София, която обичам

27 Ян, 2021
0 коментар

Един англичанин, преподавал в София в началото на века, написа книга за нещата, които са го изумили, и които не са като на другите места по света, където е ходил. Аз отдавна четох книгата, не помня много, но едно нещо никога няма да забравя от нея. Той беше тотално изумен от пощенските кутии в трамваите. Пращеше картички на жена си и беше много щастлив, че просто качвайки се в трамвая, може да ги пуска.

Аз също като малка харесвах пощенските кутии на трамваите. И редовно ги използвах за тайни писма до приятелки. Само дето не съм предполагала, че не е така навсякъде по света.

А вчера си говорих с приятелка как по "Солунска" минаваше рейс (или тролей, тази подробност ми бяга) и как имах съученичка, която живееше от другата страна на "Солунска", не от тази, от която ни беше училището и когато отивах у тях, пресичането беше приключение за мен (говоря за 1-3 клас, когато нашите ме водеха и взимаха от училище, но ходех сама на стол, който беше точно срещу дома на съученичката ми).

Мислите ми се стрелкаха между София от детството ми и София днес. И защо я обичам тази прашничка, шумна София. Онези малки неща, които са ме влюбвали и ме влюбват и до днес в нея. Не красивите сгради или достолепния Орлов мост. Не културният живот или пък достъпът до държавната администрация. Не красивите жълти павета или патинираните кубета на Невски. Не. Детайлите (някои от които изчезнали), които превръщат сградите и улиците в привлекателен за мен град.

Един от най-любимите ми спомени е, през февруари как около дърветата по тротоара изпод снега се подаваха кокичета. Буквално около всяко дърво имаше кокичета. Все едно вървиш по цветна поляна. А в дворовете на кооперациите беше пълно с момини сълзи и ухаеше страхотно! Много ми липсват кокичетата и момините сълзи. Тази малка красота между плочките и зад оградите, която крадеше погледа ми и ме правеше щастлива.

Също така в града имаше много липи. Сега са останали малко, имам една любима редица в градинката на НДК покрай Фритьоф Нансен, но тогава имаше много. И през лятото, като завалеше дъжд миришеше на чай.

Моето голямо българско приключение

И, като заговорих за дървета, разбира се, кестените! Бели и розови, строени в горди редици. Пищни и достолепни дървета. Пък всъщност толкова романтични. Или, както пее Мишо Белчев:

“Булевардът с лиричният ритъм,

аз не сменям за Шанз Елизе,

тук възкръсват след дългото скитане уморените ми нозе.

Този факт е световно известен,

че на 'Руски' започва денят

и цъфтят в суматохата кестени,

прецъфтяват и пак цъфтят."

Разбира се, есенно време градът миришеше на печени кестени.

Когато бях малка, живеех в къща. На нашата улица имаше занаятчии - майстор на пружини, майстор на криви огледала (май единствен в България беше. Със сигурност тези в Кайлъка бяха негови, но май и в другите градове също) и един обущар. На съседната улица имаше шивачка, магазини и не помня още какво, но общо взето в едно каре от улици имаше почти всичко. А, каквото го нямаше там, го имаше в ЦУМ.

Аз много харесвах това мини общество. Да познаваш съседите си и да можеш да си купиш почти всичко буквално на няколко крачки. Харесвах и един Боби от нашата улица. Който ме замеряше с камъчета и го мразех. Ама всъщност нямах търпение да го видя. Но това е друга история.

После животът се промени. Почнаха да бутат къщите и да строят блокове, хората се разбягаха, други умряха. Животът стана много динамичен. Жилища се купуваха и продаваха, градът растеше. Но последните години сякаш се укроти. Сега пак познавам хората в квартала. Пак като изляза, на всяка крачка се спирам да си говоря с някой. Продавачките в редиците от магазинчета, сервитьорите в баровете и ресторантите, съседите (в широкия смисъл) познават децата ми и няма проблем да изтичат сами зад ъгъла, до кафенето, където баба им пие следобедно коктейлче с приятелка, защото по пътя им десетки очи, ще следят да не им се случи нещо и ще им махнат за здрасти. И пак в едно каре около вкъщи имам почти всичко. Само ЦУМ го няма. Ама молове колкото щеш. И хем съм в центъра на града, където всеки бърза, хората отвсякъде идват или просто преминават, чужда реч се чува навсякъде, хем си имам своето “село”. И това ми харесва. Да се чувстваш “у дома” буквално на всяка крачка.

Мога още да разказвам, но ще стане роман. А всъщност искам да кажа, че във всеки град има къщи и паркове, но точно детайлите правят мястото “твое” или не. Едни хора ще се влюбят в даден град, за други точно същият град ще им е непоносим. А когато го заобичаш, го опознаваш, сякаш е жив човек.

Излизаш сутрин, поглеждаш към Витоша и знаеш какво ще е времето днес.

Още от Лора:

Моите приятели - доматите