Автор: Димитър Апостолов

Първи клас. Народните танци – първият ми досег с тъмната страна на реалността. Може би защото другите деца идваха от по-слабите училища в града, може би защото идваха от друга социална класа, може би защото вкъщи ставаха свидетели на насилие и имаха нужда да го упражнят върху някой.

Измислиха ми прякор. Обиждаха ме. Изключваха ме от събиранията си. На един лагер изляха шише с вода върху чаршафа ми, за да ми се подиграват на другия ден, че съм се напикал. Не знам защо не се отказах. Може би защото съм научил от родителите си, че само слабите се отказват.

Търпях. Дванайсет години. Подигравките не продължиха през цялото време. Някъде след седми клас, без видима причина, спряха. Въпреки това, растях с фантазиите как един ден ще съм по-богат, по-известен, по-силен от моите мъчители. Как тогава тъпкано ще им го върна. Сънувах, бленувах, в стил Марвел Супергерой, хиляди, милиони видове сладко отмъщение.

Времето мина, пътищата ни се разделиха. Понякога ги срещам из града. Повечето ми изглеждат смачкани. Явно животът яката ги е ударил. Явно не е имало нужда от мое отмъщение. Удовлетвореността, която подозирах, че ще изпитам, когато ги видя нещастни, я няма. Само, дето изгубих всичкото време в мисли за отмъщение. Особено като по-млад, тази всепоглъщаща тъмна енергия се насочваше в посока отмъщение на мъчителите, било то в народните танци, било то на другите места, където по-късно се озовах.

Оказа се, че с тези черни мисли съм очернил единствено собствения си живот. Справедливостта така и така беше въздадена, не от мен, не когато аз исках, но от когото трябва, когато трябва.

И ако прошката към другите е немалко предизвикателство, то прошката към себе си е може би едно от основните препятствия към спокойствието в живота. Както толкова години изпитвах чувства на омраза към другите, заради несправедливото им отношение към мен, така по-късно таях същата омраза и към себе си, заради действията, с които аз нараних други хора.

Конкретно, лъгал съм – от страх, че няма да бъда приет ако кажа истината. Първите ми лъжи естествено бяха като дете – тях си простих най-лесно, защото не съм съзнавал напълно какво правя. По-късно лъгах себе си, че се казвам Мику, а не Митко, че съм всякакъв, но не и българин, че искам да ставам икономист, политик, банкер. После лъгах и близките, най-вече с думите „обичам те”.

Да простя на себе си не успях напълно, затова прибягнах до помощта на психолог. Започнах терапията с обръщението: „Аз вече всичко си знам. Просто дойдох да проверя дали е нормално. Ще дойда на две-три консултации и това ще е”. Две години по-късно, съзнавам, че за да ми е от истинска помощ, работата с психолог трябва да продължи много по-дълго, а защо не и до живот? За да простиш на себе си, а и на околните (разбрах от терапията), е нужно първо да разровиш защо правиш нещата по начина, по който ги правиш.

Този опит ме накара да прозра силата на прошката, която оставя на живота сам да въздава справедливост и която позволява на индивида да живее в епизодичен мир със себе си и околните. Вече не се питам – защо не мен, с какво го заслужих, а си казвам – „щом ми се случва, значи съм го заслужил по някакъв видим или невидим начин”. За пръв път, в определени случаи, вместо да се боря против реалността, се опитвам да я приема. И цялото това пътешествие, благодарение на бавния блус с прошката.

 Димитър Апостолов е учител на свободна практика и автор. Повече от него може да прочетете тук.

Може да харесате също:

Мамо, тате, обичайте ме!

За бащите - или хубаво, или нищо друго освен истината