logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Ина Зарева

Кое прави морето толкова синьо ли? Детското щастие. То е плътно, меко, еластично, хрупкаво и много, много синьо. Всичко се оглежда в него – небето, морето, очите на майките, усмивките на бащите.

Ако някой може да направи синьото още по-синьо, мокрото още по-мокро, слънчевото още по-слънчево, то това са бащите. Майките са пристан, пясък, чадър и прегръдка, бащите - кораб, пътешествие, вълна и гмуркане.

Достатъчно е едно бегло кимване, едно почти невидимо намигване, за да се напълнят две бляскави очички догоре с лято. Никой не губи време повече. Хващат се за ръце и тръгват към поредното синьо. Копаят се дупки, садят се дървета, правят се замъци, карат се колелета, борят се вълни, хваща се вятъра, пускат се бръмбари, строят се огнища, палят се огньове, топлят се спомени, закаляват се мускули, заплитат се възли, ушива се любов, скрояват се чувствата, раждат се мъже.

Светът на бащите е пъзел от най-вълнуващите случвания, от най-преодолените страхове, от най-силната обич, от най-сигурните уроци, от най-дълбокото доверие, от най-твърдата сигурност. Светът на бащите е учебник по живеене, петолиние на чувствата, карта против изгубване.

С моя татко правихме ей такива големи дупки в пясъка – каза ми едно момче с много, много тъмни очи – той ме научи, а сега е на небето.

Бащите продължават да са тук, дори когато ги няма. Защото продължават да обичат, да се усмихват и да пълнят синьото на морето.

Ако мъжът до вас:

Знае за щастието съвсем достатъчно, за да може да го събуди сутрин и да го завие вечер...

Обича повечето ви странности, а останалите се прави, че не забелязва...

Отронва съвсем малка въздишка пред огромния багаж преди всяко пътуване...

Опитва се да се сприятели с навигацията...

Ругае с имена на хищни животни и отровни растения, докато децата са в колата...

Спира всеки път, когато искате да целунете слънчоглед...

Събира цяла седмица любимата ви музика, за да стигне за цялото пътуване...

Гърбът му не се уморява да носи спомени...

Ръцете му не се уморяват да търсят вашите...

Толкова умело разсмива плачещо дете, че всеки клоун би му завидял...

Колкото повече сълзи попива рамото му, толкова по-твърдо и силно става...

Може да хване бръмбар, медуза, гущер и падащо дете с еднаква ловкост...

Може да направи играчка от стрък трева...

Някъде под канарата плажни кърпи, надуваеми играчки и дете върху раменете се усмихва и ви подвиква нещо закачливо...

Рисува по гърба ви с миди...

Не само не страни от белезите на майчинството върху тялото ви, но и ги обича...

Не само ги обича, но и не се заглежда по перфектните жени наоколо...

Казва, че морето без вас е само една локва...

Не просто играе с децата, а им създава светове...

Не просто ги обича, а изгражда тяхното обичане...

Не просто е в живота им, а животът им се гради върху плещите му...

...покажете му колко сте щастливи с него.

Ако го няма – създайте го. Поне в сина си.

За да бъде морето винаги синьо.

 

Препоръчваме ви още:


Най-добрият татко на света 
Мъжът и дъщеря му 
Вълненията на един бъдещ бащак

Автор: Лени Рафаилова

Носът ми тече и кашлям като след два пакета "Мелник" без филтър. Главата ми е точно копие на главата на отвратителното човече от рекламата на "Олинт". Излизам в седем да изпратя детето до спирката. Бързаме, закъснява за училище. Кой, по дяволите, е измислил първа смяна да започва в 7.30? Кучето е с яке с качулка, само ушите му стърчат. Пред малката пекарна се е събрала дежурната тумба строители. Мирише на кафе и евтини цигари. Повдига ми се. Не съм палила цигара от 48 часа, но абстиненция не ме гони, само досадна, изтощителна и грозна хрема. Детето се качва на автобуса, аз махам за довиждане и тръгвам с кучето към градинката, потънала в кал.

След половин час сме си вкъщи и главоболието ми е двойно, а кафето е късо, ароматно и горчиво. Лягам си на дивана. Придремвам със сутрешния блок. Към десет големият става кашляйки. Заразата се разпростира безкомпромисно. Аз въздишам и приготвям чай с твърде голямо количество лимон. Двамата гледаме в екрана и носовете ни текат като спукан водопровод. Дневен хороскоп: "Скорпион - късметът ви е някъде другаде, здраве, щастие, любов - всичко ви е на 6."Аха! Това е нечовешки тъпо! Не вярвам в хороскопи и всякакви там предсказания. Само гледането на кафе ми е вълнуваща загадка, останала ми от детството.

Когато бях малка, в дома на баба и дядо, идваха разни дружки на баба ми, ей така, на раздумка, да си вземат от нея домашен крем за лице или да пийнат по едно турско кафе. Помня как кафето се пенеше в джезвето и малката кухня потъваше в плътен аромат от някакъв друг, вълшебен свят. Баба ми виждаше разни фигури, знаци и числа по полепналата по стените и дъното на чашите утайка. Тълкуваше ги умело и винаги виждаше само хубави неща, които предстоят да се случат. Тогава искрено вярвах, че тя е една мила, стара магьосница, която иска да помага на хората, а кремът, който приготвя за тях, лекува всичко. После разбрах, че тези стари дами просто са се забавлявали в студените зимни следобеди, когато небето тежи от сивота, а снегът хрупа под стъпките на забързани минувачи. Не зная дали баба ми е била истинска магьосница, но със сигурност тя носеше добра магия в себе си, затова кремът ѝ лекуваше рани, а усмивката ѝ - сърца! Тя вярваше в провидението и неговата добра сила.

В дома ни имаше икони, гоблени и няколко малки кандилца. Нощем, когато ме приспиваше, тя сядаше до мен на края на леглото и ми разказваше всякакви невероятни и чудни истории. Говореше тихо и спокойно. Гласът й трепкаше в приглушената светлина. Целуваше ме и ме прекръстваше за лека нощ. После продължаваше да работи в малката кухня. Аз заспивах леко и сънувах вълшебни светове. В този дом имаше много любов и доброта, в приказна магична симбиоза.

Дядо ми беше мек човек, чиста душа, с тънко чувство за хумор и силно чувство за справедливост. Викаше на баба ми “Лено” и никога не го чух да повишава тон. Любовта им беше тиха и твърде дълбока, за да стигнеш до дъното ѝ и да я проумееш. Тя обгръщаше малкия апартамент на партера в кооперацията на улица със зелени чинари. Можех да я чуя само тогава, когато пролетният дъжд почуква по листата, като по меки зелени клавиши, а слънчевите лъчи като игли светлина се пречупват в стъклата на прозорците и се натрошават в искри.Това беше домът на любовта. Код 1.
leni 2

Едно момиче на петнадесет, едно момче на 18 в Борисовата градина. Пролет. Мирише на бор и млада трева. Две длани се докосват с пламъка на априлското слънце. От каменната чешма пада слънчева вода. Те пият и се смеят с лъчи. Разбират любовта си без думи. В кадифените ѝ очи подскачат сребърни звезди, дългите ѝ коси са вдишали аромата на прясна смола и се люлеят от зеления вятър. Звънти кехлибар на трохи от нежността на дъха ѝ. Майка ми. Код 2.

Той има очите на небе през август. Не можеш да не се вгледаш в тях, а погледнеш ли, дъхът ти засяда в гърдите, сърцето ти обърква ритъма си и ти вече си загубен завинаги за всички други очи. Единайсетокласник, с модна прическа и френски финес. Момчето, след което всички момичета в коридора на училището премрежват поглед с надежда и лек трепет. Но той вижда само една от тях. Защото само тя не се изгубва от синьото в очите му. Тя е неговото момиче. На най-синеокото момче. Баща ми. Код 2.

Последната цифра в кода повтаря първата.

Зима. Радиото ме събужда в шест и тридесет. Навън е още пълен мрак. Вкъщи е светло. Майка ми пие чай, татко кафе. Пушат на полуотворен прозорец в кухнята.Той чете някакъв вестник. На масата има чиния с топли палачинки. Тя става и отива пред огледалото в коридора. С бързо движение нанася тънка черна очна линия. Косата ѝ блести на светлината на лампата. Излизат за работа. Тя с тънко палто, той със сивкав каскет и шал. Пием бира. Те винаги от една чаша. Пържени картофки и наденички. Той повече мълчи, тя повече говори. Смига ми. Почти винаги разлива чашата си на покривката. Аз му се смея и ставам да избърша. Късно е. Той слуша саундтрака от "Аризона дрийм" и допива някакво питие. Майка ми го вика да си ляга. Той гаси цигарата, въздъхва, смигва ми и отива при нея. Не говорят за любов, но понякога тайно танцуват блус в кухнята и се смеят. Като деца в парка напролет, когато ранните треви греят в зелено, а слънцето кротко сипе искри в хладните води на езерото. Там някъде в Борисовата градина. Думи не им трябваха, разбираха се и без тях, не зная как. Само любовта им знае. И тя ще ги събере някой ден отново заедно. Само любовта - Тя. Код 1.

Всички хора, знаем, имат свое, така наречено ЕГН. Вярвам, че всички имат и своя код за щастие, дори и да не го знаят, имат го. Децата в нашето семейство си имат единици и двойки в рождените дати. Всичките. Моите и тези на брат ми. 1-2-2-1. Код за щастие - нашият, техният... завинаги или поне докато времето спре.

Есен е. Студен и мокър октомври с намръщено лице и труден характер. Листата гният по изстиналата земя и аз все по-често се хващам, че плача без причина. Изпивам поредния парацетамол и изключвам телевизора. Термометърът ми е развален, значи може би съм по-добре. Допивам си кафето и неволно поглеждам за някой знак - цифра, човек или птица на дъното на чашата. Ама нищо не разбирам. Виждам само планини и реки. Слаба съм в дешифрирането на кодове. Трябва да звънна на брат ми. Той има същия код. За щастие.

 

Препоръчваме ви още:


Децата от квартала 
Баба Чума 
Жега

Майчините съвети през погледа на една тийнейджърка

Автор: Ина Зарева

1. Внимавай с всеки и всичко!

Най-добре не излизай никъде.

 

2. Не говори с непознати!

Стой сама до края на живота си.

 syveti2

3. Говори възпитано!

Бъди цялата в мълчание.

 

4. Обличай се със стил!

Излез увита в юрган.

 tmb 63412 8832

5. Дръж се възпитано на масата!

Не яж, не пий, не дишай.

 

6. Не пуши и не пий алкохол!

Иди в манастир.

 young girls with a drink in hand 1296 2

7. Внимавай с момчетата!

Къде е този манастир?

 

8. Бъди прилежна!

Пиши красиво в месинджър.

smart ok

9. Храни се здравословно!

Яж само глухарчета.

 

10. Не прекъсвай хората, когато говорят!

По-добре оглушей и занемей.

maimyni ok

11. Учи повече!

Стани зубрачка и умри в самота.

 

12. По-леко с този грим!

Кво стана с тоя манастир?

 

13. Подреди си стаята!

Залей с бензин и запали.

staya

14. Стига с този телефон!

Зазидай се в банята и никога не излизай оттам.

 

15. Прибери се навреме!

По-добре не тръгвай.

3283 one max

16. Разкажи ми деня си!

Признай или започвам с мъченията.

 

17. Косата ти има прекалено много цветове!

Обръсни си главата и я татуирай.

 tatu

18. Никакви татуси и флешове!

Намери училищната униформа на майка си и ходи само с нея.

 

19. Не вярвай на момчетата на 100 процента!

Остани стара мома и живей вечно до мама.

stara

20. Каквото и да стане, можеш да ми кажеш и ще се справим!

Внимавай какви ги вършиш, защото ще те убия с голи ръце.


Препоръчваме ви още:

За любовния живот на една тийнейджърка и други психопатии 
Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка 
Отваряй си очите, моето момиче!


Автор: Крис Ка

Е, ми как... точно както смених лятото с есен, а пък скоро чакам и зима. Ей така просто се събудих и детето ми гореше. Но никак не изгаряше за бонбони. Гърлото му пулсираше, кожата му беше настръхнала и сигурно ако го бях включила в тока, щяхме да осветим цял пловдивски квартал. Не питайте защо. Аз знам! Защото захладня. И всичките опити да бъде кален през лятото си останаха с лятото. А вирусите? Те така го обичат. Обикалят го като мухи на мед. И като залепнат - няма отлепяне. Тази година даже закъсняхме. Нищо че навън са 24 градуса, то точно тогава вирусите не мрат, а стремглаво се размножават. А моето дете ги гълта. Оставя ги да се спуснат до гърлото, не преглъща и те си полепват там.

Разбира се, никакви хомеопатии, измислени витамини и студени напитки не помагат. Трябва си един дипломиран чичко със слушалки, който да му отвори устата и да изпише подходящия антибиотик. Ще псувам и ще лекувам. Разбира се, няма да купя бонбони. Затова пък в аптеката видимо ще ми се зарадват. Ще гледат тъжно детето и, видите ли, безотговорната му майка, която го е докарала до поредния фарингит. Ще се чудят сладолед ли е ял, уиски с лед ли е пил. А на мен ще ми се плаче! И то само защото не съм купила четири кори с яйца, които да изпържа на челото му, без да дам и лев за ток. Ами такава съм. Практична!

Обаче на сина ми хич не му дреме. Днес не му се ядат бонбони. Преглъща антибиотика със странна физиономия и се чуди кое от четирите му гаджета го е заразило. Щото скоро ми каза, че искал 50 момичета вкъщи, но нямало да се съберат, та затова ги коригира до четири. А баща му довечера ще го учи как да подбира. Аз ще се смея и плача едновременно. Много ясно, че пак няма да спя. И ще ставам свекърва. На четири броя ли, не знам? А дотогава смело ще заменям, надявам се само понякога, бонбоните с лекарства.

Къде си, лято? Искаме си бонбоните!

Препоръчваме ви още:

Вълненията на един бъдещ "бащаК"
Истинска жена 
Имуностимулатори - да или не? 
Страховете на майките

 

Фотография - Татяна Томсикова

Dreamstime

Автор: Ина Зарева

С първите есенни стъпки усмивката ни се сбръчква, пожълтява и се свлича уморено в краката ни. Ходим върху шумящи купища отдавна изживени радости, с празно зареяни погледи. Около нас се стеле мъгла от тъга. Засяда в гърлото, премрежва очите, забавя движенията. Рецепторите ни губят сетивността си. Сладкото не е сладко, пикантното горчи, а ароматното дразни. По улиците вървят самотни хора, увити в своите мъгли, гледащи в нищото и зъзнещи в своята отделеност. Нищо не успява да ги докосне през защитния им облак, така както преди – нота, усмивка, целувка, детски смях. Всичко е загубило вкуса си, усета си. На допир е студено и безплътно, на поглед е прозрачно, на вдишване е давещо. Лесно ще познаете тези хора с изкуствено любезния им тон, насиления и фалшив смях, бързото приключване на разговорите.

Лесно ще познаете и себе си. Започва по малко. С тъжна песен, която засяда в гърлото. С внезапен спомен, който вече не усмихва, а разплаква. С оголелите ви до болка дни от сполетели загуби.

Подправката, която ухае на баба или мама, а до Там няма телефон, за да обсъждате за стотен път рецептата и закачливо да помолите: „Нали ще ми го сготвиш, като си дойда?" И в ястието са повече сълзите, отколкото билката, която мирише на обич.

Спомен, който Фейсбук размахва като захарен памук на панаир, а приятелят от снимката го няма. И колкото повече четете смеха му в съобщенията си, него толкова повече го няма. И колкото повече гледате профила му, него толкова повече го няма.

Загуби, които се стелят като призраци в мъглата и се боите тя да не се вдигне, защото е единственият ви път към тях.

А накрая изгубвате себе си. Някъде там под хрущящите радости в краката ви, се въргаляте и вие – безпосочни, безрадостни, безсмислени. Вялостта ви отнася като октомврийски вятър, безтегловността ви среща с непознати хора, с които до вчера сте се смели, равнодушието изстудява очите ви и те бавно ослепяват.

После спирате да говорите, да спите, да се храните, да четете, да творите, да се усмихвате, да мечтаете, да обичате. Спирате да живеете. Вегетирането, отхвърлянето набързо на някаквите задължения и извлачването на секундите живот са единственото, на което сте способни.

Пресъхнали сте. Не можете да плачете, да страдате, да избухвате, да крещите. Само една постоянна, суха тъга в гърлото, през която влиза цялата горчивина наоколо и се трупа на талази в мислите ви.

Депресията е мръсна дума по нашите ширини. Тя или се смята за психично заболяване, за което: „Я си пий лекарствата и не ме занимавай!“, или за чиста лиготия: „Хвани се на работа и ще ти мине всичко, баба ти все депресии е имала!“.

И така депресията се крие. Изпопадалите пожълтели усмивки се смитат набързо, да не видят другите, лицето застива в проиграна гримаса, така че устните да не издават стиснатите зъби. И после идва истинското жестоко, себераздиращо, себенаказващо и себесъсипващо страдание. Самообвиненията колко неблагодарни трябва да сме, че да се чувстваме така, когато всичко ни е наред. Самобичуванията колко сериозни проблеми имат хората, а ние се тръшкаме за нищо. Самонамразванията – така ти се пада да страдаш, щом пак не успя да отслабнеш, да родиш, да кърмиш, да се върнеш на работа, да си седиш вкъщи, да шофираш, да готвиш, да се издигнеш. Така ти се пада!

Депресиите най-често се отключват около: смяна на сезони, рождени дни, важни годишни, отпуска, нова работа, дете, съпруг, дом, пътуване, травматично събитие, заболяване. Депресиите, в по-голяма или малка степен, са постоянни наши спътници. От това колко реално ги виждаме, осъзнаваме и говорим за тях, зависи и какъв точно вид и колко сериозни могат да са.

Ако забелязвате, че:

- сте тревожни и напрегнати;

- тъжни и потиснати;

- настроението ви се променя често;

- не спите добре;

- не се храните;

- все по-често предпочитате да сте сами и се изолирате;

- все по-трудно се концентрирате и нямате сили за нищо;

- изпитвате чести болки и дискомфорт в различни части на тялото;

- трудно ви е да определите кое се е случило реално и кое не;

- имате чувството, че вече не знаете кой сте;

- мислите ви кръжат предимно около темите за болести и смърт.

И ако целият изяден шоколад, изплаканите сълзи по гледания за 15-и път „Есен в Ню Йорк“, дългият сън и разходката в парка не успяват да стопят буцата в гърлото, да разсеят мъглата и да стоплят кръвта ви, моля ви говорете за това как се чувствате!

Говорете със семейството си, с приятелите си, със специалист! Говорете и разкажете за всичко, което мислите, изпитвате и искате.

Говорете и дайте шанс на тези, които ви обичат.

Защото няма нищо по-жестоко от това да се отървеш от тъгата си, като я прехвърлиш на крехките рамене на някой, който те обича, а теб вече те няма до него.

Препоръчваме ви още:

Невярната болест

Трите килограма, които убиват 

Емоционалните тролове

 

Автор: Тамара Чакърова

Есента все още е в началото си - зелено-жълта със златни оттенъци. По нивите тук вече прибират картофите, зелето, черното зеле, вердзата, броколите, финокиото. Аз купих от лилавите картофи - от тези на Патриция от фермерския пазар в Римини - изцяло био. Чудех се какво да спретна с тях.

Вечерта посрещнах новата група туристи - германци. След настаняването в хотела, трима слязоха и седнаха до мен във фоайето: възрастна лелка минала седемдесетте с боядисана в светло къса коса, с обилно, преливащо във формите си тяло, трудно подвижна; до нея съпругът й - също „обилен“, подстриган първи номер, със слухово апаратче на ухото, чийто кабел като че ли се развяваше около главата му и с ролатор от тези, които се бутат отпред при ходене; симпатична жена, на същата възраст, но по-прибрана във формите си, облечена със сиви дънки и блуза на пастелни цветя, с червеникава коса и приятен блясък в очите.

"Слушайте сега..", обърна се към мен по-пищната. - "Аз не мога да ходя, не мога да се къпя в морето. Вече бяхме резервирали пътуването, когато дъщеря ми реши да се омъжва в Тоскана. В събота е сватбата. В близост до Сан Джиминяно. Кажете как можем да стигнем дотам от Римини.“ Аз набързо прекарвам получената информация през една-две мозъчни гънки и казвам: "Можете да вземете влака!". Не, не ставало, защото имало една или две смени. "Вие ще ни закарате!", казва клиентката, при което аз започвам да се смея неистово: "Ако имах време да ви закарам, щях да остана и за сватбата!", отговарям аз, а тя - "А, тогава ще трябва да спиш в колата!" Предлагам им да си наемат кола. "Аз карам, но тези табели по вашата магистрала са ужасни. Не мога едновременно да карам и да ги следя. Тя - посочва към другата жена – не вижда, а той - посочва към мъжа си - не чува!". Аз отново избухвам в неистов смях, а приятелката в сиви дънки, прихва след мен и не може да спре в продължение на две-три минути, след което заявява: "Ох, смехът е здраве! Тази екскурзоводка си умира от смях с нас!" Привършихме разговора с фразата: "Имаш цяла нощ да намериш вариант как да стигнем до Тоскана в петък и в неделя да се върнем!" 
:-) 
22323970 10213646004640111 391354272 o

Така аз цяла вечер си представях сватбата в Тоскана - елегантни беседки от ковано желязо със завързани на тях бели воали и венци от цъфтящ в бонбонено синьо розмарин, и жълти цветове на тиква, върху зелени тревни килими оградени от редици високи тъмно-зелени кипариси. Всичко огрято от късното октомврийско слънце, усмихващо се от ясно-синьо небе, с плуващи по него ярко-бели облачета. После се отплеснах по цветната керамична кухня, от която излизаха гозбите за сватбарите, с накачени чугунени тигани, димящи тенджери и огромни черпаци. Не знам защо си представих картофени ньоки с пресен, дъхав доматен сос. Ето какво ще направя от лилавите ми картофи, помислих си. Имах домати и гъби. Вечерта замесих ньоките - с намачкани картофи, малко брашно и три яйца. На другия ден ги сварих в подсолена вода и ги разбърках със сос от пресните домати и гъби овкусен с чесън, лют пипер и босилек. Остана ми от картофеното тесто. Него го оползотворих вечерта, като го разстлах като тесто за пица в тавичка, а отгоре му изсипах задушена биетола, с гъби и чесън. Мммм... мисля, че можем да поднесем менюто като сватбено, та дори и в Тоскана :-) 
22345146 10213646002520058 370726391 o

Клиентите заминаха с такси за Сан Джиминяно в петък, а в неделя щяха да се върнат с немския автобус на групата, тъй като те са във Флоренция на този ден. Дъщерята организирала сватбата в Тоскана, защото преди години с бъдещия й съпруг били там на първата си съвместна почивка. Запазила всичко по интернет – траторията, церемонията на открито, полетите и нощувките за сватбарите, а тя и младоженецът тръгнали с колата, натоварена до горе, към Италия и огрените от слънце тоскански поля. Представих си бяла сватбена рокля, развяваща се от багажника.

Честно да си кажа, чак на мен ми се прииска да спретна една сватба в Тоскана.


За автора:


18426796 10212272637666795 1002730624 oТамара е великолепен разказвач на…рецепти. Всяка нейна история носи аромата на гозби, непознати по нашите ширини. Кулинарните й репортажи от Страната на пицата и лазанята можете да прочете в блога й corsidipasta.Там се носи аромат на маслини, тортелини, спагети и всякакви други вкусни чудеса, които Тами ни представя в автентичната атмосфера на различни кътчето от Италия.


 

 

 



Препоръчваме ви още:

Три жени, едно бебе, две салати и едно кръщене
Рибни кюфтенца
Топ 5 на есенните салати


Автор: Траяна Кайракова

 

Да не съм излизала в чужбина, излизала съм. Турция, Румъния, СССР, демек Русия, Белгия – таман 3 пъти, Полша и Мадрид. Все е било по проекти, служебно, а в Испания с мъжа. И досега най ми лежеше на сърцето Брюксел! Хич не се впечатлих от човечето, дето се облекчава насред улицата, ами от шоколада. Ха бонбони, ха гофрети, ха трюфели, ха черен, млечен, тече от фонтани, фърчи от чешми – страшна работа. Хвърлих си диетата през хотелския джам и лапах в несвяст. После трудно се нацедих в бикините, джапанките обаче ми ставаха и се прибрах с 10 кутии бонбони и децата да се освинят. Няма само аз да се клатя като преяла патица. Семейно, с децата, в чужбина не сме ходили.

Тая година обаче децата се затръшкаха за Барселона. И двамата са фенове на Лео Меси, на него пък хич не му пука за туй, ама Барса да е. Мрънкаха, мрънкаха и аз мрънках, че баща им за цяла година почива само на Коледа за 5 дни и затуй е все нервозен. Уж заради него и той да си почине. То и туй е вярно де. Разгеле, съгласи се. 15 дни преди Коледа стегнахме куфарите. Тука кучи студ. Увили сме се с шалове, кожуси, ботуши – Северен полюс направо. Тръгваме сряди нощи за София. Децата спят, аз дрънкам на шофьора, демек мъжо, че той да не заспи. Стигаме къде 03:00 часа и засядаме да чакаме за чекиране. Вече душата ми спи, ама няма къде. Кривиндел съм, мре ми се за сън. Пък мене спи ли ми се, човек убивам и в затвора влизам, че да си отспя, докато чакам присъдата. Както и да е, никой не затрих.

До нас едно бебе в количка. Реве, та се къса. Няма страшно викам, няма да е с нашия полет или ако е, ще е по-назад, щото съм късметлийка. Пък и от толкоз рев ще спи до Барса. Аз смятам на ум, Господ отгоре се смее. Майката с бебето зад мен в самолета. Майкооооооооо, само дето не умрях тия 3 часа. Не знам за вас, ама моичките, като пораснаха, детски шум и рев не търпя! Бе аз на картофи и кюфтета в тигана шъткам, пък дете да ми реве – абсурд!, откачам.

Слизаме ний и търсим метро. Ха тук, ха там, след 1 час го намерихме. Добре, че мъжът ми е жив компас и природноинтелигентен човек. Аз се пуля на едно като банкомат, ама по-голямо, пък той цъката – пъката, тук чукна, там пипна и излязоха билетите. Накачулихме се в метрото и кво мислиш? Качи се един църен дядка с един акордеон. Че като подкара едни кючеци и гьобеци, викам туй ако не е българин, пък ей ма на. Видя, че пари никой не дава и само пречи на хората да си мажат по екраните, и отиде на друго метро.

Слизаме, хвърляме се в едно кипро хотелче, изяждаме си първоначалните сандвичи и лягаме още с кокошките. Десет дни ще стоим, всичко ще видим. Каката и бащата правят графици, аз си свиркам. Щях да готвя, ама то през два метра сладкарничка. Бе кроасани, кифли, вафли, каквото си искаш и все на промоция – 10 броя с 2 кафета 2 евро. Да готвя ли? – мани, бегай. Седнали баби и дядовци - тя с перли, той с пуловерче, пият кафе, ядат си кифли и мажат по таблети и айфони, ама точно като в България. От хотела ни дават подробна информация и брошури къде и как да стигнем.

Първия ден се качваме на двуетажен автобус. Купиш си билети за 48 часа, ходиш напред – назад, слизаш, където искаш, гледаш, каквото гледаш, и пак се качваш. Дават ни едни хубави слушалки и сядаме на втория етаж, да ни лъхне вятър, че умряхме от жега. Ние с кожусите и ушанките, хората с джапанки, ама карай. Еееей, всичко измислили. Сядаш и гледаш – 20 дупки пред тебе. Ръгнеш слушалката на какъвто език искаш и една другарка ти обяснява де отиваш и какво ще видиш. Каката слуша на дойч, бащата инглиш, малкият си чопли в носа (3 години школа по английски напразно), аз руски. Да е жива и здрава Руската гимназия! После ще ви кажа как ми спаси живота, пардон корема. Тоз парк, оня парк, светещи фонтани, несветещи фонтани, направо ми излезе душицата. Де съм тръгнала аз, че и пеши? Кой ме би по главата, като за повече от 100 метра кола ползвам. Хукнахме да вечеряме. И там има менюта, като нашите обедните. Ама за 5 евро на човек донесоха две кила мръвки, две кила салата, картофи, десерти, разядки, че и за вкъщи ни увиха. Събраха ми очите.

Моите чакат да видим Саграда фамилия. Базилика било, чудо било, страхотия. То хубаво, ама съм си безкултурна. Такива работи някак си не ме вълнуват. Тъй ще си отида проста, добре, че не съм тъпа. Стигнахме ние и моите онемяха. Гледам аз, ама нищо не видя. „Гледай напред, де!“, вика мъжо. Ама туй ли било? Че кое му е толкоз специалното? До ден днешен ме подиграват. Ама аз чакам да видя чудо на чудесата, пък то опасано туй чудо с едни скелета, викат и крещят едни работници – те да я достроявали хората. Ами тъй ми кажете, да се удивя правилно, да му се не знае! Ударихме по едно фото, наплющяхме се с чуроси (пак си оставих диетата в куфара) и айде да спим.

На другия ден отиваме в Музей на шоколада. Аз съм пишман готвачка, ама ме влече. Тука вече се впечатлих. Билетът – чист натурален шоколад – 2 на 5, ама сантиметра. Чукнат ти го на входа и влизаш. Сетне ти го подаряват. За тез пари още го пазя, в рамка ще го слагам. Всичко от шоколад, барабар с Лео Меси и кулите на Кремъл. Как не мухлясват не разбрах, ама ми пристърга и излязохме. Гледаме из един стар квартал пълно с ученици. Седнали на земята и пишат, та се пукат. Изпънал се пред тях един млад учител, забил си в ухото една слушалка с микрофон и обяснява за една стара къща пред тях. Тъй се учи ви казвам! Да видиш, да пипнеш, а не като у нас. Пиши, пиши на умиране, пък сетне децата не различават пресен лук от чесън. Опитахме местните паели, маели, пици и айде обратно.

На другия ден Ла Рамбла. Там ми хареса. Китки, сладоледи, сувенири, манджи, таман като за мене. Който откъдето ме види, ме черпи, че барем си купя нещо. Викам аз тенкю, данке, ям, ама де да знаят хората, че пари нямам. Моят мъж знае, че ха ми е дал, ха до един час са фръкнали. Даже много си дадох като време. Спираме пред Ла Букерия, разбирай Пазария – с много ядене, пиене и всякакви зарзавати и плодове. Пък отсреща мойте мъже гледат нагоре и мухи лапат. На един балкон се изплющяла една Мерилин Монро, вее една бяла рокля и се кълчи. Кани хората да идат в музея на еротиката. Че като ги подбрах. Я ходом пред мене! И бяла рокля имам, ще я скъся, руса съм, бенка ще си начертая и само трябва някой да ми пуска вентилатор отдолу. Ей ви и музей, и еротика и то без пари! Ай ще му се не знай!

Видяхме, що видяхме и седнахме да хапнем. Аз и малкият умираме за водни животни. Каката и половинката не ги тачат. Бе ний сме се опукали в столицата на рибите как няма да ям нещо такова. Много знаят моите людски езици, ама едни скариди не могат да ми поръчат. Пък аз, като изкривих пръста, като рекох на момчето я дай едни креветки, бърже ме разбра. Руска гимназия, братче, не каква да е, руска! Дето да ида, навсякъде се оправям. С малкия плющим едно кило скариди, пък моите пет картофа в едно хартиено пликче, сякаш у нас няма. После ходихме пак на някакви паркове, океани и пак паркове и се прибрахме.

Сетне малкият се разбуха. От сума ти време не се е разболявал, ама тука кока кола искал. Ма тука няма топла, на тез 23 градуса само ледена. Бре, ами сега! Отивам аз в аптеката и къде с ръце, къде с крака антибиотик искам. Клати глава жената, не можело, само ако умира някой. На всичкото отгоре синът ми изсипа кафето, че поля и витрина, и под. Затъ аз без кафе мърдам ли нейде. Почудих се откъде да вадя кърпи да бърша. Дойде едно момче моменталически, избърса, ухили се, чак малкия по главата разроши, сякаш му е благодарен за мизерията, дето направи. Взеха детето тез хора, измериха го, изтеглиха го и ми дадоха едно мижаво сиропче розово – 20 мл. я има, я няма. Ма, жена, туй нещо детето като бебе го пи. Аз десет дена тука какво ще правя? Тя маха, аз се блещя, разбрахме се. Сутрин и вечер по 5 мл. На втория ден детето ни кашля, ни подсмърча. Кви им бяха лекарствата не знам, ама до две лекуват. Пък у нас хем ще те наблъскат с антибиотици, хем може и да умреш от тях.

Сега, да не мислите, че случайно сме избрали кога да идем в Барселона. Хич не е тъй. Щели да играят Реал Мадрид и Барса на някакъв къмпинг. Сетне разбрах, че било Камп Ноу. Играели на живот и смърт, голям мач било. Бе какво има да делят, че и да се умъртвяват чак? Да им купя по една топка и да няма сърдити, какво има да се избиват? Билетът 1000 евро. Алооооу, то туй по четири е един апартамент в България в центъра бе! Хотелът е баш до стадиона, пак умишлено. То, че няма да гледаме, няма, ама да идем да видим атмосферата. Народ, народ и едни мургави друзя викат – брадър, систър на ви тикетс. Туй и аз го разбрах. Аз, ако съм имала пари за тикетс, до Дубай щях да ида, не на мач.

Прибрахме се, ама на децата им увиснаха носовете. Мач искат да гледат. Да идеш до Рим, пък Папата да изтървеш. Аз не съм фен. Знам Иниеста и Меси, как се меси и ми стига. У нас на един мач съм ходила, умрях от ужас да не ме бият, пишман станах, че кафе пих преди това. Счупени седалки, мизерия, думти един тъпан в гърба ми, пък аз стискам да не се изпусна. За цял стадион един Еко Той, нийде няма Еко Тя. Ха върви влизай де! Дотам бях с мачовете. Тука обаче ми стана интересно. Баща им не ще да чуе. Следващият мач бил слаб, с германци някакви, нямало ни Меси, ни друг известен да играе, не ще човекът и не ще! Да сме идели на обиколка на стадиона. Имало снимки на Стоичков, музей, снимки, не знам си какво. Бе аз седалки и трева съм виждала, Христо Стоичков и у нас все ще го мярна, ама мач тука кога ще гледам. Взех аз децата, слязохме долу и им викам:

- Почвате да ревете. Първо леко, после надувате един през друг и ще я наредим някак.

Разбрани деца излязоха. Тъй надуха гайдите, че дойде управителят да види дали не се избиваме. И аз пуснах някоя сълза за съпричастност. Обещавам му да не искам самуреното палто, дето ми остана в очите на една витрина, не ща и диаманта на друга, само да идем, и чантата на Виктория от Сикретс не ща. Хеле, разбрахме се. Купихме билетите и настана съвършена радост. Облякохме си парадните дрехи и айде два часа по-рано на къмпинга. По улиците едни културни агитки, кротко си пийват, радват се хората мирно и тихо. За какво се опукахме толкоз рано да ни питаш. То едно от мерак, ама у нас като знаем как се влачат при влизане от два входа фенове, викаме да не изтървем мача. Какво изтърване бе, братче! Влиза се от 259 входа, дадеш билета, пуснат те, сетне един другар те настани на мястото и си готов. Страшна работа!

Почна се мачът, не смеем да мръднем. Нашият баща се престарал от нашия рев. Купил билети в центъра и Меси ми играе в краката. Уж нямало да е там, пък той и Иниеста довел. Само дето не ме здрависаха. Пълна тишина. Никой не пуши, не пие, не ти люпи семки в косата. Бе какво става тука бе? Ние да не сме на опера? Пък като вкара гол Барса, че като скочат всички и пак културно се радват. Душата ми напълниха. И тъпанджиите са отпред, не ти пукат ушите и пръскат джигера. Пуснаха ни на полувремето да не умрем от наркозависимост, демек да пушим, и да идем до тоалетна. Ми то тоалетни да видиш! В бордо и синьо като отбора, чисти, с хартия, с аромати – да не излезеш оттам. Нашите, първо ги няма, второ, няма как да влезеш, щото са минирани и смърдят до края на света. Тука вече ме спечелиха за цял живот!


Свърши мачът, прибрахме се по живо и здраво пак в кучия студ в София и тъй приключи Испанията. Питат ме дружките и разпитват, ама аз все за стадиона приказвам. Забравих и паркове, и фонтани, и шоколади, и пазари. Писна им на хората да слушат за пусти футбол. Де жена, де футбол? Котка в зелева нива. Оттогава обаче имам една мечта. Искам да живея в Барселона, ама не къде да е – на стадиона!

 

Прочетохте ли Мюнхен - правете фалафел, а не война?

Препоръчваме ви още:

Ужасен ужас 
До сина ми 
Най-обичам 

Сигурно всеки баща поне веднъж в живота си е попадал в ситуация, когато му се е налагало да произнесе фразата: „Не казвай на майка си!“. Знам поне една такава история за нашия татко, а колко не съм разбрала, не смея и да си представя. Теди беше само на 6 годинки и ги пратих с баща му и нашия семеен приятел Илиан навън, за да пошетам малко на спокойствие. Прибират се след два часа, ама... Мъжете - гузни, виновни, клюмнали като спаружени марули, а Теди не може да спре да хълца от рев. Естествено, веднага си каза всичко детето, нищо че го бяха предупредили да си трае. Не искал да си тръгва от площадката и двамата големи умници взели, че се скрили зад някаква кола. По някое си време Теди забелязал, че е самичък и почнал да вика и да обикаля да ги търси, а те се хилели зад колата и му гледали сеира. Ей, казвам ви, такъв скандал отнесоха и татко му, че и Илиан покрай него... Да ми плашат детето!

 

Порталът Reddit, където се публикуват читателски истории и коментари, предизвика бащите да споделят незабравимите случки от собствения си опит, свързани точно с такива тайни. Предлагаме ви 13 от историите, които потребителите се престрашиха да разкажат.

1. „Една нощ не ме ловеше сън и станах да хапна малко сладолед. Четиригодишната ми дъщеря уж отдавна спеше. Но явно разбудена от шума, се появи в кухнята и ме хвана „в крачка“. Нали бях гузен, предложих й да хапне малко сладолед, но да не казва на майка си, защото по това време би трябвало отдавна да е в леглото. Разбрахме се, че това ще е нашата тайна. Изяде си сладоледа, а после отиде при майка си, събуди я и й каза, че трябвало да си измие зъбките, защото току-що е яла сладолед и сладкото може да ги развали.“

2. „Миналото лято заведох двамата си синове (на 5 и 3 години) на цирк в Лас Вегас. Там загубих малкия за цели пет минути, най-страшните 5 минути в живота ми. Майка им така и не разбра какво се е случило.“


3. „Когато по-големият ми син беше на 14 години, пазеше списанията Playboy и Hustler на приятелите си, в къщичката, която му бях построил на дървото в двора. Веднъж, докато с жена ми бяхме на работа, започна буря. Когато се прибрах вкъщи по цялата улица бяха разпръснати страници с голи жени. Съседките ни бяха много възмутени, а мъжете им си умираха от смях. Наложи се синът ми да се извини. Хубави времена бяха!“


4. „Голямата ми дъщеря ме излови, точно когато бях влязъл в ролята на феята на зъбките. Обеща да не споменава нищо пред майка си и по-малкия си брат, за да не ги разстройва. Така или иначе получава по долар за всеки изваден зъб, просто сега няма да ми се налага да се промъквам като нинджа, за да слагам пари под възглавницата й.“

55. „Когато бях на 13 години, тате ме хвана да пуша. Първото, което каза, беше: „Не казвай на майка си!“ (сигурно защото бях взел от неговите „тайни“ цигари).“

6. „Когато тате косеше тревата на двора, редовно се измъкваше и тичаше в близкия бар за бира. Винаги ме вземаше със себе си, за да не го издам. За мълчанието си получавах пакетче фъстъци, които мама редовно намираше в джоба ми. Мисля, че се досещаше откъде ги имам.“


7. „Когато бях на пет години, редовно играех на криеница с нашите. Веднъж тате реши, че мама никога няма да ме намери, ако отвори прозореца и ме скрие на покрива на балкона под нас.“

8. „Веднъж, когато аз бях на пет, а брат ми на 8 години, мама замина на почивка с приятелки за две седмици. Тъкмо я изпратихме и брат ми събори върху крака си една метална кутия и си счупи кутрето. Лекарите едва успяха да спасят пръста му. Когато мама се прибра, брат ми все още беше с превързан крак, но обясни, че има малка раничка. След 10 години, по време на една семейна вечеря, брат ми се „изтърва“: „Помниш ли как едва не загубих пръста си, когато мама замина веднъж на почивка?“ Това беше наистина знаменита вечер.“  

GetMoreEnergy 14134970853643f8b68a 758x380

9. „Веднъж, когато бях на три години, тате ме къпеше във ваната, но звънна телефонът и ме остави за минута. Когато се върнал видял, че съм под водата и вече не излизат мехурчета. Бързо ме хванал за краката и ме измъкнал от ваната. Аз дълго плюх вода, а когато престанах да плача той ми каза, че едва не съм се удавил, но че в никакъв случай не трябва да казвам за това на мама. Като умно хлапе си мълчах, но вече бях научил нова дума „удавен“. Когато мама я чу, ме попита откъде я знам, но после бързо се досети (косата ми беше още мокра).“

 

10. „Един ден, когато бях на 10 години, баща ми дойде в училище и каза на директора, че трябва да ме води на лекар. Аз не знаех за това и бях много изненадан, когато влезе в час и ме взе. Наистина мислех, че ще ходим на лекар, но всъщност играхме баскетбол до вечерта. Мама беше заминала за два дни и не разбра за случилото се, а тате ме предупреди никога да не й казвам, че ме е взел от училище, за да играем.“

11. „Преди няколко години, когато синовете ми бяха на 3 и 4 години, излязоха с баща си да поиграят в парка. Казах им, че вечерята ще е готова след час и да не ядат никакъв сладолед или други лакомства. Когато се прибраха и им отворих вратата ме погледнаха гузно, после погледнаха баща си и казаха: „Мамо, ние не сме яли никакъв сладолед.“. Мъжът ми стоеше зад тях и се опитваше да скрие лицето си с ръка.“

 

12. „Когато синът ми беше на 3, се беше научил да „мие“ всичко, което му попадне, в тоалетната чиния. Веднъж жена ми беше заминала за уикенда при майка си. Купих си лотариен билет и се оказа, че печеля 6700 долара. По онова време това беше огромна сума за мен и нямах търпение жена ми да звънне, за да й кажа добрата новина. Докато играехме карти с приятеля ми обаче, изведнъж чухме познатия звук от тоалетната. Втурнах се да разбера каква „мие“ този път моя син и с ужас видях, че е „измил“ лотарийния билет. Детето, разбира се, изобщо не разбра какво е направило, но се стресна от дивия ми рев. Майка му така и не научи какво се е случило.“

 

13. „Като тийнейджъри, с приятели често наобикаляхме един завод за рециклиране на отпадъци. Обикновено оттам се снабдявахме със стари броеве на  Playboy или Hustler и после ги продавахме на съучениците си. Един от тях обаче ни издаде, след което мама откри почти двестата списания, които бях скрил. Наказа ме с един месец без телевизия, без телефон и излизане с приятели. Когато отказах да издам на кого съм ги продавал, получих още един месец допълнително. На следващата вечер намерих под възглавницата си  бележка: „200 списания са твърде много, както и два месеца без телевизор. Ето ти едно списание. Скрий го по-добре и не казвай на майка си.“


Препоръчваме ви още:

Най-добрият татко на света 
10 разлики във възгледите на майките и бащите за възпитанието 
Бащи и синове

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам