Втора част

Автор: Траяна Кайракова

От този апартамент реших само пианото да запазя, че е старинно, подарък от една приятелка. Мда, обаче за него няма място. Добре, ще го свалим в стария. Намериха се едни младежи, културистчета, готови на всичко за 50 лв. Аз пък и 60 давам, само да оцелее, макар и малко деакордирано. Разхвърлиха се, зачудиха се как ще го хващат. Аджамии хлапета излязоха. Рекох им, че колани трябват, то 100 тона тая пущина, те мигат на парцали. Нямате ли? Нямаме. Ще намеря, бе! То от толкоз гащи, рокли и сутиени все ще скалъпим нещо. Не ставало. Намерих аз алпинистки колани, че като се опасаха и напънаха тия младоци, като им изскочиха очите и се облещиха кът капаци на тенджери, само за снимка бяха. Въртяха, сукаха и стигнаха до стълбите. Пробваха да го вкарат в асансьора, ама след половинчасово бутане разбраха, че няма да стане. Да питат, бре! Детска им работа. Мислеха с коланите през терасата да го провесват, че видели нейде, пък и за по-лесно. Викам, че нямам против, ама опущят ли го, да скачат след него, щото иначе аз ще ги хвърля. По стълбите тръгнаха двама отгоре, двама отдолу. Ония отгоре бутат, другите подпират. Как се бяха овъртели с тия ми ти колани не знам, ама само дето не се скопиха. По гласовете им разбрах, като им плащах. За около пет часа взеха двайсетте стълби с много пот и без псувни, щото бяха студенти и то умни. Не като една, дет` я питам: „Какво учиш?“, пък тя вика: “Ще уча за студеНка“. Накрая, тамаааааааааан да го вкарат в стаята и чувам как яко остъргват едната страна по земята. Майкооооооо, призля ми! Как ще да е, платих и си отидоха. Пък аз седнах до пианото да рева и го оплаквам на умряло. Иде си мъжо и вика:

- Що ревеш, ма?

- Ми за пианото (как ли се е зарадвал за кратко, че рева, щото умирам от незнайна болест).

- Че какво му е на пианото?

- Одраха гооооооооооооо.

Вече хълцам неистово с три реда сополи.

- Бе я гледай, таман е станало като старинно, сега тъй са модерни, сякаш е овехтяло с времето.

Лелееееееееееее, как не се сетих! Сега ще се фукам със старинно пиано. Живи да са скопените младежи!

Сетне се почна якото слагане. Бе ха плочки, бе ха мивки, каквото ти дойде на ума. Иде едно църно момче (момче, момче, пък с 3 деца) и ще слага плочки по терасите. Ха си се объркал да го заговориш, ха си станал пишман. Мели, не млъква. Чак мене размина. Цял ден на четири крака и после вземе да се оплаква, че вечерта жена му няма да е доволна. Не можел да се сгъне чилякът, камо ли внимание да й обърне. Бе, не бой се! Таман ще спрете малко размножителния процес. Ще ни праща и свой приятел и той нещо друго да ремонтира. Звъни мъжо, да му напомни, и иде есемес: “Не дрънчи! Утре 12:00 ше са чути че са на калап сас шена си!“. Смятам, че няма нужда от превод. До сутринта се смях и едва отраях да стане пладня, че да го викаме и той да ремонтира.

И туй мина, дойдоха да слагат вратите. Какво правиха, какво струваха, не знам, ама мина не мина една неделя и баш вратата на спалнята висна. Не ще да се затваря и туй то. Иде майстор да я намества. Слага една летва накрая баш през средата, до кръста ми нейде, и казва 24 часа да не я махаме. Лимбо играли ли сте? Същата работа. То всичкото хубаво, ама аз ставам по 5 пъти нощем до тоалетна. Цяла нощ си повтарях – „Има летва, внимавай! Има летва, ще се обесиш!“. Накрая хем ненаспана, хем сама говореща си.

Ремонт ли? Само през трупа ми!

Сетне дойде ред на камината с пелети. Аслъ аз цяло лято ходя с терлици и спя с юрган, за зимата ми трябват 40 градуса, за да оживея и да остана само с два чифта чорапи. Туриха я, наместиха я и глей си кефа… ама друг път. Таман подпали и угасне. Димилки, кадилки, не ти е работа. Малка била стаята, въздух не стигал. Аланкоолу, ти като я слага, де бля? Как се местят тръби и стаи сега? Да сме отваряли терасата, че да влиза въздух. Ашколсун, машалла! Аз центъра ли ще отоплявам или телесата си?! Пробихме всички дограми с едни мънзърки отвори, белки влиза въздух, и няма, братче! Накрая надупчихме и вратите на стаите и пак не ще. След 2 месеца (тя зимата тъй си мина) и споменаване на цялата бивша и бъдеща рода на майстора, излезе повредата. Пустият му програматор за температура не трябвало да стои в тази малка стая, а в друга по-голяма. Иначе за минути си отчита, че е станало топло, и печката фалира. Останахме си с дупки навсякъде и целият град ме чува, като крещя по домашните, ама е топло.

Таман да се нанесем и един любезен комшия, който не живее в блока, връща се в годината два пъти, подаде жалба срещу нас. Брееееей! Тъз комисия, онъз комисия, оказа се, че не правим ремонт, а строеж! Около месец в общината ми трябваше, за да извадя разрешително за строеж. Туй ви го подчертавам дебело! Ако решите да ремонтирате, първо си вземете разрешително за строеж! Че общо събрание на входа, че на блока, само депутатите, дето не събирах за подписи, че са съгласни да живея в ремонтирано жилище.

И сега да не речете, че само се оплаквам. Не съм от тях, как`Сийке. Ще ви кажа за паркета. Отивам предварително и си харесвам в „Паркети Лия“. Познавам Нелито, сдушваме се веднага и прилагаме тактика. Тоз цвят, дето го искам, тя ще вика, че е хубав. Идем с моя мъж и почваме оглед. Тоз, оня и аз стигам до заветния цвят. Залавям се да мрънкам аз, че не става, трудно ще се чисти и т.н., пък тя отсреща намила колко е удобен. Е, взехме го, нали аз не го харесвам уж… Дойдоха двама младежи и за два часа го наслагаха, изметоха, почистиха, само дето не го измиха! Фирма и обслужване да видиш! Питах ги и за прозорците, ама не рачиха да ги мият. Не знам що така, нали таман бяха загрели.

И тъй, нахвърлихме мебели, гащи и парцали, разгеле, свърши се! Сетне две години ходих по лекари и баячки, че ми се беше разхлопал целият организъм, ама туй да е.

Сакън, да не забравя да ви кажа за гълъбите! Нали помните, че се почудих как да ги уморя? Казаха ми да сложа изкуствена змия на перваза на прозореца. Бе вий с мене майтап ли си правите? Тц, истина било. Обърнах града да търся и накрая намерих една червена, тлъста, навих я на кълбо, главата й нагоре, сякаш ей сега ще те клъвне, и я шибнах на парапета. Сега не само че няма гълъби, ми и аз, като се подам на терасата, секва всякакъв шум – ни животни, ни хора смеят да припарят! Ако не вярвате, пробвайте!

Прочетохте ли началото на тази история:

Ти да видиш ремонт и красота?

Нови летни промоции за малки и големи в каталога на „Интеграл“ изненадват семействата в края на учебната година 

Струва ви се, че сте закъснели с подготовката на лятото? Със сигурност има какво да се направи. Езиковата ваканция в чужбина се превърна в един от най-добрите начини за осмисляне на летните ваканционни дни, а голямото разнообразие от програми на международните езикови центрове в цял свят дава възможности за нови и атрактивни комбинации, за посещения на нови страни и запознанства. 

Компютри и език

Трудно ли ви е да отделите детето от компютъра или таблета, а искате да му осигурите разнообразно и полезно лято? За вас са специализираните курсове по компютри и език, които са подходящи за деца от всички възрастови групи. Сред новите предложения е това на британския Plumpton College, в едноименното градче в подножието на националния парк South Downs и в близост до крайбрежния град Брайтън. Програмата включва 20 учебни часа английски език и 10 учебни часа по компютърно програмиране в модерната компютърна зала на училището. Учениците се обучават в основите на програмирането на мини-компютър Raspberry Pi, който след занятията могат да вземат в стаите си за упражнения.

Ваканция за амбициозните деца

Детето ви е от тези, които се отегчават от лятното безделие? За него няма нищо по-подходящо от езиковия курс на британското St. Mary School Ascot. Програмата е с фокус върху комуникационните умения, като стимулира децата да общуват с хора от различни култури и държави. Разположено в красивата английска провинция, училището е с отлична спортна база. Сред интересните възможности са курсът за академични открития със задълбочена работа по тематичен проект за децата на 11-12 год., както и занимания за по-малките (8-10 год.), които могат да се потопят в интересни за тях теми. Програмата предвижда и свободно време за екскурзии, за развлекателни игри, търсене на съкровища, посещения на музеи и партита.

Език със спорт или музика 

Предложенията „2 в 1“ на известната лятна академия Exsportise са в три от най-реномираните пансионни училища в Англия. Тук възможностите са програми с обучение по английски или без езиково обучение с акцент върху спорт или музика. За активно спортуващите деца е академията за спорт по избор, като може да се избира между тенис, голф, хокей на трева, езда, баскетбол и футбол. Сред прочутите курсове са заниманията с професионални треньори от детско-юношеската школа на Арсенал и посещение на „Емиратс Стейдиъм“.

Изключително добро предложение със 750 британски лири отстъпка в момента е от езиков център Queenswood, на 30 минути от Централен Лондон. Курсът е подходящ за любознателни курсисти на възраст от 10 до 18 години, развива езикови умения у тях и навици за самоподготовка. Възможност за изучаване на избираем предмет – филмово изкуство, музика, театър, журналистика, здраве, дебати, бизнес английски, тенис, футбол с Арсенал, езда и др.

За кандидат-студенти

Колкото и добри да са летните забавления, идва възраст, в която всеки тийнейджър се замисля, че е време да се подготви за кандидатстудентски изпити. За него са предложенията на училища като Kings Oxford, които гарантират подготовката за IELTS. Подготовката тук може да е целогодишна с основен, интензивен курс или интензивна подготовка за езиковия тест.

Спестете до 435 британски лири за академичен курс

Това е хитова възможност на британското училище Earlscliffe, разположено в крайбрежното градче Фолкстоун, на 55 минути с влак от Лондон. Училището предлага интензивен курс, програма Мini-MBA или подготовка за университет в зависимост от възрастта на ученика, а програмата включва посещения на университети от ранга на Оксфорд, London School of Economics, University College London, Queen Mary University и др. Размерът на отстъпките зависи от продължителността на курса и от избраните дати за обучение.

Пътуване в група

За родителите, чиито деца се притесняват да пътуват сами, е опцията за пътуване в група с ръководител. Все още има свободни места в езиков център University College Dublin – модерен университет в Ирландия, чията програма е организирана така, че всеки курсист да извлече възможно най-голяма полза от обучението в приятна атмосфера с различни методи на обучение.

Едно свободно място има и в групата за Барселона – центърът предлага невероятна възможност за изучаване на английски език, а в спортната база на училището може да се практикува тенис на маса, бадминтон, футбол.

Повече за новите промоции и предложения вижте в каталога на Интеграл Лято 2018 на www.integral.bg/sp или в офисите на компанията в цялата страна.

Препоръчваме ви още:

5 начина детето да учи с удоволствие през лятото

Според някои почивката с малко дете е занимание за екстремисти. Според други – възможност да се посветиш на семейството си и да си създадеш незабравими спомени. Много и интересни гледни точки споделиха читателите ни, които допълват с интересни наблюдения изводите на една майка за почивката с деца.

Ах, морето, ах, вирусите!

или Почивките с деца не са това, което са били

Преди години преживях подобна почивка на море с детето ми на 1,5 г.. С голям ентусиазъм организирах почивката в малко курортно градче по нашето Черноморие. Но тя нямаше нищо общо с мечтите и представите ми дотогава за почивка на море. С малкия на плажа нямаше сядане, той нямаше никакъв страх от водата и само към нея се спускаше. Тогава още не знаех, че трябва да сме оборудвани с цял вагон играчки: кофички, лопати, надуваеми басейни, пояси... Като си помисля колко наивна съм била. Само да го изтървем за секунда от поглед и се юрваше към вълните без капка страх. Единствено когато детето спеше следобед, се редувахме с мъжа ми да полежим на плажа: единият гледаше детето, а другият отиваше на плаж сам. На 3-4-ия ден детето отказа да се храни и се оказа, че има много афти в устата, езика и гърлото, каквото и да се опита да яде или пие много боли и той спря да се храни. Хайде, търси лекари спешно, плати си, нищо че е дете. После ходихме два пъти дневно да го мажат с лекарство. Детето спря да се храни и драстично отпадна, омекна като дробче и само на ръце го носехме. Отказваше мляко, нормална храна, даже вода. Аз, която не бях му давала дотогава шоколад, го молех да хапне малко. Накрая се сетих да купя банка глюкоза и с шише с биберон. В началото малко плака, но толкава беше изпосталял, че нищо че боли, засука. Накрая на почивката детето оздравя, но за изпроводяк всички се заразихме с класическите ентеровируси, причиняващи разстройство. Трябва да е интересно. Почивката остана "незабравим спомен" за цялото ни семейство и обеца на ухото ми, че почивките с деца не са това, което са били преди, и никога повече няма да бъдат.

Тате, къде е сапунът?

Аз съм от майките, които си стоят в „тъпи курорти с болни деца“. То заболяването къде точно ще го лекуваме, не му пука. Като преуморя децата от път, за да ги прибера вкъщи, по-бързо ли ще ги излекуваме?! Зависи си от болестта. Ако медикаментите са ми налични, не бих пътувала 500-600 км с болни деца. Но всеки си знае за себе си и сам си прави избор.

Първото море с близнаци на 1 година и 4 месеца беше като слизане в ада. Пристигнахме, настанихме се, поспахме, вечеряхме и в 20 ч като зинаха да реват с цяло гърло, не спряха 6 часа! Няма млъкване, няма заспиване. Накрая ни изгониха от хотела в 2 ч. през нощта, с две ревящи бебета. Тръгнахме си за София. Мъжът ми нямаше книжка тогава. Бях станала в 5 ч., цял ден карах до морето и после цяла нощ обратно. Трийсет часа не бях спала. Как не заспах на волана да ги изтрепя не знам. Никога няма да го забравя.

Нашето Черноморие отнесе известни критики. Споделяме и някои от тях с надеждата да имат ефект:

Факт е, че откакто спряхме да ходим на море в България, не сме имали типичните стомашно-чревни проблеми, които дотогава съпровождаха всяка почивка. Сега не ми е хрумвало дори да заведа бебока на нашето море. Да, много ни е хубаво морето, но за съжаление, ние (и туристи, и хотелиери) не сме хубави хора...

Откакто ходим на море другаде, не сме имали здравословни проблеми, нито децата, нито възрастните. Според мен е въпрос на психическа настройка, как точно ще си изкараш почивката с децата. И, естествено, на количеството изпита бира. 

Винаги на нашето море имаме чревни вируси и всякакви други бацили. И това не е от морската вода, а от лошата хигиена в заведенията. Не ми е стъпвал кракът там 5 години, няма и да стъпи. Синът ни беше на година и половина и го заведохме в Албена. Тотален ужас беше всичко. Но в крайна сметка сега си спомняме култови моменти и се смеем.

Говори опитът…

Прекарах три години по цяло лято сама с две бебета (малки деца) на морето, на квартира. Без втори възрастен. Не съм имала каквито и да било драми, прекарахме чудесно, и това са ми едни от най-хубавите спомени. Просто имахме по-подходящ за бебета режим - не съм ги държала на плажа в жегите. Сутрин ставаме в 6:30, от 7:00 до 10:00 сме на плажа. След това къпане, обличане и игра на сенчеста, зелена площадка. После обяд, следобеден сън и отново плаж от 17:30 до 19:30. Къпане, вечеря, крайморска разходка и сън. Разкошна почивка! Децата бяха здрави, спокойни и щастливи, както и аз.

Как да отидеш на почивка с детето и да останеш жив

Всичко е въпрос на нагласа на родителите

Почивката с деца е до нагласа на родителите. Миналото лято - бебе на 9 месеца, Джулай морнинг на палатка на див къмпинг, 10 дни на каравана + няколко уикенда в Гърция - абсолютно никакви проблеми. Това лято вече разполагаме с бебе №2. Отново няма да пропуснем първия юлски изгрев и отново няма да пропуснем моренцето. А ползването на баба мен лично би ме изнервило.

Някои хора не трябва да стават родители, елементарно е. Имам далечни познати, които никога не си водят детето на море, защото искали "да си почиват". Ако искаш да си починеш от детето си, що за човек си, мамка му?

Ние миналата година ходихме на Лозенец с 11-месечно дете и никой не е имал какъвто и да е проблем. Не разбирам защо толкова отричате българското Черноморие?

Голямата ми дъщеря беше на 4 години, средната на 25 дена! Метнах куфара в багажника и с мъжа ми заминахме на морето! Една седмица пълен релакс на плажа и на басейна в хотела! Между другото, вече сме петима, но още си ходим с един куфар на морето.

И ние сме петима, багаж - куфар с дрехи, иначе май кофичките са в повече за малките, че замъците били скучни в една форма. Няма драми, няма изблици на лудост, строг режим, забавления и настройка, че ще е хубаво.

За добро или не, за първи път ходихме с детето на море, когато стана на 4 г. Началото на юни, беше като войник, кофи, лопатки, пояс и т.н. Изкарахме страхотно и без здравословни проблеми, седеше до посиняване във водата и брадичката му трепереше от студ, но беше много щастлив и доволен, и за нас си остана едно от най-хубавите ни морета.

С деца в България 2017

Явно шефът ми е прав, че на лоши родители добри деца се падат. Та аз с лекота си поотгледах децата (на 10 г. и на 11 г.), нямам никакви лоши спомени от почивки, за първи път се занесохме, когато малкият беше на 3-4 месеца, а каката нямаше 2 г. Не знам дали е до късмет, нагласа или нещо друго, но е факт.

Първото море с детето ни (5-месечен) беше страхотно. Всяка година ходим и досега не сме страдали от каквото и да е. Мисля, че е доста преувеличена темата с разстройството! Наши приятели тъпчат децата си с витамини и пробиотици месец преди почивката и почти винаги прихващат нещо, при нас режимът е еднакъв преди, по време и след ваканцията!

С бебе на 3/4 м. и кака на 4 г. бяхме на море, освен с храненето на малкия човек (кърмех го само в стаята, нямаше сила, която да го накара да яде навън... характер от малък) не сме имали проблеми. И така, през два часа тичам, сменяме се с таткото, каката най-доволна беше, че и с мама, и с тате все във водата киснеше.

Най-хубави и лесни почивки сме имали с деца бебета. Навсякъде с нас, заспиват в количката, минимален багаж, но това при положение, че бях от кърмещите майки. Е, не съм от тези дето се панират, че покрай морето духа вятър, че няма шапка, че пясъкът влиза навсякъде и пр. А това с чревните вируси, съдейки по опита на близки, е факт само в България.

В близките 3 месеца съм организирала 2 екскурзии извън страната - първата с кола (няколко ентусиазирани приятели с деца); втората със самолет 2 броя деца и един брой съпруг. Дано емоциите са само положителни.

Скоро пътувахме с три полета, като единият е над 7 часа с едно 2-годишно, 6-годишно и ние с мъжа. Единственият проблем беше коланът, който слагаме при излитане и кацане… е няма такъв ад, дребният пощуря. Иначе ако са над 3 години или под годинка, няма особени премеждия с летенето.

Ние в момента сме на почивка. Рев като вляза в банята първите дни (нали крадат майки там). На морето нямахме много изпитания, но не искаше във водата - рев. От пясъка се катери върху мен като лепка. Сега в басейна не можеш да го изкараш.

5 съвета за почивката с деца

Мъдро и оптимистично за край

Вижте сега, от друг ъгъл: децата така или иначе се водят с нас, но по време на почивка няма готвене, чистене, пазаруване, пране, работа, градина училище... Всички сме повече време свободни и заедно. Това е почивка, другото - излишни драми.

Препоръчваме ви още:

Ах, морето...

Къща на морето

Такава една почивка

или На какво играят децата ни в интернет

Вярвам, че темата, която ме провокира да напиша това, е актуална и за други родители.

Едно дете, първокласник, ходи на лятно училище (мястото спокойно може да бъде и лагер, занималня, гости при баба…). Програмата е волна - игри и закачки с децата, всеки си носи нещо, което да му е интересно.

Детето не е оборудвано с телефон и подобни устройства, тъй като желанието на родителите е да се разсрочи във времето неизбежното зяпане в една точка. Но друго дете си носи таблет, с който да се забавлява. Дотук нищо странно - има и от единия тип родители, поддръжници на телефоните за връзка с детето, винаги когато е нужно (и без нужда) и от другия тип - които считат, че реална нужда от мобилно устройство в тази ранна възраст няма.

На таблета има качени игри – логично, разбира се, иначе за какво ще да го носи детето. То играе, няколко зяпачи му се възхищават наоколо. Сред тях е и детето без телефон - все пак, това че няма собствено устройство, не означава че има капаци на очите. А и curiosity killed the cat… ( в конкретния случай 100% валидно). Дотук пак всичко е нормално, нали?

Как се живее с дете, което не играе на таблет?

Това дете, без устройството, е моето. Аз познавам детето си и идеално знам какво обича - обича да рисува и го прави с уникален размах, мечтае да си изобрети роботче-готвач с 4 ръце, за да държи вилица, черпак, нож и салфетка едновременно, обича да гледа “Играта на играчките” и “Отвътре навън”, обича да разглежда енциклопедии, а вече и да ги попрочита, както и да наблюдава фосфоресциращите звездички на тавана над себе си. Обича да играем на думи, докато пътуваме по-дълго. Има любима книга за Франклин и тайния клуб, забавлява се на Емил от Льонеберя и се дразни на Карлсон, защото лъже Дребосъчето.

Знае и че устройствата са колкото полезни, толкова и вредни -защото заради бързата смяна на картините карат мозъка да не иска вече да гледа бавна/статична информация, каквато са книгите и защото освен забавни неща, крият твърде много опасности. Въпреки това чака момента, в който все пак ще получи такова устройство, защото “всички имат”.

И още много неща знае, защото говорим за тях.

Знае идеално как да дразни изтънко и полекичка по-малкото дете в семейството. Знае и как да мрънка, и как да се сърди, има и други кусурчета… абе с две думи не искам да излезе, че отглеждам дете-ангелче.

Детето е в мрежата? А ние къде сме?

И това дете днес упорито държи да си легне в родителското легло. 

Защото също днес, детето с таблета си е поиграло, а моето пък е погледало.

Само малък цитат от описанието на днешната игра:

“gameplay features a corpse-like granny who chases the player through a house with a bloody bat. Players who get caught are beaten, and blood spatter covers the screen.”- “Играта включва приличаща на труп “баба”, снабдена с кървава бухалка, която преследва играча в рамките на къща. Играчите, които успее да хване, биват бити и кървави пръски покриват екрана.”

П Е Р Ф Е К Т Н О! 

Опасните игри

... Гушкане, държане за ръка, разговори за нещата, които иска да нарисува, но още не е, други разговори за това как сме си прекарали времето заедно някъде… само за да спре да мисли и да се страхува от въпросното чучело и да успее да заспи тази вечер. А утре? А след няколко седмици, когато тази “баба” вече не е актуална и се появи следващото страховито изчадие на нечий друг телефон/таблет? 

Това че малките комуникират успешно с нас, не ги прави възрастни като мироглед. Та ние, самите възрастни, не можем понякога да “излезем от филма”- множеството зависимости на хората го доказват. А как дете да успее да се самоограничи и да оцени правилно попадналото му съдържание, ако най-близките му не го насочват в тези опасни води. Никак! Просто ще продължава още и още...

Кибер сигурност за деца

МОЛЯ ВИ, РОДИТЕЛИ, не позволявайте на малки деца да играят на непроверени неща - ще спечелите някоя минута спокойствие, но ще загубите много повече. Не им позволявайте да ровят безконтролно в ютуб и във всевъзможни други канали с неясно съдържание. Бъдете до тях, докато опознават този паралелен свят, както сте до тях, когато ги напада вирус и сваляте високата им температура.

Призовавано е много пъти от ангажирани с темата хора, за ползване на програми за родителски контрол, в случай че нямате възможност да контролирате директно. Явно трябва да се пише постоянно за това, за да напомня на родителите колко е важно! ВАЖНО Е!!! 

Моето дете ще се справи с това, ще му се наложи да се справя и с много други страхове, пречки и… с възпитани в различен мироглед деца. Вярвам, че ще се справи! Има нас за съюзници. 

Но какви деца ще отгледаме като общество? И искаме ли да видим резултата, ако той се формира чрез такива средства?

Авторът пожела да остане анонимен, защото целта му не е да засегне родителите на детето с таблета, а да ги накара да се замислят.

Препоръчваме ви още:

Какво е Синдром на електронния екран

Внимание! Интернет!

Имат ли децата право на лично "виртуално" пространство?

Автор: Ина Зарева

Ароматен юнски следобед. Паркът се е сгушил в облак, обагрен от всевъзможни вкусове, звуци и цветове. Привидно всичко е обичайно, но при по-внимателно вглеждане, чувството е като по време на война - мъже няма. Само жени и деца в неравностойни битки за „Само още веднъж на батута!“ или „Само последен сладолед за днес!“. Да, положението наистина е военно – Световното по футбол е. Повечето жени се поздравяват и въздишат разбиращо, други открито се радват на липсата на съпрузите си, а трети са толкова решени на отмъщение, че правят подробен хороскоп на Роналдо, изчислявайки вероятността да го срещнат, ако не в този, то в някой друг живот.

Изведнъж картината „Жени с деца“ с художник Москва 2018, неочаквано се променя. Нарушителят на хармонията е тригодишно детенце, което се бори със сетни сили да стигне до пясъка, дърпайки нечия мъжка ръка, точно като в поредицата „Follow Me To“ на Мурад Осман. Притежателят на ръката е строен, посребрял мъж, чието изражение е достойно да се изрисува от Леонардо да Винчи или поне да се снима от нашата жрица на спомените. То е смесица от непосилна физическа болка, разкъсващо душевно терзание, сърдечна атака, емоционален срив, психично разстройство, сподавен стон и огромен стоицизъм, благодарение на който отдаденият дядо е все още на краката си.

Детенцето обаче пет пари не дава за цялата тая работа и все така вкопчено на живот и смърт в здравата дядова ръка, щурмува пясъка като същински бъдещ Индиана Джоунс. Мъжът пристъпва с все по-силни мъка и болка, изписани на лицето му. След втората пясъчна кула, която внучето изсипва върху обувките му, не издържа и стенанието от треперещия му глас се излива на площадката:

- Хайде, бе деде, остави го тоя пясък! Такъв хубав мач има вкъщи! Хайде да се прибираме, моля те!

Сълзите на саможертвата пълнят не само очите на изтерзания дядо, но и тези на повечето майки наоколо. Някои дори са готови да се редуват да гледат детенцето поне за второто полувреме.

Но мъжът е истински стоик. Още поне час ръката му, на чийто край се носи той, е развявана през пързалки и катерушки, къщички и пясъчници, треви и цветенца, докато накрая примирен, с внук под едната и мъка под другата мишница, не поема бавно към вкъщи.

Да, дядовците са еманацията на мъжката сила и жертвоготовност. Нито казармата, нито войната, нито дори бракът могат да изградят един истински мъж така, както внуците успяват.

Най-готиният дядо на света

Моят прекрасен дядо например ми разрешаваше абсолютно всичко при едно-единствено условие – да не разсърдим баба. И тук дилемата беше изключително жестока, защото баба беше не по-малко прекрасна и при мисълта да я ядосам, всяка беля загубваше първоначалния си вкус и блясък.

- Дядо, хайде днес да отидем на хижата! – подхвърлям, докато още закусваме.

- Тръгваме! – скача на крака той.

И след десет минути, екипирани с раници, сме поели 4-часовия преход към билото на планината. Катерили сме се по остри скали, минавали сме по кози пътеки, прекосявали сме дерета и сме си мокрили краката в бързеи, пили сме от извори в шепите на гората, яли сме най-вкусния хляб с чубрица, разучавали сме дървета и билки, стъпки и следи. Стигнали сме до хижата, поздравили сме хижаря, пили сме от най-омайния чай, чули сме за мечката, която засичали наоколо напоследък, и сме тръгнали обратно по сипеите, деретата, белязаните дървета, коритото на реката, набрали огромен букет от мащерка и други билки за баба, та поне малко да я умилостивим. Защото тя ни посреща бяла от притеснение. Колкото пламнали са лицата ни, толкова бледо е нейното. Не е знаела къде сме. В свят без телефони и интернет. Едно десетгодишно дете и седемдесетгодишния му дядо – сами и самодостатъчни. И една баба, която толкова се радва да ни види живи и здрави, че дори забравя да ни се кара.

Но не тези угаждания, за които знаеше, че баба ще го мъмри с дни, бяха най-голямата жертва, която дядо ми направи за мен. Най-голямата жертва бяха неговите над 50-годишни, перфектно оформени, бели като сняг, горди като на войвода, мустаци.

- Дядо, никога не съм те виждала без тях! Хайде да ги обръснем!

- Ми добре. – каза простичко, извади бръснача, четката, пастата за бръснене, одеколона и разни други неща, с които свещенодействаше всяка сутрин и страните му ставаха искрящи и меки, а аз го целувах, докато шепнех поредната ми хрумка и той се усмихваше, а лицето му грейваше още повече. Няколко движения и гордостта на мъжкото лице се стелеше унизена надолу.

Дядо беше толкова смешен, толкова нелеп, толкова комичен без мустаците си, че дори баба се смя цял час преди отново да започне да му се кара, задето толкова ми угажда. Никой не го беше виждал без тях за толкова години. А той само ме стискаше силно за ръка, усмихваше се, намигаше ми съучастнически и аз вече знаех на какво е способна обичта.

Тъкмо когато бях решила, че заслужавам цялата любов, внимание и жертви на този свят, така както щедро ги получавах от дядо, се родиха децата ми. И тогава пред очите ми, сериозният, строг и принципен баща, непреклонен за всичко, с което не бях се родила – това обеци, бижута, гримове, цветове на косата – се превърна в един вечно щастлив, мек като желе дядо, готов на абсолютно всичко за внуците си. Не само че се оставяше да бъде гримиран с часове, не само ходеше цял следобед с шноли и обеци с клипс върху себе си, но и позволи чисто бялата му коса да бъде обагрена със син оцветител. Как само се надявах дъщеря ми да се е объркала и оцветителят да е от възможно най-трайните, а не бързо отмиващ се! Исках да видя как избира риза в подходящ цвят, как отива на работа, как говори сериозно на подчинените си в този си вид и колко секунди ще са нужни на същите да му лепнат прякора „Аватар“.

„Много ми липсваш, дядо!“ е достатъчно за дядото да пропътува 350 км, за да бъде с милото си внуче дори за няколко минути, преди да се върне обратно за важната си среща.

Да, дядовците са всичко, за което можем да мечтаем. Ако бабите са четирилистните детелини на детството ни, то дядовците са дъгите му. С тях можем да бъдем всякакви. Ако сме момичета – ще ни научат да сглобим шкаф, ако сме мъже – ще ни научат да готвим. С тях нищо не е прекалено далече, трудно или невъзможно. Жертвоготовността им не знае граници, а смелостта им е безгранична.

Само един смел и любящ дядо е способен да се изправи пред една страхлива и любяща баба, за да се пребори за щастието на внуците си.

Само един любящ дядо може да победи мъжа в себе си и да размени два часа с Меси за две шепи пясък в обувките си.

Само един любящ дядо може да се превърне отново в щастливо дете.

Защото щастлив мъж и баща вече е бил.

Препоръчваме ви още:

Тук и сега

Автор: Джейн Димитрова

Някъде там, около втората годинка на детето, сигурно всеки родител се чувства на ръба - на ръба на търпението, на ръба на изчерпващата се креативност, на ръба на полудяването от съмнения и на непрестанните питания: "Кое точно не върша добре?", "Къде е най-голямата ми грешка?", "Кое можех да направя различно". Пита се дали е позволил прекалено много неща, прекалено много ли е гушкал и в моменти, в които не е трябвало, прекалено много споделено време ли е дал, за да получава непрекъснати тръшкания, неприемливост и постоянни "не-та" и "няма". Опитва се да лавира между непрестанните обяснения, твърдите правила и демонстративното сърдене. Ляга си с мисълта, че и това е период, който ще мине и си обещава, че ще бъде малко по-строг и по-малко разнежван. До сутринта, когато денят отново започва с рев и тръшкания - защото пижамата трябва да се съблече; защото ябълката е дадена нарязана на парченца, а не цяла с обелката, която да се изплюе на пода в хола; защото водата в чашата трябва първо да се хване с цяла шепа, преди да се отпие. Тогава си обещаваш, че ще си още по-обясняващ и изискващ.

До момента, в който за пореден път отивате в градинката при децата - малките приятели, с които се виждате постоянно, и чуваш как дете на две годинки и половина казва на сина ти, който няма и две: „Дай ми топката ти или ще те убия. Дай ми я или ще взема пистолет и ще те убия.“ Бабата на детето седи до него, засмива се и гордо повтаря: „ще вземеш пистолет, хахахах“.

Става ми страшно. Съзнанието ми прави проекции напред във времето. За пръв път, откакто се е родил Борис, след всичките му падания, хвърляния, зъби, настинки, изнервености, неясноти, изпитвам гняв, страх и сковаващо объркване.

Нищо не казвам, не знам какво да кажа, хващам Борис за ръката и го отвеждам да поиграем по-нататък.

Детето ми не е длъжно да дели с вашите

Когато едно дете, което тепърва започва да осъзнава света, да разбира взаимоотношенията си с другите, което може да се смее, да тича, да е любопитно, да е гордо от себе си с постиженията си, изрича с лекота на друго дете: "Ще взема пистолет и ще те убия", искаш да си непрестанно онзи, защитаващия с прегръдка и с думи, родител. И осъзнаваш, че няма да е възможно. Осъзнаваш, че не зависи само от теб какво ще предстои във времето.

Цял ден след това мислиш, че това не са тийнейджъри, не са и 7-годишни деца, тръгнали на училище, това са деца, проходили преди година, деца, току-що махнали памперса, деца, които трябва да се смеят, да виждат цветното, да виждат малките неща, детайлите, мушиците, камъчетата, капките. Деца, които е напълно нормално да се тръшкат и да оревават целия свят, а след това да се засмиват и да се гушват все едно нищо не е станало. И продължаваш да чуваш същите думи. Тогава си обещаваш, че отново ще прегръщаш във всеки възможен момент, защото сега е времето, в което можем да даваме толкова любов, колкото искаме, а после не знаем какво ще има.

Все още искам да съм от онези, странните родители, които ги питат: "Ама защо не му позволяваш да гледа клипчета в Youtube?", "Защо не гледа телевизия?", "Защо не може да си вземе от захарните петлета?" Защото искам детето ми да расте здраво и да се впечатлява, защото все още мога да съм цедка за нещата, които достигат до него, макар и всеки ден все повече да ме доближава до времето, в което това няма да е така.

Защото Борис може да реагира на всяко детенце, което плаче, опитвайки се да му занесе някоя играчка или просто да ми покаже, че някой е тъжен. Защото искам да събираме всяко камъче по пътя, да строим постоянно едни и същи кули и да ги разваляме, да откриваме радостта от непрекъснато повтарящите се неща в ежедневието, да се изненадваме, подскачайки със смях, на онези, противоречащи на "нормалния" ден неща.

Защото предпочитам да ми е трудно, да ме преследва навсякъде; да ми носи да играем с топки в тоалетната; да ми се катери по краката, докато мия съдове; да нахълтва в банята, докато се къпя на отворена врата; да го убеждавам, че е по-добре да не спим с охлюви в леглото; да го преследвам повече от час, за да се преоблече; да ставам през нощта, защото се е събудил с рев, че спи бос и чорапите му ги няма; да се чудя какво да правя, когато сама съм го качила нависоко, а не иска нито да слезе, нито да го държа. Да местя купата с яйцата на пода, за да може да ги разбива с миксера; да спирам през 20 минути на магистралата и да пея 50 км рефрена от едната и съща коледна песен в жегата. Да заспивам все още до него; да разлиствам страниците на 5 книжки постоянно, без да успеем да зачетем нито една. Да четем една и съща приказка поне 10 пъти, а после да си я разказваме още толкова. Да събирам постоянно изсипвани подправки от пода в кухнята. Да тича около мен, настъпвайки постоянно килимите, докато се опитвам да ги събера. Да чистя 3 часа "нарисуваното" с перманентен маркер - с лакочистител, оцет, тоалетно мляко, дезодорант и мокри кърпи.

Кога става по-лесно

Предпочитам го. Отколкото да му дам телефон в ръката или да включа телевизор с детско. Предпочитам да изследваме света такъв, какъвто е, с естествените му цветове и естествената му скорост. С естествените му тръшкания и естествените му нетърпения. Предпочитам да знам всяка негова реакция и да познавам всеки звук, отколкото да се изненадвам. Защото не е толкова важно колко правилно изговаряш думите, когато си на две, а кои са те. Защото светът в същността си е жив - извън онези двоични системи, и вярвам, че сега създаваме навици за активност, за съхраняване на любопитството си, за достигане на всеки следващ ъгъл, на всяка следваща локва, на всяка следваща люлка, на всяко друго дете с прегръдка.

Защото колкото е трудно, толкова е и лесно. Вие сте малки, чисти човечета, за които хвърлянето на всичко е като хвърлянето на топка; за които ухапването е като погалването. Не разбирате разликата, преди да се обясни... поне 10 000 пъти. А ние трябва да имаме търпение и да си позволяваме да имаме време да го обясняваме със спокойствието и любовта, с която сме ви очаквали. Защото в онези очички, в които присъстват мъглявините на вселената и блясъка на звездите, няма място за пистолети. И строежът на всеки свят е строеж на думи.

Препоръчваме ви още:

Не убивайте детските мечти

Къде сбъркахме?

Скучно ли е с малките деца?

Автор: Нели Славова - Истории от гардероба

- Коце, ела да се облечем и да отидем заедно за милинка!

Коце казва не.

Четири пъти.

Гледа също и на панаир.

Трийсет кандърми по-късно пак го заставям да дойде с мен, да му купя закуска. Той пак казва не. Щял да остава тук. Сам. Сигурен бил.

- Добре - казвам - щом е така, отивам до закуските, връщам се по най-бързия начин, а ти ме чакаш тук. Знаеш къде са ножовете, можеш да си отвориш терасата, няма да ти включвам телевизора, за да не се разсейваш. Ок?

- Мамо, всичко ще бъде наред! Отивай. Чакам те тук.

Знам, че всичко ще бъде наред, та нали другия месец ставаш на пет години. На твоите години децата оттатък Вала правят маратонки и тениски.

Набивам крак и вземам разстоянието до закуските за три минути.

Черна котка ми сече пътя.

Братовчед ми ме видя и спря.

- Нели... Ако ти сега си тук... Кой гледа детето?

- Виж – казвам - нямам време за small talk точно сега. Излизам да му взема закуска! Милинка! Телевизорът гледа детето. Дадох му и три шуслерови соли преди да тръгна. Ще се оправи!

Супер, няма никаква опашка. Приготвям лев и двайсет, вземам щафетата и се прибирам.

Трябват ми и вода, картофи, магданоз, яйца, но ще отидем после заедно. Нямам време сега.

Прибирам се. Бързам. Още не е горещо, а ситни струи саламура капят по лицето и гърба ми.

Самосъжалявам се. Ако имах цици, щях и между тях да имам саламура.

За кво ходя? Да изяде три хапки от милинката. Забравих си телефона вкъщи. И да го бях взела, все едно мога да му се обадя. Имам му доверие. На тръгване ме попита:

- Мамо, може ли още една бонбона да си взема (разбирай шуслерови соли номер 3, 6, 7)?

- Коце, можеш да изпиеш цялото шише! Няма нищо да ти стане!

Отключвам вратата. Тихо е. Туинпийксово тихо!

- Коце?

Туинпийксова депресия.

- Коце! Върнах се! Нося милинката! Къде си? Не е смешно!

Бърша с финес саламурата, вървя и свалям дънките, които са станали на чорапогащник.

Няма го в кухнята. Няма го в спалнята. Няма го в детската. Няма го в хола. Няма го в банята.

Стефан Вълдобрев пее в главата ми "Аз ли съм или не съм", онази готина балада със зловещия клип.

- Коце, на минутата излез!

Отваря леко вратата на гардероба и излиза оттам. Първо показва ръката си. Сетне вика:

- Бу! Исках да те стресна и ти хвърлям паяжина, за да замръзнеш.

И тъкмо искаш да му струпаш три бича в зъбите, но вместо това го прегръщаш, сърцето ти бие лудо, сякаш е на концерт на Металика, обвиненията изчезват и даваш милинката в спайдърменските ръце.

Всичко това, за да чуеш след втората хапка репликата:

- Мамоооо... (дълга пауза все едно се е задавил с буркан кисели краставици)... наядох се!

Препоръчваме ви още:

Утрешен

Децата не са точка, те са двоеточие

Стокхолмски синдром

Автор: Нора Ардашева

Предстои ни сватба в рода. Младоженците са образовани, красиви и най-вече читави деца. Радвам се за тях, радвам се за родителите им, радвам се и за себе си, защото… абе обичам сватбите. Нормално е в такива моменти мисълта да се понесе назад във времето. Да експонира черно-бели спомени, връщащи ни към корените. Сещам се за милата ни баба Йенова, която виждайки как трудно се побираме около масата казваше:

- Като дойдохме с моя човек във Варна през 1923 г., бяхме сам-сами. Бедни, уплашени, оставили целия си живот назад, без надежди за бъдещето. А сега трудно се събираме на една маса.

Така е било! С хиляди трудности са се добрали с кораб до българския бряг, бягайки от нерадостната си съдба. В България се възползвали от Нансеновия* си паспорт и късчето общинска земя, отпусната им безвъзмездно, построили с общи усилия малка кирпичена къщичка, родили си три деца и... ей ни на и нас. Не помня дядо си, но баба помня много добре.
Тъжна, тиха и скромна жена. Веднъж сподели, че за нея животът се оказал една голяма стая, в която тя влязла през едната врата, видяла хора, седнали на претрупана с удоволствия маса, които шумно се веселят. Тя обаче минала през цялата стая безмълвна и излязла през другата врата точно толкова чужда и гладна, колкото и влязла.

Никога не я видях да се смее от сърце, така както го правеха децата, и с отметната назад глава, и с пълно гърло.За тези нейни 3 деца ми е думата днес. Колоритни, запомнящи се, различни, обичащи, обичани, нахакани и дразнещо велики.

Да познаваш корените си повишава самооценката

Най-малкият, вуйчо ми, беше невероятно обичлив човек. Софраджия, майтапчия, постоянно ухилен, прекрасен готвач, с неизчерпаем запас от истории.
Някои съм слушала по тридесетина пъти. И пак ми бяха смешни. На мен по принцип малко ми трябва да се засмея. По негови думи или съм луда или на него приличам.
Една Нова година се обади на всички ни да обясни терзанията си относно празничната вечер:

- Прилично е да съм със сина и снахата, защото ще се обидят, ама и двете ми сестри ще са сами и те ме канят, а мен сърцето ме тегли да съм с апапите. Китари ще има, майтапи...

А аз си мисля - като той е на 83, апапите колко да са апапи?

Взе решение да празнува със сестрите си. За протокола, всички ние, децата им, издържаме до един, най-много два часа, а те до 8 сутринта яли и пили и танцували тримцата. После изпекли една тава милинки, закусили и всеки се прибрал сабаакаршъ. Сладури. Аз съм сигурна, че каките цяла вечер са галили егото му: колко беше хубав, къдрокос, а „колко много момичета те харесваха тебе“ и все в този дух. Как да не идеш пак.

И тримата са уникални. Той - висок, елегантен, с очила Рей Бан (щото какви да са), а те двете с копринени тоалети, винаги безупречни коси, чорапи и италиански обувки (щото какви да са).
Аз:

- Майко, обувки за 250 лв. си си купила разбрах.

Тя:

- Норче, майко, моите крака са болни, а животът е кратък!

Пак за протокола - обувките не са Геокс, а елегантни кожени обувки с токче. Винаги гердан и пардесю. Дори лете с чорапи, защото „само слугините ходят боси“!
За властността на майка ми легенди се носят. Ако тя реши нещо, и Херкулес не може да я отмести от пътя й. От това страдаха най-обичаните от нея. Илюстрирам:

Една сутрин решила, че гардеробът на леля ми трябва да се разчисти. Става рано, дърпа бърз душ и ей я на, цъфнала на рамката на вратата на нищо неподозиращата ми леля. Тя обича да си поспива повече и да действа яваш. При нея красотата е в бавните неща. Да, ама не.

- Спиш, а? Как пък не се наспа в тоз живот? А гардероба ти? И него ли аз трябва да оправя? Ако не съм аз, и кучетата няма да те ядат теб!

Представяте ли си горката ми танти? По нощница, с чаша кафе в ръка, недоумяваща какво й се случва. Обаче като си свикнал от малък, знаеш, че локомотивът е тръгнал и връщане няма. Влизат двете в спалнята, леля сяда безмълвно на неоправеното още легло и чака примирено. Нашата се хвърля върху един стол, сваля с един замах всичко от секциите долу и не спира да каканиже. Изведнъж, забелязала нещо възмутително, се стрелва като скален орел и грабва един парцал от огромната купчина.

- Виж, виж! Това ти го подарих 1945г… Може ли да го пазиш още, кажи ми? Как може да си толкова загубена, ммм?

А леля ми, клати крака върху леглото, отпива от кафето и тихичко нарежда.

- Ами като ме биеше в детството все по главата, загубена ще съм я.

Аз наистина не знам кой е по-загубеният в тази ситуация, защото майка ми изчисти гардероба, сложи всичко в торби за боклука, а тантито си изпи кафето в компания.

За баба Миче и Кафка

После извика сина си, който прибра всички торби и ги нареди отново в гардероба. Това стана после, защото нито един мъж в рода ни не смееше да застане очи в очи с тигрицата, когато е в подобно настроение. Разбирате, че щом за гардероба на сестра си се беше загрижила, колко други аспекти от живота на всички ни контролираше. От редовността на стомашно-чревния ни тракт до семейния ни статус във всеки един момент. Често тя беше единственият изход от много заплетени ситуации. За нея близките й бяха Богове. И тя им служеше. Друг е въпросът дали те го искаха винаги. Подробност, която не я интересуваше твърде.

Тези тримата бяха преживели много заедно. И глад, и смърт, и радост, и имане, и нямане. Караха се жестоко, но всички знаехме, че трябва да стоим настрани, защото на мига се изправяха срещу ималия неблагоразумието да се намеси.
Като глутница.
Толкова силни и толкова единни.
Великани!
Двамата вече ги няма.
А милата ми леля ще я запомня със култовото:

- Как си, танти?

- Слава на Бога, добре съм, жива съм!

И до днес отговаря така, въпреки че не е толкова здрава вече. Все пак е на 91г.
Толкова мъдрост има в тях.
Толкова неща научих от тях.
Дори и това как НЕ трябва да се правят някои неща.
За да е единно едно семейство, не е задължително да се харесват всички. Важно е единствено да се обичат! Понякога е трудно, но винаги си заслужава. А корените трябва да се помнят и ценят. Понякога дават отговор на много въпроси.
Колко култови случки имам с всички членове на този колоритен род. Защото, нали разбирате, че този събирач - Бог, ги беше съчетал със също толкова цветни партньори.

Книга може да се напише.

* Нансеновият паспорт е използваният през първата половина на 20 век специален документ, който позволява на военновременните, политически и други бежанци да пътуват безпрепятствено по света и да се заселват, където сметнат за добре. (изт. Уикипедия)

Препоръчваме ви още:

История с един строг баща, една опака дъщеря
и пъзела на съдбата