Автор: Траяна Кайракова

Тази история ще ви разкажа точно така, както я записах. Няма да споменавам името на дамата по разбираеми причини. Изводите оставям на вас.

„Никой не вярва, че съществува такава болест, само тези, които са минали по този път или продължават да вървят и да се борят с нея. Ето затова я наричат невярна. Ако не бях се разболяла, аз бих казала същото. Често чувам отстрани – „лиготии, простотии, то в днешно време и в тоя стрес кой няма депресия, айде моля ви се“ - по адрес на някой, който се е осмелил да каже, че страда от депресия или поне така предполага. Аз не съм казала на никого. Не искам и не смея. Няма да ми повярват. Споделих само с една приятелка психолог, която всъщност ме прати на правилното място и разбра какво ми се случва.

По нищо не ти личи, ти си все същият човек, няма как другите да разберат какво се случва. Първо започва мълчанието. Не ти се говори, на събирания просто слушаш, почти не запомняш нищо от разговора, установяваш, че дори не те интересува това, за което се говори. Хората са така погълнати от себе си и искат да имат слушатели, че не забелязват, че от бърборко си се превърнал в ням слушател.

После идва занемаряването на външния вид и може би не точно това е думата. Хващах първата дреха, която мернех, навличах я и въобще не ме интересуваше коя е и как изглеждам. Бижутата и аксесоарите ми трайно прашасваха, гримовете се развалиха, ходех само с един чифт обувки. Не се вълнувах от нещата, които съм правила преди. Всяка жена се старае да изглежда добре, ако не за друго, поне за собствено самочувствие. Моето беше тотално изчезнало някъде в дълбините на болестта.

Забравях всичко на момента. Няколко пъти печката, ютията, какво ме питат, закъде съм тръгнала и безброй други неща. Най-страшен беше моментът, в който излязох от къщи, спрях пред входа и се разплаках, защото не знаех къде точно съм искала да отида. Върнах се, видях списъка с покупки на масата и тръгнах към магазина. Оттогава си правя списъци и нося два тефтера, в които си записвам всичко. Разплаквах се от всичко – радостно събитие, тъжно събитие, от нищо – просто ей така. В началото у дома се шегуваха с мен, после започнаха да се дразнят. Смятаха, че го правя нарочно, за да ги ядосвам. Колко грешаха само!

После идва сънят. Ставаш сутрин и не можеш да се надигнеш от леглото. Главата знае, че е време, но тялото се бунтува и отказва. Всичко в теб е „на желе“ и не можеш да помръднеш. Ставаш някак си, вземаш душ, лягаш за 5 минути, обличаш се, пак полягваш и така, докато не се сепнеш, че ще закъснееш. Само дето не ти пука. Какво от това, че си закъснял? Може пък да те изгонят от работа и по цял ден да спиш. Имаше дни, в които спях по 5-6 пъти. Нямаше значение в колко съм станала – дали в 10 или в 11 сутринта, след час лягах пак. Исках да спя безкрайно. В офиса тайно се заключвах в една от стаите, за да мога да дремна, иначе нямаше да издържа. Чувствах се уморена, толкова уморена от всичко, което всъщност не правех. С огромни усилия вършех елементарните домакински задължения, отлагах до последно всичко. Кошът да прелее от мръсни дрехи за пране, да няма нищо за ядене, да не можеш да стъпиш от разхвърляни дрехи навсякъде. И пак никой у дома не разбра, че нещо се е променило. То просто е невидимо, а за мен необяснимо – тогава.

Не само не ми се готвеше, а не ядях почти нищо. Пиех кафета, пушех и в крайна сметка за около месец свалих 10 килограма. Винаги съм искала да отслабна, но не на тази цена! Забравих да се усмихвам, да се шегувам, да бъда онази, която аз самата познавам. Обичам да пея, да танцувам, да се веселя. Всеки мой ден започваше с любим диск в колата до дупка, а аз пея до дупка. Повече от година не пуснах нищо нито в колата, нито вкъщи. Изпадах в ужас само ако нещо тропне, хлопне или някой повиши глас. Сърцето ми се разхлопваше, а краката и ръцете ми трепереха. Изпусках и чупех всичко. Най-лошото е, че главата и ръцете ми се тресяха така, сякаш имам тремор. Имах чувството, че всички ме гледат.

Няма да забравя как през един уикенд отидохме семейно на кино. Било някаква комедия. Децата, мъжът, аз, пуканките, филмът. Голямата част проспах, другата не разбрах и въобще не се смях. Накрая тръгнахме и аз се изцепих, че това е най-тъпият филм, който съм гледала. Обидиха се. Два дни не ми говориха. И знаете ли какво? Не ми пукаше.

Накрая дойдоха мислите за самоубийство. Стоиш си на прозореца или на терасата, гледаш и се чудиш как да стане. Как ще е по-безболезнено, но и сигурно. Доста време го мислих. Не намерих кураж, мисля, че тогава ме спаси мисълта за децата. И онази приятелка, за която ви казах. Само тя ме попита как съм и тогава не издържах. Плаках с часове и не можех да обясня какво се случва, защото аз самата не знаех. Тя ми каза, че не трябва да ходя на психолог, а на психиатър. Знаех разликата, знаех, че не съм луда, бях съгласна на всичко, за да върна живота си. Запазих си час при най-добрия лекар, описах всички симптоми и чух диагнозата – остра форма на депресия. Не беше ми минавало и през ум такова нещо. Бях готова на всичко. Взех рецептата и зачаках. Трябват поне 2 седмици лекарствата да подействат, защото са с натрупване. И наистина започнаха да действат – бавно, но все пак. След 3 месеца контролен преглед. Падна се през есента и всичко се срина. Нови лекарства, после пак, после пак. Пролет и есен тези заболявания се обострят. Накрая уцелихме лекарството и дозировката. Не си мислете, че обвинявам лекарката. Направи ми всички изследвания, винаги вдигаше телефона, превърна се в мой изповедник. Новото лекарство беше чудно. Ама в буквалния и преносния смисъл. Така се натрупа в организма, че излизах навън все едно с няколко чифта розови очила един върху друг. Не си спомням какво се случи, но беше нещо лошо, а аз го приех като незначителна смешка. Тогава разбрах, че нещо не е наред. Бях в постоянна еуфория, енергична, усмихната или както казва една приятелка „ постоянно включена в тока“. Не беше нормално. Отново сменихме лекарството, защото от прекалената еуфория можеш изведнъж да се сринеш в дълбокото.

Сега мога смело да заявя, че съм добре, че всичко е наред. Докога ли? Не знам. Не искам да мисля. Казват, че човек се пристрастява към този вид лекарства, че може да ги пие, докато е жив. Нека да е така, нека се пристрастя или да се излекувам. Искам да си остана вечната и непоправима оптимистка, усмихнатата и слънчева жена, грижовната майка, добрата съпруга, вярната приятелка… Ако цената са лекарства доживот, ще я платя.“

Препоръчваме ви още:

Когато шоколадът загорчи

Трите килограма, които убиват 

Депресия или емоционално "прегаряне"