Автор: Бени Хюбнер

Горчеше. Трябваше да отиде до бара, за да си сложи захар. Откакто отказа цигарите, Кирил се забеляза, че пие кафето си невъобразимо сладко. Ира имаше навика да отпива глътка, минавайки покрай него. Вече не го правеше

- Пфу, отвратително е – сбръчка възголемичкия си нос – нали знаеш, че захарта е бялата смърт?

Кирил дори не я чу. Ако я беше чул, най-вероятно щеше да се усмихне иронично вътрешно. Външно отдавна вече не се усмихваше.
Разбъркваше кафето бавно и методично, докато погледът му се рееше през прозореца. Строежът закриваше гледката му към Витоша. Тази гледка бе едно от предимствата да живееш на 14-ия етаж. Другото беше безплатният фитнес. Така наричаше редовното катерене пешком, защото по традиция от години асансьорът им през ден, през два се разваляше. Беше му свикнал. Беше свикнал и на мрънкането на Ира.

- Омръзна ми! Писна ми! Не мога повече! Без крака останах! Идиоти! – гласът ѝ ставаше пискливо-пресекулчест и докато говореше двойната ѝ брадичка леко се подрусваше.

Кирил не я гледаше в тези моменти, защото гледката на подрусващата се брадичка го отвращаваше.

- Кво мрънкаш, ма краво. Ще ти заслабне дебелият задник, ще ти заслабне. Бутовете ще ти изтънеят и сланините ще ти се стопят ако качиш някой и друг етаж – изричаше наум, след което му ставаше криво от самия него си, отиваше до Ира и съчувствено я целуваше по бузата. Тази им церемонийка, придобила през времето някаква ритуалност, докарваше на лицето на съпругата му нещо, приличащо на доволство. А в интерес на истината трябва да се отбележи, че Ира рядко беше доволна от нещо или от някого.

Не беше доволна и от новия блок, който започнаха да строят в градинката долу, на има-няма пет метра от техния.

- Ще ни скапят гледката, ще ни скапят – изписка тя, когато видя започването на изкопните работи – трябва да направим нещо, Кириле, трябва да ги спрем, Кириле! - Имаше вбесяващия навик да повтаря думи.

- Нали знаеш, сега се строи ниско, не бой се. Да му мислят тия до 5-ия – Кирил беше спокоен мъж, дори леко апатичен. Не обичаше конфликтите от никакво естество. Било то лични, семейни, професионални, социални. Винаги успяваше да намери за себе си претекст да не се ядоса.

Да, обаче сега, шест месеца по-късно, скелетът на новата сграда се издигаше почти досами края на прозореца му. И нямаше да спре до там. Оказа се, че новостроящото се не е жилищна сграда, както мислеха в началото, а бизнес - сграда, от така модерния напоследък многоетажен тип. Някои съседи дори казваха, че щяло да бъде първия небостъргач в София. Кирил не вярваше много-много чак небостъргач да вдигнат в бившата им градинка, ама знае ли човек. Във всеки случай вече кафето му щеше да е, освен без цигара и без Витоша.

- Кирилеееееееееееееееееееееее! – писъкът продра реещите му се мисли. Ръката му, механично въртяща лъжичката из чашата потрепна и капки кафе отхвръкнаха върху сивата му жилетка.

- Ки-ри-леее, Ки-ри-леееее – извивките на гласа на Ира предизвикаха мрачни асоциации и Кирил набързо се отправи по посока на виковете.

Намери я по средата на детската стая. В дясната си ръка държеше дънките на големия им син - Марио.
В лявата държеше нещо, което в първия момент мъжът не разпозна.

- Виж, Виж, Виииииж! – обвинително-истерично жена му набута нещото под носа на Кирил

- Презерватив – констативно, някак си на себе си произнесе бащата на притежателя на презерватива.

- Само това ли ще кажеш? Презерватив? Само тоова ли ще кажеш?!!! – продължи да изригва вулканът в халат- само това ли?- двойната брадичка обещаваше всеки момент да се затресе в истеричен рев.

Явно от него се очакваше да говори по същество. Не му се обсъждаха тези теми точно сега. Единственото желание, което имаше беше да се върне при чашата с вече сладко кафе и последните остатъци от изглед към планината. Какво да ѝ каже? Че Марио е на 17 и? Ира прекрасно знаеше този факт, все пак тя го беше родила…май. Че вече не е дете? Вероятно щеше да му отговори, че след като ходи на училище и не е пълнолетен, следователно е дете. Или може би трябваше да ѝ каже, че той, Кирил, купи първия пакет презервативи на сина си. Спомни си как преди две години го втресе в работата и реши да се прибере. Отключи и влезе. Не помнеше дали е влязъл тихо или не, във всеки случай и да е било тихо не е било преднамерено. Вратата беше заключена и Кирил, мислейки, че в апартамента няма никого, метна якето си на закачалката и директно се запъти към спалнята. Там, на родителската спалня, Марио "оправяше" двадесетгодишната си учителка по английски. Усърдно и шумно. При спомена Кирил се усмихна.

- Смешно ли ти е? Смешнооооооооо? – Ира вече се тресеше, приседнала на ръба на неоправеното легло.

Не, не му беше смешно. Гордо му стана като ги видя. Изниза се тихо, почти на пръсти и излезе.

Синът му беше голям, синът му не приличаше на него. Синът му взимаше от живота това, което искаше. Кирил се почувства доволен. Една от мечтите му беше момчетата му да не наследят неговата плахост и нерешителност. Тези си две черти на характера Кирил ненавиждаше дори повече от биреното си шкембенце. На другия ден купи пакет презервативи с дъх на ягода. Беше чувал от отраканите си колежки, че са много секси и с леко неудобство привика Марио в кухнята за разговор по мъжки. Естествено, разговор в точния смисъл на думата не се получи, но пък баща и син станаха някак си по-близки. Марио вече не се отнасяше към него с онова пренебрежение, което крещеше-старец изтъркан, кво разбиаш ти, ъ! Споделяха някакво взаимно одобрение, което Ира не би разбрала в никакъв случай. Реакцията ѝ в момента го потвърждаваше. Гумичката в пликче се беше превърнала в център на личната ѝ драма. Майката-хранителка не можеше да приеме логичната действителност, а истеризираше възмъжаването на сина си, като някакъв вид духовно падение. Кирил чудесно знаеше как се чувства тя в този момент. Тя, за която сексът, освен за продължаване на рода, друга функция нямаше. Секс за удоволствие - пфу! Ира НЕ употребяваше.

Като я гледаше така сломена и тресяща се у Кирил се надигна някаква позната злоба. Прииска му се да я унижи. Да ѝ каже, че е тъпа патица, която не само не разбира детето си , не разбира него самият, не разбира живота, не разбира от секс, а бе не разбира нищо. Искаше му се да ѝ кресне, че вместо да реве над контрацептивите на Марио, да вземе да научи къде се слагат, защото скоро и да иска, няма да има с кой да ги ползва. Искаше му се, но естествено замълча. Не се харесваше, когато такива мисли му минаваха през главата. Той не беше такъв. Не беше лошо момче, не беше лош мъж, не беше лош съпруг. Не беше...

Сълзите се стичаха по изкривеното от мъка и разочарование лице на жена му, а той стоеше, гледаше я и си мислеше за пропиляния си живот. Мислеше си, че трябваше да е като Марио – да награби съученичката си Милена, с която подготвяха заедно реферати по история и която изпълваше нощите му и слиповете му в гимназията. Трябваше да награби Ася, приятелката на сестра си, която по детски невинно му се умилкваше всеки път, когато оставаше да преспи у тях. Трябваше да награби Ивета, колежката, на която пишеше курсовите работи и която все го питаше с какво да му се отблагодари. Трябваше… а той все смънкваше –а, няма нищо! Трябваше!

- Трябва да говориш с него! Да му забраниш! Да му за-бра-ниш! Чу л -ли?!Чу ли?!Ки-ри-ле, ти слушаш ли ме изобщо? Става въпрос за ЖИВОТА на нашия син, Кириле, за бъдещето му!!!

Ок си беше животът на техния син и бъдещето си му беше ок. Какво става с моето минало обаче и с нашето бъдеще? – това беше въпросът, който в този момент назряваше у Кирил. Всъщност едва ли точно в този момент назряваше, по-скоро това беше моментът, в който гнилите му плодове капеха по пода на детската стая, маскирани в сълзите на жената , която….Която той сам си бе избрал.

- Ще поговоря с Марио, разбира се, успокой се, всичко ще е наред! – и я целуна ритуално по бузата, запътвайки се към кафето и Витоша. Кирил не обичаше конфликтите. Стъпваше внимателно, за да не размаже някой гнил плод на пода на детската. Презервативът, с дъх на ягоди, почиваше доволно в джоба му.

Щеше да го употреби. Скоро. Някой ден. Може би. Дано. Непременно.

Бени Хюбнер е автор на два страхотни романа - "Игра на маски" и "Преобразяване", но историите ѝ в сайта са просто случки от живия живот.

Още от Бени:

Съседката

Ако парите са проблемът