Мария Пеева
Главен редактор
Авторката на тази история пожела да остане анонимна.
Вчера ми беше един от онези гадни дни. Дни, в които се питах: Защо? Защо още стоя, защо се примирявам с някакви трошици спокойствие, вместо да изляза и след време да мога да си позволя цял комат щастие? А днес попаднах на едно писмо, в което една млада дама на 30 години се чуди има ли смисъл да продължава да прави компромиси във връзката си с мъж, който видимо и осезаемо не я цени, и тя се чувства непълноценна. И тъй като това чувство ми е до болка познато и все още живея в такава отровна среда, ще ѝ дам моя отговор. Отговор, който да служи като червена лампичка на всяка дама в такава ситуация.
В началото на всяка връзка емоциите взимат връх над разума и много често не улавяме онези сигнали, които крещят: Момиче, ще се опариш и ще боли, ама много ще боли! Когато нещата са примесени и с минали преживявания, дори на инат искаш да убедиш дори и себе си, че грешиш и можеш да се справиш с тези наглед привидни проблеми.
Когато бях на 25, се запознах с мъж, който ми предложи всичко, което търсех и исках в онзи момент – семейство, спокойствие и щастлив живот. Нещата се развиха скорострелно и след месец се сгодихме. И макар подсъзнателно да знаех, че е рано за такава важна стъпка, истински исках да съградя голямо, щастливо и обичащо се семейство.
Сигнали имаше, но кой да ги види. Флиртуваше и си чатеше с други, но пък бяхме постоянно заедно и съответно бях сигурна, че няма как да ми изневери. Много тънко и постепенно успяваше да ме отдалечи от семейство, познати и приятели. Според него, те ми завиждаха за голямата къща, за щастието ни. Не бях съгласна, но си мълчах, за да не го разочаровам. Забременяването ми и напускането на работата ми се случиха по едно и също време и това беше началото на края на моята реална свобода. Свободата да говоря, с който и за каквото искам, свободата да излизам, с който и където искам.
През цялата бременност живях като принцеса. Но малко след раждането започнаха истинските проблеми. Откъсна ме от целия свят! Опитваше се да ми налага и какво да мисля. Правеше така, че да не успявам да заформя нови приятелства. Дори това да изляза с детето на площадката не се харесваше - нали живеем в къща - имаме двор. И постепенно ни затвори в двора, така ми проми мозъка, че вече и по собствено желание не излизам. Но мисленето ми в дълбочина не се промени и това го дразнеше. До ден-днешен не успя да ме подчини, никога не успях да стана поклонник на нарцистично-егоистичното му Аз. А даже и исках от него да ме цени, някакви жестове да прави, някакви разходки. Голямо нахалство от моя страна!
Наричаше ме материалистка, а аз си продадох си жилището, за да му угодя. Вечер, ако не усетя, че е време да си легна (все ме кореше, че не седя с него по 2-3 през нощта), можеше да прекрача границата на благоволението му, и непрестанните обиди към всички жени да се стоварят и върху мен - с бонус понякога и шамари и юмруци.
Родих му още едно дете. Бях се примирила, че такава ми е съдбата. А и се надявах, с идването на второто вързопче той да се промени. И той наистина се промени – към по-лошо!
Успях да избягам, когато се осмелих да призная проблема. Но не бях готова! Не бях готова емоционално.
И още не съм. Привидно вкъщи всичко е наред, той е достатъчно далеч, за да няма физически тормоз. Психически също спрях да позволявам да ми влияе. Гоня целите си за независимост една по една, колкото и да ми се пречи и да ми е трудно. Но емоционално все още си задавам този въпрос: Защо? Защо трябваше да правя компромис със себе си и щастието си заради някой, който не признаваше тези мои права още в началото?!
И ако при мен е имало фактори като малки деца, дом, работа, които да са пречка за лесно решение (освен съсипаната психика), момичета, ако пред вас е светнала тази червена лампичка - бягайте!
Бягайте, преди да е станало късно и преди да сте станали част от страшната статистика: Всяка трета жена в България е жертва на домашно насилие!
Обичайте себе си, защото никой друг няма да го прави така, както вие можете!
Още по темата:
От 2020 година учениците в 11. клас за първи път изучават Гражданско образование в училище. За да подпомогнат навлизането на новия предмет и да направят преживяването по-интересно и полезно, Европейската комисия в България, образователният портал Уча.се и Софийска платформа създадоха 36 видео урока по учебното съдържание. Темите са разнообразни и практични - от конструктивно общуване и решаване на училищни проблеми, през корупция, медии и демокрация, до европейско гражданство и идентичност. Достъпът до видеата е напълно безплатен.
С този проект Европейският съюз насърчава гражданското образование и по-голямото участие на младежите в обществото. Бъдещето на демокрацията зависи от младите хора, затова е от първостепенно значение те да познават основните демократични ценности и обществени процеси, да бъдат будни граждани и да предизвикват промяна за едно по-добро бъдеще в България.
Чрез кампанията #ДасигражданинЕСуперяко Европейската комисия в България се стреми да ангажира възможно най-много хора в разговор за гражданското образование и активното гражданство у нас.
Учебната програмата и видео уроците са съобразени с учебния план за 11. клас и са разпределени в три раздела:
- Раздел 1: Граждани, политика и демокрация
Първият раздел дава отговор на въпроса защо гражданското образование е важно и разяснява основните понятия за гражданство и гражданско общество. Уроците са посветени на теми като свобода и достойнство, държава, власт, закони, медии, демокрация, гражданско участие. Те представят и основните начини за участие на гражданите в обществения живот - критично мислене и информиране, гласуване, изграждане на компетентности и вземане на решения – все начини за промяна към по-добро в училище и извън него.
- Раздел 2: Граждани, права и отговорности
Вторият раздел се фокусира върху темите за основните демократични ценности, правата на човека и правата на детето. Въвеждат се нови форми на гражданско участие - създаване на неправителствени организации, изразяване на несъгласие и протести.
- Раздел 3: Идентичности и различия в обществото
Третият раздел въвежда темата за идентичността на национално и европейско ниво, говори за „другия” в обществото, разглежда понятия като толерантност и уважение. Запознава младите хора в по-голяма степен с Европейския съюз и плюсовете на принадлежността към една силна международна общност.
Всички видеа могат да бъдат гледани напълно безплатно след регистрация в портала Уча.се.
Може да харесате също:
Учениците от 5-и до 12-ти клас се връщат в класните стаи за присъствено обучение след 31 януари.
"Компромисът, който можем да направим със здравето, е единствено за образованието. По определен ред учениците от 5-12 клас ще се върнат към присъствено обучение", заяви министър-председателят Бойко Борисов на брифинг днес.
До момента отварянето на яслите, градините и връщането на учениците до 4 клас в класните стаи, не са довели до повишаване на заболяемостта.
След 31 януари ще бъде решено кои други мерки могат да бъдат отхлабени. Непрестанно се наблюдава и кривата на разпространението на COVID-19.
На този етап решение за отваряне на ресторантите и заведенията все още няма.
Притесненията от новия щам на коронавируса обаче остават големи. Той се разпространява изключително бързо и ситуацията в държавите по света е много тревожна. Затова рискът е много голям при едновременно с разхлабване на учениците, фитнесите се стигне до ново увеличение.
Окончателното решение за това по какъв график ще се върнат учениците в училище, предстои да се вземе през следващата седмица. Решението ще зависи от развитието на епидемичната ситуация в страната. Предвиждат се няколко варианта за връщане първо на приоритетните класове - 7, 8 и 12 клас, както и останалите по определен график на посещения, така че в училищата да не са всички ученици едновременно.
Един от вариантите е две седмици да започнат да учат седми, осми и 12-и клас в класните стаи, след което, отново две седмици, те ще са отново на обучение в електронна среда от разстояние, за да могат да се включат и следващите класове.
Още по темата:
Ваксините срещу COVID-19 в България
Автор: Иво Иванов
Смятам, че е честно и справедливо да се представи и друга гледна точка и затова реагирам веднага на текста „Раждайте с мъжете си, момичета!“ докато още съм под пара, защото ми подпали фитилите – и то не толкова самият текст, а някои коментари под него.
Било остарял предразсъдък мъжете да не присъстват на раждането, ама тука, видиш ли, понеже сме много изостанали и закостенели, било така – мъжете сме били със слаби нерви и слаба психика и трябвало да ни щадят (иронично), а на други места по света (дами, завиждайте!) мъжете държали ръцете на жените си и ги подкрепяли и това направило раждането незабравимо преживяване и за двамата (сигурен съм!) и ги свързало неразривно и дълбоко като пъпна връв завинаги и вовеки веков.
Аз пък мисля, че твърдата позиция и в двата края на полюса е предразсъдък и ако едното е анахронизъм, то другото пък е мода – и това как не е мъжка работа мъжете да присъстват в тоя момент, защото незнамсикво си, и това как мъжете трябва непременно да присъстват, ако подкрепят и истински обичат жена си, за да споделят това „най-истинско“ за двойката събитие. Защото ако за холандците, при които раждането по правило става у дома и мъжете по подразбиране присъстват на него, това е дълголетна традиция, у нас това е сравнително ново явление и се възприема като „екстра“. Затова и все още се заплаща допълнително. Абе малко като риалити шоу е у нас – 200 кинта, за да участваш интерактивно (или там колкото струва сега билетът за шоуто).
Тук можем да водим дълги спорове, но дайте все пак да оставим този избор на главното действащо лице – бременната жена. Тя да реши как иска да роди. Как ще се чувства най-спокойна и сигурна, когато моментът настъпи. Това е най-важното. И да вземе това решение след разговор със себе си първо, и след обсъждане с мъжа си, и след консултация с компетентен лекар, с оглед на това, което е най-безопасно за нея и за бебето в нейния конкретен случай. Защото тя може да иска да роди във вода, в мляко с какао, на стол, на табуретка, на канапе, на конско седло, в левитация, с дула, с гуру, с хор, с голи атлети веещи й с палмови листа и т.н., но е от първостепенна важност раждането да е преди всичко такова, че да не носи рискове. Понякога ражданията се проточват и са много мъчителни, стават усложнения (не дай си Боже!) и невинаги е добре мъжът да присъства не защото ще му се нарани крехката психика, а защото повече ще пречи, отколкото ще помага. Аз по начало смятам, че при всяко раждане външни немедицински лица повече пречат, отколкото помагат и присъствието им е нежелателно, но това е мое си закостеняло мъжко мнение.
Раждайте с мъжете си, момичета!
Да, чудесно е бащата да присъства в този сакрален момент на идването на детето на бял свят, ако и двамата родители искрено искат това. Да е опора на родилката, да й стиска ръцете, да й бърше челото и да я окуражава - аз въобще не съм против това, не ме разбирайте погрешно! Твърдо против съм обаче да се прокламира колко много са изпуснали и двамата, ако не са споделили това „най-истинско събитие“, ако таткото не пререже собственоръчно пъпната връв на отрочето си и не отнесе ножицата за спомен, и как едва ли не един мъж не уважава и не обича достатъчно жена си, ако не се пребори със страховете и предразсъдъците си и не вземе активно участие в „мероприятието“. Да им се вменява едва ли не вина, че не са го направили заедно и да се отправят призиви „Жени, не жалете мъжете си!“. А мъжете, дръзнали на такава героична постъпка, да се обкичват с лаврови венци и ореол.
Защото, първо, не всички жени искат това и второ, не всички мъже искат това. Моята жена категорично заяви: Да бе, само ти ми липсваш на целия калабалък! (и Слава Богу, защото не съм сигурен, че нямаше да припадна и тогава лекарите щяха да се чудят кого първо да обгрижват и щеше да се получи едно наистина незабравимо преживяване, изпълнено с вълнуващи емоции).
Хората са различни и съответно и изборите им са строго индивидуални. Много жени предпочитат да свършат тая важна работа сами, без присъствието на мъжете си, по най-различни лични причини. И този им избор трябва да бъде уважен. И това не означава, че не са достатъчно близки с мъжа си.
За много мъже това би било сериозно изпитание и обикновено не се преструват и не се лигавят като се дърпат или отказват да присъстват. И този избор също трябва да бъде уважен. Това в никакъв случай не ги прави по-лоши бащи след това, когато се роди детето и не отслабва връзката им с майката. Ще имат достатъчно много споделени „истински“ моменти заедно.
Ако ситуацията наистина е критична и го налага, татковците ще се вземат в ръце (дори и аз!) и ще го изродят това бебе и сами, без помощта на акушерки и лекари – в това можете да сте сигурни!
Смятам, че двойката трябва да обсъди това решение заедно и да - всеки да уважи избора на другия, ако не могат да постигнат съгласие. Таткото трябва да се запита дали в крайна сметка не си струва да се престраши, а бъдещата майка – дали наистина, ама наистина й е толкова важно и дали пък не настоява, защото нейна приятелка в Щатите е родила в присъствието на мъжа си и “is feeling blessed”. И да не му се сърди, ако не е ентусиазиран от идеята.
В крайна сметка, не е ли много по-важно бащата да присъства на входния пункт, при зачеването?
Може да харесате също:
Автор: Цветелина Рангелова
1.Започнах да плача на реклами.
Първият път, когато осъзнах, че нещата оттук нататък няма да бъдат същите, беше 2-3 седмици след като родих. Тогава пуснаха рекламата по телевизията с благотворителна кауза на Pampers за преждевременно родени бебчета. Ей, Бога ми, започвах да плача на първата секунда абсолютно всеки път! Това беше по-тъжно от най-тъжната драма ever. Добре че майка ми една вечер, гледайки ме как хлипам, ми каза: “Ма не я гледай тази реклама, щом толкова те разстройва”. В този момент се замислих колко по-различен човек съм днес от преди 3 седмици. Съвсем друг човек. Майка. И вече всички деца на този свят можеха да бъдат моето.
2. Започнах да чета етикетите на дрехите.
Никога преди не съм се интересувала дали на етикета пише как да се пере тази дреха, и на колко градуса; не ме е интересувала особено материята, важно беше да ми харесва моделът. Е, сега вече е друго. Естествените материи са за предпочитане и задължително проверявам дали може да се пере в пералня и до колко градуса.
3. Damn, започнах да пера на ръка!
Все си мислех, че това никога не може да ми се случи. Но когато искаш естествени материи и искаш да ги облечеш повече от веднъж… Просто се налага.
4. Започнах да говоря - МНОГО!
Научих се да говоря на детето за всичко, дори за това, което ми се струва очевидно и безсмислено. Разказвам ѝ за живота ми преди тя да се появи, за времето, в което бях бременна с нея, всеки ден по 100 пъти ѝ казвам, че е много красива, че е много миличка, обичлива, нежна, че се гордея с нея, че съм най-щастливата майка. А тя стои кротко и ме гледа с най-големите и разбиращи очи! Магия е!
Говоря ѝ какво правя в момента - режа морков, готвя супа, чистя пода, за да можеш да ядеш от него. Когато беше съвсем мъничка, баща ѝ обикаляше апартамента с нея в ръце и ѝ обясняваше всеки един предмет в стаята какво представлява: “Това е шкаф, в него стоят чиниите. Чиниите са едни предмети, в които слагаме храната си, за да се храним. Дай да ги видим. Ето - това са чинии. А това е майка ти. Майка ти готви, за да ядем в чиниите. Я виж какво дупе има”. Е, някои неща може и да са били излишни, но ходи обясни на един мъж.
5. Останах без приятели.
Дори малкото останали приятели след 25-тата година, си биха камшика. Смятай какъв стрес е като родиш на 25.
6. Спрях да излизам. (Добре де, всички знаем какво значи “да излизам”, нали!)
Театър, кино, ресторанти, разходки в центъра, по магазините, молове, ДИСКОТЕКИ???, барове, пиано барове… Кои бяхте вие? Аз бях една Везна, но вече не съм. Вече съм Майка. :)
Това може би се подразбира от предната точка, но все пак, излизала съм и сама… някога. Сега и сама не излизам :)
Само с бебето и с майките, разбира се, Южният ми е дворът.
7. Научих се да отстоявам себе си.
Хора, зарежете всякакви психолози, семинари, коучинги, Карнеги и квото там мъчите! Родете си дете. Никой и нищо не би могъл да прескочи мнението ви.
В кръга на шегата разбира се. Но все пак - толкова категорична в заявяването на мнението си, особено когато то касае възпитанието или здравето на детето ми, не съм била.
8. Спрях да спя дълбоко.
Аз, която като дете заспиваше върху колоните в дискотеката, защото нямаше места по сепаретата… Сега спя с едно око. Другото е постоянно нащрек дали детето е добре. Усетих как тази черта от майчинския инстинкт се пробуди в мен в последните месеци от бременността. Беше ми доста неприятно първоначално. Особено при положение, че още няма за какво да съм нащрек дори!
9. Може да се каже, че станах медицинско лице, без да съм учила 10 години.
Е, това ми отне 2-3 месеца следродилна депресия, в която имах нужда постоянно някой лекар да преглежда бебето и мен и да ми казва, че сме здрави и се справям добре в отглеждането. Но след като това отмина… вече никой лекар не знае по-добре от мен кой сироп за кашлица е най-подходящ.
10. Преминах изцяло на натурална вълна.
След като 9 месеца видях, че почти всичко може да се излекува с парацетамол, си казах: “Защо пък да не продължа”. Не след дълго вече парацетамолът се превърна в крайна мярка, а вкъщи стана някаква джунгла от билки и етерични масла за всякакви болежки.
11. Научих още един език.
Започнахме да посещаваме занимания за бебоци още от 4-тия месец на бебчо. Там научих много от знаците на глухонемите. Всяка дума, отправена към бебето, беше съпроводена с жест, така че то да разбере по-бързо вербалния език и по-лесно да започне да се изразява.
12. Станах много по-организирана.
Както вече споменах - бях Везна (“бутня”, както мъжът ми ми вика на галено). А сега вече в един ден успявам:
Да нахраня детето;
Да пия кафе;
Да работя;
Да измия чиниите;
Да пусна прахосмукачка
Да нахраня детето;
Да работя;
Да пусна прахосмукачка;
Да се изкъпя;
Да изведа детето на разходка;
Да пусна нещо в блога;
Да приготвя вечеря;
Да нахраня детето;
Да изкъпя детето;
Да вечерям;
Да сложа детето да спи;
Да пия чаша вино и да пусна още нещо в блога;
Да почета книга.
И междувременно да сменя няколко памперса, да отида на психолог, танци, до офиса и до магазина, да си мия зъбите и евентуално да се видя с мъжа си.
13. Започнах да разбирам майка ми за много неща.
Да, звучи комерсиално, но докато не влезеш в ролята на родител, не можеш да разбереш родителите си. Както и докато не “зарежеш” някое гадже, не можеш да разбереш защо са те “зарязали”… Образно казано.
14. И свекърва ми започнах да разбирам.
Че нали вкъщи си имам две от нейните - оригинал и копие.
15. Станах много по-комуникативна (онлайн активна).
То са Майките на София, на Дружба, на Надежда, на Люлин, на майка ти; Родени Октомври, Ноември, Септември; с Термин Октомври, Ноември, Септември; Бебешко меню; Ам-ам, гъл-гъл; Квак-квак, пръц-пръц…. Всички възможни групи за майки са ми окупирали цялото свободно време. А само коооолко време трябваше на психотерапевта ми да ме убеди да ги потърся дори! Диди, потвърди ако четеш това!
16. Станах много по-търпелива.
Децата ни учат на търпение. По много начини.
Когато плачат от болка, а не могат да ни кажат какво ги боли.
Когато настояват да се хранят сладко, сладко самички и след себе си оставят кошмар.
Когато се разболяват всеки път щом мама и тати се скарат.
Когато се научат да казват памперс, чорап, ножица, паралелепипед, тати и баба, но все още не могат да кажат МА-МА. Търпение му е цаката.
17. Направих си блог.
Не знам защо, но или е модерно, или е необходимо да си направиш блог, след като родиш.
Всички го правят.
18. Започнах да харесвам подаръците в кеш и… да ги използвам по предназначение!
Честно казано, преди да стана майка предпочитах подаръците да са вече закупени неща, пред това да ми подарят пари. Не за друго, а защото тези пари винаги, винаги, винаги отиваха за пълни глупости и никога не си купувах нещо стойностно. Да, но откакто се появи детето, всички средства са насочени към неговите нужди. Затова, вече се възползвам от всяка възможност да си купя нещо хубаво :)
19. Започнах да обичам своето собствено парче от Земята
Преди да се появи това малко човече, което завъртя света около себе си, имах постоянно и непреодолимо желание да “отлетя” нанякъде. Големият парадокс беше, че ужасно ме е страх от полетите. Но това не секваше непрестанното влечение към ново пътешествие, фикс идеята, че трябва да поживея в още една държава. Мечтаех да се установя на някое екзотично място и работата ми да е свързана с постоянни пътешествия (но не стюардеса, това би било изпитание, а не сбъдната мечта).
Е, сега едва може някой да ме накара до Гърция да отида. Сега “тук и сега” придоби смисълът, който търсех незнайно къде по света :).
20. Заобичах живота си.
Знам, че най-важното за всяко дете и за всеки човек, е да има живи и здрави родители, които живеят свой живот - щастлив живот. Затова започнах да се грижа повече от всякога за собственото си здраве. Само когато аз съм жива и здрава, бих могла да дам всичко необходимо на детето си - всичко, от което то има нужда и всичко, на което аз бих искала да го науча.
Може да харесате също:
Здравейте, мама Нинджа! Пише ви едно момиче на 30. Видях статията за брака Ви с Вашия съпруг, беше прекрасно написана. Исках да ви попитам: След като знаем, че бракът не е лесно нещо, и трябва да правим компромиси, това важи ли за връзките, в които, например, както в моята, вече нямам никакво самочувствие на жена до този човек? Други хора могат да ме накарат да се почувствам някак, но до него се чувствам като най-невзрачната. Заедно сме от година, преживяхме доста... Много се карахме, заради моя ревност, но и заради други негови постъпки, които са просто непочтени и неуважителни и нямат общо с ревността. Период ли е това? Подлежи ли на промяна това, че не се чувствам никак жена вече до него? Постоянно си мисля, че мисли за мен лоши неща, защото ми ги е казвал. Вече не се чувствам като жена, в която е влюбен. Работи ли се по това, това ли е истинската реалност в нашата връзка, илюзия ли ще е да се опитваме да го поправяме... Много съм тъжна. Не съм щастлива. Нито той, предполагам.
********
Това писмо ме натъжи и дълго се чудих как да му отговоря. Обърнах се за помощ към Валентина Димитрова, фамилен терапевт от Центъра за семейно щастие "Нюанси". Ето какво написа тя.
Здравейте!
Първо искам да Ви поздравя за смелостта да питате, когато имате съмнения! Виждам, че самата Вие си давате сметка, че не би трябвало да се чувствате по този начин в една връзка, което е първата и основна крачка, за да си обясните в какви отношения се намирате!
Дали е период и дали ще отмине?
Когато се изграждат едни отношения е нормално да има и конфликти и трудни периоди, но те са важни и полезни, когато след тях двойката има усещане за израстване, за сближаване и по-добро разбиране за другия. Когато конфликтите обаче карат един (или и двамата) да се чувства по-зле и по-потиснати от преди, то значи те са деструктивни и трябва нещо да се промени. Има, разбира се, различни периоди във връзките - когато двойките са много близо един до друг, често това е началото на връзката, когато се опознават и градят доверие и сигурност. След това (може да е след месеци или след години) идва момент на отдалечаване, но когато има вече изградена сигурна основа това е лесно преодолим период, последващ от ново приближаване един към друг.
Компромисите във връзката не би трябвало да означава да търпите непочтени и неуважителни постъпки от страна на партньора и да приемате, че това е нормално, защото това може да повлияе както психическото, така и физическо Ви здраве. Може да се работи по това, когато и двамата комуникирате как се чувствате във връзката и заявите не само какво искате, но и какво не бихте търпели и толерирали като отношение. Ако може да отстоите собствените си граници, така и партньорът Ви ще знае къде са те и да не ги прекрачва, а да ги уважава. От друга страна и Вие ще имате по-голяма яснота какво преживява той. Но ако въпреки това вие продължите да се чувствате нещастни и отношенията Ви не се подобрят, значи има нещо по-дълбоко, но не бива да се приема като нормално и период, защото с течение на времето нещата могат само да се влошат. Тогава може да се обърнете към специалист, за да си изясните по-добре ситуацията.
Ако той Ви обижда, потиска, омаловажава и/или се чувствате виновна и/или манипулирана, все по-затворена и съмняваща се в себе си, може да се намирате във връзка на психологическо насилие и не трябва да го подценявате, а да потърсите подкрепа!
Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършва обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия. Терапевт и съосновател на Център „Нюанси“.
Вижте още от същия автор:
Автор: Богомил Димитров
На една алея в полите на Витоша мъдро пише: Няма горска пътека, която да води в аптека! Въпреки че бях редовен турист, понякога ми се налагаше да влизам в аптека и там често се обърквах. Ще дам два примера.
Предубеждение
Преди доста години ми трябваше нещо против настинка. Наскоро бях гледал ТВ реклами, на които хората още щом отпиеха от чашата с разтвореното там вълшебство, веднага грейваха. Зад щанда в аптеката стоеше красива млада служителка, от която лъхаше на чистота и приятен, ненатрапчив парфюм. Според мен мястото й бе в моден салон. Бих предпочел на нейното място да бе някоя с повече професионален и житейски опит, но се престраших да споделя проблема си. Помолих я да ми препоръча нещо разтворимо. Тя предложи няколко варианта, от които избрах средния по цена.
- Цяла опаковка ли искате?
- Да. Как се използва - моля, обяснете ми, да не чета листовката.
- Изпивате по едно Шаше сутрин, обед и вечер.
Ударението й бе на е. Поради стъклената преграда или увредения ми слух, който трудно различаваше съгласните, се замислих дали пък не бе казала Чаше. Ние, недочуващите, тълкуваме подочутото и разчитаме повече на вътрешното си ухо. Точно в този момент си спомних, че като малък бяхме на почивка и там една баба се гордееше с наскоро проговорилото си внуче. Сочеше му:
- Какво е това?- Масе. - А това?- Столе. И двете - с ударение на е. Те бяха от Дупница. Аа, ясно - казах си- и аптекарка е оттам. Тук, в София, чаше е малка чаша. Предположих, че опаковката съдържа пакетче с лекарство и няколко чашки, за които не ми се плащаше - вкъщи имах всякакви. Но кои от тях биха били подходящи?
- Ама това Чаше - натъртих деликатно на “е”- какво трябва да е?
- Каквото си е. Опаковката е за 10 чашета.
- Все пак - колко да е голямо?
- Ами те са стандартни. Такива са, каквито са.
И моите бяха такива, каквито са. Бях ги купувал отдавна, когато още нямаше ментета и със сигурност бяха по БДС. Ако тя ми бе отговорила нещо по-ясно, например: чаше за ракия /50/100 грама/, винско, чаено, за кафе, за бира и т.н., щях да си тръгна веднага, кълна се. Мина ми идеята, че бих я насочил деликатно към размера на чашето, ако й подскажех с усмивка:
- Вижте, госпожице, нали знаете, че „Размера има значение“, ха-ха.
Но щеше да е неуместно предвид възрастта ми. Самият аз мразех дърти „пиргиши“.
Б.а.: „пиргиш“- разг. - противен, омразен дъртак, развратник, мръсник.
Тук е мястото да уточня, че съм зодия Дева и държа всичко да бъде пределно ясно. В момента нямаше други хора и аптекарката имаше прекрасни условия да накара клиента, дори да бе самият Алцхаймер, поне да почне да кима. Вдигнах въпросителен поглед към нея, на който тя устоя мълчаливо. Видът й бе на жена, пояснила вече надълго и нашироко очевадни неща по задължение, иначе откога да ми е теглила една майна. Явно не й се повтаряше, че чашетата са каквито са си и са стандартни. В погледа й се четеше убеденост, че ако сега излезе навън и зададе на 100 човека гатанката: „Малко, стандартно, каквото си е. Що е то?“, всички, освен мен, ще отговорят веднага:
- Чаше!
Сигурно за нея „Размера“ нямаше значение. Трябваше бързо да намеря верния път към ленивото й мозъче и опитах заобиколно:
- Извинете ме, но се опасявам да не сбъркам с дозировката.
- Тя е много проста: сутрин, обед и вечер - по едно Чаше. Разтваряте го в чаша топла вода, не гореща, например 200 милилитра и я изпивате.
Най-после бе казала нещо конкретно - 200 милилитра. Но пък се оказваше, че разтварям чашето в чаша. По тази логика щеше да се разтвори и самата чаша. Опаковката, бе казала тя, била за 10 чашета. Не бях сигурен дали вкъщи имам 10 чашета от един и същи вид и подпитах:
- А задължително ли е чашетата да са еднакви?
- Може би две няма да ми достигнат - имам предвид от същия модел.
- Тогава си купете още две отделно!
Тонът й бе като на даскалица и вече не ми изглеждаше толкова хубава. Тя взе да си тактува нервно по поставката за парите и след няколко такта отсече:
- Искате ли отделно две чашета или не?
- Не, благодаря, май не искам. Ще се оправя някак си и без тях.
Концентрирах се пак. Преди малко, може би неволно, тя бе изрекла и думата Чаша. В русата й главица кое е чаше и кое - чаша може би бе на принципа „онче-бонче“. В напрегната ми глава се появи представа как като Мистър Бийн влизам вкъщи и избирам едно по-малко чаше, може би юзче за ракия. След това разделям лекарството на 10 равни части - имах фина теглилка. Натъпквам в юзчето една от 10-те дози и го цамбурвам в чашата 200 милилитра, предварително пълна наполовина с притоплена, но не гореща вода. В чашата ще започнат се появяват мехурчета. Това бе добра насока. Отказах се да я помоля да извади от опаковката чашетата, понеже си имам и й предложих примирено:
- Добре, дайте да оправим сметката!
- 4 и 20.
Правех се, че прибирам бавно рестото. Не измислих нищо по-умно от:
- А чашето ще се разтвори ли лесно в чашата?
- То си е разтворимо. Мега-лесно разтворимо. Дори и за Вас, господине!
Нейното „господине“ прозвуча като „тъпанарю“.
За наша обща радост се появи друг клиент. Тръгнах си с чувството, че настинката ми в момента бе последното нещо, което ме вълнуваше. Много мразех епитети от рода: Мега“, ,„Яко“, „Хипер“ и други, характерни за сегашното поколение и си зацъках наум: Боже, как първото впечатление може да те заблуди!
Вкъщи отворих листовката. В нея пишеше, че опаковката съдържала 10 разтворими Сашета. Със С, а не с Ч. Имаше прилежна рисунка как се отваря Сашето, как се изсипва съдържанието му в чашата топла вода и дори как се разбърква - в посока на часовниковата стрелка. Евала на производителите- „Made in France“. Мега-якият ми извод бе, че Чашето е Саше, а Саше /с ударение на е/, бе пакетче. И че аптекарката може и да не е от Дупница. За свое оправдание ще добавя, че тогава думата Саше бе известна толкова, колкото сега думите: джангър, пенкелер, пиростия, пиргиш, стахановец и Гулаг.
Когато мъжът ти е от Северозапада
Подарък от аптека
Късно вечерта се сещам, че утре жена ми има рожден ден. По това време наблизо работеха само „Фантастико“ и аптеката. Влизам в нея и заставам пред щанда за дамска козметика. Служителката - младо момиче, кацва до мен:
- Нещо да Ви помогна?
Точно на това се надявах. За да я улесня, започнах отдалеч:
- За миг си представете, че сте моя съпруга и утре имате рожден ден!
Тя затвори очи, после ги отвори и каза с усмивка:
- Готово.
- А сега си представете, че се надявате да Ви изненадам приятно с нещо от този щанд! Какво да бъде?
- А аз на колко години съм?
Каза това със закачливо пламъче в погледа си, но въпросът й ми се видя неуместен и отговорих малко хладно:
- Някъде между 23 и 25. Защо питате?
- За да знам какво да си избера.
В главата ми светна червена лампичка:
- Внимавай, тя май намеква за комисионната си.
Бъди твърд!
- Вижте, ще платя с карта, но в края на месеца в нея едва ли ще има повече от 40 лв. Ако нещо остане след подаръка за жена ми, ще е ваше. Но само то.
- Да Ви разбирам, че мога да се разпростирам в рамките на 40 лв., така ли?
- Не, разпрострете се само в рамките на остатъка от картата, след парите за подаръка за жена ми, ако изобщо там е останало нещо.
- Май не Ви разбирам. И сега какво правим?
Не бях очаквал в аптека да ми зададат този типичен катаджийски въпрос.
- Вижте - казах с почти умолителен глас - трябва на всяка цена тази вечер да купя подарък за жена ми, която утре има рожден ден!
- На всяка цена или до 40 лв.? Все пак до колко лева да е подаръкът?
- Ами колкото си пише на етикета му!- но повтарям - Някъде до 40 лв., ако имам толкова в картата. Сега пък аз не разбирам какво толкова умувате.
Тук вече и тя се поразпали:
- Господине, отначало ме накарахте да си представя, че съм жена Ви. Попитах ви за възрастта й, отговорихте - между 23 и 25. Избрах този комплект - спирала, крем за лице и гланц за устни с хиалурон. Той е 37 лева. Взимаме ли го?
Ако ме бе попитала:
- Взимате ли го? - бих отговорил веднага с „Да“, но вече в нищо не бях сигурен и реших да доизясня:
- Ама накрая комплектът ще е пълен ли? Имам предвид за жена ми?
- Сега ще видим - каза тя и отиде пред касата. Последвах я объркан. Бях съгласен на бакшиш, но не повече от 3-4 лева. Девойчето чекира картата ми:
- Парите Ви стигнаха. Давам Ви комплекта цял-целеничък. Бъдете сигурен, че жена Ви ще го хареса. С останалите в картата пари Ви съветвам да купите от магазина отсреща и цвете за нея, а не бира - ще Ви е в повече.
За пореден път излизах от аптека с натежала глава. Подаръкът за жена ми бе подходящ, момичето бе точно, а аз - явно не. Идеше ми да перифразирам: „Няма аптека, която да не ме води до горска пътека.“ Тръгнах по една градска алея, проветрих се и с последния си кеш купих една роза.
На сутринта първото нещо, което жена ми видя пред себе си, бе подаръка и цветето. Бе приятно изненадана и се зае с ентусиазъм да се гримира. Когато тя отиде на работа, купих от близкия магазин друга роза и я подарих на аптекарката като извинение за снощи. Май не ми бе сърдита и се усмихна. В магазина за алкохол и цигари поисках две бири, но парите в картата стигаха само за една и я отказах. Искаше ми се да си пофилософствам, но само с една бира нямаше да се получи. Върнах се вкъщи и заспах с книжка в леглото.
Следобед жена ми ме събуди и попита как я намирам. Стоеше права пред мен, лежащия и гледаше с надежда. Добре че мигна изразително - познах „от раз“ верния отговор:
- Като Клеопатра!
А какво ли би станало ако АЗ се изтъпаня пред нея, задам същия въпрос и мигам изразително? Тя бе естествена жена и дори и да я подготвех предварително с историческа справка за Марк Антоний, Цезар и Клеопатра, би отговорила с въпроси - добре ли съм, имам ли очен проблем, защо питам, какво точно искам, ял ли съм и т.н. Я по-добре да си кротувам, иначе ще се изложа и пред нея както пред аптекарката.
Още от Богомил:
