Автор: Траяна Кайракова

Преместихме се в нов апартамент. Бреееей, голяма красота, голяма работа. Кефя си се аз, размахвам метли и парцали, крещя като малоумна (каквато съм, щом децата сгафят) никой да не пипа, да не цапа, да не диша! В техните стаи да развъждат, ако искат скунксове, ама в дневната да не припарват. Може да ядат (айде от мен да мине) ама обувки, прашоляци, с мръсни дрехи на дивана абсурд. Живи ги убивам. Първо се оказа, че бая зор ще видя с шкафовете. Ми аз ги избирах по цвят, не по удобство за чистене. Бе остават едни пръсти по тях само да минеш, камо ли да пипнеш, не ти е работа. Айде пак парцали, бърсалки, пришки и мазоли ми излязоха. Не ще и не ще. Мъжо се подсмихва и направо чувам какво си мисли: „На ти сега бордо и сиво! На ти сега модерна кухня, бърши като луда до края на живота си, щото друг ремонт йок за тоя век“. Тоз препарат, оня, трети, ракия, бира, амоняк, лимон, оцет, вино, хляб, пържоли, салати. Пфу, тука се отплеснах, то от толкоз бърсане ми премалява от глад. Като се развидели, лошо да ти стане. Слънцето се облещи срещу шкафовете и домашната картинка е мила и мазна - пръсти, капки, вадички, ама засъхнали, че още по зор да ми е. Накрая турих едни външни щори и кът блесне слънце, пукам си ги и нищо се не види, братче. По 2-3 месеца не чистя. Пък и то кво да чистя, новичко, още мирише на боя, освен при децата (туй го казах), като мухляса, ще го мисля. Тоз проблем се реши.

Сетне следващият. Не ща килими. Няма цял живот да тупам и пера. Аз съм родена за принцеса, ама пусто не уцелих века! Паркетец, сиво-бял, кът стъпиш и с кални обувки не си личи. Туй за мене важи. Ако децата и баща им стъпят, там не гледам, подушвам и стрелям! То хубаво, ама всеки ден валма и влакна. Бреййй, ай пак прахосмучи, бърши, реви, кихай. Пак щорите спасиха положението и много чехли за всички, плюс за гостите, да не се оплетат в косми и влакна. От мен да мине, на децата турих по едно килимче 50/50, та да обира, квото има, и сами да си го тръскат през джама, докато го изтърват и яхна метлата. То аз не слизам от нея, ама все пак по-лесно да я запаля.

Айде сетне стъклен гръб на плота. Видяла жабата вола, че и тя… Знаете лафа. Хиляда снимки в нета изгледах, хиляда пъти мери мъжо и пустосва (да не кажа псува, че някак си не е интелигентно). Разгеле, харесах. С орхидеи ще е. Не да се хваля, не, че нещо, обаче имам къде 30 броя. Цъфтят, та се пукат. Все ме питат как ги гледам. Ми само ги гледам с гьозове. Кът се сетя, ги поливам, кът не се сетя, не поливам. Гледам ги кът мушката. Нито торя, нито им бая. Сигурно им е ясно, че трябва да оцелеят, иначе си отиват и засега се държат прилично. Тъй де, че за гърба на плота, пак се отплеснах, ама пусто тя една ли е? Викам детето за справка, ама то каза, че тоз цвят нямал да отива на бордото. Бе айде бе, то ще каже. Далтонистка съм била. Може, но ще стане квот кажа! Поръчвам и се сещам, че май е право детето. Рекох да го сменя, ама – тц. Ще струва колкот целия ремонт. Тогиз ще преживея цвета. Иде гърбът, аз се потя и отварям осторожно. Ха съм го счупила или одрала, ще се самообеся безкрайно и ще счупя тоз телевизор! Идат едни красиви орхидеи, баш с моя цвят, мда, ама не са като шкафовете, Бе аз на гръб падам ли? Абсурд! На всички разправям, че е умишлено, кът акцент. Няма всичко да един цвят я! Детето се смее, ама като ми видя зверската физиономия, каза, че таман пасват, хеле кът акцент.

Тъй де, ама сега друг проблем. До тях горещо не се слага, че стъкларията ще се счупи. Мда, ама по сериалките съм гледала едни контакти, дето влизат в плота и само ги подигнеш и излизат. Пък една красота, не ти е работа! Мрънкам, мрънкам за тия ми ти контакти, от време на време пускам по една сълза или сопол, както дойде, и съпругът клекна. Де ще иде, само при мама си, ама май не му е твърде благоприятно. Реже новия плот, изрежда наум родата ми през вековете, ама станаха ажур! Гърбът е в капки, ама лесно се чисти. Духнеш с уста ху-ху, удариш един парцал и айде, Минке, толкоз. Има ли орхидеи? Има. Има ли контакти (не ги ползвам)? Има! Амин!

Сетне пердетата. Няма да са кви да е. Тез гледах, онез гледах – тц. Няма да са тия. Римска ли беше сега тъз щора, от Венеция ли беше не знам, ама чудна. Беличка, прозрачничка, само с орхидеи нямаше, ама карай. Пак нямаше да уцеля цвета, затуй не се циганих много. Чаках 250 дена, вече ми се изчака чакалото и дойде заветният ден! Както „Три деня младите дружини прохода бранят… “, аз браня джамовете, че са прясно измити. „Пристъпи ужасни, дванайсетий път“ младежът се качва и слазя, мъкне перделъци, платове, пръчки метални, залепващи ленти. Най-сетне превзе заветния таван. Майкооооо, 2 часа закачане, намушване на пръчки, залепване и квот се сетиш. Накрая той изпотен, аз в кома. Два часа сваляне, два слагане. Накрая единият край виси. Въх! Жива да бях, щях да умра! „Ми госпожа, има два варианта. Или тъй да си ги гледате, то е малко висенето, или да връщаме в цеха.“ Тия хора побъркани ли са, или сега ще полудяват? Хем не ща да ги връщам, че пак чакане 250 деня, хем съм дала хиляда - хиляди лева. Сваляй, младеж, и бегом в цеха. Ай пак два часа пот, пък мене ми иде с „нов дъжд куршуми, камънье и дърве“ да го бастисам. И него, и цялата им фирма с цеха барабар! Сетне се замислих с русата си глава. Понякога имам просветления, обаче винаги след сгафеното. Бе туй нещо как се пере сетне, бе? Намерих веднагически решение. Докът не окапят и пожълтеят сами, нямат мърдане от таваня! Да няма да се обръщам на Тарзан и без туй съм Годзила. Обаче красиво стоят да им се не знай. Мъжо се прибира и чуди що са тъй прозрачни и що няма да пазят от слънце. Алоуууу, туй е за красота бре, кво слънце, кви пет лева? Щори тъмни нали има отвънка, кво се чудиш? Ей, хептен ме взеха за мезе. Аз може да съм проста, ама добре, че не съм тъпа. Дето вика моя любимец Камен Донев: „Много е лошо да си прост. Ама още по-лощо е да си прост и бит!“. Не съм бита, засега туй е добре. Нататък не смея да прогнозирам.

Страстната седмица на една греховна домакиня

Сега за банята. Сещате се – китки-митки основно. Не цялата де. Тук-таме пана. Едните не се виждат, че са зад вратата, ама аз нали знам, че са там. Точка! Кът си навих на ината стъклена преграда да има, значи ще има! Хем няма да пръска, като си миеш туй-онуй, хем красота ви казвам. Ходих, зяпах и в един магазин и открих баш моята. Прозрачна и не задържа вода. Хем прозрачна, хем не задържа вода. Хем не задържа вода, хем прозрачна. Показват ми в едни шишаци как става. Въх! Чудничко! Поръчвам пак за хиляди левове, монтират я (добре, че няма да я демонтирам, кът я чистя). Едно къпане, второ, пето. Брееей! Бе ква вода не задържа бе, хора? Бигур и ужас ужасен. Десет препарата и няма очистване. Само за препарати дадох пари за половин ремонт. Накрая се отказах. Сега преградата е бяла от бигур, на черти и направо стои като декоративна! Хич не я пипам. Ще взема да й махна бигура, сетне как ще го слагам пак. Пак реших задачата. Ей, ако не съм аз в тъз къща, живи са умрели.

При децата пердета не сложих. Така е по-икономично и стратегично. Спестявам за рокли и обувки основно, чат-пат за кафета-мафета и цигари-мигари, пък децата стават с първи петли. Таман се развидели и блести в очите им, не ти е работа. Завиваха се с чаршафите, ама аз ставам преди изгрев и ги обирам. Завивайте се, де! Джук! Ай ще ви се не знай! Ако не съм аз, по 125 отсъствия ще надрънкат. Сетне проста съм била. Гадна съм, но проста никогиж! Да си сложат пердета, като се оженят, да не им пречат на интимния живот.

И тъй, остана терасата. Китки ли не щеш, теменужки, сакъзчета – бря, бря, цяла ботаническа градина. Таман покараха и бая се раззелениха – ята от гълъби! Серат гадовете, кълват китките ми, жива да не бях! Прането сиво-зелено. Ама аз съм оптимист. Поне омекотител, оцветител и мирисител са ми безплатно. Почнах да пера с нафта, ама й свикнаха, пък ний взехме да търсим дрога, че и ний свикнахме да ходим кът замаени. Сетне сложихме едни детски въртележи, дето се въртят на вятъра. То всичкото хубаво, ама като няма вятър, не се въртят. На цирк замязахме, пък пустите гадини и с тях свикнаха и като клончета ги ползват. Емен-емен и ще вземат гнезда да вият върху тях.

 Почвам да чета из нета, да ровичкам и решения, колкото ти душа сака:

„Стреляйте с въздушна пушка.“ Бе, аланкооолу! Аз живея баш на центрото. Ще ме опандизят дорде река „бум“!

„Отваряш частна поща или търсиш син гълъб.“ Туй не ми стана ясно кво е. За пощата светнах, ама за синия – не.

„Слагаш жив орел на терасата да ги гони.“ Ба, че и него да храня и да ми сере. А и де ще го ловя?

„Звукови апарати някакви.“ Аз на муха не спя, та на звуци ли? Абсурд!

„Провесени дискове, дето светят.“ И с тях свикнаха. Пък комшиите свикнаха да ме гледат покекерчена на терасата с развени гащи.

„ Отглеждай щъркели. Хем са готини, хем се плашат от тях.“ Айде сега и други да завъждам. Не, мерси“.

„Вземи си котка, ама може да падне от терасата.“ Бе вий луди ли сте? Баш на новия паркет? Йок.

„Сготви ги пълнени с много лук или на супа. Много са вкусни.“ Не мога да готвя, няма как, пък не ща да ги моря, само да ги няма.

„Инсталирайте градинска пръскачка, не обичат вода.“ Бе аз да няма басейн, че и къща. Само скромен апартамент от 300 квадрата.

„Сложете мрежа.“ Тъй де, ама китките ми де ще се пускат надолу и де ще търся алпинисти да я закачат?

„Сложете къщичка на сокол-скитник и край.“ Ми кът е скитник де да до диря, че и него, че и къщата му скитаща?

„Намерете жена, която крещи силно. Плашат се.“ Ако някоя ме надмине по писъци, да заповяда. Ще я храня безплатно!

„Намерете и сложете умрял разчекнат гълъб на терасата за няколко дни, те имат страшна памет и няма да дойдат повече.“ Сега де ще го търся, че и да го разчеквам не знам.

В интерес на истината, като ме видят, панически бягат. Знам, че съм плашило, ама не стоя вкъщи много, много. Кафенетата ще фалират, а това не е хубаво за бизнеса.

В крайна сметка, сега търся умрял разчекнат гълъб или друга, дето вие повече от мене!

Препоръчваме ви още:

Ужасен ужас

Никога вече домакиня

Трудът е силно прехвален