Автор: BlueHello

Събуждам се, без Кафка в главата, не в 6:32, а в 9:50. "Денят започва с култура" е в лятна ваканция, затова денят започва с тоалетна и радио "Христо Ботев". Мравките са си пак там, ходят си айляшки, без храна по гърбовете, но доволно изглеждащи, та нали е петък. Замитам подвижната им купчинка с малката метличка, за да не товаря съвестта си още от сутринта. Без да им казвам нищо, защото съм им сърдит от вчера, ги пускам да си вършат мравотиите някъде навън.

Днес имам време и за чай. Чай! Водата посвършва, но има за една чаша, даже за две, ако не и три, даже и за малко повече. Кипва. Пия го.

Както казва едно приятелче:

Хубаво ми е ма, мамоооо, хубаво ми е!

Предлагам на тайфата да отидем до едно недалечно село да сипем вода, че да има за чай...,тъй де и за лед за мастиката и да си имаме вода просто. Срещам одобрение. Товарим се автомобилно цялата фамилия, турили сме по една кърпа за перде, десет празни туби дрънчат, по дупките на града, катунесто ми е, ама:

Хубаво ми е, ма мамоооо, хубаво ми е!

Стигаме. Селото е с далеч по-малко дупки от града. Няма никой, не в селото, а на чешмата. Някои спят. Другите двама вадим сините туби, изплакваме, махаме капачки и вършим обичайните действия за едно водопълнене. Слънцето жули с температура, която ми напомня единствено тази, която постигнахме, докато варихме лютеница миналото лято. Единият плакне и пълни, другият плакне и пълни, третият константно спи. Спира черна джипка, младеж се присламчва към чешмата с неговите си сини туби. Изчаква възпитано на сянка под навеса. След него идват и две жени, едната, от които неговата. Ама аз това го научавам след малко. Слънцето пали, водата тече, оси и човеци пият от един извор, без никой да безпокои другия. Напълнили сме всичко. Младежът се готви да става изпод сянката, но два-три нахала го преварват. Той не бърза, дори се усмихва. Двете жени с по едно дете в скута си се усмихват и те.

- Тука срещнах жената – споделя на раздяла младежът и показва с глава към жената.

- Тука в селото ли? – питам аз.

- Не в селото, тука на чешмата я срещнах за първи път.

- Наистина ли? – питам жената, с прегръщащо я момиченце в ръцете си.

- Наистина тука беше, аз живея малко по-надолу, дойдох да пълня вода и той, и той тука – усмихва се.

- Как те излъга, какво ти каза? – нахилено питам.

- Казах й, че си падам по нея като тухла четворка пусната от осмия етаж – казва младежът.

- И ти какво? – към жената поддавам.

- Ами, какво, какво – отговаря наместо нея мъжът – качи се в колата и това беше.

Тя се смее, най-вероятно не е точно по тоя начин историята, но на нея й е приятно, че той я разказва така. Смеем се всички. Седя и гледам момичето в скута й, гледам и чешмата и си мисля как водата е създала живот.

Хубаво ми е ма, мамооо, хубаво ми е!

Качваме се за наобратно, спящите вече не са такива каквито са, също като совите.

- Ще спрем ли да вземем малко розови домати от онова село?

- Ще спрем бе, как.

Жест от китката, за да прогоня една муха от коляното си. Поглед зареян в небето, а там един облак същински Уди Кълвача. Завъртам глава и другият в мен вика, не е Уди Кълвача, това е чешма.

- Уди Кълвача!

- Чешма!

- Уди Кълвача!

- Чешма!

- Уди!

И докато споря със себе си, облакът придобива неоприличима форма, затова си стискаме ръцете и за Уди, и за чешмата, и продължaваме да съзерцаваме над хоризонта. Розови домати за 5 лв. Слънчогледи намигат от всякъде. Спираме пред вкъщи. Камионче с надпис „Месо“ минава по паважа. Ти знаеш ли, че месо наобратно е осем?

Ще дадем на Данчето (съседката) една туба с вода, да си има за лед за мастиката, а и да не носи тежко по стълбите.

Хубаво ми е ма, мамоооо, хубаво ми е!

Препоръчвам ви също:

Най-красивият кръг на света

Непризнатият художник