Най-готиният дядо на света се казваше Димитър. Моят дядо Дидо. Всъщност не ми беше истински дядо, ами се падаше калеко на майка ми. Ако не знаете какво е „калеко“, в Пловдив така наричаме мъжа на майчината сестра. Един вид чичо, но без кръвна връзка. Та сестрата на баба ми нямала свои деца и с дядо „припознали“ майка ми, една от три породени сестрички, която и без това твърде много късала нервите на родителите си, бидейки прекалено луда глава за онези времена. По тази причина, като единствено дете на племенницата, мен приеха за свое любимо внуче, обожаваха ме, глезеха ме и ме оставяха да им се качвам на главата. А аз на свой ред търпях да ме мачкат, целуват, прегръщат, тъпчат със сладки и лигавят, и ги приемах като най-истинските ми дядо и баба, тъй като делях другите, кръвните, с цял куп братовчеди и там никога не бях център на внимание. За жалост, баба ми, розова, пълна, бузеста, весела, засмяна, синеока бабка, точно като тези, които рисуват по картинките на старомодните детски книжки, почина, докато бях съвсем малка. Ударих голям рев за нея, защото имаше най-меките коленца на света и умирах да седна в скута й, и да вдъхвам аромата на лавандула и карамфил, който се носи на талази от плетения й шал. А дядо, който беше вечно болен и умиращ, с апаратче за задух и не знам колко хапчета на нощното шкафче, доживя до 88 години, и до самия край се криеше от мама да пуши на терасата. Така че в техния случай „на болната жена мъжът й умря“ се сбъдна в обратния ред.
С този дядо винаги сме били в прекрасни отношения. В дъждовните дни играехме домино, „Не се сърди, човече“ и карти часове наред, при което той постоянно ме лъжеше, докато не пораснах достатъчно и не почнах да го ловя. Водехме безумни спорове кого повече обича котката, като стигахме до истински крайности – организирахме състезания, в които дядо и внуче заставахме на двата края на хола с парче кренвирш в ръка и викахме с отчаяни призиви, умолително мяучене и мъркащи звукоподражания видимо отегченото животно, което присвиваше очи снизходително и се чудеше на акъла ни. Освен това дядо ми Дидо разказваше умопомрачителни и най-вероятно измислени истории за младостта си. Беше страстен рибар, малко чешит и голям шегаджия, на устата му вечно играеше една тънка усмивка. Беше и върл фен на Локо Пловдив, запален читател на спортните страници и тайничко си пийваше по малко ракийка с лечебни цели по няколко пъти на ден. Освен това недочуваше или може би се правеше. Мисля си, че може би наистина е недочувал, защото веднъж се прибрахме всички и го заварихме да вари боб на терасата с цигара в ръка, което мама строго беше забранила предвид астмата му. Той се ужаси, че е хванат на местопрестъплението и за да не му се кара мама, побърза да хвърли цигарата… право в боба… и да тресне отгоре капака на тенджерата ни чул, ни видял. Случката беше толкова смешна, че дори му се размина конското за пушенето.
Докато бях в пубертета, се оказа, че мама е натоварила дядо и с шпионски функции. Изобщо не подозирах долното предателство, докато не го чух веднъж да й докладва:
– Онзи с големия нос пак идва днес. (Това се отнасяше за Иван, с когото точно се бяхме загаджили. Но по-интересно е, че дойде от устата на дядо ми, който имаше най-огромния нос на света, при това червен като на дядо Коледа).
Направо се втресох! Винаги съм приемала дядо с неговите шантави истории, в които вечно той се оказваше злодея, като свой съюзник срещу статуквото. А се оказа, че играе на два фронта. Естествено, в момента, в който отидох на училище, дръпнах Ванката и му казах как дядо ми ни пее на мама. Казах му и за големия нос, разбира се.
– Хм, изръмжа Иван, точно пък той да го каже… Но ти не се тревожи. Щом е такъв предател, ще го подкупим.

При което Пеев започна офанзивна дейност. Първо донесе на дядо вестник. На следващия ден си поговориха за футбол. На по-следващия го почерпи с цигара. Докато се усетя какво става, двамата станаха толкова гъсти, че като дойде у нас, Ванката си говореше с дядо ми повече отколкото с мен. Изслуша всичките му истории, изпушиха заедно сума ти цигари. Дядо, който цепеше стотинката на две, започна да го черпи с лимонада и алтай. Стигна се дотам, че когато се върнех от училище без Иван, дядо ме питаше да не сме се скарали. След време чух мама отново да го подпитва дали съм имала гости, но този път дядо я успокои:
– Еленке, ти не бери грижа. Ванчо е добро момче, да знаеш, нищо че не е от „Локото“. Остави ги децата да решават задачи.

И така от решаване на задачи взехме, че се оженихме. Познайте кой се радва най-много и кой изпи най-много ракийка. Нашият шпионин.
Дядо Дидо щеше много да се радва на правнуците си, до един запалени футболисти. За жалост не можа да ги види, почина малко преди да се роди първия ни син. Ако има рай, надявам се там някъде да има и малка рекичка, на която да приседне с въдица в ръка, накривил каскета и захапал цигарата в ъгълчето на устата, точно там, където играе усмивката.