-накрая. От две години го чакам!

- Но нали миналата седмица Ви донесох друго? – изненада се жената.

- То беше за друго, а това...

Разтреперана отворих плика и на няколко пъти погледът ми пробяга по редовете: „Уважаема госпожо ...... имам удоволствието да Ви съобщя, че сте избрана за най-подходяща осиновяваща на детето ..... ..... .... , родена на ............ Каним Ви ......”

Четях и препрочитах тези няколко реда, треперейки от вълнение. Край! Това е! Свърши се! Най-после дойде и моят ред! Вътрешно в себе си знаех, без дори да съм я виждала, че това е Тя – моята дъщеря. Майка ми се опита да охлади ентусиазма ми и да ме свали на земята, но безуспешно. На другия ден не вървях, а летях, докато отивах към работа. Тогава звънна телефонът. От РДСП искаха да потвърдя срещата. Да! Да! Да! Разбира се, че ще дойда.

Нямам кола, не съм шофьор. Бърза справка с разписанията на автобуси и влакове показа, че няма директен транспорт. Леля ми подсказа разрешение – щях да спя у тях, а на сутринта да продължа с автобусче, което тръгва от техния град. Така и роднините споделиха вълнението ми. Излишно е да казвам, че изобщо не мигнах. На другия ден бях замаяна от безсънието и умората от дългия път. Стигнах навреме.

Майчица

911bb6f64463c342ebc758ad1f9000ed XL

№1 СВЕТЛОЗАРА

В РДСП ме запознаха с историята на детето, което ми предлагаха да осиновя. Тежък случай, някак си сякаш ми се извиняваха, че изобщо ми предлагат това дете, но понеже съм заявила, че бих осиновила дете със здравословен проблем, искали да й дадат шанс да остане в България. Бях доста стресирана и уплашена от всичко, което чух. Не бях сигурна дали искам да я видя. Не това си представях и не това очаквах, но след целия този път трябваше да я видя, дори само, за да й дам куклата, която носех. Със социалната служителка на майката, оказа се, че детето е без отказ, се отправихме към ЦНСТ. За незапознатите – Център за настаняване от семеен тип. Не знам кое му е семейното – в къщата се отглеждаха 12 деца на възраст между 3 и 14 години – момичета и момчета, за които се грижат 5-6 жени на смени. Децата ходят на детска градина или училище според възрастта си. Детето, което ми представиха, беше съвсем дребно, гуреливо и сополиво, с развлачени домашни дрешки. На срещата присъстваше и друго 3-годишно дете – едричко момченце, което първо избута момиченцето и застана пред него, след което я побутна към мен. Почувствах се неловко – носех подарък само за „моето дете”, а другото ме гледаше очаквателно – децата са си деца, а тези в още по-голяма степен са жадни за внимание. Мина около час преди моята кандидат-дъщеричка да се отпусне поне малко и да ме допусне до себе си – позволи ми да я взема на ръце, да й помогна да се нахрани. Социалната и служителката от ЦНСТ-то бяха много изненадани, че изобщо ме допусна до себе си, а когато легнах на пода да се борим и тя се разсмя, направо се изумиха.

Бях много раздвоена между желанието си да кажа „Да” и всичко да приключи най-после; страхът, че може да нямам друг шанс и тежкият случай, който представляваше това детенце – на 3 години и 3 месеца тя беше висока едва 85-86 см, тежеше по-малко от 10 кг, не говореше, коефициентът й на развитие беше определен на 62, с лека умствена изостаналост и алкохолна енцефалопатия. Тогава не знаех какво представлява енцефалопатията, хванах се за това, че са й направени всички ваксинации, а доколкото ми е известно, те не се прилагат при мозъчни заболявания. Оказа се, че не е съвсем така. Направеният половин година по-късно ядреномагнитен резонанс потвърди тази диагноза - тежкото раждане и кислородната недостатъчност са дали отражение. Надявам се през пубертета всичко да отшуми от само себе си. Знаех, че ако се прибера вкъщи, без да съм взела решение, близките ми ще ме разколебаят. В краткото време докато слизах по стъпалата от втория към първия етаж аз взех най-важното решение в живота си. Малката беше записана на контролен преглед при кардиолог заради вроден шум на сърцето, социалната настоя да я прегледа и джипито, тъй като имаше суха кашлица. Използвахме служебния транспорт да ни върне в града и аз помолих вместо на автогарата да ме оставят пред РДСП-то, имах още два часа до автобуса и исках да уредя всичко преди да тръгна. Служителките много се изненадаха като разбраха защо се връщам – обясниха ми, че имам един месец, за да взема решение. Бях категорична:

- Какво трябва да подпиша, за да задействам процедурата? Вече реших – осиновявам я и няма какво да чакам.

Попълних декларацията, минах през нотариус, внесох таксата - всичко това за час. Имах достатъчно време да стигна до автогарата.

Върнах се в родния си град. Разказах първо на леля и свако, на другия ден и на майка за момиченцето. Реших да й сменя името – нарекох я Светлозара, за да носи светлина и да озарява около себе си. Възприе го лесно – веднага започна да се отзовава, макар че й трябваха два месеца, за да започне да го казва.

След десетина дена я посетих отново. Позволиха ми да отида с тях на куклен театър. Взеха Светлето заради мен – мислеха, че още е малка и се опасяваха, че няма да стои. Тя обаче гледа с интерес. Преди представлението във фоайето ме нарече „мамо” – беше ме виждала само два пъти преди това. Приех го за добър знак. Бързо се ориентира и започна да търси моята защита, когато по-големите й досаждаха. Присъствах на обяда и бях изумена от „грижите“, които се полагаха за едно недохранено и толкова изоставащо в развитието си дете – таратор не й предложиха (не ядяла краставици); лозовите сармички ги отказа – вероятно й заприличаха на краставици; динята също избута настрана; изяде само едно кебапче. Когато дежурната служителка й каза да си ляга за обед, я попитах изумено:

- Това дете яде само едно кебапче. Така ли ще я оставите?

- Че какво толкова? Стига й! Колко стомах има? – беше отговорът, който получих.

Преди да ги сложат да спят, дойде ред на банята. Още щом разбра какво следва Светлето заплака. Едвам я успокоих. Поисках да я изкъпя аз, но служителките нямаха време за „глезотии”. Малката се вкопчи в легена така, сякаш от това зависи животът й, пищя през цялото време, докато грубо, надве-натри беше изкъпана с маркуча. Душ слушалката липсваше. Трябва да отбележа, че останалите деца понесоха без рев тази баня. Ужасът от водата продължи месеци след като я взех у дома, а спря да плаче, когато й мия косата, около половин година по-късно.

Месец след първата ни среща се явих на делото, а седмица по-късно встъпих в правата си на майка. Вземането на детето не мина гладко. Послушах съвета на познати и роднини и ангажирах познат да ни докара. Пристигнахме по обед. В ЦНСТ бяха много изненадани, че решението е влязло в сила – мислели, че майката ще обжалва и бяха пратили Светлето на детска градина. Радостта от срещата бързо премина в страх и рев, който продължи доста дълго. Вместо 4 часа пътувахме шест. Преминаването на Шипка се превърна в истинско изпитание. Най-много си изпати колата – Светлето на три пъти повръща в неопитните ми ръце. Извинявай, Грети, почистването остана за теб. Още ми е неудобно. Премаляла от умора малката най-накрая заспа в ръцете ми. Пристигнахме по тъмно. Внесох я на ръце, майка и една комшийка помогнаха за багажа. Разбуди се за малко, огледа се и си легна на моето легло без да вечеря. На другия ден се събуди с температура и тежко дишане. Обадих се на моето джипи и тя я прие. Назначи й лечение. Месец по-късно влязохме в детско с 40 градуса температура и бронхопневмония. Едва по-късно научих, че джипитата и педиатрите често не чуват хриповете, обявяват гърдичките за чисти и лекуват кашлици и зачервено гърло, а инфекцията слиза надолу към дробовете и се превръща в бронхити и пневмонии. Светлето тогава дори нямаше кашлица.

Първите три дни у дома бяха спокойни, като изключим това, че моята дъщеричка отказваше да се храни. След това дойде агресията – хапане, дране, замеряне с играчки, тръшкане по улиците и сцени. Видяхме се в чудо. Нямаше с кого да поговорим. Нямаше кой да ни обясни какво се случва и какво изживява едно тригодишно дете, което не говори, на което никой не е обяснил какво ще му се случи, което не е изживяло травмата от раздялата с биологичната си майка и за което ние сме враговете, откъсващи я от нея. Голям грях имат социалните от въпросното РДСП. Много грешки са били допуснати, грешки, за които платихме ние с майка ми и най-вече детето.

Не може да отнемеш едно дете от биологичната му майка и да го държиш в институция три години, без да го интегрираш обратно или да го впишеш в регистъра за пълно осиновяване след 6-месечен престой в ДМСГ, като през цялото време насърчаваш редовни срещи и развиваш привързаност между майка и дете. Това е жестоко и за двете.

Не може след 2,5 години престой да го впишеш в регистрите за осиновяване и да не прекъснеш достъпа на биологичното семейство до детето, и да не започне работа с психолог, който да му помогне да преодолее раздялата и да го подготви да приеме новото семейство.

Не може да не прекъснеш този достъп дори след като е насрочено дело за осиновяване.

За всичко това платихме ние. Детето се адаптира много трудно. Тя все още пита за биологичната си майка; много често ни провокира и продължава да се надява, че ако ни предизвиква достатъчно дълго, най-накрая ще ми писне и ще се откажа, в резултат на което тя ще се върне при „другата си майка”. Дъщеря ми все още не приема осиновяването си, което води до проблеми в поведението, възпитанието и желанието й да учи и да се развива.

Когато я вземах, Светлето беше с много бяла кожа, сякаш никога не беше виждала слънце, веничките на слепоочията и клепачите й прозираха. Започнах да я извеждам предиобед и за малко следобед – беше ноември. Слънцето не е много щедро и ние използвахме всяка възможност. Бавно личицето й започна да придобива цвят. По време на следобедните ни разходки тя опознаваше квартала. Избираше си маршрута, надничаше зад всяка врата – сякаш търсеше някого, или нещо… На площадките се люлееше на люлките с часове, но само ако няма други деца. Едва по-късно започна да проявява интерес към площадки, на които има деца, но без да влиза в контакт с тях.

Един ден, прибирайки се от площадката, ни пресрещна моя позната – начална учителка:

- На кого е това дете? – полюбопитства тя.

- Моето – отговорих.

- Не, не, кажи де, на кого е – продължи да настоява тя.

- Моето, нали ти казах.

- Че ти кога се ожени, кога роди? – Толкова за тактичността и съобразителността.

Разговорът се провеждаше пред детето. Е, Светлето знае, че не съм й биологична майка, ами ако не знаеше?

Около десетина дена по-късно поканих на гости мой съсед, студент по ерготерапия. Той предложи да заведа Светлето в една организация АБЕТ (Асоциация на българските ерготерапевти). Това е неправителствена организация, с международно финансиране, която тъкмо прохождаше в нашия град. Ентусиазирани и сърцати млади хора поеха детето и започнаха занимания по кинези и ерготерапия. Няколко месеца по-късно назначиха логопед, който се включи в екипа, обгрижващ Светлето. Дълго време дъщеричката ми не ми позволяваше да й показвам и да я уча. Терапевтите бяха спасението.

Когато заваля първият сняг, Светлето три дена го гледа през прозореца, но не пожела да излезе навън. На четвъртия ден се наложи да излезем и тя стъписано спря на входа. Насила я накарах да стъпи на снега. Зимните игри й бяха непознати. Страхуваше се. Никога не беше докосвала сняг, 5 пъти падна, докато свикне да върви, а не беше плъзгаво. Когато за втори път валя сняг и на минус 10, едва я прибирах от игра.

Взех си Светлето на 31-ви октомври. Малко след Нова година минавам край магазина на моя братовчедка, не сме близки, но вече съм запознала дъщеря й с детето. Искам да я поздравя. Влизаме. При нея има клиентка или позната. Вместо добър ден и ЧНГ ми се нахвърля с думите:

- За какво ти беше това дете? Кой ще го гледа? Първо трябваше да си намериш мъж, че тогава да гледаш дете.

И това пред чуждия човек и детето. Дори не я погледна. Прибрахме се в къщи, разказах на майка и заявих:

- Емилия повече не ми е братовчедка!

Дъщеря й вече е на 45, сама, без мъж и без дете. Аз тази година ще навърша 44 години, нямам мъж, но имам две прекрасни деца. Не съм сама!

Светлето и до днес трудно приема правила и ограничения. И това несъмнено ни изправя косите и води и до проблеми. Така влязохме за втори път в болница.

Детето много трудно се захрани. Дълго време приемаше храна, колкото да не умре от глад. У дома. А на улицата видеше ли храна на земята, се хвърляше като ястреб. Или заставаше пред някой, който яде с гладен поглед, в очакване да й се подаде, дори си просеше - „Дай!“ – потъвах в земята от срам. На челото й не пише „осиновена“, по-бяла е от мен. Много трудно я отказах от тези й навици.

Отказваше повечето храни, но с охота пиеше лекарства. Дори се сърдеше, ако види нас да пием лекарство и настояваше да дадем и на нея. И понеже не приемаше НЕ за отговор един ден решила да се обслужи сама. От пет месеца беше у дома и проследила къде баба й си крие лекарствата. Една събота привечер, докато аз приготвям вечерята, а баба й простирала на балкона, малката лудетина примъкнала едно столче и се покатерила на секцията. Не обърнала внимание на аспирина, но се почерпила един лексотан – хем по-голям, хем розов. Тя тогава ми каза за някакво бонбонче, но не я разбрах добре, все още не можеше да обяснява, тъкмо беше проговорила. След вечеря стана и краката й се огънаха като кашкавалени. Опитахме се да я сложим да легне, но тя взе да се противи и да буйства. Уплаших се, предстояха няколко почивни дни и я заведох на лекар. Оттам ни вкараха директно в детско отделение – вдигнахме го на главата в пряк и преносен смисъл – писъци, изтръгнати системи, съборени стойки и опити за бягство от отделението посред нощ от едно ненавършило 4 години дете. Много трудно се успокои. Едва на другия ден следобед, след като отхвърлиха всички възможни причини, ме попитаха дали ми липсват лекарства. Отговорих категорично „не“, но после си спомних как гледаше баба си, когато си пие лекарствата и се досетих какво е станало. Когато Светлето се събуди, я попитах и тя потвърди, но не можа да опише хапчето. Баба й уточни, че вечерта й липсвал един лексотан. Подир дъжд качулка. Поседяхме още два дена заради клиничната пътека и се върнахме у дома. Малко натякване от моя страна докъде води неподчинението и Светлето си научи урока. Сега, ако види изтървано хапче го носи на мен или баба си и учи брат си, че чужди лекарства не се пият.

Неусетно дойде лятото. Бях си наумила да я кръстя. Не съм вярваща, но имах натрапчивата мисъл, че тя трябва да е кръстена. Може би за това спомогнаха два инцидента, когато възрастни хора се приближаваха към нас и ме питаха: „Откъде купихте това хубаво дете да си купим и ние?“ – или - „Колко струва?“. Излишно е да казвам колко ме шокираха и плашеха такива хора. И така, ден след четвъртия й рожден ден, я кръстихме на скромна церемония в тесен кръг. Кръстница й стана моя колежка и приятелка, с която заедно извървяхме трудния път към майчинството. Естествено, поканихме и дядо Гого, който ни докара и чиято кола така си изпати. За съжаление той почина внезапно това лято. Заведох Светлето на погребението му да се сбогува с него. На кръщенето Светлето много се забавлява. През цялото време се опитваше да духне свещите, нали предния ден ги духаше на тортата за рождения си ден.

За една година Светлето порасна с 12 сантиметра. Прояде всичко. Тръгна на детска градина. Стана кака.

Когато я взех, тя беше едно уплашено, недохранено и силно изоставащо в развитието си дете. Когато излязохме от РДСП-то и се отправихме към ЦНСТ за първата ми среща с детето, попитах социалната защо след изписването от ДМСГ не е била дадена в приемно семейство, след като очевидно се нуждае от много индивидуално внимание, грижи и терапия. Тя ме погледна учудено и заяви: „Че кой би искал такова дете?“. Направо я бяха отписали като неосиновяема в България. И я бяха вписали в международния регистър.

През изминалите две години тя навакса много и в много отношения догонва връстниците си. Всичко това благодарение на грижите, вниманието и работата на много специалисти – Ружи, Поля, Павел, Маги, Албена. Днес Светлето е средна на ръст, все още е с поднормено тегло и боледува често, но е едно активно, любопитно и общително дете. Обича да й четат книжки, реди пъзели, играе с мозайка и конструктор, оцветява, кара колело, катери се като маймунка, люлее се сама на люлката, с удоволствие заучава стихотворения. Вече е предучилищна, ходи на модерен балет и бойни изкуства.

Благодаря ти, мамо!

1aa2f7441c2e1e8ce1ae43bf58de9bfa XL

№2 БЛАГОВЕСТ      

Като единствено дете в семейството, винаги ми е липсвала любовта и подкрепата на брат или сестра. Цялата любов, грижи, отговорности, очаквания се стовариха отгоре ми. Нямаше кой да поеме част от товара. Винаги и за всичко бях сама. В училище завиждах на съученичките си, които имаха братчета и сестричета, а те от своя страна завиждаха на мен, за това че всичко е за мен. А аз бях съгласна на всичко, само и само да не съм сама. Затова взех решение при никакви обстоятелства да не оставам с едно дете. Въпреки че роднините се опитаха да ме разубедят. Знаех, че ще ми е трудно да отгледам две деца, но исках дъщеря ми един ден да не е сама като мен.

Когато подавах документите за Светлето, се наложи да подновя регистрацията си, която изтичаше преди делото. Тамошните социални ми казаха, че ако искам, мога да не я прекратявам след делото и да чакам за второ дете. Тъй като винаги съм искала повече от едно дете, реших да направя така, вместо по-късно да подавам наново документи. Честно казано, не се и надявах да стане в рамките на следващите две години. Промених профила на момче; до 6-месечна възраст; физически и психически здраво и от български произход. Улисана в грижите по Светлето не усетих кога дойде лятото. Кандидатствахме за детска градина, предстоеше рожденият й ден, организирах и кръщене. И така, в деня, в който излезе класирането за детската градина, дойде и второто писмо. Отложих срещата с десетина дена и заминах без всякакви очаквания и надежди.

Случаят се оказа коренно различен. Отношението също. Не можех да не кажа „да”. Нямаше да получа второ такова предложение. Седмица по-късно събрах всички необходими документи и се върнах, за да стана майка за втори път - на едно прекрасно тримесечно момченце. Всичко мина гладко и в един горещ летен ден в стаята на РДСП, където за първи път видях сина си, аз го поех в ръцете си, сложих го в столчето, снимка за спомен и с приемната майка, която стана моя приятелка, седнахме в едно кафене да се сбогуваме. Последно хранене, преобличане, думите засядат в гърлото. За нея това е първото приемно дете, много се е привързала и тя, и семейството й и не искат друго. Разделяме се със сълзи в очите и обещанието, че ще се обаждам. Изпращат ме на автогарата. В колата малкият заспива, но половин час по-късно в автобуса се събужда. Не плаче. Пътуваме спокойно. Прибираме се. Кака спи. Посреща ни баба. Два часа спокойно бодърстване и изследване на обстановката. След това плач. Силен. Продължителен. Обаждам се на приемната майка. Малкият се поуспокоява, познава гласа й. После пак си поплака и накрая изтощен заспива в леглото си. Събуди се спокоен сякаш винаги е бил с нас.

Адаптира се много бързо и неусетно. Още от първия ден тръгна с нас „по задачи“ – водихме кака на плуване, логопед, ерготерапевт, на разходка. Често заспиваше в количката. Бодърстваше спокойно, оглеждаше се с любопитство. На площадката често предизвикваше любопитството и интереса на другите деца като най-малък, но реагираше само на своята кака – щом я видеше грейваше целия. Реших да не го държа само в количката – слагах го на люлката и го придържах, за да го полюлея, научих кака да се спуска по пързалката с него в полата си, слагах го да седне в мен или го държах на ръце. А беше само на 4-5 месеца. Взех го съвсем развит за възрастта си и социализиран – прекрасно гледано дете, прието като свое от приемното семейство, отглеждано в малко градче.

БЛАГОДАРЯ ТИ, Дими! Благодаря на теб и на цялото ти семейство за любовта, с която бяхте обградили детенцето ми, за всеотдайните грижи, които сте положили за него – вие сте първото му семейстсво.

Две седмици по-късно отидохме за 2 дена на лагер с кака, а там направо не можех да се отърва от кандидат-гледачи. По същото време се научи да се обръща сам по корем и да драпа по войнишки по покривката на леглото. Не знам дали е от зодията – Овен или от факта, че е второ дете, но Благо се разви много рано – на 6 месеца се научи да пълзи; на 7 се изправи, и придържайки се с две ръце по покривката на леглото, започна да го обикаля, тогава и каза за първи път „мама“; на 9,5 месеца проходи сам – първите самостоятелни крачки избра да направи в чакалнята на педиатъра пред 10-тина души публика. По същото време вече казваше „мама“, „баба“ и „кака“, „дай“, „ам-ам“, „хайде“, „там“ и посочваше с ръчичика, за да се ориентираме за посоката. На годинката вече се катереше сам, люлееше се сам на люлка тип дъска и използваше двайсетина думички. Днес Благо говори с изречения от по 5-6 думи, прави изказвания, а още няма 2 години. Превърна се в едно любящо, палаво момченце, което много ни забавлява – обожава канал „Класика“ и, естествено, „Бейби тв“, играе на всичко, на което си играе и кака – чичо доктор, готви, вози бебето, пазарува – „Аз купа мако“ - и тръгва да вози камиончето, строи кули и къщи от кубчета, опитва се да рисува – е засега само драска на листа, а понякога и по стени и мебели.

Сигурно е най-малкият зрител на кукления театър. Тъкмо беше навършил седем месеца, когато го заведох за първи път. Събуди се докато гасяха светлините и гледа като омагьосан „Косе Босе“. Оттогава сме редовни зрители. Отначало учудено питаха на колко е. Изненадваха се, че не плаче и гледа с интерес. Днес ни познават и ни се радват. Гушва се в мен и не мръдва . Накрая пляска, а когато излизаме казва: „Пак дойдем.“

Когато получих писмото за Благо, казах на Светлето, че може да си има братче. Тя не беше много наясно какво значи това. Прие го спокойно. Когато отивах да си подам документите, уговорих втората среща с бебето и взех Светлето с мен. Прояви умерено любопитство. Седнахме в едно барче. Заговорихме се и със социалните, които придружаваха приемната майка. Докато наблюдаваха Светлето едната каза: „Това дете не е за ЦНСТ. То е трябвало да бъде настанено в приемно семейство. ЦНСТ-то е голяма грешка. Там е щяла да бъде съсипана. Такива деца ги упояват, за да не се налага да ги наблюдават непрекъснато.“ Взех я на следващите две срещи, а по време на делото приемното семейство ни придружи до областния град и я гледаха. Двамата бързо се привързаха един към друг. Не минава без спорове и драми от рода на: „Дай си ми куклата/колата!“- или - „Мамо, а пък Благо ме оскуба!“, но иначе кака се грижи за братчето и го учи: „Няма да се качваш сам в чужда кола, защото някой може да те отвлече!“ – или - „Няма да пипаш лекарствата, само тези, които ти дава мама, иначе ще влезеш в болница като мен!“. Наскоро една вечер го хвана за ръката – бяха на края на килима - посочи ламината и каза:

- Там е улицата! Няма да пресичаш сам, защото ще те блъсне кола и ще станеш като дядо Гого!

Вчера като отивахме до магазина Благо спря на края на тротоара и каза:

- Там има коли. Чакам.


Ти не си от дом 

90e4574ba672d4d34fc6640b601fb5ae XL

Вместо епилог

Относно тайната: Напоследък много се дискутира въпроса относно тайната на осиновяването. Много от осиновителите и кандидат-осиновителите се питат кога и как да кажат на детето, че е осиновено. Аз казах на Светлето почти веднага, когато я водех за първата среща в осиновителската група. А и тя го знаеше – познаваше биологичната си майка. Не мисля, че все още го осъзнава, но го знае като факт и на този етап това е достатъчно. Когато гледаше албумчето на Благо, тя посочи снимката от родилното, на която е с лекарката и ме попита коя е тази жена. По-късно, когато й показах нейна снимка с биологичната й майка тя не я позна, а помисли, че е лекарка от дома. Реших да не я оставям в заблуждение и й казах истината. А когато една вечер поиска да узнае защо майка й я е изоставила й обясних, че не е изоставена, а отделена от майка си и дадена за осиновяване и разказах тъжната й история. Прие нещата такива каквито са. Рядко повдига темата, но винаги когато поиска, говорим за това.

На няколко пъти, в най-съкровените и интимни моменти, докато го гушках, казвах на Благо, че много го обичам, въпреки че не съм го родила аз. Допреди няколко месеца той присъстваше на срещите ми с другите осиновители и слушаше нашите разговори, така че на подсъзнателно ниво вече го знае. 

Изборът: Често ме питат могат ли кандидат-осиновителите да си избират децата. Днес мога да кажа, че никой родител не си избира детето – нито биологичния, нито осиновителя. Единственото, което можем да изберем, е полът на детето и произходът, но донякъде.

Вярвам, че няма случайности и детето, което ни е отредила съдбата, идва при нас. Ако не бях казала „да“ за Светлето, ако се бях уплашила от трудностите, днес нямаше да имам и Благо. Вярвам, че Светлето доведе брат си. Щях да продължа да чакам за момиченце. И едва по-късно да подам документи за второ дете и Благо щеше да отиде в друго семейство. А аз да имам други деца. Не бих се отказала от тези – те са моите деца!

Не съжалявам за решенията, които взех. Извървях дълъг път и продължавам да вървя по него. Нещата с едното дете протекоха трудно, стресиращо и за двете страни. В такива случаи е много важна подкрепата на специалистите – най-вече психолог, който да работи и със семейството и с детето за успешната адаптация. Второто осиновяване протече в съвсем различни условия – от отношението и съдействието на социалните до леката и безпроблемна адаптация на Благо, но пък той беше само на 4 месеца и това някак си се разбира от самосебе си. С него ми беше спестен стресът, който преживях със Светлето, нямаше ги безсънните нощи, отказът от храна, непреживяната болка от раздялата с биологичната майка. Всяко дете е различно, със своя история и характер, всяко дете е уникално. Надявам се само аз наистина да съм „най-подходящата“ майка за тези две деца. 

Законът: Питали са ме дават ли деца на самотни майки. Да, дават. Ако сте самотна кандидат-осиновителка знайте, че не е задължително да запишете детето на свое име. За бащино име може да му дадете и името на вашия баща. Има само едно условие, ако е жив трябва да даде разрешение – писмено, нотариално заверено или лично на делото. Ако е починал, такова разрешение не се изисква – решението е на съдията. И при двете осиновявания съдиите уважиха моето желание и записаха децата на името на покойния ми баща.

Обществото: Отношението на обществото към мен и децата ми е различно – от потупване по рамото, до нетърпимост от страна на някои хора, на които децата пречат, защото вдигат шум, стават рано, боледуват и т.н.

И въпросите: „Плащат ли ти?“, „Колко?“ - Не, не ми плащат. Докато имах само едно дете, нямах право и на детски. За Благо нямах право и на еднократната помощ при раждане, защото не съм биологична майка, въпреки че и тя не я е получила, тъй като е изоставила детето при раждането му. Хорат все още бъркат приемния родител и осиновителя. Приемният родител осигурява временна грижа, за която му се плаща, поема се и издръжката на детето. Той е родител на трудов договор. Осиновителят е родител за цял живот. С всички права и задължения, радости и тревоги на биологичния. Осиновяването поставя знак за равенство между биологичния родител и осиновителя.

Как се промених аз: Майчинството ме направи по-толерантна. По-рано, като видех плачещо или капризнечещо дете, или пък изнервена майка, си казвах: „Моето дете няма да прави така“ – или - „Аз няма да съм като нея“. Сега знам, че зад подобно поведение често се крие не лошо възпитание, а недоспиване, растящи зъбки, болка, неразположение, глад, нужда от внимание сега, веднага, а не после. Защото после не съществува. Детето си е дете. А за изнервеността на майката често вина имат и странични фактори, напрежение, изкуствено създадено от семейство, съседи, обстоятелства… Не бързайте да осъждате. Дори и вашите деца никога да не са правили така. 

Към всички кандидат-осиновители: Ако сте избрали този път, да станете родител, не се отказвайте, борете се и вярвайте, че и на вашата улица ще изгрее слънце, че и вашият дом ще се изпълни с детски смях и плач. Струва си! Въпреки трудностите, СТРУВА СИ!

 Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност

77a1d541d7e5b1220d6ea4607688bef0 XL

На моите деца

Моето малко момиче

ме посреща на прага

и прегръща ме силно,

тихо шепнейки:”мамо”.


По петите й тича

по-малкото братче,

то протяга ръчички

и се бори за място.
 

Той не знае все още, че в сърцето на мама

има място за двама,

че ръцете на мама са две –

по една за всяко дете.
 

Щом го взема в ръце,

прислонява главичка на моето рамо –

досущ като птиче

под крилото на мама.
 

Те са всичко за мен –

слънчев лъч в мрачен ден

и балсам за душата изстрадала.

Те са моето днес.

Те са моето утре.

И безсънните нощи, и молитвите чути.
 

Дълъг път извървях, до заветната цел.

Много сълзи пролях,

много болка преглътнах,

за да стигна до тук,

за да чуя и аз свещеното: „мамо”.
 

Четири малки ръце се протягат към мен –

те ме гушкат и дават ми сили.

И събуждам се ден подир ден

с мисълта за рожбите мили.

 

 

Препоръчваме ви още:

Историята на Зара и Иво, които са родили Дани и Вальо в сърцето си

Ти няма ли да раждаш?

Мисия "приемен родител"

Автор: Ина Маринова

На много хора им е направило впечатление, че майките на деца с увреждания се разделиха. Още през юли се усети напрежение сред тях, познати лица изчезнаха от пространството и може би е време да се чуе и другата гледна точка.

Модерно е всичко да се обяснява с максимата „Разделяй и владей“, сякаш все друг ни е виновен, но всъщност ние сме мислещи хора и всяка от нас има право да има собствена позиция по проблема и начините за справяне с него.

Още през 2009-та година, няколко майки се събрахме, ей такива диви, непримирими и можещи да кажат какво липсва и какво трябва. Не знаехме пътя, но се учехме в движение и много се карахме, постоянно. Тук-там опитвахме да протестираме, но все не се получаваше.

Появи се Фейсбук, създадохме групи и възможностите на социалните мрежи ни дадоха нова и по-добра трибуна, също и възможности да обединяваме повече хора. През 2015-та организирахме първия голям протест на черните балони. Аз бях човекът зад компютъра, който поддържаше събитията, пишеше си нон стоп с хората, търсеше приятели за дребните разходи тогава. Събирали сме пари сред нас си. Наши приятели с печатници (2 са, една в София и една в Бургас) печатаха плакатите и 3-те транспаранта, които от тогава до сега са си все същите. Протестите ни искаха достоен живот за хората с увреждания, но ние бяхме майките, протестираха майките.

"Системата на УБИВА" - фланелката, която скара властта

da ne dava

Винаги сме визирали всички хора с увреждания, но предвид проблемите им, те сами трудно могат да воюват за правата си, а ние все още сме здрави, знаем какво трябва, усещаме го, но чрез децата си, а телата ни са здрави и можещи да представляват тази борба. Гонихме Калфин, тъпкаха ни в студена зала 200 човека, лъгаха ни. Дойде Русинова. Тогава вече беше 3-ят протест и Борисов явно си рече: „Оф, тия взеха да стават нахални, я им дайте на майките по малко пари.“ - Е, даде. Даде 930 лв. на тежките деца, ама само деца, щото ние нали... майките. Децата с под 90% увреждане обаче останаха където са, а за да даде на тежките 930, всъщност взе от децата с под 70% увреждане и днес те взимат по-малко, отколкото преди този трети протест. Реално майките на по-леките деца дадоха на тези с по-тежки проблеми, но никой не разбра в морето от медиен тираж – колко много даде Борисов. Тук обаче, умишлено или не, наистина се появи разделение, защото хората с увреждания над 18 г. си останаха в нищото с една социална пенсия и заедно с чуждата помощ те продължиха да живеят общо с 235 лв. за двама души. А семействата с 930 получиха само пълен хладилник, нищо различно от живота им до момента.

Протестите продължиха. Искахме да докажем на хората, че ние наистина се борим за всички. Винаги сме казвали, че реформата, която искаме, не е за пари, не защото не са пари, а защото парите, които държавата трябва да дава, трябва да са под формата на услуги и възможности. Въпросът обаче винаги е в парите, защото и услугите, и възможностите са с финансова обосновка и планиране. Да, увреждането трябва да има компенсация, защото човекът с увреждане може да има запазен капацитет и възможности, но те винаги ще бъдат наполовина от пълния капацитет на здрав човек, затова и финансовата компенсация, мило наречена „пенсия“, трябва да съществува, но само тя не е достатъчна, че този човек да може да направи нещо с живота си, да се чувства достоен, да се чувства полезен и жив.

Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те всички са наши деца!

protest

Междувременно около човека с увреждане винаги има и един обгрижващ го, но не защото държавата е създала условията той да бъде оценен и осигурен, а това обикновено е майката, за която държавата е забравила, тя е отпаднала от живота, нея я няма никъде, защото пък първият не съществува.

И понеже първите протести с дългия списък искания не успяха, решихме да се съсредоточим в едно искане и да го караме едно по едно, за да можем бавно, но сигурно един ден да създадем реформата по начина, по който трябва. Сигурно сбъркахме, не зная, но така продължихме протестите с искане на Закон за личната помощ. Рекохме си – хората да имат помощ, да имат сигурен асистент, или пък майките да са асистенти, защото в малките населени места кой да е, пак майките ще са, но да имат сигурност, осигуровка, трудов договор, така че един ден и те да се пенсионират, а и данък да плащат като всички нормални хора, защото това ще е работата им. Пък после едно по едно, все ще се случват нещата. Два протеста и нищо.

През април 2018-та решихме отново да излезем на протест, вече се бяха надигнали и национално представителните организации, онези с държавна субсидия, защото явно смятаха, че ние не млъкваме и ще им разбутаме кочинките. Така се роди и закачката – "Я да спретнем едно протестче седмица преди този на майките, да объркаме хората, да позамирише." Протестът им беше уж за новата наредба в ТЕЛК, която тотално съсипва хората и дори и лекарите от ТЕЛК мислят така, но в крайна сметка беше зле режисиран цирк, защото наредбата си беше приета в този й вид 2 месеца по-късно, без ропота на националните НПО-та, които уж протестираха. Нашият протест се състоя на 18-ти април, получи се красив протест. Мислите си – „Тая па, какво му е красивото на един протест?“ - Наистина, бяхме се научили, някак с поглед се разбирахме как да държим транспарантите, как да се подредим мълчаливо. Събрахме пари между нас си, приятели и две наши майки живеещи на Запад ни изпратиха по-големи суми, че да купим 500 фланелки и да платим 200 лв. за колона и микрофон. Звучеше музика, беше докосващо.

Моля те, Боже... или нещо друго...

30712391 10214507862557583 4709281792950009856 o

Протестът постигна целта си, бяхме поканени в различните работни групи по законите. Мая Манолова се беше включила година преди това с предложение за помощ от екипа й юристи, за изготвянето на проекта за Закон за личната помощ и спази обещанието си. Законът беше изготвен около времето на протеста на 18-ти април. За да засилим настояването си именно за него, решихме да опънем палатката пред НС и наистина тя постигна целта си. Проектът беше внесен в НС, работата в работните групи продължаваше, имаше комуникация с властта. Тогава някои от нас, тези първите, тези в каузата от 2009-та, казахме: „Дайте да махнем палатките. На хората им писна от нас. Ние търсим подкрепа, а всъщност ще получим обратното, защото всеки ненавътре в нещата ще си каже – Добре де, ето на, работи се, контактуват, чуват ги, а те продължават да протестират, за какво?“ - И са прави. Независимо че работата по новите закони не беше това, което очакваме, ние бяхме там вътре, докато се решава, там трябва да се вика, не навън, обществото няма вина и не разбира защо спираме трафика на Орлов мост, когато същите тези майки са в контакт с властта и властта работи. Ние, първите, се бяхме оттеглили вече, защото нашето искане да махнем палатките и да контактуваме с общество и власт по нормален начин не се прие от масата. Майките бяха решили, че са на вихъра на вълната и не трябва да слизат. Междувременно, ние като странични наблюдатели вече, се чудехме защо отброяваме приемане на закони, които не ни харесват и са погрешно скроени, но си ги искаме в срок. Значи, протестираме с искане за спешно приемане на закони, които не са променени и няма реформа, но ние искаме реформа. Боже, и аз се обърках... Някой нещо се обърка, дали не бяха и всички майки всъщност. Стремежите на някои майки да не млъкват, да не спират, защото фокусът на телевизии, политически лица и т.н. е адреналин, шанс за нещо, или просто обикновено самозабравяне, ние не знаем, но се изгуби ясният път, загубиха се ясните искания и желание за промяна, което пък доведе само и единствено до политически игри на партиите. Жалко.

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

e45ccd1c0bf45be3d998a64c82246c0e XL

А майките, онези първите, те мълчаха, за да не бъдат разбрани погрешно от хората и всички да гракнат отново със старите заучени фрази: „Е, тия ги разделиха!“ - или - „Тези отцепници искат да скапят каузата!“, което щеше да е обикновена глупост, защото ние сме живи хора и имаме право да мислим различно.

Днес обаче, наблюдавайки прекаляването около проблема „хора с увреждания“, прекаляване и от страна на майките, и от страна на власт и опозиция, се измести фокусът на каузата, затова мълчанието за нас свърши и аз реших да запозная обществото с онова, което беше изгубено, забравено и тотално опорочено.

Ние, майките на деца с увреждания, хората с увреждания, искаме само едно:

РЕФОРМАТА да е пълно Изпълнение на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и всички принципи заложени в нея!

Покрай протестните заигравки и пресоляването на манджата, някои от нас изработиха предложение за пълна промяна на модела и вместо кофти закони, предложиха изцяло нов КОДЕКС за хората с увреждания. Предоставен е на властта, а според мнението на Томислав Дончев, наистина е добър. Затова днес го предоставям и на вас – обществото.

Това е истината, а там някъде стоят майки и чакат промяната, но онази истинската, човешката, не политическата заигравка, не онова, което размива целта и я прави още по-далечна. И не, ние не умираме от глад и мизерия, децата ни са прекрасни, можещи и също чакащи да покажат възможности, чакащи промяна, която да им даде образование, реализация, помощни материали и адекватна асистентска грижа. А техните родители да излязат от затвора на живота си и да дадат труда си като всеки човек в тази мила България. Това искат майките и нищо повече, абсолютно нищо и дори не крещят! Искат кодекса!

Вижте Кодекса в галерията и тук.

 

Прочетохте ли

Отивам на протест. Първият ми от 30 години...

 

Автор: Ина Зарева

Кресливите жени в историята:

1789 г.  Парижки жени излизат на бунт срещу недостига и високата цена на хляба. Събира се многохилядна тълпа, която принуждава крал Луи ХVI да се върне в Париж. Походът към Версай е повратен момент в историята на Френската революция.

8 март 1857 г.  Първата масова проява на жени работнички против лошите условия на труд и ниските заплати. Две години по-късно, те създават своя първи работнически синдикат.

1913 г. Една от най-големите активистки за правата на жените -  Емили Дейвисън - е прегазена от коня на крал Джордж V. След смъртта ѝ се учредява мъжко движение, което подкрепя правото на жените да гласуват. Жените получават това право през 1918 г.

Да не дава Господ!

emili

1917 г. Февруарската революция  в Санкт Петербург започва с протеста на жени срещу липсата на хляб, високите цени на продуктите и спекулата. В резултат на демонстрациите, царят е принуден да абдикира.

1955 г. Афроамериканката Роза Паркс отказва да освободи мястото си в автобуса на бял мъж. Следват масови протести и създаването на организация „Гражданско обединение за подобряване на расовите връзки”, която е оглавена от Мартин Лутър Кинг. Роза Паркс е наречена „майката на движението за граждански права”.

1956 г. 20 000 жени в ЮАР протестират срещу изискването цветнокожите да носят паспорт, за да бъде пускани в града и масовото им изселване извън пределите му. Паспортите са окончателно премахнати през 1986 г.

1975 г. Жените в Исландия обявяват масова стачка - за един ден те спират да работят и да домакинстват. Хиляди жени излизат на улиците и протестират за равни права с мъжете. Скоро след това, Исландия има своята първа жена – президент, а днес е водеща държава в света по равнопоставеност на половете.

Майките, от които нищо не зависи

640 420 tora majkata na islandiia

2003 г. В Либерия се провежда мирен протест на жени, облечени в бяло, срещу насилието и убийствата на мирни граждани. Протестът слага край на 14-годишна гражданска война, а Либерия има първия си демократично избран президент и първата жена – лидер на Африка - Елън Джонсън Сърлийф.

2016 г. Жени в Аржентина организират масови протести срещу варварски изнасилвания и убийства. Предизвикват законодателни промени срещу насилието над жени в страната.

Майките и Системата

640 420 chernata sriada v arzhentina hiliadi na protesti sreshtu nasilieto kym

2016 г. Многохилядни протести на жени в Полша не позволяват да се приеме закон, напълно забраняващ абортите.

2018 г. Над 600 000 жени в Испания протестират срещу половото неравенство, сексуалната дискриминация, насилието над жени. Протестът минава под надслов: "Ако ние спрем, светът спира!"

2018 г.  България.

Хиляди жени протестират пред мониторите и телевизорите си, но на улицата излизат само няколко отчаяни майки. За пореден път в държавата нищо не се променя.

Нека пренапишем това изречение. Сега!

Снимки: интернет


Препоръчваме ви

Отивам на протест. Първият ми от 30 години...

 

 

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Сипете си едно преди да седнете и да четете! Аз вече не ги броя, но не мога да притъпя нито болката, нито ужасът, който ме е стиснал за гърлото. 

Родиха ни се деца и животът ни заприлича на бясна гонка из немска магистрала. Толкова си концетриран да не допускаш грешки, че всичко около теб е някаква замазана картина, на която нямаш време да обърнеш внимание. Сомнамбулският режим, в който си превключил, те прави апатичен към повечето неща, които не са свързани със семейството. Имаше време, когато любимият ми тенисист отпадаше от някой турнир и аз ходех нацупен часове наред и не исках да се споменава думата "тенис". Сега нямам време и просто сменям канала, докато наказвам някое от децата. Толкова сме погълнати от ежедневната ни борба с децата, че ще разберем, че сме във война, чак когато хвърлят бомба пред терасата ни, но и тогава сигурно просто ще си приберем прането и ще продължим да предотвратяваме бедствията, които наследниците ни непрекъснато се стремят да предизвикат. Не знам кой играе в националния, не знам кой сериал е интересен, не знам кой на какво е министър... до онзи ден. Тогава разбрах, че Валери Симеонов е вицепремиер по икономическата и демографската политика в кабинета. Ай стига, бе! 

Пътувам за София по мои си задачи и след като приключвам с ангажиментите си, се уговарям с Мария да се видим някъде в центъра. Сядаме на едно заведение зад "Александър Невски" на стотина метра от палатката на протеста и след като уточняваме здравния статус на всеки един член от семействата ни, минаваме към това, което ме интересува. Кои са тези майки, какво искат, кой не им го дава и защо стоят цели два месеца на палатка?!

Система, зачената в грях

eb1ee66d37aeca56a859fd3775b43787 XL 1

Оказва се, че всъщност тези жени се борят вече 8,9 години за правото да гледат децата си, а не някакви си два месеца, както може би мнозина знаят. Докато ми нахвърля набързо какво всъщност се случва, започвам да усещам, че ще стана свидетел на нещо немислимо и ще чуя неща, от които всеки родител би сънувал кошмари. Разказвайки ми различни истории, Мария прави паузи, за да ми даде време да осъзная и проумея какво ми говори. Разказа ми за майката, която била на възраст и съвсем сама гледала дъщеря си, която била с увреждания и прикована за инвалидния стол. Майката умира от естествена смърт, а няколко дена след това, останала сама и без възможност да се грижи за себе си, в адски мъки си отива и дъщеря й, премръзнала до смърт. Гледам тъпо и отпивам още по-тъпо от бирата пред мен. Мария се усмихва и ми споделя, че всъщност в заведението, в което стоим са й отказали да пасират супа за едно от децата, които стоят в палатката. 

- Ама ти каза ли, че е за дете от протеста, в смисъл, че е за едно от болните деца? - попитах с облещен поглед. 

- Да - усмихваше се все още Мария. 

Гледки на агонизиращи сервитьори и окървавени готвачи взеха да минават през главата ми. Как ще откажеш да пасираш една шибана супа за дете? 

Помолих я да ме свърже с някоя майка, за да попитам и да се опитам да разбера какво става. Говори с една от майките по телефона и тя се съгласява да се видим на протеста, който е на другия ден. Прибирам се в апартамента, но звъня на Росито, за да ги проверя дали всичко е наред. Получавам обичайния бюлетин: Боримир е изпочупил половината къща, Микаела е със сополи и кашлица, а Габриел отказва да спи и хапе всички наред. Усещам, че жена ми е изтощена, но ще трябва да издържи докато се прибера. 

Да не дава Господ!

51373261f0b33bfb616b924782bd2ed3 XL

На другия ден отивам на протест. Първият ми от 30 години. Намираме се с майката и започвам да питам, а тя да ми отговаря. Има топли, дружелюбни очи, които на моменти се насълзяват, а на моменти стават решителни и неостъпчиви. Слушам внимателно и искам да запомня всичко, което ще ми каже. 

"Когато ти се роди дете, ставаш заложник на съдбата". Не знам кого цитирам, нито дали е казал точно това, но смисълът е ясен. Бидейки родител у всеки нормален човек се появяват нови страхове и здравето и добруването на детето ти става твоя цел в живота. Какво обаче се случва когато изтеглиш късата клечка и ти се роди дете с увреждания? 

Тогава много от майките остават сами. Мъжете на 70-80% просто си събират багажа и ги оставят да се оправят сами. Да, онези, които са от силния пол, са първите, които бягат! Винаги бягат бащите, не майките! 

После идват лекарите, които започват да ви натискат да си оставите детето в дом. Използват всякакви методи, за да ви накарат да подпишете и да ви разделят. Не мога да съм сигурен и не знам защо го правят, но се говори, че на дете в дом се полага издръжка от около 1600 лева на месец, от които може незабелязано да се присвоят поне половината. Не знам, може и да греша, но никой не разбира защо лекарите са толкова настоятелни да си оставете детето. 

После трябва вероятно да отидете някъде и да регистрирате детето си, че е с увреждания. Такъв регистър НЯМА! Да, никой не знае и не води регистър за броя и състоянието на тези деца. Вие сте съвестен данъкоплатец, който очаква държавата да му помогне в този момент, но държавата дори няма как да ви регистрира.

Системата сме самите ние

20b5dc5f887e6fe6c5015df5dbc4373e XL 1

Отивате в ТЕЛК. Вие сте сама жена, която не може да работи и всяка стотинка и помощ ви е нужна. Реален и разказан пред мен преглед в ТЕЛК. 

Майката:

- Добър ден! 

Намусена лекарка със скръстени ръце, изръмжава възмутено:

- Дай документите! 

Гледа в документите, а после пита:

- Т'ва дете говори ли? 

- Не - отговаря майката. 

- Айде, бе! Чакай да видим. 

Надвесва се над детето и започва да вика:

- Как се казваш? А? Как се казваш? 

Детето се стряска. Майката обяснява, че не говори, но докторката настоява. Накрая детето казва:

- Мими. 

- Е, видя ли, че говори. 

Майката промълвя:

- Така се казва сестра й и тя всеки път го казва, когато се стресне от нещо. 

Можете да запишете вашето дете на училище. Държавата отпуска троен бюджет за всяко дете с увреждания и затова всяко училище ще ги приеме... в отделно помещение! Там ги струпват всичките тези деца и учат различни предмети, които ще им помогнат да се реализират, когато пораснат. Например Иванчо, който е в инвалиден стол и не може да се храни или почиства сам, учи за тракторист. Петканчо, който е в същото положение учи за озеленител. Учат също и философия! Не бе, не се ебавам! Така са решили в министерството и макар че не са ги виждали и на снимка, са решили как трябва да ги интегрират. Може да си се родил без крака, но някой чиновник решава, че за да се интегрираш, най-подходящата професия за теб е... футболист! И ти изписва бутонки, кори, гащета и екипи, топки, а ти ги получаваш и се чудиш какво да ги правиш. Нищо де, съседът до теб е без ръце, а те са решили да го правят тенисист и са му купили дори ракета. Сигурно ще я държи със зъби! 

Никой, никъде и никога не е водил регистър, в който индивидуално да е отразено състоянието на всяко отделно дете.

Всяка болест е с различна степен на напредналост и дете с дете не си приличат, дори и да имат еднакви диагнози. За държавата няма значение и тя изписва хаотично каквото си реши и науми. 

Тези жени са силни и борбени личности. Дори и да не са били такива, им се е наложило да бъдат. Унижават ги постоянно и са им натрапили ролята на аутсайдери. Раждайки болно дете, тези жени понасят огромен брой удари, които ги застигат отвсякъде.

Майки, за които няма празници

ff0158c2594917cd6a9c4e297e8a8d7c XL

Самият факт, че си родил дете с увреждания е достатъчен, за да те съсипе психически. Не си злоупотребявала с алкохол и наркотици, не си скачала от оргия в оргия и не си се оженила за брат си. Въпреки щастливата и желана бременност, нещо накрая се обърква и щастието, което си очаквала да се стовари отгоре ти, се превръща в кошмар. Въпреки всичко си обичаш рожбата и решаваш да я гледаш с цялата си любов. Мъжът ти обаче решава, че не иска да е с теб и малодушно те напуска (знам, че е лицемерно да говоря така, без да съм преминал през подобно изпитание). Оставаш сама, без възможност за доходи и рамо, на което да се облегнеш. Слава богу, че си се родила в цивилизована държава, която е част от Европа и гордо вее флаговете на ЕС пред официалните си сгради. В Европа хората си помагат един на друг, грижат се за по-слабите и показват на останалия свят значението на думата "хуманност".

Само че, скъпи майки, вие не сте в Европа! 

В България има хора, които ви гледат с отвращение и са убедени, че децата ви не заслужават да живеят. Не знам как се чувстваш, ако някой се изправи пред теб и ти каже, че е по-добре детето ти да умре! Тези майки са го чували многократно и някакси са продължили да гледат хората в очите. Аз бих удрял и бих наранявал жестоко всеки, който пожелае такава участ за някой от семейството ми! Цъкат с език, когато видят децата им, извръщат погледите си погнусени и ги осъждат за нещо, за което тези жени нямат вина. Помощ не идва от никъде. Политиците не могат или не искат да направят закон, който да помага на тези родители и да ги кара да се чувстват поне малко хора. Те отдавна са забравили какво е да си човек. Те са измъчени не от грижите, които полагат за децата си (от това също), а от отношението на обществото към тях. Те вярват, че обществото иска техните деца да умрат, защото са различни и са в тежест! Затова се борят със зъби и нокти за живота на рожбите си и затова крещят "Системата ни убива". 

Коридорите на властта и майките

e78b6e4955151aa3823cbab8d711db2b XL 1

Не е толкова сложно все пак. Просто трябва свестен закон и всичко ще се оправи. Тези жени ще си отидат по къщите и ще продължат да си гледат децата. Само им дайте един свестен закон, който да работи и да регулира ясно какво да се прави с тези деца! Те не искат "само пари" (всъщност държавата дава точно 138 лв. на дете над 18 години с ТЕЛК под 90 процента, които не стигат дори и за памперси!), не искат да свалят правителството, не искат да се карат с никого и не искат да стоят на палатка до Парламента! Дори една от майките каза, че е готова да подкрепи и Валери Симеонов, ако той направи и внесе закон. Готови са на сделка и с Дявола, за да оцелеят децата им, защото това ги убива всекидневно и мъчително. Какво ще стане с детето ми, когато аз умра? Всички си представят участта на онази дъщеря, която умря от студ в инвалидния си стол и сърцата им се свиват. Една от тях ме поглежда смело в очите и ми казва " ИСКАМ ДЕТЕТО МИ ДА УМРЕ ПРЕДИ МЕН! ". Гледам я в очите и виждам нещо, което не искам да видя. Отклонявам поглед, но се заставям пак да я погледна. Времето спира, буца ми засяда в гърлото и стискам челюсти. Господи, това не може да се случва наистина! 

Отдавна зная, че България е далеч от цивилизована и социална държава. Честно казано ми е все тая и съм изгубил надежда. Знам какво ме очаква в чужбина и защо искам да живея там. Голяма част от това, което ни заобикаля, не е нормално и не е приемливо. Свикнали сме някакси в кочинката и си грухтим възмутено, но тихичко срещу стопаните. Ако на дъщерята на известна спортна фамилия могат да се простят обидите, които изсипа срещу майките на тези деца, то на един вицепремиер не може. Той е пример за хората и е там, за да помага, а не да говори глупости. Трябва да си понесе отговорността и да си тръгне, без значение дали ще е доброволно или насила. Валери Симеонов е свършен за политиката в този момент! 

Впрочем и щерката с известните родители и вицепремиерът настояват, че не са разбрани добре и думите им са преиначени. Майките на деца с увреждание нямат този проблем и умеят да се изразяват ясно. Те се изправят срещу всички и недвусмислено заявяват - "Системата ни убива!".


Прочетохте ли: 

Да не дава Господ!

Аз не съм паразит, а дъщеря ми не е дебил

 

Автор: Рени Маринова

Надявах се да не ме засегне толкова, че да седна да пиша тук, но ето - засегна ме. (Може би е заради вируса – по-лесно ставам гневлива, когато имам температура.)

За майките ми е думата, онези – в черните тениски. Днес пак ще излязат на протест пред парламента. Някои ще вземат и децата, заради които протестират – може би, за да ги покажат, а може би и защото няма кой друг да ги гледа… знае ли човек защо. Признавам си – случвало ми се е да сменя телевизионния канал, видя ли, че дават за тези майки в черно. И не защото изпитвам жал – познавам такива жени и ви заявявам категорично, че нито една не би сменила орисията си. Нито една. Това, което изпитвам е гняв. Примитивен един гняв, дето ме прави лоша и устата ми почва да бълва клетви, все едно съм хваната от гората. А не искам да съм лоша. После винаги се разболявам.

Аз съм убедена - майките с черните тениски ще успеят да се преборят за правата на децата си, къде ще ходят да не успеят. Да не би да имат друг избор? Истинският проблем е: Ами после? Законът ще се смени - да не би да е първият закон, дето ще се сменя. И вицепремиерът и той не е първият, дето ще си иде. И друг идиот да дойде – и той не е проблем.

Проблемът сме ние.

Публиката. Тия, дето чукаме на дърво като видим дете с увреждане. Дето прошепваме: „Да не дава Господ!” - и мислено си даваме обет да станем по-добри, белким ни подмине съдбата на оная майка ей там, дето бута инвалидната количка.

Коридорите на властта и майките

e78b6e4955151aa3823cbab8d711db2b XL 1

Нека ви разкажа.

Синът ми беше на около три години, когато в руски сайт видях играчки направени така, че да може малкото дете да свикне с мисълта, че не всички деца изглеждат еднакво. Иначе казано, играчките бяха нарочно „инвалидизирани”. Мечето имаше само една лапичка, заекът беше с едно по-късо ухо: спомням си, че най-сладко беше магаренцето – то бе с витилиго. Нямах пари за този сет играчки, но в китайския магазин намерих нужното – мече, заек и една камила. Останалото свърших с една ножица, игла и конец. Не беше най-приятното нещо, което съм правила. Сложих новите играчки в коша и ги разбърках с другите. Исках Момчил сам да стигне до тях. И въпросите не закъсняха: „Къде са му краката на камилчо? Защо Мечо няма ръка? Кой е изял на Зайо ухото?“

Отговарях.

Обяснявах.

И така, докато той започна да си играе с тях, както с останалите. Но разбрах, че усилията ми са дали резултат, когато на една детска площадка се появи тя – русокоса и горделива, една чаровна Алиса, облечена в модерни дънки и с адактилия* на лявата ръка. Момчил харесва руси момичета. Особено, ако са и горделиви. Той се завтече към нея и чух следния диалог:

- Боли ли те? - попита, държейки я за „малката” ръчичка.

- Не - отговори тя и не беше смутена.

- Да си играем, а?

И се заиграха. Разбира се, след малко се и сбиха. Изчаках нещата да загрубеят достатъчно и едва когато видях майката на Алиса да отива към тях, реших да се намеся. И двамата ревяха с пълно гърло. Момчил беше издран по лицето, а девойката бе с оскубана коса. Измрънках някакво извинение към Петя, майката на Алиса, но тя ме сграбчи за ръката и ми благодари дето не съм хукнала да спасявам дъщеря й.

- Разбираш ли – разказваше ми тя по-късно на по бира – на мен ми е омръзнало да чувам за дъщеря си „Горкото дете!” Все предупреждават децата си да бъдат внимателни с нея, да я пазят….

Аз не съм паразит, а дъщеря ми не е дебил

20b5dc5f887e6fe6c5015df5dbc4373e XL

За адактилията на Алиса, Петя е знаела още като бременна. Ехографът изплюл една зловеща снимка още в шестия месец. Петя се е подготвяла, ходела дори на терапевт, но въпреки всичко не успяла да остане равнодушна при първата среща с рожбата си. Депресията й продължила около година след раждането и... "добре, че беше Пламен, златен ми е мъжът!”

Момчил и Алиса продължиха да играят и да се бият всеки път когато се видеха в крайдунавския парк, а Петя ме научи да не стискам зъби, когато чуехме случайно: „Ох, горкото дете!” Виждахме се няколко пъти и в София и тъкмо когато побоищата между децата ни започнаха да придобиват форма на флирт, Алиса замина с родителите си за Англия. Не успя да се социализира в детската градина.

Сега Али е във втори клас. Онзи ден Петя е публикувала нейна снимка във Фейсбук – малката определено е започнала да кокетничи и, ако не познавах майка й, бих се заклела, че на осем години хлапето вече знае да си слага червило!

Запитах се, ако Алис бе останала тук, в нашата мила татковина, щеше ли още да е горделивка? Щеше ли да е такава кокетка - каквато трябва да е всяко момиченце на осем години, започнало да се досеща инстинктивно за силата на още дремещия си женски чар? И най-вече: Щяхме ли ние да позволим?

С „Да не дава Господ на никого!” не го правим.

Система, зачената в грях

eb1ee66d37aeca56a859fd3775b43787 XL

Господ ще продължава да дава.

Но бихме могли да поработим срещу собственото си невежство. Да променим диспозициите на закърнялото си съзнание – няма дете, което е „горкото дете”. Всяко дете е дар. И понеже знам, че най-трудно е да промениш себе си, да надскочиш предразсъдъците си – затова съм скептична. Няма да го направим. Не ни се полагат усилия. Ще продължим да чукаме на дърво и няма да научим децата си да приемат различията. Чувайки за „горкото дете” ние възпитаваме в тях съжаление, снизходителност – те са ненужни и по-често обидни за „различните” деца (които заради своите различия винаги са и с по-изострена чувствителност).

Не белегът травмира детската психика, а отношението на останалите към него.

Алиса ще си остане в Англия. Филип ще продължи да е доволен, че му дават да гони топката зад футболната врата. Майките с черните тениски ще успеят – къде ще идат да не успеят? Все едно имат избор. С правителството ще успеят, с вицето – и с него. А с невежеството? Там как ще се развият нещата?

Ето затова предпочитам да не гледам майките в черно. Чувствам се безсилна и ме хваща яд, бълвам клетви и съм лоша.

А, както ви казах, не искам да съм лоша, после винаги се разболявам…

*Адактилията е вродена липса на пръсти на ръцете.


Препоръчваме ви още:

Системата сме самите ние

Не ме гони!

За Валери и Креслите

 

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам