Автор: Крис Ка

Октомврийска сутрин. Изведнъж ми стана хладно, обръщам се да прегърна любимата в леглото - празно. Поглеждам с едно око и чувам боен вик: “Дааааа”. Какво й стана на таз жена, че крещи? Понадигнах се, а тя влетя в спалнята с някакъв юнашки скок и светещи очи. Първото, което забелязах е, че размахваше някакъв инструмент, приличащ на термометър, фазомер или дявол знае какво.

Честито! Ще ставаш тати! - крещеше тя и се хвърли отгоре ми с инструмента. Подаде ми го и аз, видимо щастлив, взех да го разглеждам...Тест! Тест за бременност, признавам я - такъв не бях виждал.

Мислите ми взеха да се блъскат една в друга, сърцето ми заподскача бясно, 3+ - какво е това? Тризнаци, че и с плюс идват! Да, плюс много екстри сигурно. Сигурно съм пребледнял, защото жената взе да ми обяснява, че 3+, всъщност били седмиците от бременността. Оф, отдъхнах си!

Притеснен съм. Като млад, много ходех по жени и най-вероятно ще имам момиче. Не знам как ще я опазя, сигурно ще я наобикалят разни разнообразни, а аз ще дежуря с пушката. Жената твърди, че ще имаме момче. Подозрителна ми е. Може пък и тя навремето да е ходила много, ама нали не съм я хващал, ще си трая.

Все й е лошо! Девет месеца ли така ще я кара? Не смея да пръдна, че й се повдига. Месо не й се ядяло, кафето стана безкофеиново, ей... бавно тече времето.

Днес е великият ден. Само да чуя, че ще имам момче, така ще се накова, че няма да мога да се позная на другия ден.

Жената славно дебелее. Предупредих я, че ако продължава така, ще излизам сам по ресторанти и ще вечерям със снимката й.

Треперя. Лекарката пита искаме ли да знаем пола. Че искаме, искаме, ама таз мойта жена, врътна врат към ехографа и взе да се хили, видяла на детето инструмента, досущ приличал на този от теста. Лелееее, благодаря ти, Боже - момче е! Момчеееееее (тук взех да прегръщам лекарката и бясно да скачам).

Вече не може да се спи на едно легло с таз жена. Заема половината спалня и ако случайно метне ръка, получавам синки като след удари с боксова ръкавица. Дебела е бе, хора, расте...

И мрънка! Не можела да се движи, трудно й било навеждането, детето правело салта в корема като акробат, ей аман... да ражда вече!

На финала е! Не остана, ама що килограми с ягоди изяде, детето дали пък няма да се роди червено? Индианска работа.

Всеки ден треперам на телефона. Звънне ли, ставам като линейка. Тичам като вятър и медитирам.

Звъни ми. Щяла да ражда. Чакааааай, да не си посмяла да родиш у нас. Не ми се занимава с пъпна връв и плаценти. Само се моля да устиска до болницата.

Приемат ни. Обличат ме като хирург, пие ми се нещо силно, но ще трая.

Напъвай, напъвай, не стискай ръката ми, отпусни... Усещам, че ми се припада. Краката ми омекват, стаята се смалява. Дават ми някъв стол, сядам като препариран.

Изритаха ме. Щели да режат. Чакам и треперя. Минават 2 минути, чувам бебето реве. Роди сеее! Забравиха ме отвън, влетявам след още 2 минути, приближавам жената и - ах, а дано прилича на мен! Копие! Мое копие е! Браво, жено, бравоооо!

Вземам детето и се моля да не ревне, някак ще му сменя памперса.

Връщам го на жената и ги целувам.

Вече съм татко!

Вече 4 години съм татко, но все така се вълнувам, когато детето ме погледне с ония големи очи и нежно ми викне: „Ей, бащак!”

Препоръчваме ви още:

Татко е машина 
Типове татковци 
Бащи в майчинство