Автор: Мария Пеева

Ще ви призная нещо, което не е особено похвално. Преди трийсетина години изобщо не ползвах слънцезащитни кремове. Обожавах да отида на плажа и да се изпека като симпатичен розов домат, след което само за два дни да стана кафява и за седмица да се върна с шоколадовия тен на натурална туземка. Е, факт е, че този тен не издържаше дълго, защото почвах да се беля на парцали заради изгарянето. Но пък толкова се харесвах през краткия период, в който имах какаова кожа, на която сините ми очи красиво изпъкваха. Включително си купувах и мазила от рода на олио, които да ускорят изгарянето, за да може да хвана въпросния тен още по-бързо. В своя защита мога да кажа само, че тогава тепърва се заговаряше колко е важно да се пазим от слънцето, а на 15-16 години момичетата са безсмъртни, както всички знаем, и не се страхуват от слънцето, а от съвсем различни неща примерно, че готиният съученик Иван може повече да хареса Силвето от съседния клас. После обаче взех, че се омъжих за готиния съученик Иван, така че явно усилията ми да го впечатля са били оправдани. Не знам доколко кафявият тен допринесе за успеха ми, но със сигурност си нося и до днес белезите от него. Много бенки и кафяви лунички. 

С времето се научих да полагам грижи да се предпазвам и много внимателно си подбирам козметиката, която използвам на плажа и не само. Тази година се доверих на La Roche-Posay, които са постоянно присъствие с други техни продукти в шкафа ми с козметика.

Защо ги избрах? Първо кремът им за лице става и за очи. Anthélios Ultra Крем без парфюм SPF 50+ е с филтърна система, която не се разтича и не попада в очите. Обичам да нося молив за очи и ми е много неприятно, когато кремът се разтече и размаже, и ми влиза в очите да ги дразни. С този са успели да избегнат нежелания страничен ефект и е много приятен, немазен и лек за нанасяне. Определено ми допадна. Спреят им Anthélios Матиращ прозрачен спрей мист SPF5 50 е в компактна опакова, която е супер удобна за носене и в дамска чантичка. Използвах го още в София, след като веднъж ми изгоряха ръцете след разходка с количката. Направо се пръска по откритите места и няма нужда да се размазва, не лъщи по кожата и не я омазнява.

Въпреки че използвам качествена козметика като La Roche-Posay, не пропускам да се крия под чадъра и да не се излагам на слънчевите лъчи, когато съм извън водата. Ние обичаме да сме на плажа по цял ден, но няма да ни видите проснати на шезлонга, директно под слънчевите лъчи. Децата са със светла и чувствителна кожа като моята и знаят, че трябва да се пазят. Често са и с тениски с UV защита. Исках да изпробваме и едни забавни лепенки на La Roche-Posay, които им показват дали са добре защитени и дали не прекаляват със слънчевите лъчи. Лепенката представлява симпатичен пластир с формата на сърце, свързан с приложение, адаптирано и за деца, и идеята му е да помага на всяко дете да се учи на правилно поведение, когато е на слънце, по време на забавен, 3-дневен курс. Могат да отключват нива и да спечелват шампионски медали за безопасност, когато са на слънце! Но тъй като сърчицето им се стори момичешко, отказаха категорично да участват в експеримента. Въпреки това ми е важно да ги науча да се пазят от слънцето, да се мажат често и след всяко излизане от водата задължително.

И накрая нещо животоспасяващо, което ми се иска да си припомним. Внимавайте с бенките. Самата аз имам доста и всяка година посещавам дерматолог, който да ги прегледа. Всъщност всеки от нас може да провери лесно бенките на близките си и да стане Skin Checker по метода ABCDE. 

Тук може да видите съвети как да прегледаме бенките на близките си.

Може да видите списък от дерматолози в 19 града в България, които са партньори на La Roche-Posay и всеки желаещ може да се консултира безплатно с тях по определен график, публикуван тук. Публикацията се подновява постоянно с нови дати.

Повече информация за кампанията и безплатните дерматологични прегледи може да откриете на сайта на La Roche-Posay - www.laroche-posay.bg/saveyourskin. Пожелавам ви страхотна морска ваканция и много слънце. При нас се беше скрило за няколко дни, но днес отново е чудесен ден, затова след малко грабваме багажа и потегляме за плажа. И няма да забравим кремовете за слънце в никакъв случай :)

Препоръчваме ви още:

За нежната кожа на малкия човек

Автор: Иво Иванов

Разпускаме кротко на минерален басейн с малкия. Около нас, за наш късмет, са се разположили семейства чужденци – тихи и дискретни. Няма да чуеш от тях оглушителен рев: „Иванеее, ако влезеш сам във водата и ми се удавиш, после ще те пребия!“
По някое време следобед в стройна колона пристига колоритна групичка, която веднага приковава вниманието на плажуващите: татко и две малки момиченца с дълги до кръста руси коси. Същински русалки. Момиченцата, де. И тримата са облечени с еднакви яркооранжеви тениски – явно идеята е да се забелязват отдалече. Е, не останаха незабелязани...
Мъжът подава команда и всички се събличат синхронно. Следват нареждания на висок глас как да се сгънат дрехите и къде да се оставят. Всички рабираме, че тия деца имат железно възпитание и са много дисциплинирани.

След инструктажа дългокосите създания са строени по бански край басейна в очакване на команда "Плувом, марш!" Тогава става ясно, че „русалките“ всъщност са момчета, най-вероятно близнаци. Дългите руси коси са в пълен контраст със суровото им спартанско излъчване. Таткото задава плувния стил и указва на висок глас в каква посока и точно докъде трябва да плуват и след подаден сигнал, по-високото момче се мята като косатка във водата, опръсквайки обилно всички наоколо. След него във водата се хвърля бащата, вдига хоризонтално ръка край ръба на басейна и подава команда: „Скачай!“ Второто момче отскача като дресиран делфин високо над протегнатата ръка и се гмурва надълбоко. За момент се притеснявам да не си удари главата в дъното, защото все пак сме в детския басейн, който е дълбок само 1,20 м.
Щем не щем, ставаме свидетели на атрактивна демонстрация на силов бътерфлай, като таткото държи здраво краката на момчетата с ръце и те използват само ръцете си под порой от наставления и хвърчащи навсякъде пръски вода. Уау, впечатляващо!

Забавни и полезни игри с вода

Всички останали са се отдръпнали в края на басейна и наблюдават озадачени и недоумяващи тренировката на младите морски пехотинци. Очаквах тоя амбициозен родител-треньор да извади свирка и да ни строи и нас в две редици – какво се размотаваме така хаотично из басейна като някакви... медузи! Ние си се плацикаме безгрижно, ама тия деца явно ги подготвят за „тюлени“, а това изисква сериозна работа и спартански усилия. Затова и таткото-треньор е с каменното изражение на цар Леонид от филма „300“. ЖеУезен!
До мен две млади жени гледат изпод слънчевите си очила „тренировката“ с любопитство, което вече започва да преминава във възмущение. По-нахаканата от двете, мощната кака с големия бюст, заключава: „Тоя е свиреп!“.
При тая реплика вече не мога да устисквам повече и избухвам в смях. Цялата ситуация е наистина комична. Разбирам да беше спортен басейн за тренировки, но това е детско басейнче, за Бога!

Не успяхме да проследим останалата част от подготовката на „тюлените“, защото внезапно излезе силен вятър, който най-безцеремонно развали дисциплината, като обърна чадъра им и отнесе нанякъде багажа им, та таткото се хвърли да го събира. После се изсипа пороен дъжд с градушка и всички се приютихме в съблекалните. Всички без „тюлените“. Предполагам, че са останали да правят лицеви опори под градушката.

P.S.: Ако таткото-треньор чете историята, да знае, че нямам лоши чувства. Разказвам я, защото отстрани погледнато, беше смешно. Само един съвет – да я кара малко по-полека. Деца са, а не войници. Имат нужда и да се забавляват, не само да изпълняват заповеди. Стори ми се, че не им е забавно на момчетата. Иначе респект за дисциплината и за плувните умения.

Препоръчваме ви още: 

Йонизми & Бобизми

Малки гръцки хроники

Явашеви на почивка

На ти тебе "Селпарк"!

Как да възпитаме у детето осъзнат потребител

Когато дъщеря ни поиска чанта Бъркин, която струва колкото годишния ни доход (че и повече) за бала си, вероятно ще си спомним, че сме забравили да поговорим с нея за цената на вещите и истински стойностните неща. Можем ли да научим децата си да не вярват на рекламите и да купуват разумно?

Живеем в свят на изобилието, преситен с вещи, идеи и информация. Това е прекрасна вселена, която ти предоставя неограничени възможности за себеизразяване.

Огромна част от информацията, която се стоварва върху неукрепналата детска глава, въздейства върху емоциите и те убеждава да купиш нещо – от близалка до начин на живот. Разбира се, с времето децата ще се ориентират какво и как да избират, но сега съблазните са твърде много, а подготовката никаква. Не бива да допускаме да се отнасят разточително към живота си, към семейните финанси; не бива да гледаме спокойно как вземат за чиста монета всяка телевизионна реклама.

Статистиката показва, че до 12-годишна възраст децата виждат около 25 хиляди рекламни клипа годишно, без да смятаме рекламата в интернет, брошурите в пощенските кутии и билбордовете по улиците. Докъм 8-та си година те приемат всяка реклама за достоверна. Едва след 11-тата в главите им се заражда подозрението, че тази екзалтирана домакиня, която не е на себе си от щастие, защото е опитала някакви нови бисквити, не е съвсем искрена, когато върти очи и преплита крака от еуфория.

Но дори и след като тийнейджърът се е досетил, че домът не може да блести от чистота, само защото е почистен с някакъв рекламиран препарат, без да са необходими особени усилия, все пак избира продукта, който са му презентирали. Да не забравяме, че рекламата се прави с оглед нашите нужди, склонности и потребности – ако ние не можем да устоим пред новата пералня, която сме видели по телевизията, как да устои едно дете на примамките от екрана.

Защо децата престанаха да играят? Защо складират мечтаните играчки в шкафа си и тутакси загубват интерес към къщата за кукли с размер на кучешка колиба. А ние сме търсили тази къщичка два месеца примерно. За да започне една игра е нужно някакво усилие. Имаш къща за кукли, но не си щастлив? Тогава може би електронното кученце, която си видял по един детски канал, ще те зарадва повече?

Децата и парите

Другата страна на проблема е недостигът на време. Самите ние непрекъснато правим спонтанни покупки. И докато се радваме на кашмирения пуловер, който сме си купили от намаленията, забравяме да обясним на детето, че съществуват истински потребности – да си значим, да си приет, да си себе си; че има "по-яки" неща като творчеството, общуването, изследването, съзиданието. Но тези неща, които могат да ни зарадват истински, неуловимо се подменят от сурогати.

Там където няма истинско удовлетворение на емоционалните нужди, бързо се намесва консуматорството.

Как можем да възпитаме здравословно отношение към парите – гледната точка на психолога и педагог Ирина Беляева

1. Чудесно е, ако детето може да прави избор. Това умение се залага още в най-ранно възраст, когато предлагаме на дребосъка да избира какво да облече например. Усещането, че можеш да вземеш решение, че имаш алтернатива е благодатна почва за развитието ти. А майка ти и баща ти би трябвало да не налагат вкуса си.
Така детето се учи да прави избор и да го обосновава.

2. Родителят също трябва да може да казва: „Това не ми е нужно.“ Някак странно изглежда човек, който купува пети хеликоптер за колекцията си за месец, а учи детето си да мисли, преди да си вземе дъвка. Ако мама бори стреса с шопинг, не бива да се учудваме, че дъщерята иска нови обувки, дори без да е обула старите.

3. Не бива да изкушаваме. Ако малкият човек е запален фен на динозаврите, не е разумно да го водим в магазини, където има огромна вероятност да ги продават. Както и по време на тежкия пубертет на дъщерята, да засилваме мъката й, разхождайки я из моловете.

4. На света има и други радости освен новия диван. Не е ли така? Ако в семейството е нормално да се подскача от радост заради новия готварски уред или да се избира прахосмукачка седмици наред, как детето да се досети кои са истинските ценности? Странно е когато ходенето на гости у баба, четенето на книжки и посещението на музея са мъка и наказание, а ходенето в мола – награда за успех. Може би трябва да покажем на децата си, че има стойностни неща, които не изискват сериозни разходи, че светът е пълен с чудесни преживявания, дори ако си със старите си дънки.

Голямото оливане

5. Не бива да успокояваме децата с вещи. Не бива да превръщаме вещите в единствен вариант за утеха, награда, насърчение. Децата имат много по-голяма нужда от семейните уикенди, разходките, разговорите, прегръдките, отколкото от посещението на щанда за играчки.

6. Да им помогнем да преживеят разочарованието си: "Да, аз много искам да ти взема този комплект барабани, но не можем да го сместим в стаята ти. Много жалко, хайде да си поплачем. Но това дайре можем да си позволим, ако искаш." Утешаваме, съчувстваме, прегръщаме, колкото е необходимо. Дори безсмислените сълзи са полезни.

7. Да обсъдим покупката. "Защо искаш това? Знаеш ли защо тези скъпи малки фигурки са наредени точно до касата? За да ги поиска всяко дете, което чака с родителя си. Наистина ли искаш тази фигурка? След 20 минути ще я забравиш, вече ще е стара, а ти ще се чувстваш излъган."

8. Да сме критични към рекламите и да ги обсъждаме с детето. "Защо ни плашат с някакви страшни бактерии?", "Защо ни показват кадри „преди“ и „след“, колко време е нужно наистина за такава промяна? Изобщо възможна ли е?", Защо това момиче е толкова щастливо? Вярваш ли, че е заради безалкохолното, което пие в клипа? Както показва практиката, децата не умеят да се ориентират дори в най-посредствената манипулация. А ние ги пускаме „сурови“ на улицата и в магазина.

9. Да поговорим с тийнейджъра за рекламните слогани – нека знае, че му продават мит. Глупаво е да внушаваш, че митовете не струват нищо, в информационното общество митът струва пари. Затова човек, дори да е на 10 години, трябва да знае какво купува. Всъщност тийнейджърката плаче не за конкретното яке, а за отнетата й възможност за самоидентификация – защото такова яке носи момичето, което тя иска да бъде. Това си е нейният мит.

10. Да си създаваме повече възможности за общуване с децата. Да излезем някъде, да изключим мобилните си телефони и да се опознаем един друг по-добре.

11. Да се погрижим за средата. Ако детето ни всеки ден ходи на училище, в което ако нямаш айфон си кръгла нула, едва ли може да проумее теориите ни за консуматорството. Емоционалната и когнитивна интеграция у децата не е докрай формирана, затова им е трудно да устоят на натиска на обкръжението си.

12. И отново разговори, и още разговори, за да възпитаме разумно отношение към вещите. "Защо искаш това? Видял си го някъде и ти се е приискало да го имаш? Всички твои приятели ли го имат? Колко неща трябва да притежаваш, за да си супер? Знаеш ли какво има в гардероба на един успял човек? А знаеш ли какво те прави различен?

Източник: mel.fm

Препоръчваме ви още: 

Мамо, ние бедни ли сме?

Защо му е на тийнейджъра карта?

Авторката на следния текст Полина Волошина е журналист. Темата, която засяга, ми се струва много важна, защото действително ние, родителите, често се затрудняваме да намерим точния баланс между похвалите и критиката, когато става дума за собствените ни деца и техните постижения. Вижте какво споделя тя за горчивия си опит със сина си, който решава да се пробва в нейното поприще - творческото писане.

Забелязали ли сте, че много родители пестят похвалите за порасналите си деца. Докато са малки, ги хвалим за какво ли не:

„Сам се научи да си обува панталонките.“

„Сама си оправя креватчето.“

„Нарисува самолет съвсем сам.“

„Завърши учебната година с пълно шест.“

С това се хвалим, с това всичко е нормално. Даже употребяваме думи като гениално, невероятно, прекрасно.

Но когато малкото дете порасне и се превърне в почти възрастен човек, повечето родители сякаш си глътват езика. Изведнъж става срамно да хвалиш детето си пред другите, да не би да им се сториш субективен. Често това действително е така.

В горните класове или в първите курсове в университета нашите деца са твърде големи, за да създават нещо, което заслужава искрено възхищение, поне така ни се струва. С изключение на гениите, които не обсъждаме в момента, обикновеното дете има обикновени за възрастта си умения, които никой не хвали. Може да се облича само, да почиства след себе си, да яде самостоятелно, да стигне от точка А до точка Б и да изпълни някаква адекватна за възрастта му задача.

Но понякога порасналите ни деца се опитват да правят и още нещо. Нещо като възрастните. Започват да пишат, да рисуват, да снимат, дори да правят собствени клипове, да пеят, да търгуват… и какво правим ние в този случай?

Обикновено първите опити не са най-успешните. Виждаме подражанието, грапавата мисъл, неравните линии – ето тук в текста има излишни повторения; тук шевът се е изкривил; тук си прерисувал Ван Гог.

И се изправяш пред дилемата - да постъпиш като добър родител, да хвалиш за опита и старанието, да си затвориш очите пред недостатъците и да разпратиш творението на приятели за поредна похвала - или да постъпиш като професионалист – детето вече не е дете, не бива да приемаш безкритично всички негови опити, щом вече е стъпило на територията на възрастните, трябва да може да търпи критика.

Детето-трофей

Моят избор беше неправилен. Аз сгреших. Постъпих като професионалист, а не като майка.

Първо, между двете увлечения на сина си – рисуването и писането, аз избрах второто, тъй като, сравнявайки текстовете и рисунките му, сметнах, че пише прилично и има над какво да се работи, докато картините му според мен бяха абсолютно безперспективни. Второ, започнах да се занимавам с текстовете му, критикувах, анализирах, обяснявах, карах го да ги преработва още и още.

Исках от 15-годишно момче такова качество, че когато четат неговите текстове, никой да не може да предположи, че ги е писал тийнейджър. Той мина през „прекрасната“ школа на майка си, редакторката, получаваше шестици за всички писмени работи в училище, учителите му се възхищаваха, имаше стотици лайкове под публикациите му, но някъде към 18-та си година престана изобщо да пише.

Сега ненавижда писането, аз от своя страна съжалявам, че го притисках толкова.

Вдигнах изкуствено летвата и го принудих да взема такива височини, че сега всеки текст за него беше преодоляване. Стремеше се да пише така, че вътрешният редактор (аз, в неговата глава) да одобри този текст. В процеса на писане разбираше, че няма да се получи идеално и зацикляше съвсем. (Благодарение на мен, на тая земя ще има един писател по-малко.)

Кое обаче е по-важно? Всеки път, когато го карах да преработва „некачествения“ от моя гледна точка продукт, аз не мислех за него, а за това как ще го възприемат другите. Как ще четат, ще виждат грешките. Как ще пострада репутацията ми, защото предлагам слаб текст.

За мен беше важно да се поддържа „марката“ и мнението ми да не губи тежест. И, разбира се, в този момент бях сигурна, че съм права.

Защо ги раждаме? За да ги харесват другите?

Познавам много хора, които имат същите отношения с порасналите си деца, особено ако те се пробват на същото поприще. Деца на музиканти, на писатели, на спортисти, на бизнесмени. Повечето от тях трябва да минат проверката, да издържат някакъв вътрешен изпит пред собствените си родители, да докажат, че не са по-лоши, че могат да бъдат източник на гордост, че имат право да се занимават със същото.

В такава ситуация близките могат да се превърнат в много жестоки учители, по-взискателни от напълно непознатия човек.

Освен този тип родители съществуват и категорични изверги, които не само че критикуват, но и изобщо не помагат на децата си, хвърляйки ги абсолютно беззащитни на вълците в жестокия свят на възрастните: „Аз съм постигнал всичко сам, от нулата, сега е твой ред.“

А в другия край на вселената са родителите, чийто подход е напълно противоположен.

Те, слепи от любов, виждат децата си като абсолютни гении още от раждането: от първата крачка техните деца вървят по-добре от другите, по-ясно изговарят буквата „р“, по-рано сядат на гърне, по-рано започват да четат и имат само шестици (а ако нямат, виновен е някой друг).

Тези родители хвалят детето си цял живот, изискват го и от другите. Правят всичко възможно да му помогнат, да му намерят идеалната работа, да издават книгите му, да организират изложбите му и да инвестират парите си в губещия му бизнес.

Правилата не са по-важни от детето

Мисля, че разбирате за какво говоря и познавате такива деца и родители, но е възможно да се изненадате, като ви призная, че за мен това е правилната позиция (или поне максимално близо до правилната).

Не бързайте да спорите с мен, и аз бих поспорила със себе си преди 10 години. Та тези обгрижващи своите 20-годишни деца родители са ужасни! Животът обаче показва, че точно те постъпват правилно.

И знаете ли какво? Синът ми отново рисува, а аз съм прехапала езика си и се старая да не изказвам мнение. А ако някога видя негова рисунка, ще го хваля до припадък, защото има кой да го критикува. Това е работа на другите. А родителите са ти нужни, за да ти се възхищават и да те подкрепят във всичко.

Много вероятно е, когато навлезе в истинския живот на възрастен, детето да отхвърли всички свои предишни увлечения. Но няма да ви запомни като строгия учител или като унищожителя на всеки негов порив, а като любящ родител, подкрепа и опора.

И това е много по-важно, отколкото да спасиш света от поредното бездарие. Нека детето ви пише, пее, рисува, танцува, снима. Хвалете го и не се притеснявайте да го правите на висок глас. Споделяйте с приятели. Вие правите това не като професионалисти, а като родители. Да изразяваш любовта към детето си не е срамно.

Препоръчваме ви още:

Ти можеш

През юли Сатиричният театър организира лятна работилница по актьорско майсторство за деца. Тя ще се ръководи от известния режисьор и педагог Димитър Еленов. Децата ще усвоят елементите на актьорската професия, репетирайки образи на любими герои и ще се забавляват с етюди и игри.

Кастингът ще се проведе на 1 и 2 юли 2018 г. от 11 ч. Желаещите да бъдат пред Сатиричен театър “Алеко Константинов” на една от датите. Младите кандидат артисти трябва да изпълнят стихотворение или песен по техен избор, или да разкажат смешна история или виц.

Репетициите ще се провеждат всеки ден от 10:00 ч. до 13:00 ч. и от 14:00 ч. до 17:00 ч. по програма, зададена от режисьора, в периода от 1-ви до 31-ви юли. Приемат се деца от 6 до 18 години. За целия период на репетиции таксата е 240 лв.

Участниците в работилницата ще интерпретират образи от драматургичния текст по „Хъкълбери Фин и Том Сойер” на Марк Твен, чиято премиера ще бъде в началото на театралния сезон. Някои от преминалите успешно курса по актьорско майсторство, ще имат възможност още от есента да станат част от трупата на младите актъори към Студия “Дефисто” на Сатиричния театър.

В театралната студия децата се учат да работят в екип, да общуват, да изразяват себе си и емоциите, които ги вълнуват, повишaват говорната и двигателната си култура, развиват нови комуникативни умения. Курсът ще спомогне за развиване на детското въображение и творческо мислене.

Лятото е прекрасна възможност децата да прекарат време близо до сцената, да усетят магията на театъра и да разкрият таланта си.

За контакти:  0889966515

Препоръчваме ви още:

Идеи за летни лагери 2018

Градско лято

13 жестоки идеи за лятно парти!

2017-а година беше бележита за фондацията – бяха променени стотици детски съдби с пълен набор от услуги, а в края й „За Нашите Деца“ отбеляза своята 25-а годишнина. Историята от изминалата година вече е в достъпна за всеки форма. Кои са ключовите дейности в нея?

Услугите

За поредна година Фондацията използва най-голямата си сила – работата в синхрон на широка палитра от качествени социални и интегрирани услуги за деца в ранна възраст (0-7 г.) и техните семейства. Ето малка част от това, което беше направено, за да се реализира една мечта – всяко дете в България да живее и да се развива в семейство: 

Превенция за предотвратяване на изоставянето

Ключова се оказва най-спешната намеса, при която майката иска да изостави детето си още в родилно отделение. Опитът на екипа показва, че навременната семейна подкрепа е много важна за преодоляване на риска от раздяла. През 2017-а беше изключително позитивно приета създадената в Пловдив група за подкрепа на семействата на роднини и близки, които отглеждат деца, лишени от родителска грижа, със специалисти на „За Нашите Деца“. В защитено пространство, всеки месец, те споделят трудности и успехи, проблемни ситуации и варианти за разрешаването им.

 „Детска къща“ – семейна топлина и уют за най-малките

През изминалата година Детската къща предостави временен семеен подслон на 13 бебета, лишени от родителска грижа, за които към момента са изчерпани възможностите за връщане в родното семейство, при близки и роднини, в осиновително или приемно семейство. Там екип от специалисти се грижи за пълноценното им индивидуално израстване и развитие.

Приемната грижа – най-добрата временна грижа за деца без родители и близки

През 2017-а година Центърът по приемна грижа се утвърди като предоставящ най-пълен пакет от услуги за развитие на приемната грижа в България. Едно от предимствата му е възможността 32 приемни семейства да посещават групи за подкрепа и обучения за повишаване на квалификацията.

Влияние на фондация „За Нашите Деца“ върху политиките за деца в България

Резултатите от първото по рода си мащабно национално изследване на ранното детско развитие, проведено през 2017-а г. показаха, че са необходими сериозни подобрения в работата на здравната, образователната и социалната системи и ключовата необходимост от приемане на единна национална стратегия за ранното детско развитие. Екипът се включи активно в изготвянето на нов Закон за социалните услуги и на няколко поднормативни документа в сферата на социалните услуги. Активното членство в международни и национални мрежи и граждански обединения допринесе за по-ефективното застъпничество на мрежите и за увеличаване на чуваемостта на посланията, както в България, така и на европейско ниво.

2017-а под знака на 25-ата годишнина на „За Нашите Деца“

Началото бе поставено с празник в Деня на детето, когато беше открита и площадка, адаптирана за деца с увреждания, а през есента в компанията на приятели, съмишленици и деца годишнината беше чествана с голям празник в Южния парк.

За осма поредна година се състоя и най-голямото събитие на фондацията „Вечер на добродетелите“, което набра над 160 000 лв. Организаторите събраха под един покрив над 400 гости - дипломати, представители на държавната и местна власти, на социално отговорния бизнес, на неправителствения сектор и на културните среди, партньори и дарители на фондацията.

С много труд, върхове и спадове, натрупан опит, но най-важното - с хиляди променени детски съдби отминаха 25 години от създаването на фондация „За Нашите Деца“. В следващите 25 екипът мечтае не само да спасява децата от институциите и да предоставя покрив над главите им, но и да стимулира развитието им още от първия ден. Защото вярва, че първите три години от живота на всяко дете са жизненоважни за неговото успешно и пълноценно развитие.

Препоръчваме ви още:

Малки музикални таланти в подкрепа на Фондация "За Нашите Деца"

Майка на петгодишен син споделя какъв ефект върху детето й имат модерните теории за възпитанието, които тя съвестно прилага в ежедневието си.

Веднага уточнявам – не съм специалист. Аз съм просто измъчената майка на петгодишен дребосък, възпитаван по препоръките на водещи детски психолози. Може да спорите с мен и да не приемате мнението ми. Може да ме сметнете за крайна (и донякъде ще бъдете прави). Но все пак ме изслушайте.

Втората покупка след теста за бременност (който се оказа положителен) беше книгата на Юлия Гипенрайтер „Да общуваме с детето. Как?“ Изчетох я от кора да кора, подчертах важните цитати и съобщих на всички близки каква ще е линията на възпитание занапред.

Веднъж започнала, не можех да спра, затова в месеците на очакване на сина ми се запознах не само със съветите на водещите детски психолози (и на някои не толкова водещи), но и изучих основните методики за ранно развитие. Синът ми беше на четири месеца, когато будувах почти цяла нощ, за да изрежа картите на Доман (малкият се научи да чете на четири години, но това по никакъв начин не беше свързано с въпросните карти). Започнахме да се занимаваме с рисуване, когато беше на 6 месеца. Домът ни беше изпъстрен с нетоксични бои за рисуване с пръсти. Доколкото си спомням, този рисувателен комплект измести покупката на лятна рокля за мен.

Кога ранното развитие забавя развитието

След такива занимания отделях часове да избърша всички изрисувани повърхности и бузки, но бях страшно горда със себе си. Ето, занимавам се с детето, развивам го, а можех да го метна в кошарата и да си гледам сериала.

С наближаването на първата година, влязоха в употреба съветите на психолозите от книгите, които бях изчела. Когато синът ми се научи долу-горе да се изразява, при всяка ситуация започнах да му предлагам да прави избор. Например той не обича карфиол, затова го питах (него, едногодишния дребосък) какво предпочита да обядва – карфиол с риба или карфиол с пиле. Четири години по-късно той ми излиза със същия номер: „Мамо, избирай какво да облека за разходката – белите къси панталонки или карираните?“ А навън е февруари и най-подходящото облекло са дънките и чорапогащите (които не понася).

Позитивно възпитание: фрази, с които можем да заменим думата "не"

Изобилието от съвети за това как да отгледаме нормално дете, да станем негов приятел и да живеем в хармония със света, така ме напрегна, че не можех да се отпусна и за секунда. Не е достатъчно (а и не е прогресивно) да дръпна детето, за да не събира фасове от кофите. Затова коленича пред него (веднага, насред пътя, защото след 5 минути вече няма да има ефект) и гледайки го в очите, му обяснявам кротко защо не бива да събира фасове и да ги яде. Обяснението е съпроводено с описание на чувствата ми: „Не ми е приятно, разстройвам се, когато виждам деца с фасове.“. Следва оценка на поведението на детето и отричането на подобни деяния (не бива обаче и да го хвалим, защото ще израсне зависимо от чуждото мнение и вечно ще трепери при мисълта наистина ли е най-доброто). После идва ред на детайлния анализ на ситуацията с обяснения за вредата от тютюнопушенето и въпроси от типа: „Как мислиш, защо хората пушат? Харесва ли им?“ Струва ми се, че е къде-къде по-лесно да го дръпна с репликата: „Не пипай това!“ и да продължим нататък.

Когато синът ми беше на две години, имахме голям семеен конфликт. Малкият изгледа обещаното филмче и поиска да си удължи удоволствието (макар предварително да се бяхме уговорили, че днес филмчето ще е едно, а докато течаха финалните надписи, го предупредих, че трябва да бързаме за лекаря). Той реши да протестира по класическия за възрастта начин – тръшна се на земята, зарева с пълно гърло, разхвърчаха се сълзи и сополи на всички страни. Аз обикалях около него, призовавах да се държи като нормален, напомнях му какво сме се уговорили… Изведнъж баба му, която наблюдаваше сцената, кресна: „Спри веднага!“ и го шляпна по дупето. Моментално стана тихо. Синът ми ошашавен започна да се облича, а аз (страшно възмутена) й заявих, че ако още веднъж удари детето ми, ще ударя нея. Не си говорихме две седмици.

На какво учат шамарите

Трябва да призная, че тази история ме впечатли и озадачи. Толкова книги, уебинари, лекции, сърфиране из майчински групи и форуми – всички достъпни източници на информация - и едно практикувано от векове шамарче ми обезмисли усилията. По-късно стана ясно, че шамарът е ефективен само веднъж, до следващия конфликт. Освен това реакцията на сина ми на подобни наказания всеки път беше различна. Или се обиждаше и се сърдеше до вечерта (при това всички планове отиваха по дяволите), или истерията се засилваше и се опитваше да ми даде урок, или ставаше кротък като агънце до следващия конфликт (примерно след половин час).

Последствията са непредсказуеми, значи в мащабите на тоталната схема на възпитание са неефективни.

Знаете ли до какъв извод стигнах от собствен опит? Децата беснеят, капризничат, изискват, реват… А после порастват и всичко отминава. Разбира се, не можем да им позволяваме всичко, но да си дете и да не слушаш, е нормално.

Сега синът ми е на пет години. Шамарчета по дупето не практикуваме. По стар навик все още се съпротивлявам на думичката „не може“, все така упорито анализирам конфликтните ситуации, и губя време и нерви за всевъзможни дебати. Но вече са много по-малко. И знаете ли, стана ни по-лек животът, на всички, и на сина ни също.

 
Препоръчваме ви още:

10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете

Къде сбъркахме?

Защо на малкото дете нищо не трябва да се забранява

Откъс от книгата "Цвят от глухарче"

Автор: Олга Клисурова

Започна като игра. Нали така започват повечето неща, които преобръщат живота ни?! Срещнахме се там, където се пресякоха нашите кошмари – на двама похабени и емоционално изтръгнати човеци. Говорeхме, пиехме, правехме секс. От всичко по много. Знаехме, по-скоро искахме, това да остане така, да продължи, защото ни даваше сигурност в иначе обърканите ни животи.

Лятото беше в разгара си. А потните ни тела не спираха да се търсят, докато се разхлаждахме с безобразно количество бира. Цигарите димяха между пръстите ни и излизаха от устните ни само тогава, когато ги впивахме едни в други. Времето сякаш беше спряло, а ние не искахме да излезем от този омагьосан лабиринт, макар да осъзнавахме безсмислеността му.

Гледах я и усещах колко е нестабилна. Знаех, че рано или късно нещата ще излязат извън контрол и ще трябва да спрем тази игра, но не исках, не още... Тя идваше в апартамента ми точно в девет вечерта и си тръгваше винаги в три след полунощ. Никога не остана да преспи, никога не подрани. Бях свикнал с това и с наближаването на часа, ставах нетърпелив. Понякога се унасяхме в леглото, но тя винаги ставаше и се обличаше бавно, викаше си такси и си тръгваше, винаги по едно и също време. Исках да я помоля да остане, но знаех, че няма да приеме. Тези няколко часа бяха нейното бягство и тя явно държеше да останат такива. Малко знаех за нея. Знаех, че е разведена, има две деца, работи в рекламна агенция. Знаех, че е минала 35 години, но не знаех преди колко точно време. Тя беше мистерия. Не говореше за себе си, макар да прекарвахме в разговори много дълго време.

Срещнахме се случайно на един моноспектакъл в бар. Тя стоеше сама и пиеше ром. Моноспектакълът бе сатиричен и докато повечето хора се смееха, видях блещукането на сълзи в очите ѝ. Приближих се и попитах дали е свободно при нея. Тя кимна, без да ме поглежда. Догледахме представлението в мълчание. След бурните аплодисменти, се обърна към мен и ме попита дали живея наблизо. Живеех далеч, мамка му, и ѝ го казах. Но тя отвърна, че това всъщност няма значение. Тръгнахме към дома ми. Не знаех какво се случва, не знаех какво да очаквам, нямах представа какво си бе наумила, но вървях мълчаливо до нея. Веднага след като затворих вратата, тя съблече роклята си, още в коридора, и попита имам ли нещо за пиене. Имах, разбира се, аз само това имах в този дом, в който се бях завърнал скоро, след толкова много години. Пихме водка, това си избра от хладилника. Не след дълго, без нито една изречена дума, се озовахме в леглото. Беше красива, гъвкава, омагьосваща, ненаситна... Не можех да спра да я гледам, докато прониквах в нея. После тя стана и излезе гола на терасата, за да изпуши една цигара. Последвах я. Тишината не ни напускаше. Чуваше се само всмукването от цигарите и щурецът, който всяка вечер ми правеше компания през дългите самотни нощи.

Тя погледна часовника си, стана, влезе в стаята и се облече. След това повика такси и ми каза, че утре ще дойде отново. Бях хипнотизиран. Не отговорих. Но на другия ден я чаках. Не знаех кога ще позвъни на вратата ми. В девет часа тя дойде. Носеше бира. Каза, че това е любимото ѝ питие. Всичко се повтори като насън, но вече имаше разговори. Говорихме си на общи теми– за книги, филми, театър, за живота, за любовта... Никой не преминаваше границата на другия, сякаш се страхуваше, че там ще открие още по-голям хаос от собствения си.

Когато говореше, погледът ѝ беше зареян напред. Но в редките моменти, когато ме поглеждаше, имах усещането, че прониква дълбоко в душата ми, че ровичка там и сякаш вижда най-съкровените ми малки тайни, крити дълго от света. Кафявите ѝ очи бяха винаги тъжни, но тялото ѝ носеше радост и наслада и аз с мъка се отделях от него.

Веднъж, докато пушехме голи на терасата, я попитах, докога ще продължи тази наша малка лудост. Тя се обърна, погледна ме сериозно и каза: „Докато падне и последният лист от това дърво.” и посочи нара в задния двор на градинката до блока. Тогава се замислих, че вече бе септември и нощите бяха започнали да стават по-прохладни, понякога я виждах как потръпва от нощния бриз. Не исках това да свършва. Да, този път не водеше до никъде, но нали идеята е в пътя, а не винаги в мястото, където ще стигнем.

Октомври дойде по-бързо, отколкото очаквах. Времето се промени. Вече не можехме да пушим голи на терасата, затова намятахме одеяла, а тя ми разказваше за съзвездията, докато вдишваше жадно тютюневия дим. Слушах я, гласът ѝ ме хипнотизираше и успокояваше. Беше уравновесен, напевен. Но знаех, че зад това привидно спокойствие се крият бушуващи страсти, които показваше само в леглото, там бе себе си. Там разкъсваше на парчета маската си, разсъбличаше се и се отдаваше, цялата.

Една вечер не дойде. Нямах неин телефон, не знаех къде живее, нямах никакви нейни координати. Изпитах адска празнота. Ами ако не дойде повече – се запитах. Нямах представа как да продължа вечерите си без нея. Пих бира, пуших и си представях гласа ѝ, който ми разказваше за Орион и Голямата мечка, и така съм заспал.

На следващата вечер се появи отново в познатото време. Беше с феерична рокля, макар навън да бе доста хладно. Гледах я и се чудех как ще живея живота си, след като и последното листо на нара падне. Тази вечер не правихме секс, а любов. Целуваше ме нежно, галеше ме и се взираше в очите ми. Усещах, че нещо се е променило. Усещах, че нещо става, но не смеех да мисля за това. Не исках да мисля. Исках само да чувствам тялото ѝ, устните ѝ, дъха ѝ. Нощта беше омайна, различна, но някак трагична. Усещах го.

Тя напусна живота ми преди да падне последното листо от дървото. Тръгна си така, както дойде - внезапно, без предупреждение. Нощите станаха студени, черни и самотни. А аз вече не бях същият.

След време я видях на същото сепаре, в същия бар. Беше с мъж. От бармана разбрах, че това е бившият ѝ съпруг. Била се върнала при него.

На следващият ден отсякох нара. Не можех да понеса да видя как отново се разлиства напролет.

***

За автора и книгата

Олга Клисурова е родена и твори в Стара Загора. Като председател на Сдружението „Пътуващите книги на Стара Загора“ популяризира творчеството на български автори. По образование е философ. Сборникът „Цвят от глухарче“ е дебютната й книга.

Сборникът съдържа 16 разказа, посветени на живота, любовта, болката, разочарованията и надеждата. Официалната премиера на книгата е на 29 юни (петък) от 18,30 часа в софийския Dada Cultural bar (ул. „Георги Бенковски” 10). Олга Клисурова и водещият (онлайн предприемач и автор на романа „Летящата планета” и сборника с разкази „Да мечтаеш отвъд”) Александър Ненов ще си говорят за това може ли добрият читател да стане автор, има ли с какво да ни изненада и дали наистина количествените натрупвания могат да доведат до качествени изменения.

Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми

Кутия с шоколад

Тайна с дъх на парфюм