Това писмо, написано с много обич и болка, споделям с вас анонимно, по молба на авторката. Надявам се не само нейният син да го прочете.

Мили сине,

Днес станах свидетел на тежка сцена между теб и жената, която обичаш. Боли ме, когато виждам как се държиш понякога. Питам се къде сбърках и защо не те научих на тези неща, вместо да наблягам толкова на другите житейски умения. Ти си чудесен човек, успял, умен, красив, силен и амбициозен. Но ако не си добър мъж, никога няма да бъдеш истински щастлив. Затова ти пиша това писмо и те моля да си го препрочиташ често.

Никога не казвай на жена си тежки думи. Думите нараняват, дори когато ги произнасяш в момент на афект, без да ги мислиш наистина. Може би си въобразяваш, че ако не посягаш, значи си добър съпруг, но “Не мога да те понасям” е като юмрук в лицето. А синината, която остава, никога няма да заздравее. Поискай прошка и дано доброто ѝ сърце намери сили да ти я дари.

Никога не се прибирай у дома с очакване всичко да е по конец. Жената не е супергерой. Домакинската работа не само е досадна и неблагодарна, но и две малки ръчички за минути могат да съсипят цял ден труд. Бъди благодарен за всяка топла вечеря и чиста риза. И се научи да поемаш своя дял от грижите по дома, тогава истински ще оцениш колко много прави тя за теб.

Никога не натяквай кой печели повече в семейството. Сега си ти, но може утре да не си. А някой ден може и да си без работа. Ако искаш тя да те обича и тогава, се постарай по никакъв повод да не ѝ броиш стотинките, които харчи за себе си.

Никога не обиждай роднините ѝ. Тя не си ги е избирала, но те са част от нея, както ние сме част от теб. Уважавай ги, приемай ги, разбирай ги, бъди добър с тях, не ѝ отказвай, когато има нужда да ги види. А ако тя не ти отвърне със същото, бъди пример, който да следва, а не враг, с който да се бори.

Никога не ѝ показвай, че не я харесваш. Ще има дни, когато тя няма да е толкова красива, колкото момичето, в което се влюби. Ще има дни, когато е болна и нощи, когато няма да те желае. Любовта е много повече от красота и романтика. Любовта е да има с кого да споделиш и лошите мигове, не само добрите, и точно в болката и умората е важно да има човек до теб.

Никога не унижавай достойнството ѝ. Не ѝ се подигравай, когато сбърка, не я превръщай в обект на шеги пред приятели и непознати, не ѝ отнемай свободата и самочувствието. Любовта е истинска само между равни. Ако я принизяваш като по-глупава или по-слаба от теб, ако я затваряш в капан от зависимост, тя ще избяга при първа възможност, за да ти докаже, че не я превъзхождаш.

Написах ти шест “никога”, а можех да ти кажа само едно “винаги”.

Винаги я обичай, сине, обичай я с цялото си сърце, щедро и безусловно. И някой ден научи и децата си да обичат. Защото хората, които умеят да дават, получават повече.

А аз искам ти да получиш всичко.

С обич: мама

Прочетете още:

Замислете се, момчета

Не помагам на жена си

Игри и апликации за телефон могат да натрупат огромни суми за плащане. За този вид кражба алармират родители в социалните мрежи.

Свилен Делчев сподели във фейсбук изумлението си, когато получил сметка за телефона на сина си от близо 500 лв. Популярна телефонна игра за футбол, която детето инсталирало, се оказала мирър. Тя дублира името и външния вид на оригиналната апликация, но в действителност има скрит зловреден код, който изпраща скъпоструващи съобщения към сайтове за възрастни.

Телефонът на 9-годишното дете има родителски контрол и влизането в подобни сайтове е невъзможно, а инсталирането на приложения изисква одобрение.

Въпреки това смс-ите успели да се генерират, без да остават следа в телефона. Няма и получени обратни отчети за изпращане. Едва в разпечатката за плащане са видими телефоните, до които са изпращани платените съобщения, разказва Свилен Делчев и апелира:

Предупредете децата си, наблюдавайте игрите им..., за да не се окажете "ужилени" като мен...

След като публикува предупреждението в социалните мрежи, много родители се свързват с него и споделят, че се били жертви на подобни измами.

Експертите съветват да бъдете внимателни какви приложения инсталирате на телефона си и какви игри теглят децата ви. Да проверите настройките както на самите игри, така и методите за плащане в Google Play и особено плащането към трети лица.

Измамните приложения често изискват изпращането на смс за отказ от техни съобщения. Но изпращайки го, се оказвате абонирани за съвсем различна услуга и сметките започват да се трупат.

Покупките в приложенията са едни от най-често срещаните опасности за децата в интернет, след онлайн тормоза, изнудването и извличането на лични данни и данни за банкови карти на родителите.

Ето съветите на safenet за превенция, съобразно възрастта на децата:

3-5 години: Най-големият риск за малките деца са измамите в сайтове или приложения с игри. Те могат лесно да се подведат да кажат името или адреса си в мрежата, или пък да изпратят СМС на непознат номер, защото все още нямат изградено критично мислене за опасностите. Затова, най-добрата превенция, е споделено сърфиране с родител или по-възрастен роднина, който постепенно да им показва как да използват мрежата безопасно.

6-9 години: Въпреки че децата все още играят повече игри, отколкото да общуват или пазаруват онлайн, добре е да се въведат основните правила за безопасност като „Паролата е лична“ и „В интернет хората невинаги се представят за тези, които са“. Важно е, също така, да се припомни, че на компютъра, таблета и смартфона, могат да се инсталират програми и приложения само със съгласието на възрастните.

10-12 години: Тъй като повечето деца на тази възраст използват или разполагат с телефон или друго устройство, добре е да им се разясни какво представляват измамите и за какво да внимават, ако им се обади или пише непознат човек, с някакво искане. Добра идея е, също, да се насърчат децата да разгледат настройките, предпазващи от спам (нежелани съобщения, често рекламиращи продукти или услуги, които могат да съдържат вируси или да водят до други опасности), на имейл платформите.

13-15 години: Колкото по-големи стават децата, толкова повече отговорности поемат, като в това число влизат джобните пари и притежанието на лична карта. Тъй като на тази възраст младежите вече активно общуват и споделят с останалия сват, добре е да се говори с тях за евентуалните измами, свързани както с личните им данни, така и с доверието им. При възникнал проблем е много важно тийнейджърите да споделят с родителите си, за да се избегнат по-сериозни последствия.

16-18 години: Притежаването на лични документи, дебитна/кредитна карта и умения за онлайн пазаруване, са вече обичайна практика. Важно е, младите хора да знаят как да пазят данните си и да не се подлъгват при пазаруване. Добра идея е да се пазарува само от изпробвани сайтове с добър рейтинг в WOT или с добри отзиви от приятели, като в същото време, това да се осъществява съвместно с родител или възрастен. 

Още по темата:

Мобилните игри за деца - гледната точка на един баща - разработчик

Онлайн защита за деца

Автор: Светла Чимчимова

Днес не се чувствам много добре, решавам да хапна супа, която не съм направила сама. Влизам в закусвалня за бързо хранене до нас, където готвят сравнително прилично. Оглеждам супите, не ми хващат окото и решавам да отида до друга закусвалня. Отвън обаче е ужасно горещо, а вътре е хладничко, мирише вкусно и аз се връщам с мисълта, че ще се прежаля с някоя нелюбима супа. Така се озовавам пак на топлата витрина, но пак не си харесвам нищо и пак си тръгвам, после жегата ме връща пак. Пиковият час е отминал, в заведението е само персоналът, един мъж, аз и още някой. Този някой го забелязвам на третата совалка. Възрастна женица, сгушена, сивичка, стои на празна маса и гледа в нищото. До нея много на брой, опърпани чанти, пълни с очевидно всичките ѝ земни притежания. Мозъкът ми на градско момиче подава сигнал за внимание. Спирам да тъка в стил Чаплин напред-назад и отивам до една мила дама от персонала. Решавам да се застраховам с един милион извинения в мой стил, но все пак питам дали жената е приключила с обяда или такъв въобще не е имало.

- Ами тя не е клиент, стои си при нас на хладничко, щото вижте вън каква жега е - отговаря милата дама от и добавя малко отбранително - на никого не пречи.

- Мога ли да платя един обяд, а Вие да кажете, че е от заведението? - питам.

Жената с желание се съгласява да участва в конспирацията и аз започвам да поръчвам шепнешком:

- Една пържола, салата домати и краставици...

Тук дамата от персонала ме прекъсва и с тихият търпелив тон, с който се говори на малко дете и на хора, които не са с всичкия си, каквато очевидно съм аз:

- Госпожо, тя няма зъби, не може да яде такива неща. Вземете ѝ една грах яхния, една супичка и няколко филийки бял хляб.

Ядосвам се на себе си, че съм такава малоумница и плащам това, което ми казва дамата. Никой не знае дали ще дойде пак, понякога идва, понякога дълго не, не знаят къде точно живее, не е бездомна съвсем, защото дрехите ѝ са чисти. Не знаят дали разбира всичко и дали доброволно е заключила ума си, или няма власт над него...
Излизам да си търся супа другаде, може да е егоистично от моя страна, но нямам сили да обядвам с онази сива безнадеждност, която яде грах яхния на съседната маса.

Влизам в друго заведение. Пак почти празно. Пред мен има само един възрастен мъж, около седемдесет и пет - осемдесет годишен. Много добре и малко по младежки облечен в чудесна карирана риза и много хубави дънки. Може да са наследство от внуците или пък подарък, но му стоят чудесно. Много симпатичен спретнат човек. Двамата чакаме някой да ни обслужи. Отвътре излиза младо момиче и зачаква поръчките.

- Един крем карамел - казва тихо дядото - за тука.

Девойката плъзва поглед през него, заковава очи в пъстрата ми рокля и пита:

- Какво ще обичате, госпожо?

Възрастният човек се сконфузва и отстъпва крачка назад.

- Господинът беше преди мен - казвам.

Момичето обръща глава към него и сепнато казва:

- Какво да бъде?

И аз разбирам, че тя не е нелюбезна, тя въобще не го е забелязала. Така както аз видях възрастната жена в предното заведение чак на третия път.
Той повтаря поръчката, взема си крем карамела и сяда да си го хапне - бавно като човек, който няма закъде да бърза.

Аз купувам желаната от мен супа, която вече въобще не ми се яде. И се питам кога точно ще се превърна в невидима за хорските очи. И дали ще свърша живота си в някоя закусвалня, пусната по милост с обяд, платен от непознат, който ме е забелязал чак на третия път...

Още от Светла Чимчимова:

Надежда има и тя се върти

За хората и инвалидните колички

Деменцията е прогресивно развиващо се заболяване, което засяга паметта и мозъчните функции, като мислене и говорене, и постепенно води до объркване, смяна на настроението, пространствена и времева дезориентация. На всеки 3 секунди някой по света се разболява от деменция. 

Тя не признава граници, възраст и религия.

Тя не означава край. 

Кампанията  на Фондация „Състрадание Алцхаймер” ще помогне за по-добър живот на 60 възрастни с деменция от Дома за пълнолетни лица с деменция в град Разград.

Може да помогнете чрез дарение в Платформата до 29 юни.

За тези хора са изчерпани възможностите за извършване на услуги в общността и за полагане на грижи в домашна среда. В дома се грижат за потребители, които сами не могат да живеят в домашна среда. За част от тях, няма кой да полага грижи, защото семействата им са в чужбина, където работят, за да се препитават. Настанени са и няколко човека, които са надживели близките си.

Резидентната услуга има недостиг от средства за обезпечаване на неотложни нужди от хигиенни материали, дрехи и спално бельо. 

Необходимата сума възлиза на 4000 лева:

• 1000 лева от събраните средства ще бъдат използвани за следните неотложни нужди: почистващи препарати, прах за пране и хигиенни материали, дезинфектанти за повърхности, инструменти и ръце (като латексови ръкавици).
• 3000 лева са необходими за облекло (анцузи, чорапи, тениски), спално бельо (чаршафи, калъфки, олекотени завивки).

Фондация „Състрадание Алцхаймер” е неправителствена организация, създадена през 2004 г. от болни и техните семейства в град Варна. Мисията на организацията е повишаване качеството на живот на болните от Алцхаймер и деменция чрез промяна на съществуващото отношение, политика и практики към тези хора в страната и осигуряване достъп до лечениe и ползването на социални услуги.

Организациятa е член на  Международната Алцхаймер организация. През януари 2012 г. Фондацията получи европейска награда „Добър живот на хората с деменция в общността”, а през 2018 г. - европейска награда „Да оценим опита на хората, живеещи с деменция” от Мрежата на Европeйските фондации (Инициативата на европейските фондации в областта на деменцията). 

Дейностите и проектите се осъществяват в сътрудничество с широк кръг от заинтересовани институции. Екипът й се състои от специалисти: психолози, юристи, политолози, експерти по връзки с обществеността, биолози, лекари, учители, икономисти. Работи с широк кръг доброволци. До момента са успешно изпълнени над 15 проекта.

Ние винаги пътуваме от миналото в бъдещето, от стария живот в новия. Ако мислите за всичко положително и се настроите за по-добро, ако близките знаят как да ви помогнат и подкрепят в труден момент, то този преход ще бъде спокоен и няма да е страшно.

Още за деменцията:

Защо не разбрах по-рано?

Бих я закарала навсякъде

Автор: Радина Бисерова

От деца ни учат да отговаряме на въпросите: „Как се казваш?“, „На колко годинки си?“ и „Къде живееш?“. После порастваме и всеки се представя посвоему: „Аз съм Ива". Възрастта с времето все повече се премълчава, а „Къде живееш“ се шлифова в „От къде си?“.

Аз съм Радина и съм родена в столицата на България в последната четвърт на миналия век, но родителите ми са родом от Балкана – това каква ме прави – софиянка или балканджийка, вие определете?! Ярките ми детски спомени от детството започват именно там - в малкото българско градче в Балкана, където прекарвах всяка ученическа ваканция. И не, не бях на отглеждане при баба и дядо (не бях късметлийка като брат ми и братовчедите ми да бъда глезена с бабините манджи и галена с дядовата блага дума), а родителите ми и най-вече майка ми съумяваха да организират отпуските си така, че да се насладя на чистия въздух, свежата зеленина, свободата в играта, прохладните речни вирове и още много всяка пролет и цели два месеца всяко лято. Детските игри бяха безгрижни – на улицата – без притеснения, че някой ненормалник ще се появи. После дойде прогимназията и детската дискотека с първите танци – голяма тръпка и безкрайна емоция. Отново свобода – ходехме на летен плаж до речните вирове на „стоп“ (сега като си помисля тръпки ме побиват, но в онова време – края на миналия век – нямаше притеснения, страхове и грам тревога). Всяка ваканция се събирахме голяма тумба деца – някои си бяха местни, други – като мен – бяха пришълци за ваканциите. Имах си приятелки от София с баби в същата махала, имаше деца от всички краища на България – повечето на ваканционно отглеждане при бабите и дядовците и разбира се местните, но понеже не може всичко да е розово – имаше местни, които недоволстваха на тема – от къде сме се пръкнали ние – софиянките. Бяха ни заклеймили, че гледаме надменно – именно момичета, които извръщаха погледи винаги, когато срещнеха нашите. Пускаха се лъжли клюки по наш адрес. Но опиянението от свежия въздух и чувството да си свободен не позволяваха да бъдат помрачени от нечии пошли съчинения.

Все още помня как си тръгнах от пролетната ваканция през първата ми гимназиална година, която изкарах в китното планинско градче – плачейки. Сълзите се стичаха неспирно и давейки се в тях хълцах. Питах се защо не можем да живеем там – толкова ми харесваше. Бях изкарала една от най-прекрасните си ваканции. Любимата ми част беше лежането на пейките на стадиона в очакване да падне някоя звезда. Бях успяла да покоря и един от върховете заобикалящи града. Най-прекрасната ваканция не се свеждаше само до купони, а до разходки сред природата, нови приятелства и споделени емоции. Обожавах вечер да се взирам в пламъчето, отразяващо се на тавана в спалнята (нещо, което не можех да имам в панелния апартамент в София – там имахме екстрата - ТЕЦ) и да преповтарям случките и спомените от изминалия ден.

През онези години на миналия век все още формата за общуване беше в писане на писма и чаках всяко едно такова от двете ми близки приятелки, живеещи в родния град на майка ми, с огромно нетърпение. С още по-голяма тръпка бързах да им отговарям. Годините се нижеха… Сега вече децата – моите и на брат ми изкарват своите ваканции там и се моля и им пожелавам и те да усещат свободата, да се наслаждават на красотата на планината и да се вслушват в песента на реката. Времената се менят. Малките български градчета обезлюдяват и ако по мое време играехме десетина деца на нашата улица, то сега са на половина. Но величието на Балкана, ромона на водата и волността на душата не могат да бъдат намалени, нито отнети.

Чувала съм реплики през годините: „Родена си да ходиш по жълтите павета“, „Вие, софиянци...“ и други подобни, но винаги съм ги подминавала, защото за мен не е определящо къде си роден, а какъв човек си.

Наскоро се случи да опиша мои познати – за него казах, че е израснал в средно голям град в България, а тя – в столицата. Последва заключение, че понеже той е от провинцията, а тя от София – това ги определяло и се питам – как по-точно?! Как, съобщавайки един факт, хората си правят заключения?! Има хора, които дори смятат думата провинция за обидна, а аз я асоциирам с романтиката на френския Прованс. Има хора, които дори в профилите си в социалните мрежи не попълват родните си градове или дори лъжат за това, но същевременно споделят много по-лични и интимни неща за себе си там - публично. Ако ви предложа, на вас читателите да се преброите – за колко ли от вас се отнася – едва ли бихте били откровени и в този момент, но... Как може някой да се срамува да сподели къде е роден?! Това е просто един факт – не те определя какъв си.

Все пак, когато станеш гражданин на определено населено място се предполага, че приемаш тамошните правила, традиции и разбирания. Живях в Америка и си спомням как всеки Божи ден там се опитвах да усъвършенствам говора си – акцента. Работейки в обслужващия сектор, ми се налагаше да общувам с много хора. Питайки кой вкус шоколад предпочитат, някои просто отговаряха, други изнервено неразбиращи ме караха да повтарям въпроса, а други успяваха да ме разпитат от къде съм, докато опаковам поръчките им. Всеки път разказвах с въодушевление за красивата ни България.

В сегашното ежедневие се сблъсквам с хора дори на ръководни позиции в големи корпорации, които си „шпрехат“ с родния акцент. Чувам думи, чието значение не знам. От една страна има хора, които премълчават или лъжат в родилното на коя болница са поели първата си глътка въздух, а от друга – същите или други, които не полагат и минимално усилие да се приобщят към гражданското общество на населеното място, което обитават. Забелязали ли сте колко автомобили в многолюдна София - водещ град в страната ни по мръсен въздух са с „чужда“ (РВ, А, В, Т, ЕН и т.н.) регистрация? Защо, мили съграждани, отглеждате децата си или планирате да го направите; изплащате ипотечни кредити, за да се сдобиете с жилище тук; консуматорствате в този град; оплаквате се от дупките по софийските улици, но избирате да не плащате данъците на колите си тук? Не, не съм част от кметското управление на столицата ни, нито от някой общински съвет, но ако бях, то бих отправила такова предложение. Щом си избрал да живееш в определен град – не бъди просто поредния консуматор – дай и ти нещо, допринеси. Все пак да отдам и поклон на инициативните доброволци из някои столични квартали, които сами облагородяват детските площадки, пейките, на които възрастните ще споделят мигове от съвместното си остаряване или тийнейджъри ще разменят първите си целувки.

Един приятел ме изненада с въпроса си дали съм забелязала кои хора питат „От къде си?“. Не, не бях... Не след дълго бях на пътуване с любимия човек до прекрасен крайбрежен град в Италия и посетихме free tour, на който по традиция екскурзоводът моли всички участници да се представят как се казват и от къде са. Не за първи път участвахме в подобен формат на кратка екскурзия, но за първи път ни се случи да попаднем на водеща (гайд) – българка. И познайте – след като ни разпита кога сме пристигнали, за колко време сме и къде сме отседнали – последва въпроса: „От къде сте?“. Тя сподели, че е от Димитровград.

Друг приятел пък ми сподели, че има свой формат на въпроса, а именно: „От къде си родом?“. Явно се беше сблъсквал с онези, които живеейки в даден град забравят или още по-лошо искат да скрият или се срамуват къде са се родили.

В Канада и САЩ, където се славят с най-разнообразно население, сигурно на всеки местен се пада по един емигрант, ако не и повече. Какво би било, ако хората премълчаваха от къде са… Точно обратното е, доколкото са ми разказвали познати, живеещи там – всеки се представя и разказва за родината си. Сигурно и там има, но са единици – тези, които твърдят, че са канадци или американци, само защото са взели вече гражданство, например.

Живеем в модерни и съвременни времена и не искам да приема, че преобладаващото население е тесногръдо, напротив – вярвам, че сме интелигентно общество, което е поело по пътя, но с миши крачки. Затова когато другият път ви кажат, че еди-кой си е еди-кое си средно голямо градче (провинцията) – не осъждайте, не избивайте собствените си комплекси, а просто бъдете човеци с главно Ч – разбиращи, великодушни и подкрепящи, пък дано и този „еди-кой си“ полага достатъчно усилия да подпомага, подобрява и обогатява обществото, на населеното място, което е решил да обитава.

Още от Радина Бисерова:

Една мъжка изневяра

"ESNAF toys" е марка за дървени магнитни играчки за деца и възрастни, създадена с много любов и грижа от пловдивските архитекти Бистра и Атанас в семейната им работилница. 

Пъзелите са подходящи за най-ранна детска възраст. Те развиват въображението на децата като ги възпитават да се концентрират, да оценяват добрия дизайн и устойчивото използване на материалите. 

Всички играчки са ръчно изработени от висококачествена дървесина.

Това са играчки, създадени да ви провокират да поиграете с децата си, да се състезавате в сглобяването им и да създавате истории заедно. Те са страхотен начин децата да учат за животните, тяхното местоположение, еволюция и видове.

Game of dinosaurs е предстоящата колекция на ESNAF, която ще бъде представена за първи път на Кикстартър.

С тази кампания искаме да допринесем още повече към нашите продукти като им дадем допълнителна стойност, разказва Бистра Попова.

Искаме да създадем образователни видеа с нашите герои, които да разкриват любопитни факти за животните. Ние вярваме в ученето чрез игра. Подкрепата на кампанията ще ни помогне да израснем до следващия етап от нашето развитие и да продължим да развиваме един изцяло устойчив, местен, семеен, малък бизнес. И не на последно място всички продукти по време на кампанията ни ще бъдат намалени.

Препоръчваме на всички наши клиенти, които искат да купят играчки, да използват платформата на Кикстартър, където продуктите ще бъдат намалени в периода до 24 юли.

Вижте също:

С деца у дома

За какво са ти книги, нали си имаш таблет?

Автор: Весела Георгиева

След близо 15 години брак господин Георгиев влезе в критическата. И прояви неподозирани качества, с неуспешно прикрити задни мисли.

- Гоги, мисля, че е време отново да вляза в сватбения костюм!
- Ти да не си решил пак да се жениш, серсемино?!?

Гледа ме изпод вежди и с тънка усмивка процежда:

- Ти пък, няма такова нещо! Да сваля 30-40 килца, да се разхубавя, да се подмладя, да си спомня какъв хубав левент бях на сватбата.
- А бе, решил си ти пак да се жениш, ама да видим.
- Дай сега някоя от твоите диети да се вталя!

Той не е капризен, всичко яде. За закуска хляб и половина и казан супа от биволски бивни оправя, за вечеря омита два хляба и тава пилешки човки. И тестис от смок съм му готвила. Всичко си хапва, грам не подбира. Само яхния от сини сливи каза, че не обича, ама и такова е ял - обърках веднъж сливите с патладжан. Вкусно му беше. Месце и хлебец щом има марулята минава за телешки бургер, а карфиола поглъща като свински крачка.

- Значи, Георгиев, ще бъдеш модерен! Минаваш на кето диета!
- Ко туй? - гледа ме странно.
- Ядеш само мръвки и сваляш корема.
- Ухаааааа!
- Ама хляб не ядеш.
- Еееееееее.... А макарони?
- Не.
- А понички?
- Тцъ.
- И черно ли хлебче не може? - в очите му проблясват първи сълзички.
- Месце, рибка, яйца, салатки и разни засукани манджи, когато си слушал. Всичко, без въглехидрати.
- Ама какво ще закусвам тогава? - сълзите вече поливат прясно подстриганата му брада.

Ставам сутринта с първи петли. Пържа яйчица на очи в краве масло, гарнирам с доматки и сиренце. Правя кафенце и чакам жениха.
Идва доволен и всичко омита.

- Ох, много добре ми дойде! Богата закуска.
- Ха, така! Да те държи до обяд.
- Даже мога и да го пропусна!

Започва денят и се захващам със задачите. Минавам през магазина и стриктно купувам продукти, които може да хапва, съобразно наложената му диета от мен! Взимам шунка, 300 грама бекон, сиренце фета и чедър, разни брашна, дето до вчера ги свързвах само с тропически плодчета.

Легендарни са уменията ми в кухнята. Кажа ли, че ще готвя яхния, от печката излиза руло Стефани. Макарони варя ли, хапваме пица. А веднъж пекох четири часа месо на 90 градуса и много се разстроих, когато центрофугата му свали маринатата. Но съм твърдо решена да задоволя напълно нуждите на страдащото ми все още настояще съпружеско тяло. Ровя рецепти, цъкам с език и избирам най-безопасните. Ще готвя гриловани тиквички с гъби, лукче, печени чушки, кашкавал и беконче. Връщам се в магазина и набавям необходимото. Подминавам месата, беконче съм купила. Пътьом минавам покрай едно заведение, за да нахраня децата. Имат миш-маш в обедното меню. Обаждам се на гладуващия дали иска да му взема за обяд - миш-маш може. Иска, разбира се, има си хас!
Прибирам се нахъсана и разпищолвам торбите. Пека тиквички, задушавам гъби и лук, чушки препичам. Нашият набива миш-маш. Отварям хладилника - беконът го няма!

- Къде е беконът бре, куче такова?!?
- Ами изядох го. Много беше вкусен с доматче и сиренце.
- Целият ли?
- Целият, та! Колко беше? Една хапка.
- 300 грама! 300 грама бекон!
- Виж ся, ще сготвиш манджата с шунчица, нея не съм я подкарал. Освен това тази диета много ще ми хареса! Прочетох, че в уискито няма никакви въглехидрати.

Сипа си нашият чаша диетично уиски и активно отслабва. А аз седя и си мисля: Отслабвай, пиленце шарено, слабей! Аз костюмът от сватбата го изхвърлих преди 8 години.

Весела Георгиева е майка на четири момчета, автор на стихове, забавни истории, фотограф и копирайтер. За разказите си от пълната къща обича да казва: „Ако имаш четири деца, четири котки, куче, татко и баба, не чети. В останалите случаи – не пропускай!"

Още от Весела:

За имената, кармата и бъдните невести

Шатрата и сръчните помощници

Автор: Мария Пеева

Роси и Калоян Явашеви са двама твърде необикновени хора, както знаят всички, които са чели забавните истории на Татко Калоян. Но днес искам да ви разкажа малко повече за тях. Ще започна с Росито, защото тя е двигателят на семейството. Калоян е този, който бърбори много, децата вдигат големия шум и веселба, но душата на това весело племе е дребничката синеока жена с тих глас и мила усмивка.

Росица е майка на три деца, като първите две са близнаци - Микаела и Боримир. Роси говори открито за трудностите, които са преживели, затова ще си позволя да открехна леко тази тема и тук. Двамата близнаци са заченати инвитро след дълго чакане и безуспешни опити. Нито тя, нито Калоян са изгубили надежда и в крайна сметка съдбата ги е дарила с двама палави сладури, които са неизчерпаем източник на вдъхновение за забавни истории. Но голямата изненада идва няколко месеца по-късно, когато Роси открива, че е бременна отново, този път съвсем непланирано и неочаквано, и скоро на бял свят се появява малкият Габриел. Дори само фактът, че тази майка отглежда близнаци и породено трето детенце, е достатъчен да се изпълня с възхищение към нея, но това далеч не е всичко. След раждането на най-малкия Роси реши, че трябва бързо да влезе във форма и с обичайната си тиха упоритост се захвана със спининг, за няколко месеца направи фигура на модел, след което започна да води тренировки и си организира собствена зала, където помага на един куп жени и мъже да заживеят здравословно и да влязат във форма. Ако питате мен, тази млада жена е способна да постигне всичко, което си науми. Добре че фокусира огромната си енергия в съзидателни занимания като раждане на деца, поддържане на домакинство и спорт. 

А Калоян е дресьор на папагали. Когато ми каза с какво се занимава, веднага реших, че се шегува в обичайния си стил. Но този път беше сериозен. Не само си изкарва с това хляба, а на всичкото отгоре е и много добър в тази професия. С питомците си прави невероятни шоута в България и по света, и дори стигна до финала на престижно състезание за таланти.

А с каква любов говори за тях, почти все едно са му деца. Но освен да дресира папагали, той умее и да пише - толкова забавно, че историите му в социалните мрежи стигнаха до хиляди българи и впоследствие се превърнаха в тяхна любима книга. 

Да, те наистина са необикновени хора и такива са и щурите им хлапета. Но причината Lidl да ги изберат за посланици през месец юни е не тяхната необикновеност, а точно обратното – това, в което приличат на хиляди други български семейства. А именно – обичта, която ги свързва, грижата един за друг, взаимната подкрепа в малките и големите житейски битки, умението да правят живота си хубав чрез малките споделени удоволствия. В това те изобщо не се различават от всички останали, които се радваме и забавляваме с историите им.

И за финал ще споделя какво ми разказа Калоян, когато го попитах как са минали снимките за брошурата на Lidl. Винаги се смея с историите му, нека се посмеете и вие.

Сутринта Роси излезе някъде с децата, аз отидох да поиграя тенис и когато се върнах вкъщи, видях, че се е прибрала преди мен и заедно с фотографа и стилиста се подготвят за снимките. Погледнах я скришом и моментално се ядосах. Подстригала се е! Знае, че не обичам къси прически и нарочно е отишла сутринта на фризьор. Защото тези дни се скарахме - ей така заради принципи и пържени тиквички се скарахме, и се заредиха едни дълги дни на тягостно мълчание, в които се чудех как се случва така, че хем не съм виновен, хем на мен се сърдят. Обаче й отива късата коса! Ох, много даже й отива и отдавна не бях обръщал внимание колко е красива! С върховни усилия отмествам очи, защото аз съм сериозен мъж и сериозно смятам да й, че с мен не може да се шегува и да ми отказва пържени тиквички!

И после какво?

Всички сме облечени, декорът е подреден и идва време да започнат снимките. На рамото си имам папагал, в ръце държа Габриел, Микаела прави нещо, Боримир крещи друго, а Росица пече онези чудесни ущипци на домашния ни грил. И напук на папагала на рамо и Габриел в ръце, усещам как не мога да отвърна поглед от нея и ущипците, които прави. Едно язвително гласче се обажда в главата ми: „Ти май забрави, Калояне, че трябва да покажеш характер, а вместо това тя смени прическата, нагласи се за фотосесията, опече ти месо, и ти вече си омилостивен! Бъди силен и извиси духа над материята!“

И тогава, в този миг на двоумение ТЯ МИ СЕ УСМИХНА!

Колко му трябва на един мъж, за да прости всичко? Една нова прическа, един хубав грил, една усмивка…

В крайна сметка снимките се получиха добре и се сдобрихме. Поне до следващия път.

П.П. Впрочем Росица ми призна, че нарочно се е подстригала, за да ме ядоса! Видяхте ли? 

Да, това е семейство Явашеви от Бургас. Необикновено забавни  и в най-обикновените моменти от семейния живот. Те са юнските посланици на Lidl, чрез които откриваме както любими продукти във веригата, така и интересни хора с вълнуващи професии и занимания от близки и далечни кътчета на България. През юли очаквайте следващото усмихнато семейство. А междувременно, в Lidl можете да откриете разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.

Tук може да прочетете за Лора, Никола и Емил Райчеви от София, както и за Елеонора и Калоян от Видин - и  Вася и Пламен от Дупница - посланиците от предишните месеци.