Автор: Ина Зарева

Ароматен юнски следобед. Паркът се е сгушил в облак, обагрен от всевъзможни вкусове, звуци и цветове. Привидно всичко е обичайно, но при по-внимателно вглеждане, чувството е като по време на война - мъже няма. Само жени и деца в неравностойни битки за „Само още веднъж на батута!“ или „Само последен сладолед за днес!“. Да, положението наистина е военно – Световното по футбол е. Повечето жени се поздравяват и въздишат разбиращо, други открито се радват на липсата на съпрузите си, а трети са толкова решени на отмъщение, че правят подробен хороскоп на Роналдо, изчислявайки вероятността да го срещнат, ако не в този, то в някой друг живот.

Изведнъж картината „Жени с деца“ с художник Москва 2018, неочаквано се променя. Нарушителят на хармонията е тригодишно детенце, което се бори със сетни сили да стигне до пясъка, дърпайки нечия мъжка ръка, точно като в поредицата „Follow Me To“ на Мурад Осман. Притежателят на ръката е строен, посребрял мъж, чието изражение е достойно да се изрисува от Леонардо да Винчи или поне да се снима от нашата жрица на спомените. То е смесица от непосилна физическа болка, разкъсващо душевно терзание, сърдечна атака, емоционален срив, психично разстройство, сподавен стон и огромен стоицизъм, благодарение на който отдаденият дядо е все още на краката си.

Детенцето обаче пет пари не дава за цялата тая работа и все така вкопчено на живот и смърт в здравата дядова ръка, щурмува пясъка като същински бъдещ Индиана Джоунс. Мъжът пристъпва с все по-силни мъка и болка, изписани на лицето му. След втората пясъчна кула, която внучето изсипва върху обувките му, не издържа и стенанието от треперещия му глас се излива на площадката:

- Хайде, бе деде, остави го тоя пясък! Такъв хубав мач има вкъщи! Хайде да се прибираме, моля те!

Сълзите на саможертвата пълнят не само очите на изтерзания дядо, но и тези на повечето майки наоколо. Някои дори са готови да се редуват да гледат детенцето поне за второто полувреме.

Но мъжът е истински стоик. Още поне час ръката му, на чийто край се носи той, е развявана през пързалки и катерушки, къщички и пясъчници, треви и цветенца, докато накрая примирен, с внук под едната и мъка под другата мишница, не поема бавно към вкъщи.

Да, дядовците са еманацията на мъжката сила и жертвоготовност. Нито казармата, нито войната, нито дори бракът могат да изградят един истински мъж така, както внуците успяват.

Най-готиният дядо на света

Моят прекрасен дядо например ми разрешаваше абсолютно всичко при едно-единствено условие – да не разсърдим баба. И тук дилемата беше изключително жестока, защото баба беше не по-малко прекрасна и при мисълта да я ядосам, всяка беля загубваше първоначалния си вкус и блясък.

- Дядо, хайде днес да отидем на хижата! – подхвърлям, докато още закусваме.

- Тръгваме! – скача на крака той.

И след десет минути, екипирани с раници, сме поели 4-часовия преход към билото на планината. Катерили сме се по остри скали, минавали сме по кози пътеки, прекосявали сме дерета и сме си мокрили краката в бързеи, пили сме от извори в шепите на гората, яли сме най-вкусния хляб с чубрица, разучавали сме дървета и билки, стъпки и следи. Стигнали сме до хижата, поздравили сме хижаря, пили сме от най-омайния чай, чули сме за мечката, която засичали наоколо напоследък, и сме тръгнали обратно по сипеите, деретата, белязаните дървета, коритото на реката, набрали огромен букет от мащерка и други билки за баба, та поне малко да я умилостивим. Защото тя ни посреща бяла от притеснение. Колкото пламнали са лицата ни, толкова бледо е нейното. Не е знаела къде сме. В свят без телефони и интернет. Едно десетгодишно дете и седемдесетгодишния му дядо – сами и самодостатъчни. И една баба, която толкова се радва да ни види живи и здрави, че дори забравя да ни се кара.

Но не тези угаждания, за които знаеше, че баба ще го мъмри с дни, бяха най-голямата жертва, която дядо ми направи за мен. Най-голямата жертва бяха неговите над 50-годишни, перфектно оформени, бели като сняг, горди като на войвода, мустаци.

- Дядо, никога не съм те виждала без тях! Хайде да ги обръснем!

- Ми добре. – каза простичко, извади бръснача, четката, пастата за бръснене, одеколона и разни други неща, с които свещенодействаше всяка сутрин и страните му ставаха искрящи и меки, а аз го целувах, докато шепнех поредната ми хрумка и той се усмихваше, а лицето му грейваше още повече. Няколко движения и гордостта на мъжкото лице се стелеше унизена надолу.

Дядо беше толкова смешен, толкова нелеп, толкова комичен без мустаците си, че дори баба се смя цял час преди отново да започне да му се кара, задето толкова ми угажда. Никой не го беше виждал без тях за толкова години. А той само ме стискаше силно за ръка, усмихваше се, намигаше ми съучастнически и аз вече знаех на какво е способна обичта.

Тъкмо когато бях решила, че заслужавам цялата любов, внимание и жертви на този свят, така както щедро ги получавах от дядо, се родиха децата ми. И тогава пред очите ми, сериозният, строг и принципен баща, непреклонен за всичко, с което не бях се родила – това обеци, бижута, гримове, цветове на косата – се превърна в един вечно щастлив, мек като желе дядо, готов на абсолютно всичко за внуците си. Не само че се оставяше да бъде гримиран с часове, не само ходеше цял следобед с шноли и обеци с клипс върху себе си, но и позволи чисто бялата му коса да бъде обагрена със син оцветител. Как само се надявах дъщеря ми да се е объркала и оцветителят да е от възможно най-трайните, а не бързо отмиващ се! Исках да видя как избира риза в подходящ цвят, как отива на работа, как говори сериозно на подчинените си в този си вид и колко секунди ще са нужни на същите да му лепнат прякора „Аватар“.

„Много ми липсваш, дядо!“ е достатъчно за дядото да пропътува 350 км, за да бъде с милото си внуче дори за няколко минути, преди да се върне обратно за важната си среща.

Да, дядовците са всичко, за което можем да мечтаем. Ако бабите са четирилистните детелини на детството ни, то дядовците са дъгите му. С тях можем да бъдем всякакви. Ако сме момичета – ще ни научат да сглобим шкаф, ако сме мъже – ще ни научат да готвим. С тях нищо не е прекалено далече, трудно или невъзможно. Жертвоготовността им не знае граници, а смелостта им е безгранична.

Само един смел и любящ дядо е способен да се изправи пред една страхлива и любяща баба, за да се пребори за щастието на внуците си.

Само един любящ дядо може да победи мъжа в себе си и да размени два часа с Меси за две шепи пясък в обувките си.

Само един любящ дядо може да се превърне отново в щастливо дете.

Защото щастлив мъж и баща вече е бил.

Препоръчваме ви още:

Тук и сега