Автор: Ния Калева

Истинската ми любов. Пред очите ми още е първият миг, в който го видях. Високо седемнайсетгодишно момче, едро, с фрапиращо широки рамене, къдрици над челото, брадясал, все едно е на трийсет, с изцапана с бои фланелка и развързани връзки на обувките. Когато ми подаде ръка и се усмихна, между всеки един зъб зееше тъмно пространство. Никога не бях виждала човек с толкова редки зъби.

Приятелките ми го определяха като грозен. Да, вярно, грозен бе. Но бе и весел, духовит, отворен и непукист, сваляше мацките от раз. И мене така свали – от раз. А аз бях хубавичка, имах повечко претенции. Но той просто започна да ме прегръща и на третата вечер си изпроси целувка. На петата добротата и нежността му вече ме бяха замаяли тотално. Сред компанията ми от вечно напушени, тотално себевглъбени и лишени от емпатия същества, този човек се открояваше като перла сред мъртви водорасли. Отваряше ми вратата на заведението. Приготвяше ми стола, за да седна. Помагаше ми да си облека якето. Винаги се нагаждаше към моята крачка, докато вървяхме. Подаряваше ми цветя с повод и без повод. Изпращаше ме до вкъщи в единайсет часа вечерта и след това си ходеше пеша до другия край на града, защото рейсове вече нямаше. И малкото пари, които изкараше от допълнителна работа – защото той бе от бедно семейство – ги изхарчваше, за да ме поглези с нещо. Наричаше ме красива, дори когато косата ми опада след едно тежко боледуване от шарка, дори когато бях изморена, със стари и измачкани дрехи, дори когато напълнеех, дори когато се остригах до почти гола глава, защото вече не ми пукаше от нищо и исках той да ме зареже, но той не го правеше.

Проблемът не бе, че той ме обичаше прекалено много. Проблемът бе, че аз не го обичах достатъчно.

След първите четири години, в които бяхме заедно, вече знаехме абсолютно всичко един за друг. Душите ни бяха сплетени като веригите на ДНК. Струваше ми се невъзможно нещо да ни раздели. Особено, ако това нещо идваше от самата мен.

Защото всеки ден аз се борех със себе си, сякаш се борех с дявола. Борех се със студенината, с която ме изпълваше физическият му облик – твърде едрото му тяло, малкото коремче, което бе започнал да пуска още на осемнайсет, редките му зъби, лошата му кожа. Борех се с откровеното отвращение, което ме обземаше от липсата му на хигиена – трябваше да му повтарям сто пъти да си измие зъбите вечер, сутрин излизаше без дори да си е изплакнал очите, къпеше се когато му падне, веднъж или два пъти в седмицата. Борех се с проклетите цигари, които пушеше като комин. С нежеланието му да сменя по-често дрехите си, да ползва парфюм. И като цяло, да не се облича като въргалящ се из ъглите на сградите скитник.

Да, той бе част от онази изтрещяла хипи среда, която му бе оставила в наследство тези ценности и известно време и аз бях част от нея, но после се върнах там, където принадлежах. А той не се върна. Записах се в университет, той отиде в казармата. Изчаках го, но пропастта между нас се задълбочаваше. Военната служба влоши още повече хигиенните му навици, смачка го до неузнаваемост. Вероятно и моето отношение го мачкаше. Като се върна отново към живота, намери някакво момиче и ми изневери с него. И постоянно повтаряше: „Тя ме харесва. Не е нужно да правя нищо, тя просто ме харесва. Такъв, какъвто съм.“

Трябваше да се разделим още тогава, но аз изпитах такъв ужас да го загубя – приятеля, сродната ми душа, най-близкия ми човек на света, че не му позволих да си тръгне. И така връзката ни продължи още четири години, до дипломирането ми и малко след него. Още четири години на неистово самозаблуждение от моя страна, на търпеливо примирение от негова, но същевременно – на все по-дълбоко отдалечаване. Докато аз се пренасях в света на Шекспир и Чосър в университета, той се вглъби в компютрите. Работеше като дизайнер на компютърни игри. Специализира 3D ефекти, получи работа в София, в американска кинокомпания. Преместихме се заедно в столицата. Аз записах магистратура в Софийския университет, а той изведнъж забогатя. Стана известен. Влезе в среди, сред които никога не съм си представяла, че може да се озове. И там намери новата си любов.

И този път ме изостави истински. Не можех да го върна по никакъв начин. Когато се опитвахме да говорим, той все ме питаше: „А ти обичаше ли ме?“ - Отговарях му: „Повече от живота си!“, но нещо ми нагарчаше при отговорите. И избягвах да го гледам в очите.

Борих се за него още три години, дори когато се ожени. Стоях и работех в София, може би само заради него. Но не можех да го върна. Всяка вечер плачех и се укорявах до безкрайност за грешката, която осъзнавах, че е нямало как да не направя. Грешката, с която всъщност и започнах връзката си с него.

След пет години на ужасна самота, в живота ми се появи друг човек. За първи път новият мъж бе толкова ярък, че изличи образа на предишния. Присъствието му буквално ме разтресе. Спомням си как стояхме в онова кафене под майските цветове на липите и го гледах, а сърцето ми биеше като полудял латинотанцьор. Висок. Рус. Черни очила с рамки. Слаб, строен. Замайваща, ослепителна усмивка. Никакви редки зъби – напротив, бяла, перфектна усмивка. Ухаеше на парфюм. Къпеше се по два пъти на ден. Обличаше се като манекен от „Вог“. Имаше високоплатена, перспективна работа в чужбина. Беше обикалял къде ли не по света. И ме гледаше с пронизващите си зелени очи, а краката ми омекваха като гумени и имах чувството, че всеки миг ще се срутя на тротоара от високите си токчета.

Само дето изобщо не ми дърпаше стола, за да седна. Всеки път влетяваше като хала пред мен в магазините, направо се чудех как не оставя и вратата да се тресне под носа ми. Вървеше толкова бързо, все едно постоянно гонеше самолет за някъде и ме оставяше буквално да подтичвам след него. И досега, освен ако не е в много разнежено настроение, вървенето ни е все такова – той бърза напред, после спира да ме изчаква. Спря да ми пука чак на петата ни година заедно.

Да, разбрахте вече, останах с него. С него не можех и дума да обеля за нещата, които истински ме интересуваха – изкуство, вечност, духа на човека. Беше дебелокож прагматик. Така и не успя да докосне онази моя скрита същност, както я докосна другият, старият. С него, ако не са приятелките ми, бих се чувствала самотна. Нервен е, избухва често, нерядко е и груб с мен. Случвало се е и да ме разплаква и да тичам в другата стая и да си мисля за онова, което можеше да е, но не беше. Затворен е, не се сприятелява лесно, враждебен е към хората. Е, да. Интересите ни се припокриват откъм чисто ежедневни дейности – разходките, ходенето на кино, пътуванията. Но често стоя и се чудя – какво правя с този човек? Защо съм с него? Защото е толкова секси, че дори и след осем години заедно и две деца, които са ни срутили до минимум способността за правене на любов, само като го погледна, краката ми се подкосяват? И защото ми харесва всяко негово движение, всеки негов физически навик, всяка негова прическа, всяка негова гримаса? Затова ли? Това ли задържа повече жената към един мъж? Физическият облик? Или това е просто една от реалностите?

И досега все още не съм си отговорила на въпроса – какво е истинска любов?

Препоръчваме ви още:

Не се лъжи, животът е майтапчия
Един мъж, една жена
Фейсбук любовна история

Един от най-интересните и популярни съвременни философи в Испания Хавиер Гомá, ще гостува за първи път в България с лекция в София.

Испанският философ ще ни въведе в неговата „всеобща философия“ чрез размисли върху различни аспекти на ежедневието. Философията, предложена от мислителя, е „всеобща“ в две направления: от една страна, се обръща към всички, а от друга, се опитва да наблюдава света в неговата цялост. Според Гомá, философията следва да бъде не само рационална, а и общопонятна.

Хавиер Гомá е включен в списъка за най-влиятелни ибероамерикански интелектуалци през 2012 и 2014 г. на списание Foreign Policy. Многократно награждаван автор; изнася лекции по света; сътрудничи за различни радиоканали, лидер на мнение в испански издания.

Хавиер Гомá е роден в Билбао през 1965 г.  Започва да пише на 15 годишна възраст, доктор по философия, завършил класическа филология и право. Основните му философски трудове са събрани в две книги - „Всеобща философия“ и т.нар. „Тетралогия за образцовост“. Автор е на театралния монолог „Неутешим“ , публикуван в Ел Мундо (2016), който в момента се играе на сцената на Националния драматичен център в Мадрид (2017). Автор е също на книгите „Придобита наивност“ и „Образът на твоя живот“. Носител на Националната награда за литература на Испания за 2004 г. - раздел "Есета" - за първата му издадена книга „Имитация и опит“.

Хавиер Гомá: „Философията не е гарант за щастие, но помага да придаде значимост и дълбочина на живота, да го направи по-достоен, за да бъде живян. Кара те обаче да изживяваш повече спънките му, да изпитваш съчувствие за несправедливостите, основната, от които е смъртта.“

Лекцията ще се състои на 29.11.2017 г. от 18.30 ч. в Софийския университет "Св. Климент Охридски",  зала 272 (Северно крило). Входът е безплатен за всички желаещи да чуят неговите възгледи.

Препоръчваме ви още:

Да изживееш този град
5 книги на любими български автори
Как започват разделите - Мая Дългъчева

От 27 ноември веригата пуска в продажба серия играчки от естествена дървесина за децата

В навечерието на коледните празници, Lidl ще изненада най-малките със специална колекция играчки от естествена дървесина. Дървена къща, пълна с мини мебели и задружно мини семейство, дървено влакче, магистрала или железопътен прелез с автомост ще пренесат децата в света на майстор Джепето и ще предизвикат не само тяхното въображение, но и това на родителите им.

В продължение на редицата инициативи, с които Лидл България фокусира усилията си върху грижата за децата и тяхното пълноценно израстване, веригата затвърждава дългосрочния си ангажимент в тази посока и с подбора на продукти. С колекцията дървени играчки децата научават нови неща, а знанието се превръща в приятно и лесно приключение.
Предизвикателство за малките кулинари ще е дървената кухня, в която ще могат да приготвят закуска, сандвичи, торта или пица, а любознателните бъдещи инженери ще открият тайните на механиката с помощта на атрактивни дървени играчки и конструктори.

Освен забавна, новата серия дървени играчки учи децата и на любов към природата. Те са произведени от естествена дървесина, с изключителна грижа за гората. Всичките продукти в серията са сертифицирани с FSC сертификат за отговорно горско стопанство. А за спокойствието на родителите играчките са проверени от TÜV Rheinland и са сертифицирани за сигурност и безопасност при употреба от малки деца.

Повече информация потребителите могат да намерят на lidl.bg.

Препоръчваме ви още:

La La Land - концертът
Ден на таланта - Lidl Неделя в Музейко
Ден на майката в Националния военноисторически музей

Автор: Ина Зарева

Цели 81% от българите смятат, че жената трябва да е домакиня. Разбирате ли – трябва! Независимо колко способна, талантлива, мечтаеща, успяваща, креативна, образована, квалифицирана е тази жена, тя трябва да е домакиня! Домакинстването е различно от това да приготвиш ухаеща на любов и отмиваща умората гозба. Домакинстването не е да шиеш цяла нощ костюм на кокиче за тържеството в детската градина. Домакинстването не е да грабнеш костюма на съпруга си и да ходиш с него по магазините да му купиш нов за важно събитие, защото той няма време. Домакинстването не е да изчистиш кучешките косми и детските играчки от дневната така, че да се откроят предимно розите във вазата. Не, домакинстването не е тази грижа, предизвикана само от любов и желание да зарадваш другия. То е онова пренебрежително „нареждане” – „Глей си там кухнята и не ми се меси!”; „Пак закъсняваш с яденето!”; „Защо не си ми изгладила ризата?”, „Разкарай го това дете оттук, искам да спя!” В това „домакинстване” майките са смъртно уморени, бащите – смъртно отегчени, а децата се опитват да растат под товара на бремето: „съсипал живота на родителите си”.

Синът ми беше на 7, когато веднъж по време на вечеря, без дори да ме поглежда, нареди:

- Мамо, донеси ми вода!

Аз поех дълбоко въздух, и докато всеотдайната майка и бунтарестата жена в мен си скубеха косите коя да надделее, съпругът ми реагира:

- Тук никой не слугува на никого. Когато си жаден, ще станеш, ще си сипеш вода и ще предложиш на останалите. Майка ти не е нито сервитьор, нито прислуга. Извини й се!

Съпругът ми изключително рядко се кара на децата ни, разбира се, те го обожават; разбира се, той е причина за много скандали в познатите ни семейства, защото съпругите вечно го дават за пример; разбира се, аз мразя това негово обожествяване, за сметка на моето вещерство – яхнала метлата на справедливостта, непрекъснато каканижа около децата ни и въздавам правосъдие. Но в този момент му простих всичко - ролята на светец; ината; влудяващото му спокойствие, докато аз изпадам в паника; несполучливите подаръци; шофьорските забележки и дори онази новогодишна нощ, в която насочи пиратките от терасата вместо навън, навътре към хола (но това е друга една история), защото осъзнах колко много свободна съм с него.

Свободата е най-важното нещо в живота ми. Тази свобода, в която имам правото да открия себе си, да избера какво, кога и как да го реализирам, и то по моя си начин, с всичките си грешки и провали, които да нося гордо на раменете си и да казвам – Да, но са си лично мои!

Тази свобода, в която имам правото да се заявя такава, каквато съм, с това което мога и не мога, с което искам и не искам.

Тази свобода, в която компромисите са взаимни и общи, а нареждания и изпълнения не съществуват.

Тази свобода, в която мога да имам очаквания и да споделя разочарованието си, когато не се сбъднат.

Тази свобода, в която знам, че точно колкото свободна съм аз, толкова свободен е и другият.

В нея не се случва нищо ужасно, ако той сготви или простре прането, а аз боядисам кухнята за един следобед. Никой не е обиден, ако няма вечеря, защото сме работили до късно. Никой не е пренебрегнат от това, че другият е посветил вечерта на сглобяването на конструктор или сплитането на коса на двадесет плитки. Никой не се чувства разпределен, задължен, вменен за конкретно определени дейности и ангажименти.

Всеки е свободен да заяви, че е уморен, че е натоварен, че е избрал да дочете книгата си пред това да готви 3 часа и затова няма тристепенно меню.

В тази свобода „трябва!” е заменено с „можеш ли?”.

В нея никой от двамата не стига до състояние на смъртна умора, защото има тайно съревнование за партньорство и всеки се опитва да отмени другия в колкото се може повече неща.

В нея никой не е принуден да краде време за себе си и да бива наказан за това.

В нея никой не се чувства виновен или длъжен.

В нея ничии грешки не се натякват, разказват иронично пред приятели или размахват пред децата като лозунги.

В нея всеки може да развива себе си, докъдето му стигат мечтите, без да се чувства ужасно, че не е изчистил или не е поправил щепсела. Защото другият също ги умее тези неща.

В нея има едно непрекъснато предаване на щафетата - аз поемам сега, ти по-нататък.

В нея и двете аларми са настроени с десет минути по-рано, за да приготвят кафето на другия и да посрещнат деня си заедно.

В нея децата се чувстват свободни да опитват, да грешат, да си признават и да споделят и с двамата поравно.

Тази свобода не идва даром и не е късмет, както повечето хора мислят.

Тази свобода е плод на стотици разговори до 4 сутринта; на важни лични и общи избори; на непрекъснати анализи на себе си, на другия и на вас двамата.

Тази свобода е важна дори не толкова заради нас, колкото за децата ни - за примера, за смисъла, за изборите в бъдеще.

Тази свобода почива на простичко правило – каквото и да правя, да не е за сметка на останалите в семейството ми.

И тогава всичко е лесно – казва се, обсъжда се, преразпределят се ангажиментите, а после заедно се празнуват победите, защото те са общи и на свой ред вълнуват и подтикват към следващи.

Изборът на това, което те прави пълноценен, щастлив със себе си, реализиран и удовлетворен е най-важното право от всички човешки права, за които са се водили духовни, физически, политически и психологически борби векове наред. Независимо дали искаш да си цар на фондюто, повелител на думите, вдъхновител на ученици, дресьор на лъвове, бизнес гуру, кранист, професор, чистач, спортист, шофьор или „просто родител”, твоят избор трябва да е личен, свободен и подкрепен, независимо от пола ти, а трудът ти да бъде ценен и уважаван.

Няколко седмици след онази вечеря чух сина ми да казва на сестра си:

- Можеш ли да ми сипеш вода, а аз ще вдигна чиниите от масата? Благодаря!

 ******************

Прочетохте ли Как се научих да танцувам с децата, а не с парцала?

Препоръчваме ви още: 

Истинска жена

20 сексистки фрази

Трудът е силно прехвален

Защо жените са по-добри от мъжете

Автор: Янка Петкова

Един от най-сериозните източници на стрес за родителя е страхът от изгубване на детето. Много често дори знаем къде да го търсим - край щанда с играчки или лакомства. Понякога обаче развръзката не идва толкова бързо и се налага да бъде потърсена помощ. Както в много други случаи и в този има правила, наложени от опита на родители, преживели подобен инцидент.

Предварителна подготовка

Да научим детето да стои близо до нас – с ежедневно напомняне и уточняване, че трябва да попита винаги, преди да реши да се отдалечи.

Да се погрижим да знае имената и адреса си наизуст (ако е на подходящата възраст).

Да „тренираме“ викане за помощ – можем да го превърнем в игра, когато сме на открито. Практиката показва, че много от децата не знаят как да правят това.

Да научим детето да казва „не“. Струва ни се, че малчуганите са родени с тази способност, но невинаги е така. Те трябва да отказват всякакъв контакт с непознат, да не откликват на молбата му за помощ или на покана.

Да му обясним, че ако ни изгуби от поглед, е добре да потърси помощ от жени с деца.

Да го предупредим, че ако се отдели от нас, трябва да спре да се движи и да чака да бъде намерено.

Да уточним предварително отговорността за надзора над децата с други родители, с които предстои да посетим оживено събитие.

Да залепим стикер с телефонния си номер на дрешката на малкото дете, когато отиваме на място с много хора.

Да го облечем в ярки цветове.

Да го снимаме с мобилния си телефон преди излизане. Някой може да реши, че е прекалено, но опитът сочи, че това е по-сигурният начин за разпознаване на детето – просто показваме актуалната снимка на минувачите, вместо да даваме словесно описание на външния му вид. Оказва се, че в паниката си много родители не могат да си спомнят с какво е било облечено детето им. Освен това тази снимка може да послужи и на полицията, в случай че се наложи да започне издирване.

Да създадем у детето навик да предупреждава къде отива. Възможно е да срещне приятелче или близък и да бъде поканено на гости. Трябва да знае, че в този случай звъни на родителя си, иска разрешение и предоставя телефона на възрастния, който поема отговорност за него, за обратна връзка.

Да активираме функцията за локация в мобилния му телефон.

Да се погрижим за номерата на бърз бутон в телефона му – на мама, на тате, 112.

Да проверим дали телефонът на детето е зареден, преди да излезе.

Прочетете и Опасните игри

Какво да правим, ако малкото дете се изгуби на оживено място

Да се опитаме да не изпадаме в паника, колкото и да е трудно.

Да спрем и бавно да се огледаме.

Да извикаме високо и отчетливо детето по име.

Да не се отдалечаваме от мястото, където сме го изгубили, ако сме сами и няма друг възрастен, който би могъл да остане там.

Да потърсим съдействие на охрана, управител на обекта, полицай в близост.

Вижте и Въпросите, чиито отговори
трябва да знае всяко дете

Как да реагираме, в случай че детето е само навън

Да се отзовем, ако ни се обади с молба да го посрещнем, въпреки че отдавна не го правим. За да пожелае това, детето вероятно има причина. В такъв случай репликата „нали вече си голям“ е абсолютно недопустима.

Да позвъним или да изпратим съобщение, ако знаем, че детето ни пътува половин час до училище (или друго място) и след час не се е обадило, че е пристигнало.

Ако не успеем да осъществим контакт с него, да се свържем с всички възможни източници на информация - съученици, близки, приятели, към които е тръгнало. Можем да използваме и социалните мрежи, за да получим повече информация.

Да се възползваме от опцията за определяне локацията на детето. Не бива да забравяме обаче, че това може да стане, ако телефонът е включен и функцията активирана.

Ако в близките два-три часа не открием детето, можем да позвъним на телефон 112. Не е прибързано. В повечето случаи тревогата може да е фалшива, но веднъж подаден сигналът е регистриран и реакцията е задължителна. Според специалисти, при изчезване на деца най-важни са първите 24 часа.

Защо е нужно да правим това? Защото понякога наистина не можем да предположим какво се е случило. Детето може да е объркало автобуса си в бързината и да се е озовало в непознат квартал; може да е решило да се отбие у приятел и да се е заиграло там. Вариантите са много и не е задължително да са стряскащи. А когато го открием, можем да се свържем отново с хората, които сме обезпокоили и да се извиним. Някой може да каже, че това е излишна паника, но опитът е доказал, че колкото повече хора са известени за проблема, толкова по-голяма е вероятността да бъде намерено бързо решение.

Прочетете Урок по безопасност
за най-малките

Как да реагираме, ако детето е само сред природата

Преди да го пуснем на ученическа екскурзия например, трябва да сме се уверили, че ще има достатъчно възрастни, които да упражняват контрол. Не е добра идея да изпращаме детето на подобна разходка с хора в напреднала възраст. Възможно е (в планината или в гората) да им се случи нещо от преумора и то да остане без подкрепата и контрола им.

Да се погрижим да е облечено в ярки дрехи, които ще го направят по-леснозабележимо в гората. Препоръчително е да се избягват камуфлажните цветове.

Да проверим зареден ли е телефонът му.

Да го предупредим да не остава без вода.

Да обясним, че при никакви обстоятелства не бива да се движи близо до водоем. Това е опасно, може да се подхлъзне и да падне във водата.

Да му обясним, че ако се изгуби, трябва незабавно да спре да се движи, да звънне на 112, след това на нас.

Да бъде пестеливо в позвъняването и разговорите си, да изключи мобилните си данни след като подаде съобщение, за да не изтощава батерията на телефона си.

Да го предупредим, че е добре да сигнализира за местоположението си с глас, почукване, да оставя видими следи. Така ще привлече вниманието на хората, които го търсят.

Да не се плаши и бяга при силен шум (хеликоптер, кучешки лай, гласове). Спасителите твърдят, че много често, в подобна ситуация, малчуганите се крият и променят локацията си, което затруднява откриването им.

Обикновено децата се губят, въпреки всичките ни усилия да не се случва. Но това в никакъв случай не ни прави лоши родители. Най-важното, което детето трябва да знае е, че каквото и да се случи, ние ще винаги ще го потърсим. Това му създава сигурност и позитивна нагласа.

Препоръчваме ви още:

Златните правила за безопасност - 10 полезни съвета
49 фрази, които ще ви помогнат да успокоите детето
Забранете безотговорните родители

За първи път с вълнуващи забавления

След големия успех на Деня на бащата, музеят обръща специално внимание и на майката, в дните преди настъпващите празници, когато тя е сплотяващата сила в семейството.

Разнообразни атракции, арт-ателиета, танци и игри ще забавляват всички родители и малчугани, дошли в музея специално в този ден. Те ще се докоснат до магията на рисуването върху вода с техниката „ебро“, с жизнерадостни цветове ще могат да оживят малки камъчета, а най-сръчните ще събудят твореца в себе си и ще могат да си тръгнат с ръчно направени воини, балеринки и оригами. В работилницата за бижута всеки ще се превърне в автор на изящни украшения от мъниста, а обединяващата сила на хляба ще завладее малки и големи, които заедно ще замесят хляб.

Уроци по народни танци ще представят красотата на българския фолклор, а ефективните таекуондо техники за самозащита ще вдъхнат на посетителите самочувствие, че са защитени в критична ситуация. Друга наша естествена реакция – смехът, ще бъде представена със своята лечебна сила и как се повлияват децата и възрастните от методите на смехотерапията.

Забавления ще има и за по-любознателните сред гостите на музея. Те ще могат да премерят сили в семейна игра с въпроси от областта на историята, докато почитателите на модерните технологии ще управляват роботи по специално подготвено трасе с препятствия.

Артистичните умения както на майките, така и на децата ще бъдат провокирани от театър на движенията – завладяваща комбинация от песни, танци и актьорски игри. Музикалното пътешествие ще продължи с фрагменти от бродуейския мюзикъл „Ани“, в който публиката ще бъде предизвикана да се включи и да стане част от героите на сцената.

Професионален психолог ще представи лекция за типовете доминиращи майки, в която анализира и ролята на свръхпротективните родители във формирането на рисково поведение у децата. Атмосферата в празничния ден ще допълнят и лекциите за здравословното хранене и за грижата за детската кожа. За финал всички ще могат да се насладят на куклената постановка „Кой ще бъде цар?“.

Празникът ще се състои на 25 ноември (събота) 2017 г. от 10.00 до 18.00 ч. Входът за постоянната хронологична и външната експозиция на музея ще бъде свободен.

Препоръчваме ви още:

La La Land - концертът
Едно семейство в цирка
Нова строителна зона отваря врати в Музейко

Автор: Валентина Вълчева

Предполагам, че всеки, който се е сдобил с деца в детската градина, рано или късно, се е озовавал в класическата ситуация цял ден да се бъхти в кухнята, да сготви най-здравословната и по възможност достатъчно вкусна манджа – поне като за английската кралица... и ТО да се нацупи над чинията вечерта и да измрънка: „Гадост! (Любимата думичка на големия ми син в такива случаи!) Не е като мусаката на леля Ванче в детската градина. Не го искам.” И сте дотук. От този момент насетне просто не съществува природна или божествена сила, която да го накара да вкуси дори една-единствена лъжичка.

Общо взето, нямате много опции в този случай. Казвам го от опит.

И не, леля Ванче няма да ви свърши работа, дори и да ви е съседка и първа приятелка и лично да дойде вкъщи да ви извърти въпросната мусака. Защото тук не става дума за мусаката на леля Ванче, а за мусаката на леля Ванче В ДЕТСКАТА ГРАДИНА.

Вие може три години преди това да сте го хранили само със специално селектиран сорт ориз, с най-крехкото месце от хималайски муфлон и с най-чистата безглутенова не-знам-си-каква азиатска пшеница, но-о-о... в мига, в който детето ви опита храната В ДЕТСКАТА ГРАДИНА, нещата тотално се прецакват.

Всъщност храненето на малко дете си иска сериозна подготовка, в това число солидни познания в областта на психологията и цирковото изокуство. Ако ви се е случвало да водите преговори по време на заложническа криза с полудял въоръжен маниак... ами горе-долу същото е. Но на вас, както и на мен, едва ли ви се е случвало.

Психолозите казват, че за да свикне с една храна детето, трябва да я опита поне 40 пъти. 40!!! Ама как да проведете въпросните 40 битки, докато го накарате да я опита, никой не казва. М-не, натискането с коляно в гърдите, докато му тъпчете нещо си там в устата, а то пищи на умряло, не е вариант.

Все още си спомням, не без доза съчувствие, един особено горещ летен ден по обед, всичко живо е притихнало от горещината, сякаш целият квартал дреме блажено... и един женски крясък, някъде отвъд последните изпокъсани нерви от горните етажи на един блок: „Зини, ма!”, последван от детски рев.

О, колко ги разбирам и двете!

Ще споделя малко личен опит на майка ми. Във въпросната възраст, съм била много, ама много злояда. От днешна гледна точка мога да ви кажа, че и досега не хапвам мед, чушки, моркови и каквито и да било тестени глезотийки от рода на кифли, бухти, кексове и прочие. Да де, ама според мама точно гореизброените храни са видиш ли много, ама наистина много полезни и необходими и въобще без тях не е възможно съществуването на живот на Земята. Особено медът. Грях ми на душата, но ми се повдига от мед. Това е положението! Но когато си на две-три години, никой не те пита дали ти харесва или не – просто трябва да го изядеш. Няма да изброявам случаите, в които се е налагало да си пълня джобовете и пазвата с мекици, парчета кекс, баклава и щрудел (Гадост наистина!) и какво ли още не, за да се отърва от поредното силово тъпчене. Ще спомена обаче една практика, която доста често даваше добри резултати – яденето у комшиите винаги е по-сладко от вкъщи.

Та значи мама се изхитри и започна да си забърква каквото там се сети вкъщи, след което храната се носи у леля Мичка и това се оказваше вълшебната добавка, която превръщаше дори най-гадната филия с масло и мед в най-изтънчена вкусотия. Така че за известен период от време, леля Мичка беше моята вълшебна „леля Ванче”.

Разбира се, и това е довреме, но може да свърши работа при някоя изчерпана откъм идеи мама.

При големия ми син например начинът се оказа различен. Няма значение какво има в чинията си, готов е да омете дори сухия хляб с малко вода, стига да го убедиш, че това е „храна за юнаци”. Защото той иска да е „юнак като Спайдърмен и оня, дето лежи с пушката и пъшка”. Засега все още не се е сетил да пита защо винаги манджата за юнаци включва точно нещата, които не обича особено много. Ама иска цял ден да кара на две мекици? Негова воля! До вечерта задължително ще е изгладнял като вълк и няма да се сеща вече да пита: „Спайдърмен боб яде ли?“.

Но да се върнем в детската градина!

Когото и от познатите си да питате днес, едва ли ще намерите дори един, който да не се сети за нещо, което не е ял, откакто е завършил детска градина. За мен това въпросно нещо е щруделът. На 40 години станах (почти и една), а и досега миризмата на това кулинарно чудо ми действа като активен въглен. Не съм психолог, но съм убедена, че има нещо общо със силовото тъпчене. (Горе-долу по същия начин си обяснявам и неприязънта ми към жени с дълга права черна коса, но това е друга история.)

Когато си поставен пред ситуацията да ядеш нещо, което по една или друга причина не харесваш, си е изпитание за волята дори на възрастен човек. Колко пъти ви се е налагало да ядете насила нещо, което иначе не бихте опитали, дори само за да не обидите домакинята например? А представете си децата, които чисто и просто са принуждавани да омитат всичко, което им се поднася, без никой да ги пита дали точно сега им се яде, дали точно това им се яде и дали изобщо харесват това ядене или не!

Затова и не се впечатлявам особено, когато госпожите и леличките в детската градина ми съобщават, че за пореден път моето чудо не си е изяло следобедната закуска. Ами не е болка за умиране, бе, хора. Майка ми все така изпада в паника, ако детето откаже третото парче баница или изяде само една супа с три филии хляб за обяд. Че то това ядене ли е? Ми то ще се разболее от това НЕядене! Зърнени закуски евентуално сутрин? Глезотии! Кой ви даде на вас деца да гледате, моля ви се!

Но ако трябва да съм малко по-сериозна, бих ви посъветвала (пак от опит) да не разчитате, че в детската градина някой ще се съобразява с изискванията ви пилешкото месо непременно да е от щастливи кокошки, а млякото – от истински швейцарски крави с доказано родословие. Защото в групата има още двадесет деца с двадесет майки, с двадесет различни разбирания за здравословно хранене. Непосилно е, пък си има и правила, които жените в кухнята са длъжни да спазват, независимо дали това ни харесва или не.

Всъщност, признавам си, аз съм непретенциозна по отношение на храната. Важното е да е вкусно. И се чувствам като пълен идиот, когато някоя майка зададе въпроса: „А вие кога точно включихте глутена в храненето?” Мо-о-оля-а-а-?!

Когато преди пет години зададох подобен въпрос на моя доста по-възрастна позната, тя просто ме изгледа с някаква смесица от насмешка, съжаление и разбиране, след което каза: „Виж сега! Преди всичко не забравяй, че отглеждаш жив човек, а не лабораторна мишка.” Колкото и да се опитвате да държите под контрол всичко, което влиза в устата на детето, рано или късно то все пак ще попадне в детската градина и ще опита от мусаката на леля Ванче. И тя ще му хареса! Повече от всичките екзотики, които вие се опитвате да му осигурите, извършвайки чудеса от героизъм в кухнята. И, повярвайте ми, мусаката на леля Ванче, колкото и подозрителна откъм хранителна стойност да ви се струва, е нищо в сравнение с момента, в който ще се окажете изправени пред необходимостта да обяснявате защо чипсът и пуканките не са полезни, след като са то-о-олкова вкусни!

За шоколада да отварям ли дума?

Ами... това е положението!

Препоръчваме ви още:

30 съвета за злоядото дете
Детето не яде? 7 полезни съвета за родителите на злояди деца
Как се хранят малките европейци

Автор: Траяна Кайракова

Тази история ще ви разкажа точно така, както я записах. Няма да споменавам името на дамата по разбираеми причини. Изводите оставям на вас.

„Никой не вярва, че съществува такава болест, само тези, които са минали по този път или продължават да вървят и да се борят с нея. Ето затова я наричат невярна. Ако не бях се разболяла, аз бих казала същото. Често чувам отстрани – „лиготии, простотии, то в днешно време и в тоя стрес кой няма депресия, айде моля ви се“ - по адрес на някой, който се е осмелил да каже, че страда от депресия или поне така предполага. Аз не съм казала на никого. Не искам и не смея. Няма да ми повярват. Споделих само с една приятелка психолог, която всъщност ме прати на правилното място и разбра какво ми се случва.

По нищо не ти личи, ти си все същият човек, няма как другите да разберат какво се случва. Първо започва мълчанието. Не ти се говори, на събирания просто слушаш, почти не запомняш нищо от разговора, установяваш, че дори не те интересува това, за което се говори. Хората са така погълнати от себе си и искат да имат слушатели, че не забелязват, че от бърборко си се превърнал в ням слушател.

После идва занемаряването на външния вид и може би не точно това е думата. Хващах първата дреха, която мернех, навличах я и въобще не ме интересуваше коя е и как изглеждам. Бижутата и аксесоарите ми трайно прашасваха, гримовете се развалиха, ходех само с един чифт обувки. Не се вълнувах от нещата, които съм правила преди. Всяка жена се старае да изглежда добре, ако не за друго, поне за собствено самочувствие. Моето беше тотално изчезнало някъде в дълбините на болестта.

Забравях всичко на момента. Няколко пъти печката, ютията, какво ме питат, закъде съм тръгнала и безброй други неща. Най-страшен беше моментът, в който излязох от къщи, спрях пред входа и се разплаках, защото не знаех къде точно съм искала да отида. Върнах се, видях списъка с покупки на масата и тръгнах към магазина. Оттогава си правя списъци и нося два тефтера, в които си записвам всичко. Разплаквах се от всичко – радостно събитие, тъжно събитие, от нищо – просто ей така. В началото у дома се шегуваха с мен, после започнаха да се дразнят. Смятаха, че го правя нарочно, за да ги ядосвам. Колко грешаха само!

После идва сънят. Ставаш сутрин и не можеш да се надигнеш от леглото. Главата знае, че е време, но тялото се бунтува и отказва. Всичко в теб е „на желе“ и не можеш да помръднеш. Ставаш някак си, вземаш душ, лягаш за 5 минути, обличаш се, пак полягваш и така, докато не се сепнеш, че ще закъснееш. Само дето не ти пука. Какво от това, че си закъснял? Може пък да те изгонят от работа и по цял ден да спиш. Имаше дни, в които спях по 5-6 пъти. Нямаше значение в колко съм станала – дали в 10 или в 11 сутринта, след час лягах пак. Исках да спя безкрайно. В офиса тайно се заключвах в една от стаите, за да мога да дремна, иначе нямаше да издържа. Чувствах се уморена, толкова уморена от всичко, което всъщност не правех. С огромни усилия вършех елементарните домакински задължения, отлагах до последно всичко. Кошът да прелее от мръсни дрехи за пране, да няма нищо за ядене, да не можеш да стъпиш от разхвърляни дрехи навсякъде. И пак никой у дома не разбра, че нещо се е променило. То просто е невидимо, а за мен необяснимо – тогава.

Не само не ми се готвеше, а не ядях почти нищо. Пиех кафета, пушех и в крайна сметка за около месец свалих 10 килограма. Винаги съм искала да отслабна, но не на тази цена! Забравих да се усмихвам, да се шегувам, да бъда онази, която аз самата познавам. Обичам да пея, да танцувам, да се веселя. Всеки мой ден започваше с любим диск в колата до дупка, а аз пея до дупка. Повече от година не пуснах нищо нито в колата, нито вкъщи. Изпадах в ужас само ако нещо тропне, хлопне или някой повиши глас. Сърцето ми се разхлопваше, а краката и ръцете ми трепереха. Изпусках и чупех всичко. Най-лошото е, че главата и ръцете ми се тресяха така, сякаш имам тремор. Имах чувството, че всички ме гледат.

Няма да забравя как през един уикенд отидохме семейно на кино. Било някаква комедия. Децата, мъжът, аз, пуканките, филмът. Голямата част проспах, другата не разбрах и въобще не се смях. Накрая тръгнахме и аз се изцепих, че това е най-тъпият филм, който съм гледала. Обидиха се. Два дни не ми говориха. И знаете ли какво? Не ми пукаше.

Накрая дойдоха мислите за самоубийство. Стоиш си на прозореца или на терасата, гледаш и се чудиш как да стане. Как ще е по-безболезнено, но и сигурно. Доста време го мислих. Не намерих кураж, мисля, че тогава ме спаси мисълта за децата. И онази приятелка, за която ви казах. Само тя ме попита как съм и тогава не издържах. Плаках с часове и не можех да обясня какво се случва, защото аз самата не знаех. Тя ми каза, че не трябва да ходя на психолог, а на психиатър. Знаех разликата, знаех, че не съм луда, бях съгласна на всичко, за да върна живота си. Запазих си час при най-добрия лекар, описах всички симптоми и чух диагнозата – остра форма на депресия. Не беше ми минавало и през ум такова нещо. Бях готова на всичко. Взех рецептата и зачаках. Трябват поне 2 седмици лекарствата да подействат, защото са с натрупване. И наистина започнаха да действат – бавно, но все пак. След 3 месеца контролен преглед. Падна се през есента и всичко се срина. Нови лекарства, после пак, после пак. Пролет и есен тези заболявания се обострят. Накрая уцелихме лекарството и дозировката. Не си мислете, че обвинявам лекарката. Направи ми всички изследвания, винаги вдигаше телефона, превърна се в мой изповедник. Новото лекарство беше чудно. Ама в буквалния и преносния смисъл. Така се натрупа в организма, че излизах навън все едно с няколко чифта розови очила един върху друг. Не си спомням какво се случи, но беше нещо лошо, а аз го приех като незначителна смешка. Тогава разбрах, че нещо не е наред. Бях в постоянна еуфория, енергична, усмихната или както казва една приятелка „ постоянно включена в тока“. Не беше нормално. Отново сменихме лекарството, защото от прекалената еуфория можеш изведнъж да се сринеш в дълбокото.

Сега мога смело да заявя, че съм добре, че всичко е наред. Докога ли? Не знам. Не искам да мисля. Казват, че човек се пристрастява към този вид лекарства, че може да ги пие, докато е жив. Нека да е така, нека се пристрастя или да се излекувам. Искам да си остана вечната и непоправима оптимистка, усмихнатата и слънчева жена, грижовната майка, добрата съпруга, вярната приятелка… Ако цената са лекарства доживот, ще я платя.“

Препоръчваме ви още:

Когато шоколадът загорчи

Трите килограма, които убиват 

Депресия или емоционално "прегаряне"