Автор: Радина Бисерова

От деца ни учат да отговаряме на въпросите: „Как се казваш?“, „На колко годинки си?“ и „Къде живееш?“. После порастваме и всеки се представя посвоему: „Аз съм Ива". Възрастта с времето все повече се премълчава, а „Къде живееш“ се шлифова в „От къде си?“.

Аз съм Радина и съм родена в столицата на България в последната четвърт на миналия век, но родителите ми са родом от Балкана – това каква ме прави – софиянка или балканджийка, вие определете?! Ярките ми детски спомени от детството започват именно там - в малкото българско градче в Балкана, където прекарвах всяка ученическа ваканция. И не, не бях на отглеждане при баба и дядо (не бях късметлийка като брат ми и братовчедите ми да бъда глезена с бабините манджи и галена с дядовата блага дума), а родителите ми и най-вече майка ми съумяваха да организират отпуските си така, че да се насладя на чистия въздух, свежата зеленина, свободата в играта, прохладните речни вирове и още много всяка пролет и цели два месеца всяко лято. Детските игри бяха безгрижни – на улицата – без притеснения, че някой ненормалник ще се появи. После дойде прогимназията и детската дискотека с първите танци – голяма тръпка и безкрайна емоция. Отново свобода – ходехме на летен плаж до речните вирове на „стоп“ (сега като си помисля тръпки ме побиват, но в онова време – края на миналия век – нямаше притеснения, страхове и грам тревога). Всяка ваканция се събирахме голяма тумба деца – някои си бяха местни, други – като мен – бяха пришълци за ваканциите. Имах си приятелки от София с баби в същата махала, имаше деца от всички краища на България – повечето на ваканционно отглеждане при бабите и дядовците и разбира се местните, но понеже не може всичко да е розово – имаше местни, които недоволстваха на тема – от къде сме се пръкнали ние – софиянките. Бяха ни заклеймили, че гледаме надменно – именно момичета, които извръщаха погледи винаги, когато срещнеха нашите. Пускаха се лъжли клюки по наш адрес. Но опиянението от свежия въздух и чувството да си свободен не позволяваха да бъдат помрачени от нечии пошли съчинения.

Все още помня как си тръгнах от пролетната ваканция през първата ми гимназиална година, която изкарах в китното планинско градче – плачейки. Сълзите се стичаха неспирно и давейки се в тях хълцах. Питах се защо не можем да живеем там – толкова ми харесваше. Бях изкарала една от най-прекрасните си ваканции. Любимата ми част беше лежането на пейките на стадиона в очакване да падне някоя звезда. Бях успяла да покоря и един от върховете заобикалящи града. Най-прекрасната ваканция не се свеждаше само до купони, а до разходки сред природата, нови приятелства и споделени емоции. Обожавах вечер да се взирам в пламъчето, отразяващо се на тавана в спалнята (нещо, което не можех да имам в панелния апартамент в София – там имахме екстрата - ТЕЦ) и да преповтарям случките и спомените от изминалия ден.

През онези години на миналия век все още формата за общуване беше в писане на писма и чаках всяко едно такова от двете ми близки приятелки, живеещи в родния град на майка ми, с огромно нетърпение. С още по-голяма тръпка бързах да им отговарям. Годините се нижеха… Сега вече децата – моите и на брат ми изкарват своите ваканции там и се моля и им пожелавам и те да усещат свободата, да се наслаждават на красотата на планината и да се вслушват в песента на реката. Времената се менят. Малките български градчета обезлюдяват и ако по мое време играехме десетина деца на нашата улица, то сега са на половина. Но величието на Балкана, ромона на водата и волността на душата не могат да бъдат намалени, нито отнети.

Чувала съм реплики през годините: „Родена си да ходиш по жълтите павета“, „Вие, софиянци...“ и други подобни, но винаги съм ги подминавала, защото за мен не е определящо къде си роден, а какъв човек си.

Наскоро се случи да опиша мои познати – за него казах, че е израснал в средно голям град в България, а тя – в столицата. Последва заключение, че понеже той е от провинцията, а тя от София – това ги определяло и се питам – как по-точно?! Как, съобщавайки един факт, хората си правят заключения?! Има хора, които дори смятат думата провинция за обидна, а аз я асоциирам с романтиката на френския Прованс. Има хора, които дори в профилите си в социалните мрежи не попълват родните си градове или дори лъжат за това, но същевременно споделят много по-лични и интимни неща за себе си там - публично. Ако ви предложа, на вас читателите да се преброите – за колко ли от вас се отнася – едва ли бихте били откровени и в този момент, но... Как може някой да се срамува да сподели къде е роден?! Това е просто един факт – не те определя какъв си.

Все пак, когато станеш гражданин на определено населено място се предполага, че приемаш тамошните правила, традиции и разбирания. Живях в Америка и си спомням как всеки Божи ден там се опитвах да усъвършенствам говора си – акцента. Работейки в обслужващия сектор, ми се налагаше да общувам с много хора. Питайки кой вкус шоколад предпочитат, някои просто отговаряха, други изнервено неразбиращи ме караха да повтарям въпроса, а други успяваха да ме разпитат от къде съм, докато опаковам поръчките им. Всеки път разказвах с въодушевление за красивата ни България.

В сегашното ежедневие се сблъсквам с хора дори на ръководни позиции в големи корпорации, които си „шпрехат“ с родния акцент. Чувам думи, чието значение не знам. От една страна има хора, които премълчават или лъжат в родилното на коя болница са поели първата си глътка въздух, а от друга – същите или други, които не полагат и минимално усилие да се приобщят към гражданското общество на населеното място, което обитават. Забелязали ли сте колко автомобили в многолюдна София - водещ град в страната ни по мръсен въздух са с „чужда“ (РВ, А, В, Т, ЕН и т.н.) регистрация? Защо, мили съграждани, отглеждате децата си или планирате да го направите; изплащате ипотечни кредити, за да се сдобиете с жилище тук; консуматорствате в този град; оплаквате се от дупките по софийските улици, но избирате да не плащате данъците на колите си тук? Не, не съм част от кметското управление на столицата ни, нито от някой общински съвет, но ако бях, то бих отправила такова предложение. Щом си избрал да живееш в определен град – не бъди просто поредния консуматор – дай и ти нещо, допринеси. Все пак да отдам и поклон на инициативните доброволци из някои столични квартали, които сами облагородяват детските площадки, пейките, на които възрастните ще споделят мигове от съвместното си остаряване или тийнейджъри ще разменят първите си целувки.

Един приятел ме изненада с въпроса си дали съм забелязала кои хора питат „От къде си?“. Не, не бях... Не след дълго бях на пътуване с любимия човек до прекрасен крайбрежен град в Италия и посетихме free tour, на който по традиция екскурзоводът моли всички участници да се представят как се казват и от къде са. Не за първи път участвахме в подобен формат на кратка екскурзия, но за първи път ни се случи да попаднем на водеща (гайд) – българка. И познайте – след като ни разпита кога сме пристигнали, за колко време сме и къде сме отседнали – последва въпроса: „От къде сте?“. Тя сподели, че е от Димитровград.

Друг приятел пък ми сподели, че има свой формат на въпроса, а именно: „От къде си родом?“. Явно се беше сблъсквал с онези, които живеейки в даден град забравят или още по-лошо искат да скрият или се срамуват къде са се родили.

В Канада и САЩ, където се славят с най-разнообразно население, сигурно на всеки местен се пада по един емигрант, ако не и повече. Какво би било, ако хората премълчаваха от къде са… Точно обратното е, доколкото са ми разказвали познати, живеещи там – всеки се представя и разказва за родината си. Сигурно и там има, но са единици – тези, които твърдят, че са канадци или американци, само защото са взели вече гражданство, например.

Живеем в модерни и съвременни времена и не искам да приема, че преобладаващото население е тесногръдо, напротив – вярвам, че сме интелигентно общество, което е поело по пътя, но с миши крачки. Затова когато другият път ви кажат, че еди-кой си е еди-кое си средно голямо градче (провинцията) – не осъждайте, не избивайте собствените си комплекси, а просто бъдете човеци с главно Ч – разбиращи, великодушни и подкрепящи, пък дано и този „еди-кой си“ полага достатъчно усилия да подпомага, подобрява и обогатява обществото, на населеното място, което е решил да обитава.

Още от Радина Бисерова:

Една мъжка изневяра