Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Сипете си едно преди да седнете и да четете! Аз вече не ги броя, но не мога да притъпя нито болката, нито ужасът, който ме е стиснал за гърлото. 

Родиха ни се деца и животът ни заприлича на бясна гонка из немска магистрала. Толкова си концетриран да не допускаш грешки, че всичко около теб е някаква замазана картина, на която нямаш време да обърнеш внимание. Сомнамбулският режим, в който си превключил, те прави апатичен към повечето неща, които не са свързани със семейството. Имаше време, когато любимият ми тенисист отпадаше от някой турнир и аз ходех нацупен часове наред и не исках да се споменава думата "тенис". Сега нямам време и просто сменям канала, докато наказвам някое от децата. Толкова сме погълнати от ежедневната ни борба с децата, че ще разберем, че сме във война, чак когато хвърлят бомба пред терасата ни, но и тогава сигурно просто ще си приберем прането и ще продължим да предотвратяваме бедствията, които наследниците ни непрекъснато се стремят да предизвикат. Не знам кой играе в националния, не знам кой сериал е интересен, не знам кой на какво е министър... до онзи ден. Тогава разбрах, че Валери Симеонов е вицепремиер по икономическата и демографската политика в кабинета. Ай стига, бе! 

Пътувам за София по мои си задачи и след като приключвам с ангажиментите си, се уговарям с Мария да се видим някъде в центъра. Сядаме на едно заведение зад "Александър Невски" на стотина метра от палатката на протеста и след като уточняваме здравния статус на всеки един член от семействата ни, минаваме към това, което ме интересува. Кои са тези майки, какво искат, кой не им го дава и защо стоят цели два месеца на палатка?!

Система, зачената в грях

Оказва се, че всъщност тези жени се борят вече 8,9 години за правото да гледат децата си, а не някакви си два месеца, както може би мнозина знаят. Докато ми нахвърля набързо какво всъщност се случва, започвам да усещам, че ще стана свидетел на нещо немислимо и ще чуя неща, от които всеки родител би сънувал кошмари. Разказвайки ми различни истории, Мария прави паузи, за да ми даде време да осъзная и проумея какво ми говори. Разказа ми за майката, която била на възраст и съвсем сама гледала дъщеря си, която била с увреждания и прикована за инвалидния стол. Майката умира от естествена смърт, а няколко дена след това, останала сама и без възможност да се грижи за себе си, в адски мъки си отива и дъщеря й, премръзнала до смърт. Гледам тъпо и отпивам още по-тъпо от бирата пред мен. Мария се усмихва и ми споделя, че всъщност в заведението, в което стоим са й отказали да пасират супа за едно от децата, които стоят в палатката. 

- Ама ти каза ли, че е за дете от протеста, в смисъл, че е за едно от болните деца? - попитах с облещен поглед. 

- Да - усмихваше се все още Мария. 

Гледки на агонизиращи сервитьори и окървавени готвачи взеха да минават през главата ми. Как ще откажеш да пасираш една шибана супа за дете? 

Помолих я да ме свърже с някоя майка, за да попитам и да се опитам да разбера какво става. Говори с една от майките по телефона и тя се съгласява да се видим на протеста, който е на другия ден. Прибирам се в апартамента, но звъня на Росито, за да ги проверя дали всичко е наред. Получавам обичайния бюлетин: Боримир е изпочупил половината къща, Микаела е със сополи и кашлица, а Габриел отказва да спи и хапе всички наред. Усещам, че жена ми е изтощена, но ще трябва да издържи докато се прибера. 

Да не дава Господ!

На другия ден отивам на протест. Първият ми от 30 години. Намираме се с майката и започвам да питам, а тя да ми отговаря. Има топли, дружелюбни очи, които на моменти се насълзяват, а на моменти стават решителни и неостъпчиви. Слушам внимателно и искам да запомня всичко, което ще ми каже. 

"Когато ти се роди дете, ставаш заложник на съдбата". Не знам кого цитирам, нито дали е казал точно това, но смисълът е ясен. Бидейки родител у всеки нормален човек се появяват нови страхове и здравето и добруването на детето ти става твоя цел в живота. Какво обаче се случва когато изтеглиш късата клечка и ти се роди дете с увреждания? 

Тогава много от майките остават сами. Мъжете на 70-80% просто си събират багажа и ги оставят да се оправят сами. Да, онези, които са от силния пол, са първите, които бягат! Винаги бягат бащите, не майките! 

После идват лекарите, които започват да ви натискат да си оставите детето в дом. Използват всякакви методи, за да ви накарат да подпишете и да ви разделят. Не мога да съм сигурен и не знам защо го правят, но се говори, че на дете в дом се полага издръжка от около 1600 лева на месец, от които може незабелязано да се присвоят поне половината. Не знам, може и да греша, но никой не разбира защо лекарите са толкова настоятелни да си оставете детето. 

После трябва вероятно да отидете някъде и да регистрирате детето си, че е с увреждания. Такъв регистър НЯМА! Да, никой не знае и не води регистър за броя и състоянието на тези деца. Вие сте съвестен данъкоплатец, който очаква държавата да му помогне в този момент, но държавата дори няма как да ви регистрира.

Системата сме самите ние

Отивате в ТЕЛК. Вие сте сама жена, която не може да работи и всяка стотинка и помощ ви е нужна. Реален и разказан пред мен преглед в ТЕЛК. 

Майката:

- Добър ден! 

Намусена лекарка със скръстени ръце, изръмжава възмутено:

- Дай документите! 

Гледа в документите, а после пита:

- Т'ва дете говори ли? 

- Не - отговаря майката. 

- Айде, бе! Чакай да видим. 

Надвесва се над детето и започва да вика:

- Как се казваш? А? Как се казваш? 

Детето се стряска. Майката обяснява, че не говори, но докторката настоява. Накрая детето казва:

- Мими. 

- Е, видя ли, че говори. 

Майката промълвя:

- Така се казва сестра й и тя всеки път го казва, когато се стресне от нещо. 

Можете да запишете вашето дете на училище. Държавата отпуска троен бюджет за всяко дете с увреждания и затова всяко училище ще ги приеме... в отделно помещение! Там ги струпват всичките тези деца и учат различни предмети, които ще им помогнат да се реализират, когато пораснат. Например Иванчо, който е в инвалиден стол и не може да се храни или почиства сам, учи за тракторист. Петканчо, който е в същото положение учи за озеленител. Учат също и философия! Не бе, не се ебавам! Така са решили в министерството и макар че не са ги виждали и на снимка, са решили как трябва да ги интегрират. Може да си се родил без крака, но някой чиновник решава, че за да се интегрираш, най-подходящата професия за теб е... футболист! И ти изписва бутонки, кори, гащета и екипи, топки, а ти ги получаваш и се чудиш какво да ги правиш. Нищо де, съседът до теб е без ръце, а те са решили да го правят тенисист и са му купили дори ракета. Сигурно ще я държи със зъби! 

Никой, никъде и никога не е водил регистър, в който индивидуално да е отразено състоянието на всяко отделно дете.

Всяка болест е с различна степен на напредналост и дете с дете не си приличат, дори и да имат еднакви диагнози. За държавата няма значение и тя изписва хаотично каквото си реши и науми. 

Тези жени са силни и борбени личности. Дори и да не са били такива, им се е наложило да бъдат. Унижават ги постоянно и са им натрапили ролята на аутсайдери. Раждайки болно дете, тези жени понасят огромен брой удари, които ги застигат отвсякъде.

Майки, за които няма празници

Самият факт, че си родил дете с увреждания е достатъчен, за да те съсипе психически. Не си злоупотребявала с алкохол и наркотици, не си скачала от оргия в оргия и не си се оженила за брат си. Въпреки щастливата и желана бременност, нещо накрая се обърква и щастието, което си очаквала да се стовари отгоре ти, се превръща в кошмар. Въпреки всичко си обичаш рожбата и решаваш да я гледаш с цялата си любов. Мъжът ти обаче решава, че не иска да е с теб и малодушно те напуска (знам, че е лицемерно да говоря така, без да съм преминал през подобно изпитание). Оставаш сама, без възможност за доходи и рамо, на което да се облегнеш. Слава богу, че си се родила в цивилизована държава, която е част от Европа и гордо вее флаговете на ЕС пред официалните си сгради. В Европа хората си помагат един на друг, грижат се за по-слабите и показват на останалия свят значението на думата "хуманност".

Само че, скъпи майки, вие не сте в Европа! 

В България има хора, които ви гледат с отвращение и са убедени, че децата ви не заслужават да живеят. Не знам как се чувстваш, ако някой се изправи пред теб и ти каже, че е по-добре детето ти да умре! Тези майки са го чували многократно и някакси са продължили да гледат хората в очите. Аз бих удрял и бих наранявал жестоко всеки, който пожелае такава участ за някой от семейството ми! Цъкат с език, когато видят децата им, извръщат погледите си погнусени и ги осъждат за нещо, за което тези жени нямат вина. Помощ не идва от никъде. Политиците не могат или не искат да направят закон, който да помага на тези родители и да ги кара да се чувстват поне малко хора. Те отдавна са забравили какво е да си човек. Те са измъчени не от грижите, които полагат за децата си (от това също), а от отношението на обществото към тях. Те вярват, че обществото иска техните деца да умрат, защото са различни и са в тежест! Затова се борят със зъби и нокти за живота на рожбите си и затова крещят "Системата ни убива". 

Коридорите на властта и майките

Не е толкова сложно все пак. Просто трябва свестен закон и всичко ще се оправи. Тези жени ще си отидат по къщите и ще продължат да си гледат децата. Само им дайте един свестен закон, който да работи и да регулира ясно какво да се прави с тези деца! Те не искат "само пари" (всъщност държавата дава точно 138 лв. на дете над 18 години с ТЕЛК под 90 процента, които не стигат дори и за памперси!), не искат да свалят правителството, не искат да се карат с никого и не искат да стоят на палатка до Парламента! Дори една от майките каза, че е готова да подкрепи и Валери Симеонов, ако той направи и внесе закон. Готови са на сделка и с Дявола, за да оцелеят децата им, защото това ги убива всекидневно и мъчително. Какво ще стане с детето ми, когато аз умра? Всички си представят участта на онази дъщеря, която умря от студ в инвалидния си стол и сърцата им се свиват. Една от тях ме поглежда смело в очите и ми казва " ИСКАМ ДЕТЕТО МИ ДА УМРЕ ПРЕДИ МЕН! ". Гледам я в очите и виждам нещо, което не искам да видя. Отклонявам поглед, но се заставям пак да я погледна. Времето спира, буца ми засяда в гърлото и стискам челюсти. Господи, това не може да се случва наистина! 

Отдавна зная, че България е далеч от цивилизована и социална държава. Честно казано ми е все тая и съм изгубил надежда. Знам какво ме очаква в чужбина и защо искам да живея там. Голяма част от това, което ни заобикаля, не е нормално и не е приемливо. Свикнали сме някакси в кочинката и си грухтим възмутено, но тихичко срещу стопаните. Ако на дъщерята на известна спортна фамилия могат да се простят обидите, които изсипа срещу майките на тези деца, то на един вицепремиер не може. Той е пример за хората и е там, за да помага, а не да говори глупости. Трябва да си понесе отговорността и да си тръгне, без значение дали ще е доброволно или насила. Валери Симеонов е свършен за политиката в този момент! 

Впрочем и щерката с известните родители и вицепремиерът настояват, че не са разбрани добре и думите им са преиначени. Майките на деца с увреждание нямат този проблем и умеят да се изразяват ясно. Те се изправят срещу всички и недвусмислено заявяват - "Системата ни убива!".

Прочетохте ли: 

Да не дава Господ!

Аз не съм паразит, а дъщеря ми не е дебил