Авторката на следния текст Полина Волошина е журналист. Темата, която засяга, ми се струва много важна, защото действително ние, родителите, често се затрудняваме да намерим точния баланс между похвалите и критиката, когато става дума за собствените ни деца и техните постижения. Вижте какво споделя тя за горчивия си опит със сина си, който решава да се пробва в нейното поприще - творческото писане.

Забелязали ли сте, че много родители пестят похвалите за порасналите си деца. Докато са малки, ги хвалим за какво ли не:

„Сам се научи да си обува панталонките.“

„Сама си оправя креватчето.“

„Нарисува самолет съвсем сам.“

„Завърши учебната година с пълно шест.“

С това се хвалим, с това всичко е нормално. Даже употребяваме думи като гениално, невероятно, прекрасно.

Но когато малкото дете порасне и се превърне в почти възрастен човек, повечето родители сякаш си глътват езика. Изведнъж става срамно да хвалиш детето си пред другите, да не би да им се сториш субективен. Често това действително е така.

В горните класове или в първите курсове в университета нашите деца са твърде големи, за да създават нещо, което заслужава искрено възхищение, поне така ни се струва. С изключение на гениите, които не обсъждаме в момента, обикновеното дете има обикновени за възрастта си умения, които никой не хвали. Може да се облича само, да почиства след себе си, да яде самостоятелно, да стигне от точка А до точка Б и да изпълни някаква адекватна за възрастта му задача.

Но понякога порасналите ни деца се опитват да правят и още нещо. Нещо като възрастните. Започват да пишат, да рисуват, да снимат, дори да правят собствени клипове, да пеят, да търгуват… и какво правим ние в този случай?

Обикновено първите опити не са най-успешните. Виждаме подражанието, грапавата мисъл, неравните линии – ето тук в текста има излишни повторения; тук шевът се е изкривил; тук си прерисувал Ван Гог.

И се изправяш пред дилемата - да постъпиш като добър родител, да хвалиш за опита и старанието, да си затвориш очите пред недостатъците и да разпратиш творението на приятели за поредна похвала - или да постъпиш като професионалист – детето вече не е дете, не бива да приемаш безкритично всички негови опити, щом вече е стъпило на територията на възрастните, трябва да може да търпи критика.

Детето-трофей

Моят избор беше неправилен. Аз сгреших. Постъпих като професионалист, а не като майка.

Първо, между двете увлечения на сина си – рисуването и писането, аз избрах второто, тъй като, сравнявайки текстовете и рисунките му, сметнах, че пише прилично и има над какво да се работи, докато картините му според мен бяха абсолютно безперспективни. Второ, започнах да се занимавам с текстовете му, критикувах, анализирах, обяснявах, карах го да ги преработва още и още.

Исках от 15-годишно момче такова качество, че когато четат неговите текстове, никой да не може да предположи, че ги е писал тийнейджър. Той мина през „прекрасната“ школа на майка си, редакторката, получаваше шестици за всички писмени работи в училище, учителите му се възхищаваха, имаше стотици лайкове под публикациите му, но някъде към 18-та си година престана изобщо да пише.

Сега ненавижда писането, аз от своя страна съжалявам, че го притисках толкова.

Вдигнах изкуствено летвата и го принудих да взема такива височини, че сега всеки текст за него беше преодоляване. Стремеше се да пише така, че вътрешният редактор (аз, в неговата глава) да одобри този текст. В процеса на писане разбираше, че няма да се получи идеално и зацикляше съвсем. (Благодарение на мен, на тая земя ще има един писател по-малко.)

Кое обаче е по-важно? Всеки път, когато го карах да преработва „некачествения“ от моя гледна точка продукт, аз не мислех за него, а за това как ще го възприемат другите. Как ще четат, ще виждат грешките. Как ще пострада репутацията ми, защото предлагам слаб текст.

За мен беше важно да се поддържа „марката“ и мнението ми да не губи тежест. И, разбира се, в този момент бях сигурна, че съм права.

Защо ги раждаме? За да ги харесват другите?

Познавам много хора, които имат същите отношения с порасналите си деца, особено ако те се пробват на същото поприще. Деца на музиканти, на писатели, на спортисти, на бизнесмени. Повечето от тях трябва да минат проверката, да издържат някакъв вътрешен изпит пред собствените си родители, да докажат, че не са по-лоши, че могат да бъдат източник на гордост, че имат право да се занимават със същото.

В такава ситуация близките могат да се превърнат в много жестоки учители, по-взискателни от напълно непознатия човек.

Освен този тип родители съществуват и категорични изверги, които не само че критикуват, но и изобщо не помагат на децата си, хвърляйки ги абсолютно беззащитни на вълците в жестокия свят на възрастните: „Аз съм постигнал всичко сам, от нулата, сега е твой ред.“

А в другия край на вселената са родителите, чийто подход е напълно противоположен.

Те, слепи от любов, виждат децата си като абсолютни гении още от раждането: от първата крачка техните деца вървят по-добре от другите, по-ясно изговарят буквата „р“, по-рано сядат на гърне, по-рано започват да четат и имат само шестици (а ако нямат, виновен е някой друг).

Тези родители хвалят детето си цял живот, изискват го и от другите. Правят всичко възможно да му помогнат, да му намерят идеалната работа, да издават книгите му, да организират изложбите му и да инвестират парите си в губещия му бизнес.

Правилата не са по-важни от детето

Мисля, че разбирате за какво говоря и познавате такива деца и родители, но е възможно да се изненадате, като ви призная, че за мен това е правилната позиция (или поне максимално близо до правилната).

Не бързайте да спорите с мен, и аз бих поспорила със себе си преди 10 години. Та тези обгрижващи своите 20-годишни деца родители са ужасни! Животът обаче показва, че точно те постъпват правилно.

И знаете ли какво? Синът ми отново рисува, а аз съм прехапала езика си и се старая да не изказвам мнение. А ако някога видя негова рисунка, ще го хваля до припадък, защото има кой да го критикува. Това е работа на другите. А родителите са ти нужни, за да ти се възхищават и да те подкрепят във всичко.

Много вероятно е, когато навлезе в истинския живот на възрастен, детето да отхвърли всички свои предишни увлечения. Но няма да ви запомни като строгия учител или като унищожителя на всеки негов порив, а като любящ родител, подкрепа и опора.

И това е много по-важно, отколкото да спасиш света от поредното бездарие. Нека детето ви пише, пее, рисува, танцува, снима. Хвалете го и не се притеснявайте да го правите на висок глас. Споделяйте с приятели. Вие правите това не като професионалисти, а като родители. Да изразяваш любовта към детето си не е срамно.

Препоръчваме ви още:

Ти можеш