Бисери
Кой не обича бисери? Едни такива бели или сиви, черни, лъскави, дребни или едри. Всякакви има. Аз нямам бисерна огърлица за малката си черна рокля, щото роклята ми никак не е черна, пък още по-малко малка. Други бисери събирам аз, чак колекция си направих и само я допълвам.
От година на година стават все по-големи, лъскави, излизат като въшка на чело и дрънчат, та се не трае. Неграмотни бисери им викам аз. И веднага ще ви кажа, че не са виновни тия, дето ги ръсят, сиреч децата ни, а ония там отгоре, дето „подобриха“ образУвателната система и ни докараха на тоя хал/ знам как се пише образОвание“/.
Ще карам с тия по български, хеле в седми клас, че най са ми на сърце. И по другите предмети има, ама тях не ги знам много-много.
Ще правим синтактичен разбор на изречението „ Корабът плува“.
- Айде сега, Мишо, почвай, мойто момче.
Първо ще давам лесно и просто нещичко, сетне ще карам натам.
- Мииии, кораб е глагол.
- Що бре?!
- Ми, щото плува.
Туш с тенджерата!
- Я, Петя, кажи тъй ли е?
- Не е, госпожо. И двете са съществителни.
- Защо?!
- Защото стоят в изречението на едно място и не мърдат.
Божкееее, аз сложни изречения ще предавам, кеф ти съчинени, кеф ти съставни, хората простите не могат да оправят. Иде ми да се гръмна.
- Я да видим сега подлога в изречението Ако можем да заместим съществителното, за което се чудим какво е / и най-вече открием кое е точно съществително/ с някое от личните местоимения ‚ аз, ти, той, тя, то“, значи това е подлогът в изречението. Членуваме го с пълен член. Ако можем да заместим с „него или нея“, значи е допълнение. Членуваме с кратък член. Разбрахте ли?
- Даааааааааааааааааа!
- Хайде да видим тогава. Пишете изреченията:
"Яде ми се ябълка. Убиецът е писателят. Игумена го няма."
Лили, давай сега първото.
- Яде ми се нея. Допълнение е.
- Не ти ли звучи някак си тъй по-добре, че ти се яде тя. Тя ми се яде, да разменим словореда, да ти е по-лесно.
- Не, аз не обичам ябълки!
Обяснявам аз, всички кимат, даваме нататък.
- Петьо, давай второто.
- Убиецът е него. Допълнение.
- Абе, рожбо, не е ли „убиецът е той“? Тук има и съставно именно сказуемо, ма де бре чак толкоз сложни работи.
- Ми може и той да е, госпожо, ама до края на филма не се знае обикновено.
- Миме, виж сега ти третото.
- Той го няма, подлог е игуменът.
- Що?
- Ми мама, като я няма, аз викам, че тя я няма.
Вече съм се препотила десет пъти, обяснявам за стотен път с лесни примери, тия дойдоха бая трудни, ама ще кандидатстват я! Звънец! Вече ме мота главата.
При урока за омонимите обяснявам що е туй чудо каламбур. Най-просто казано е игра на думи със звуково сходство, но различно значение, с която се постига комичен ефект. Давам примери:
- Слънчо гледа слънчогледа.
Дотук добре, смях, харесва се.
- Чудим се денем де да се денем.
И тук бива.
- Петко шари в село. Пет кошари в село.
Я да видим сега разбрахте ли последните две изречения? Какво е Петко да шари?
- Ми шари с очите си някоя мацка.
- Че как така?
- Гледа насам-натам. Нали се казва „шарят му очите“.
- А какво е кошара, кошари?
- Е тука е гора от ръце, направо си отдъхвам!
- Оня, дето прави кошници.
- Не бе, прави кошове за боклук.
- Ти пък, клошари, дето седят до кофите за боклук.
Обяснявам двете думи и мозъкът ми вече е заврял. / Мозък е подлог, правилно ли членувах? Оф, побърках се вече!/
Решавам да им разкажа оня стар виц за професора и студентите. На лекция професорът започва да говори:„ Гогол така, Гогол иначе, роден тук, писал там...“ Млада студентка вдига ръка и срамежливо казва: „ Професоре, казва се Гугъл, Гугъл...“
Почвам аз и таман стигам до това къде е роден и какво е писал и в хор се чува:
- Госпожоооооо, казва се Гугъл! Гугъл!
Майкооооо, аз вицове ще разправям, ми то и ний сме във вица с двата крака. Направо ми иде да се развикам и аз като една колежка в селско училище /пак във виц де, не сме толкова изкуфели още/ : „ Думи като „белким“ и „санким“ да не чувам! Чунким знайте вий друго!“
Състезание за най-добър разказвач в навечерието на празника 1-ви ноември. Трима финалисти с три приказки. Да ме питаш що съм в журЕто, като само пръст да видя се смея, ама поне пък аз като почна, всички се смеят.
Първо дете – „Грозното патенце“ Такава версия не бях чувала, ама никогиш! Първо, детето се притеснява, второ, запецва яко, но това са бели кахъри. „Един ден патето решило да се поразходи и да види какъв е правилникът за вътрешен ред на стопанския двор. Майка му не го била запознала с него, защото не знаела още пате или фите е излюпила“ ?! Караме натъй. „ Отчаяло се, че е много грозно, но един ден видяло ловци да стрелят и хвърчала кръв, ама много кръв, езерото било в кръв. Накрая дошли едни бели птици и му казали, че е много красиво. Както си плувало, погледнало се отдолу и видяло колко е красиво!“ Тук вече яко ме избива на смях, но долу-горе удържам положението.
Второ дете – „Зъбът с дългия корен“ от приказките за Хитър Петър. Бях я позабравила, но в общи линии е за един богаташ, който отишъл Петър да му вади зъб. В оригинал е така - „Чорбаджията седнал, а Петър подострил с ножа си едно колче и го забил в земята пред него. После усукал надве-натри здрав кълчищен конец, вързал единия му край за колчето, а с другия край на конеца вързал болния зъб. След това взел дебела игла, минал зад чорбаджията и изведнъж го боцнал силно през дупката на столчето.“
Нашият разказвач – „Седнал чорбаджията на стола и Петър го дупнал по дупката с една дебела игла…“ Тук вече аз излизам навън с бясна скорост и избухвам в смях, само като си представя какво е да те дупнат така. Повече не журирах за деня, че ще обидя децата.
За днес толкова. Утре ще добавям в колекцията. Отивам си, щото и аз взех да се обърквам дали туй, дето зная, е правилно или не съвсем.
********************
Препоръчваме ви още:
