Автор: Ния Калева

Истинската ми любов. Пред очите ми още е първият миг, в който го видях. Високо седемнайсетгодишно момче, едро, с фрапиращо широки рамене, къдрици над челото, брадясал, все едно е на трийсет, с изцапана с бои фланелка и развързани връзки на обувките. Когато ми подаде ръка и се усмихна, между всеки един зъб зееше тъмно пространство. Никога не бях виждала човек с толкова редки зъби.

Приятелките ми го определяха като грозен. Да, вярно, грозен бе. Но бе и весел, духовит, отворен и непукист, сваляше мацките от раз. И мене така свали – от раз. А аз бях хубавичка, имах повечко претенции. Но той просто започна да ме прегръща и на третата вечер си изпроси целувка. На петата добротата и нежността му вече ме бяха замаяли тотално. Сред компанията ми от вечно напушени, тотално себевглъбени и лишени от емпатия същества, този човек се открояваше като перла сред мъртви водорасли. Отваряше ми вратата на заведението. Приготвяше ми стола, за да седна. Помагаше ми да си облека якето. Винаги се нагаждаше към моята крачка, докато вървяхме. Подаряваше ми цветя с повод и без повод. Изпращаше ме до вкъщи в единайсет часа вечерта и след това си ходеше пеша до другия край на града, защото рейсове вече нямаше. И малкото пари, които изкараше от допълнителна работа – защото той бе от бедно семейство – ги изхарчваше, за да ме поглези с нещо. Наричаше ме красива, дори когато косата ми опада след едно тежко боледуване от шарка, дори когато бях изморена, със стари и измачкани дрехи, дори когато напълнеех, дори когато се остригах до почти гола глава, защото вече не ми пукаше от нищо и исках той да ме зареже, но той не го правеше.

Проблемът не бе, че той ме обичаше прекалено много. Проблемът бе, че аз не го обичах достатъчно.

След първите четири години, в които бяхме заедно, вече знаехме абсолютно всичко един за друг. Душите ни бяха сплетени като веригите на ДНК. Струваше ми се невъзможно нещо да ни раздели. Особено, ако това нещо идваше от самата мен.

Защото всеки ден аз се борех със себе си, сякаш се борех с дявола. Борех се със студенината, с която ме изпълваше физическият му облик – твърде едрото му тяло, малкото коремче, което бе започнал да пуска още на осемнайсет, редките му зъби, лошата му кожа. Борех се с откровеното отвращение, което ме обземаше от липсата му на хигиена – трябваше да му повтарям сто пъти да си измие зъбите вечер, сутрин излизаше без дори да си е изплакнал очите, къпеше се когато му падне, веднъж или два пъти в седмицата. Борех се с проклетите цигари, които пушеше като комин. С нежеланието му да сменя по-често дрехите си, да ползва парфюм. И като цяло, да не се облича като въргалящ се из ъглите на сградите скитник.

Да, той бе част от онази изтрещяла хипи среда, която му бе оставила в наследство тези ценности и известно време и аз бях част от нея, но после се върнах там, където принадлежах. А той не се върна. Записах се в университет, той отиде в казармата. Изчаках го, но пропастта между нас се задълбочаваше. Военната служба влоши още повече хигиенните му навици, смачка го до неузнаваемост. Вероятно и моето отношение го мачкаше. Като се върна отново към живота, намери някакво момиче и ми изневери с него. И постоянно повтаряше: „Тя ме харесва. Не е нужно да правя нищо, тя просто ме харесва. Такъв, какъвто съм.“

Трябваше да се разделим още тогава, но аз изпитах такъв ужас да го загубя – приятеля, сродната ми душа, най-близкия ми човек на света, че не му позволих да си тръгне. И така връзката ни продължи още четири години, до дипломирането ми и малко след него. Още четири години на неистово самозаблуждение от моя страна, на търпеливо примирение от негова, но същевременно – на все по-дълбоко отдалечаване. Докато аз се пренасях в света на Шекспир и Чосър в университета, той се вглъби в компютрите. Работеше като дизайнер на компютърни игри. Специализира 3D ефекти, получи работа в София, в американска кинокомпания. Преместихме се заедно в столицата. Аз записах магистратура в Софийския университет, а той изведнъж забогатя. Стана известен. Влезе в среди, сред които никога не съм си представяла, че може да се озове. И там намери новата си любов.

И този път ме изостави истински. Не можех да го върна по никакъв начин. Когато се опитвахме да говорим, той все ме питаше: „А ти обичаше ли ме?“ - Отговарях му: „Повече от живота си!“, но нещо ми нагарчаше при отговорите. И избягвах да го гледам в очите.

Борих се за него още три години, дори когато се ожени. Стоях и работех в София, може би само заради него. Но не можех да го върна. Всяка вечер плачех и се укорявах до безкрайност за грешката, която осъзнавах, че е нямало как да не направя. Грешката, с която всъщност и започнах връзката си с него.

След пет години на ужасна самота, в живота ми се появи друг човек. За първи път новият мъж бе толкова ярък, че изличи образа на предишния. Присъствието му буквално ме разтресе. Спомням си как стояхме в онова кафене под майските цветове на липите и го гледах, а сърцето ми биеше като полудял латинотанцьор. Висок. Рус. Черни очила с рамки. Слаб, строен. Замайваща, ослепителна усмивка. Никакви редки зъби – напротив, бяла, перфектна усмивка. Ухаеше на парфюм. Къпеше се по два пъти на ден. Обличаше се като манекен от „Вог“. Имаше високоплатена, перспективна работа в чужбина. Беше обикалял къде ли не по света. И ме гледаше с пронизващите си зелени очи, а краката ми омекваха като гумени и имах чувството, че всеки миг ще се срутя на тротоара от високите си токчета.

Само дето изобщо не ми дърпаше стола, за да седна. Всеки път влетяваше като хала пред мен в магазините, направо се чудех как не оставя и вратата да се тресне под носа ми. Вървеше толкова бързо, все едно постоянно гонеше самолет за някъде и ме оставяше буквално да подтичвам след него. И досега, освен ако не е в много разнежено настроение, вървенето ни е все такова – той бърза напред, после спира да ме изчаква. Спря да ми пука чак на петата ни година заедно.

Да, разбрахте вече, останах с него. С него не можех и дума да обеля за нещата, които истински ме интересуваха – изкуство, вечност, духа на човека. Беше дебелокож прагматик. Така и не успя да докосне онази моя скрита същност, както я докосна другият, старият. С него, ако не са приятелките ми, бих се чувствала самотна. Нервен е, избухва често, нерядко е и груб с мен. Случвало се е и да ме разплаква и да тичам в другата стая и да си мисля за онова, което можеше да е, но не беше. Затворен е, не се сприятелява лесно, враждебен е към хората. Е, да. Интересите ни се припокриват откъм чисто ежедневни дейности – разходките, ходенето на кино, пътуванията. Но често стоя и се чудя – какво правя с този човек? Защо съм с него? Защото е толкова секси, че дори и след осем години заедно и две деца, които са ни срутили до минимум способността за правене на любов, само като го погледна, краката ми се подкосяват? И защото ми харесва всяко негово движение, всеки негов физически навик, всяка негова прическа, всяка негова гримаса? Затова ли? Това ли задържа повече жената към един мъж? Физическият облик? Или това е просто една от реалностите?

И досега все още не съм си отговорила на въпроса – какво е истинска любов?

Препоръчваме ви още:

Не се лъжи, животът е майтапчия
Един мъж, една жена
Фейсбук любовна история