В моята кухня ми е любима кулинарна група, защото там цари дружелюбен тон и винаги има кой да ти каже добра дума или да ти даде точния съвет. Може да намерите всякакви рецепти - от най-обикновена, но толкова вкусна пилешка супа, до изкусни творения на гастрономи. Често надниквам там да се възхитя на някой майстор, да избера нещо новичко за проба, или да споделя нещо сготвено от мен. Точно в тази група открих и Соня Алан, която ме изуми не само с вкусните си рецепти, а най-вече с повода, по който ги сподели с нас - ежемесечната среща на шестте етърви. Веднага си представих как голямото й семейство се събира и всеки допринася за голямата трапеза, а после заедно се наслаждават на храната и на общуването, разменят си по някоя клюка, един се оплаче, друг се похвали, смеят се заедно, а може и да потъжат, децата тичат наоколо и грабват по нещо от чиниите, и изобщо всички си прекарват прекрасно. Имам такива спомени от моето детство и веднага се замечтах как някой ден и моя дом ще събира четири етърви. Дай Боже! Но това са далечни работи, сега се насладете на чудесните рецепти на Соня Алан.

Пълнени пилета
Ориз басмати се изплаква няколко пъти с хладка вода и се накисва в топла за 30 минути. В тенджерка с олио запържвам лук на ситно, до омекване, и слагам телешка кайма. Добавям кедрови ядки, подправям със сол, индийско орехче, подправка за грил и хубаво ги запържвам. Изцеждам ориза от водата и внимателно го смесвам със каймата, която съм махнала от огъня. Пилетата, измити и подсушени, ги намазвам хубаво със смес, приготвена в купа - сол, куркума, грил-микс, сок от половин лимон и разтопено масло. Пълня ги и ги слагам в пликове за печене с малко вода със сол и подправки. Пробивам дупки на 4-5места с върха на остър нож торбичките и пека на силна фурна към час и 15 минути. Накрая отварям пликовете хубаво да се зачервят и са готови.

Предястие с арабски питки
Ред препечени арабски питки, начупени на малки парченца, се поливат с кисело мляко с чесън. Отгоре се реди пържен патладжан на малки кубчета, пак мляко, после кайма, предварително запържена с лук и подправки, върху нея отново мляко и отгоре магданоз, ситно нарязани и запечени бадеми, зрънца от нар.

Узи ориз
Узи-оризът се сварява и смесва със царевица, грах и моркови на малки парченца, предварително позапържени с малко олио и с малко водичка, сварени до готовност (водата трябва да се изпари напълно). Отгоре се покрива с кайма, запържена с лук и подправки, и отново запържени до златисто бадеми. Те се ръсят по цялата маса общо-взето.
Хапки от шрак
Шракът е много тънък, като хартия, арабски хляб. Нарязва се на правоъгълници и се пълни със пилешки гърдички на ситни парченца, запържени с лук и подправки. Навиват се на пурички поръсва се със сумак (специална подправка, която се намира и в България, в големите вериги) и се запичат във фурната. Някои ги пържат.

Лозови сърмички
Моята любов.Тяхната направа е цял ритуал. Вечерта се навиват на седянка (при мен - аз, дъщеря ми и снаха ми) и на другия ден се готвят. Слагам ориз, кайма, много подправки и олио в суров вид, но оризът е предварително измит и накиснат с топла вода поне 1час.

Харисе
3 ч.ч. фин грис се смесват със ¾ ч.ч. захар и се омесват хубаво със ¾ ч.ч. разтопено безсолно масло. Отделно 1и ½ ч.л. бакпулвер се смесва с 1 чаша кисело мляко и се остава за 10 минути, докато млякото набъбне, след което се прибавя към сместа от грис и хубаво се омесва. В намаслена и набрашнена тавичка се изсипва тестото и хубаво се заглажда с ръка. Слагат се половинки парчета бадем и леко се натискат в тестото. Пече се на 250 градуса, за 30-40 минути, до златист цвят. Вади се и се сиропира с предварително приготвен сироп от 3 ч. захар, 2 ч. вода и сока от половин лимон (изстуден). Нарязва се на парчета и се сервира след изстиване и поемане на сиропа.

Препоръчваме ви още:

Коко в кухнята на шеф Манчев или най-вкусният домашен бургер

Две чудни гръцки рецепти за сладки

Бързи мъфини и банички

Елиша Бийч Уилсън е многодетна майка, която описва ежедневието си в своя блог. Повод за създаването му е една интересна история.

Преди време тя публикува в социалните мрежи откровена снимка, на която кърми, седнала върху тоалетната чиния. Снимката предизвиква противоречиви реакции. Обвиняват я, че не възпитава правилно децата си. Това я принуждава да разкаже повече за себе си на страницата си. Така опонентите й разбират, че Елиша е майка на четири биологични и четири приемни деца, които отглежда със съпруга си – актьора Майкъл Бийч. След тази случка тя решава да води собствен блог. Ето един от най-популярните й текстове, публикувани в Нuffingtonpost.

Всеки път, когато вляза в интернет, ме заливат купища статии за възпитанието. Всеки път ми обясняват кой метод на възпитание напълно ще разруши психиката на моите деца; в резултат на кои мои грешки децата ми ще станат тревожни, диабетици, асоциални или безпомощни възрастни… списъкът е безкраен.

Разбирам, че се пишат какви ли не небивалици заради трафика на сайтовете, особено ако заглавията са тревожни и всяват паника. Всеки път, когато общувам с други родители, установявам, че има някаква параноя, която ни кара да се съмняваме в уменията си да се грижим за децата. Готови сме да повярваме на всяка глупост, стига да е написана черно на бяло.

„Оставете детето да се нареве, така ще се научи само да се успокоява.“

„Предлагайте на детето само органична храна от местен произход и без глутен, иначе ще умре от диабет.“

„Оставяйте децата сами, за да пораснат самостоятелни.“

„Не оставяйте децата сами, за да не се чувстват изоставени.“

„Запишете ги на няколко курса и ще пораснат тревожни.“

„Не ги записвайте на никакви курсове и ще пораснат без чувство за собствено достойнство.“

„Никога не казвайте на децата „не“ и поддържайте само положителна обратна връзка с тях.“

Спрете! Не ни ли стига? В резултат на тези съвети аз започвам да се съмнявам в собствените си способности и не мога да взема нито едно разумно решение за децата си. А на тях, представете си, им е нужна психически здрава майка, на която да могат да разчитат в тоя свят.

Истината е, че всички семейства са различни, всички родители са различни и дори всички деца са различни. Дъщеря ми е различна от сина ми, изобщо моите синове и дъщери са много различни. Може ли в такъв случай да има универсален съвет за възпитанието? Това е невъзможно. Няма „или-или“, няма черно и бяло. Няма абсолютна методика.

Като майка аз всеки ден вземам куп решения и гарантирано греша в половината от случаите.

Но това не означава, че травмирам децата си. Не ме разбирайте погрешно – аз съм привърженик на грамотното, отговорно възпитание. Четете книги по детска психология, посещавайте групи за ранно развитие или търсете съвет от специалисти. Колкото повече знаете, толкова по-добре. Истината е, че като родители, ние винаги сме неспокойни, когато взимаме решения. Това е нормално, но не си струва да се докарваме до невроза. Съветите за възпитанието трябва да разказват как може да се постъпи, да обясняват какво може да се случи, но не и да плашат бездруго тревожните родители. Тези, на които им е все едно, а такива все пак има, няма да се стреснат. А нормалните родители само ще се паникьосат.

Нито един от нас не желае злото на детето си. Всеки може да сгреши. Всички ние можем да научим уроците си от собствените си грешки. Затова моят апел е – не приемайте съветите за възпитанието като догма! Информирайте се, проучвайте ги, но… Постъпвайте така, както смятате за правилно за своето дете.

Препоръчваме ви още:

Не слушайте чужди съвети

Скъпи родители, лъжат ви!

Моля, не ни учете кога да раждаме

Моята баба не ми даде никакви съвети за любовта, всъщност с нея не си говорихме много по такива теми. Чудя се какво би ме посъветвала, ако някога се бях осмелила да й задам такъв въпрос. Затова й ми стана толкова забавна тaзи история за бабините съвети, която не знам дали е истина или е интернет легенда, но със сигурност си струва да поразсъждаваме върху нея. В сайта източникът не беше цитиран, беше написано само, че е разказана от блогърка, затова и просто ви я превеждаме без линк към оригинала и без претенции за достоверност. Дали ще й повярвате, не знам. Но със сигурност съветите на баба Кити са мъдри. 

Баба ми Кити се запознала с бъдещия си мъж на вечеринка на университетския клуб. Само за да я уговори да излязат на среща, на дядо му била нужна една година. Те живяха заедно 59 години, до неговата смърт и мога само да се надявам, че ще изживея такава любов.
Връзките, които създаваме в мрежата, приложенията за срещи, песента постната на стената вместо букет цветя на живо – всичко това е плод на технологиите, които радикално промениха отношенията. Ние, с приятелите ми, се стараем да се окуражаваме взаимно, но на 22-23 години все още сме новаци в сферата на „сложните“ чувства и всеки има своя гледна точка. Общуването с баба ми ме научи, че хората от по-старото поколение по-често са готови да споделят опита си и да те посъветват. Затова реших да се обърна точно към нея. Все пак тя е на тоя свят вече 85 години.
Неотдавна стана дума за това как са ходели по срещи едно време. Тя е завършила Университета в Охайо и има безброй прекрасни истории. По онова време Втората световна война тъкмо свършила и много млади мъже се връщали в родината. Случвало се да излиза на срещи 4-5 пъти в седмицата.

1. Търси отзивчив човек.
"На първата среща ние сме склонни да обръщаме внимание на това как изглежда другият и се интересуваме преди всичко с какво се занимава. Това, разбира се, е важно, но не по-малко важно е да се обръща внимание и на това как разговаря със сервитьора в ресторанта например. Търси в човека отзивчивостта."

2. Ако харесваш това, с което се занимаваш, имаш по-голям шанс да срещнеш човек, със сходни интереси на твоите.
Да се запознаваш с нови хора не е лесно понякога. Баба ми срещнала бъдещия си съпруг по време на университетска вечеринка. Когато я помолих да ме посъветва, тя ми отговори, че първо трябва да се погрижа за съдбата си: „Не се втурвай да си търсиш партньор, първо си намери работа, хоби, прави нещата, които са ти интересни. Когато се почувстваш удовлетворена и доволна, създай връзка.“

Според нея запознанствата в заведения не са за предпочитане: „Струва ми се, че това е някакво безумие, да мислиш, че трябва да отидеш в бара, за да срещнеш любовта на живота си. Най-вероятно ще срещнеш не този, когото търсиш. На среща трябва да те покани мъжът. Но момичето може да го подтикне към това, флиртувайки. Затова, момчета, не се притеснявайте – смело канете на среща. А вие, момичета, им помогнете да се ориентират какво впечатление са направили. Ако мъжът не ви е безразличен – не стойте и не чакайте, докато сам го разбере.“
Баба ми казва, че ако мъжът й е харесвал, показвала това, като се стараела да се срещат „случайно“ по-често и да разговарят. И да, струва си да се усмихваме повече.

3. Вашите отношения касаят само вас двамата.
„Срещаш ли се с някого или не, официално ли е това или по-скоро ти се иска да е така – това са неща, за които не си струва да се безпокоиш. Общуването е важно и трябва да разбереш доколко сте близки с човека, който ти харесва.“ Баба ми казва, че в някакъв момент просто разбираш, че си щастлив с този човек и не искаш никой друг. Но това прозрение не идва веднага.

4. Първата среща трябва да е весела.
„Не от значение мястото, не е важно да е в луксозен ресторант. Трябва само да ти доставя радост. Струва си да се поинтересуваш какви са увлеченията на човека, с когото ще прекараш това време, и да планираш вечерта, съобразявайки се това. Той или тя харесва живата музика – открий място, където бихте могли да я слушате.“ В интернет е пълно с идеи как да протече първата среща. Просто помнете, че не е нужно всичко да бъде планирано до последната подробност, нека има място за изненада. Баба ми разказваше за една много приятна тяхна среща. Вечеряли заедно, а после се разхождали и се замервали със снежни топки. Прибрали се вкъщи, пуснали музика, танцували и се шегували. Спонтанно и весело.

5. Ако ме поканят на среща с есемес, аз бих предложила да се видим някъде на кафе и да обсъдим идеята.
Смях се с глас, на тези бабини думи, защото си представях картинката. И макар в нашето технологично време това да не е най-реалистичният вариант, не бива да забравяме, че да поговориш с някого лице в лице е за предпочитане от кореспонденцията с бездушни съобщения.

6. Защо твоите приятели не те запознаят с някого?
Когато разказвах на баба си, че има приложения за срещи, тя се учуди. Не можеше да си представи защо хората се запознават в мрежата, когато могат да бъдат лично представени един на друг: „Разбирам, че запознанствата чрез специални приложения са реалност, но не ги харесвам. Но ако си самотна и няма кой да те запознае с интересен млад човек, какво пък, нека бъде чрез приложение.“

7. Омъжих се на 21, но ми се струва, че не е нужно да се бърза, особено сега, когато хората почти нямат време за срещи.
Връзките са важни. Изчакай, докато намериш онзи единствен човек, от когото имаш нужда. А когато го откриеш, не го изпускай.

8. Не съди за хората прибързано!
„Мисля, че не бива още на първата среща да си казваме – грозноват е, едва ли ще излезе нещо. Днес можем да научим толкова много за хората, че дори да не сме ги срещнали лично, лесно да ги отхвърлим. Не бързай, общувай, опознавай другия. Дай му шанс да те впечатли.“

9. Отношенията са компромис и това не е никак просто.
Идеални хора няма. И най-прекрасният човек може да те разочарова в някакъв момент с нещо. Но трябва да умееш да градиш отношенията си – здравата и дълбока връзка не възниква от само себе си.

10. Не тичай след любовта, тя сама ще те намери.
Прави това, което смяташ за правилно. Не изневерявай на себе си, не се опитвай да се представиш за някой друг. Правилният човек за теб ще те хареса такава, каквато си.

Харесаха ли ви съветите на баба Кити? Мислите ли, че са валидни за нашето съвремие, или днес нещата се случват съвсем различно? 

Препоръчваме ви още: 

Първа среща

Искаш ли да ходиш с мен?

Нещичко за любовта

Не казвайте това на момичето!

Емоционалният интелект на мъжа – разковничето на силната връзка

Автор: Мария Пеева

Не е ли забавно как раждането тотално променя представите ни за света и живота и изведнъж започваме да правим куп неща, които преди са ни се стрували странни и дори сме се подсмихвали, когато ги забележим? Чували сте тази поговорка "Всеки си е малко луд". Е, мисля, че спокойно можем да я перифразираме във "Всеки родител си е малко луд". И макар че лудостите се различават у различните майки, тези шест може би са най-честите. Наблюдавах ги у себе си, но и у почти всичките си приятелки, когато станаха майки. А вие допълвайте смело списъка.

1. Говорим в множествено число за бебето.

"Имаме колики." "Избиха ни пъпчици". "Ама какво сладко гащеризонче имаме." "Ние вече сме големи и можем да се обръщаме по корем.". И разбира се, моят личен фаворит: "Напишкахме ли се?" Всъщност според психолозите това е напълно нормален етап от развитието на отношенията между майката и детето и отразява инстинктивната дълбока привързаност между тях, която кара майката да се отъждествява с малкото човече. Виж, ако някой ден чуете майка да казва "Приеха ни в университет." или "Ние ще се женим" - положението е сериозно. Но с малкото бебе и дете няма нищо ненормално майката да се изразява по този начин и не бива да се притесняваме, когато се уловим, че го правим.

2. Лъжем педиатъра

„Дрехите на бебето трябва да се гладят. Водата трябва да се вари поне пет минути на котлон“. Препоръката за гладене я приемаме напълно убедени, че ще я спазваме, но скоро се отказваме, защото времето просто не стига, умората е голяма, а и винаги има куп по-важни неща за вършене. А за водата може да сме решили изобщо да не даваме, ако бебето е на кърма или просто я преваряваме в електрическа кана. Но най-честият въпрос, на който лъжем, особено ако сме попаднали на педиатър от старата школа е "Започнахте ли захранване". Дори да сме убедени, че сме прави и колкото и да сме твърди в решението си да захранваме късно или водени от бебето, то вместо да обясним аргументите си, обикновено премълчаваме и кимаме. Точно това правят повечето майки и вероятно така ще си продължи, докато всички педиатри не започнат да препоръчват модерните схеми на захранване. Все пак лекарят е авторитет и ако няма подходящ, с когото да го сменим, предпочитаме да не влизаме в излишни спорове. Това, което ни се е струвало немислимо - да излъжеш доктора, изведнъж е факт. А всъщност не би трябвало да се притесняваме да отговорим честно. Може би това ще накара и лекарят да преосмисли позицията си и малко повече да следи съвременните тенденции в грижата за бебето. 

3. Термометърната мания.

Помня, че имаше период, в който не само мерех постоянно температурата на стаята, на водата, но и всеки ден, без детето да има никакви признаци на заболяване, мерех и неговата температура. Това обаче е нищо в сравнение с една майка в парка, която беше се пристратила дотолкова към постоянното мерене на температурата, че носеше термометъра дори на разходка и мереше детето час по час. Майките и техните малки лудости... При мен това мина, когато кучето ни изяде термометъра, после известно време забравях да купя, след което детето се разболя и някак оживя дори без термометър. След тази история се излекувах от термометърната мания. 

Прочетохте ли

Препоръките на д-р Масларски?

4. Диша ли? Още една честа майчина странност. По няколко пъти на нощ ставаме да проверяваме дали бебето диша и дали не се е задавило. За тези, които страдат от нея, мога да препоръчам огледалце :) Това е много по-добър вариант, отколкото да разбутваме бебето. Има и една теория, според която, детето е в по-голяма безопасност в леглото на майка си, защото там неговият ритъм на дишане се регулира спрямо нейния и няма опасност просто да спре да си поема въздух, ако заспи дълбоко. Така или иначе тази лудост също отминава. След време може да се замени с манията да се събуждаме по няколко пъти на нощ, за да проверим да не се е отвило. При мен приключи чак след третото дете и последните ми две момчета спят отвити по цяла нощ. И познайте какво, те боледуват по-малко от големите си братя.

Прочетете и

9 мита за съня на бебето

5. Постоянно ровим за нещо в интернет.

Това е другата мания на всички майки на новородени. След като съпругът ни разубеди да звъним през петнайсет минути на лекаря с всякакви жизненоважни въпроси от сорта на "Защо бебето хълца", ние откриваме майчинските групи и форуми (ако вече не сме ги намерили като бременни). И там намираме отговорите на всички въпроси. Няма лошо, стига да не диагностицираме всеки обрив като шарка, да не търсим постоянно признаци за тежки заболявания и изоставяне в развитието и да не живеем във вечна тревога. И най-вече да не вярваме на всичко, което прочетем, дори когато е съвсем добронамерен съвет.

Вижте и Из групите на майките

6. Фотографската мания

Искам честно да ми кажете има ли майка, която не е половин фотограф? Самата аз даже съм мислила да запиша курс по фотография, толкова се бях пристрастила към снимките на бебетата. Снимах по 10 пози със съвсем малка разлика, поствах постоянно и изобщо осведомявах всичките си приятели за развитието на момчетата ми час по час. И познайте какво! Изобщо не съжалявам. И досега обичам да гледам бебешки снимки - и свои, и чужди, а скоро със същото удоволствие ще снимам и внуче. Само с едно условие. Никакви наакани дупета. Те са сладки само за мама!

Вижте и препоръките на фотографа

Как да снимаме с телефон

Препоръчваме ви още: 

Маркери на детското развитие до една година

Доверете се на природата

5 причини да сменим педиатъра

Автор: Лени Рафаилова

Тя не носи моето име, нито името на баба си, нито това на другата. Има си нейно, собствено. От азбуката взех най-любимата си буква, добавих още две и много от онова, което носех в мислите си за нея. Избрах й цвят, избрах й глас и песен й избрах. Нарисувах си я много преди да видя личицето й. Нарисувах очите, косите и нослето, крачета, ръчички и тумбаче. Точка, точка, запетая, тире, минус, обиколка.

Срещнахме се в една късна пролетна нощ. Знаех, че си има всички пръстчета и не ги преброих. Когато за пръв път ми дадоха да я прегърна, тя спеше. Взех си аз вързопчето и си го заразглеждах. Не я бях нарисувала правилно, ама то аз за художник хич не ставам, така че мога да се оправдая донякъде. Картината ми за нищо не ставаше, но оригиналът беше съвършен. Че как иначе!
Питаха ме дали няма да я кръстя Снежанка. Заради черната коса и сините очи. Аз погледнах като току-що изсърбала две паници мазна пача. Дойде една сестра. Вика ми: "Абе, момиче, празник е днес! Виж там нещо Константинка ли, Елена ли да го кръстиш това бебе, че то детето с името си е дошло" - "Ааа, не - викам - как пък да не я кръстя на себе си, баш! Айде, сполай ти, ама пък и Константинка няма ама и най-малък шанс." Врътна се сестрата и отиде да досажда на другите родилки в стаята. Аз си седя с мойто съвършено вързопче до прозореца и зяпам през стъклото. Тя се размърдва в съня си и ми тегли една такава блажена усмивка, дето ти остава в паметта завинаги. Аз съм що-годе образован човек и съм прелистила една-две образователни книжки, та от тях бях подразбрала, че бебетата се усмихвали чак няколко си месеца след раждането. Дрънки.
Чела бях, ама и опит имах с брат й, който една нощ, след като вече бе решил, че аз изобщо не обичам да спя, му хрумна, че дори и не ща да лежа. Та той, след като крещя, ви, пищя няколко часа, в един момент притвори очи, после отново ги отвори - сини и дълбоки като Рилските езера, погледна ме, реши, че ме е наказал достатъчно и ми се усмихна, с най-обмислената усмивка на планетата. Бил е някъде на двайсетина дни. Така че, когато под отблясъците на ранобудните лъчи на майското слънце, малкият вързоп реши да ми се усмихне в съня си, единственото, което направих, бе да се размажа от кеф до сълзи. Това е първият ми спомен с нея. Стая, прозорец, утро, слънце, сън, усмивка.

После тя взе да расте. С такива темпове расте това дете, че с баща им съвсем не на шега обмисляме поредния кредит, с който да сменим жилището. Панелните апартаменти не са мислени за високи хора, повече прилягат на такива като мен - един и седемдесет, пряко сили. Мечтаем си за къща, за къща с високи тавани и с двор, за кучето и за масата, дето искам да си седя вечер и да се наливам с охладено винце, да си зяпам по звездите и да не мисля толкова за глобалното затопляне. Вързопчето и то иска къща, ама не трябвало да е с остър покрив. Страх я било. Пък те май повечето къщи все с такива покриви са, та и това сега трябва да го мъдря. Ама ние до покрива да стигнем ще си е велико постижение. Пак дано да е преди нейната абитуриентска. По-всичко личи, че няма да ни огрее преди тази на брат й. Засега си оставаме в панелката с безупречен поглед към теменужената Витоша и до съседката, която упорито се опитва да ми скъса нервите с привързаността си към гълъбите на всичките южни квартали.
Седнала съм на пода и ровя в най-долния шкаф на секцията. Обградила се със завидно количество албуми със снимки. Понякога обичам да правя така. Прелиствам страниците. Ето я с първото й колело, баща й точно е махнал помощните колелца и тя се е изпъчила горда и нахилена до ушите. Снимка в колата, тя е на година и нещо. Връщаме се от морето. Четиримата в Рено 5, в средата на август. Няма климатик, а е страшна жега. Прозорците са отворени и вятърът роши косицата й. Цялата е омазана с шоколад. В парка - спи с два биберона. Единият в устата, другият, стиснала в малката си ръчичка, за всеки случай. Търкаляме питка на прощъпулника. Аз съм 50 кила, а тя е с дънкова рокличка.

Боже, откога не съм я виждала с рокля. Онази на точките в мола беше идеална за нея, ама само в мечтите ми. Не я насилвам, още по-малко пък да се мръщя нещо. Аз бях същата. Дай ми тениска и дънки и не ме занимавай с глупости. Изрусила си е бретона. Без да знам отишло си момичето на фризьор. То не може все да ме пита за всичко. Виж за домашното с местоименията ме пита, ама слуша ли ме, не ме ли, нямам си идея. Телефонът й звъни с песен на Гери-Никол, алармата й сутрин също. Брат й онзи ден я замери с пантофа си в седем сутринта. Той такава музика не слуша, от нея получава алергична реакция. Размърдвам се малко, че задникът ме заболя от седене на пода. Кучето ме гледа въпросително. Аз му се плезя. Обръща ми гръб и напуска хола. Отива оттатък да направи някоя поразия.

Отварям една голяма кутия. В нея снимките са в пълен хаос. Боядисваме яйца. Ръцете й са изящен боди арт. На някои се плези, на някои се е надупила, на една е с рокля върху предния капак на колата, на друга е с анцуг върху третия рафт на секцията. На някои ме прегръща, на някои даже е прегърнала и брат си. На някои и двете спим, на други се тъпчем със сладолед край езерото Комо. Снимки на Витоша, на морето, в парка, на люлката, под люлката. На повечето е с доволно количество синини и рани по краката. Има и такива с бутилка бира и тикната в устата цигара. Тия не съм ги правила аз. Обичам снимките с децата. Щракани хаотично и уловили толкова грамадно количество спомени. Една снимка само не обичам. На нея сме двете. В инфекциозна болница. Тя е на шест месеца, ужасно бледа, с тъжни и уморени очи. Аз я целувам, тя гледа към татко си. От тая снимка ме боли. Страшно. Затварям кутията.

- Пак ли снимки, бе мамо? Дай да изиграем едно "Не се сърди човече"! Обещала си ми от две седмици. Все не си изпълняваш обещанията!

- Е, нека си дойде баща ти и тогава. Дай първо да прострем прането и да разходим кучето, че имам да гладя и трябва нещо да сготвя. Обещала съм на баба ти да идем да я видим. Ти нямаш ли домашни нещо, а?

Тя изофква и отива да си обуе възможно най-калните маратонки. Ще извеждаме кучето явно. Щраква лампата в коридора и застава пред огледало. Вади четката за коса и маха ластика от опашката си. Косата й се разсипва по раменете като жива вода. Блести на светлината на лампата и ме кара да се усмихна. Русото ми момиче! Тя се обръща въпросително към мен. Гледа ме малко раздразнено с шарените си очи.

- А, да, трябваше да си сложа чорапи и да си взема жилетката!

- Обуй си дънките, мамо! По гащи ли ще разхождаш кучето?

Прихвам да се хиля, тя след мен. Да не види нещо. Понякога така се хилим, до задавяне. Щото сме си и приятелки. Надявам се, най-добри. Аз и тя, дъщеря ми. Яна.

Препоръчваме ви още:

Ножица за време

Дъщеря

До дъщеря ми

Още десет дни желаещите могат да подават своите кандидатури на сайта на организацията

Остават десет дни до крайния срок за кандидатстване по програма Заедно в час. Желаещите трябва да попълнят онлайн формуляр на уебсайта на организацията – www.zaednovchas.bg, до 20 януари, което е първият етап от процеса на подбор. Одобрените кандидати ще започнат работа в училище през септември 2018 г., а преди това ще преминат интензивна лятна подготовка. 

Новите участниците по програма Заедно в час ще преподават минимум две години в училища партньори на организацията в някой от следните региони - Велико Търново, Враца, Ловеч, Монтана, Пазарджик, Перник, Плевен, Пловдив, Разград, София град, София област и Стара Загора. По време на интензивната лятна подготовка, и с допълнителни обучения, през двете години участниците развиват умения както за работа в класната стая, така и за продължаване на кариерното им развитие с фокус върху образованието. Възпитаници на програмата се реализират като преподаватели и училищни лидери, както и в сферите на социалното предприемачество и образователните политики на регионално и национално ниво.

Заедно в час работи за това всяко дете в България да има достъп до качествено образование и възможност да реализира потенциала си, независимо от средата, в която живее, и социално-икономическия си произход. Организацията помага за това нови хора - успешни професионалисти и завършващи студенти, да влязат в системата на българското образование и да работят дългосрочно за положителна промяна и намаляване на образователното неравенство в страната. Учителите по програмата преминават взискателен подбор и интензивно обучение, фокусирано върху работа с ученици с ниски образователни постижения и от финансово затруднени семейства. По време на двете години преподаване участниците получават от Заедно в час месечен финансов стимул като допълнение към заплатата от училище, както и менторство от екипа на организацията.

За кандидатстване не е нужен предишен преподавателски опит, нито предварително придобита професионална квалификация ,,учител”. Необходима е завършена бакалавърска степен (до 15 септември 2018 г.) и нагласа, че всяко дете може да постигне успех и заслужава качествено образование. Участниците, които нямат квалификация “учител”, ще преминат специализирано обучение в университет партньор на организацията и ще придобият правоспособност за преподаване при завършване на програмата.

Кандидатури за участие в програмата се приемат до 20 януари 2018 г. на сайта на организацията – www.zaednovchas.bg. 

Заедно в час е създадена по инициатива и с финансовата подкрепа на фондация „Америка за България“ и е част от глобалната мрежа за равен достъп до качествено образование Teach For All.

Препоръчваме ви още:

Матурите свършиха! А оттук нататък?

Часът на Музейко

Център за кариерно ориентиране

(писмо от Анка Патиланка до Сева Смехуранка)

Автор: Анелия Икономова

Драга Смехуранке,

Цяла неделя веч как измина, отиде си бързо старата година, а аз на тебе, сестро, и ред не съм драснала, за стола на офиса съм се сраснала! Додох си днеска, ни жива ни умряла, насред на асансьора бях сладко заспала, присъни ми се чуден сън, блажен, неземен – аз и ти сме, сестро, на остров чуждоземен! И пием си винце, текилка… ма малко, а Мамата Нинджа поглежда ни жално... и вика:

- Къде там без мене, плажувате вие и топла водичка ви копитата мие? Без бански, морни тела тен да хващат, без свян върволици мъже да отпращат? Децата ви глад ги мори, силно вият, дошли те на Бали текили да пият!!!!! Я марш по хралупите, парцалите чакат, прането е мръсно, чиниите тракат!

Сепнах се сестро, извиках, подскочих! Съседът, горкия, почти го прескочих, той само погледна, плю в пазва, прошепна: “Горките деца“ - и леко потрепна!

Отварям вратата, а малкият чака: „Персей днес съм аз, но сега ми се ака!“ Грабвам гърнето, събличам, поставям и в миг силен удар в глава ми попада!

- Горгона Медуза от днес ти си, мамо!

- А от днес, ти ще акаш в тоалетната само!

Оставих го клетника, съдба да оплаква и чух отдалече брава как изщраква… тръбачите свирят... принцесата иде!

Поклон й сторете, дълбок… да се види!

- Елина Пелина пак го оплесках!!!!

- А нещо на място сложи ли днеска?

- Английския, там нямам аз грешка!

Не че е вярно, голяма е смешка! Ама си рекох, не чупи на детето хатъра, малка е още да вадиш сатъра! По косъма нежно и бавно я галиш, с благите думи шумно я хвалиш:

- Ма много ти тича, туй потниче, мамо...

- Топ му се вика, как срамиш ме само!

И скрий тези снимки, дето във фейса ги постна,

че всичко отдолу е критика злостна!

Дотука ми стигнаха силите, сестро, и докат гневно търсех си нещичко остро, да срежа тез пущини, дет вени им викат, да текнат, да рукнат, да не спрат те да бликат и ей ти го Първородният влезе с замах:

- Парички ми трябват!

- За какво ?

- Ми за грях!

- Как за грях бе, на 16 години си ти???

- На шоколада това име, ти го сложи! И тоя път виновен аз, не, не съм… иииии в коридора те чака насран таласъм!

- На, вземи, хайде, купи си греха, но хич и не помисляй, че  ще остана така! И на мама вземи, от течния грях, по-бързо, че чува се от коридора див смях! Инсталирал там таласъма- герой, човешки отпадъци по стената безброй!

И пак драми, пранета досадни, безкрайни и викове диви и миризми омайни!

Така сме си тука, война е без милост, дано в гласа ти да има унилост, подобна на мойта, от клета съдба, да бъда щастлива с трите деца!

Поздрав най-сърдечен, клета ми другарко!

Твой приятел вечен: Анка Патиланка!

Освен че пие вино, пише смешни истории и гледа трите си хлапета, Анелия някак успява и да бродира! Красотите й може да разгледате ето тук.

Препоръчваме ви още:

Защо „ТО“ не може да се случи на нашите деца

Дупе да ни е яко

Как се отглежда 85-сантиметров терорист

"Частичка от моята душичка" - така нарича куклите си Петя Желязкова. И разказва за тях толкова виртуозно, колкото ги прави.

Родена съм в бедно, работническо семейство. Добре де, татко е художник, значи работническо-артистично. По мое време (не, не съм виждала живи динозаври) имаше едни големи, празни магазини. Играчки нямаше, мандарини и банани – само по Нова година. В този ведър, зрял социализъм аз и сестра ми растяхме с две, повтарям за неразбралите – 2 кукли, които ни бяха подарени от някаква наша леля, живееща в Чехия. Добре че сестра ми е с пет години по-голяма, та чак до бой не се стигаше за въпросните две кукли. Аз, наследила отчасти гените на тати, обичах да рисувам, обичах и да шия дрехи на куклите. Когато достигнах тийнейджърска възраст, най-накрая в местния РУМ (районен универсален магазин) докараха кукли-бебета, от онез големите, та мама ме съжали и ми подари такава за рождения ден.

Паралелно с това, около 14-годишна се сдобих и с кукла Барби от приятелка на майка от Холандия. Сега си ги припомням тези години като най-щастливите ми. По това време бях отвратена от мъжкия пол, като всяка уважаваща себе си току-що навлязла в пубертета девойка, така че си представях как остарявам с десетина котки, никога неомъжвана и самотна. Затова малко на инат, малко от липса на мозък, се омъжих на 18 години, за да не си остана стара мома.

В моите мечти имах две деца. Първото момче, естествено, следващото, след година-две момиче, с което ще сме си приятелки, ще ѝ правя прически, ще ѝ шия дрехи на куклите, ще ѝ шия даже кукли и прочие… Сега, вероятно Господ доста се е смял на моите планове, та в крайна сметка се сдобих с три момчета, родени точно през 7 години. И на кого по дяволите тогава да връзвам плитки и да правя кукли? М??? Тук е уместно да отбележа, че вероятно в резултат на това, че баща ми цял живот намилаше, че прескача сутиени и чорапогащници, сестра ми също има две момчета, та съвсем съм лишена от поле за реализация.

Понеже най-големият ми син беше от онези бебета – еднорози, докато спеше му шиех играчки. Сдоби се с мечка, динозавър, таралеж и една огромна котка. Шиех играчки, защото всъщност не мога да шия, обаче много ми се правеше нещо, което да го зарадва, а мен пък да ме изпълва с радост. Открих, че като рисувам, не ми е достатъчно. Да създавам нещо, което може да се ползва ми е по-приятно. Не станах художник, даже нищо не станах.

При последното ми майчинство, една приятелка ми показа рисувани кукли от плат. Влюбих се. Откакто ги видях, две години се чудех как да си купя машина, текстилни бои и да опитам. Наскоро си останах вкъщи и започнах. Изгледах 200 клипа и хиляди снимки в Pinterest. Почти проговорих руски (големи майсторки на кукли са тези жени!). Ами продължавам да не мога да шия, ама хората ми харесват произведенията. И децата ми ги харесват. Даже най-малкият си е отмъкнал една и спи при него. „Това ми е най-любимата кукла, аз много я фаресвам.“, твърди моят Коко. А пък аз най-накрая имам на кого да правя прически. И мисълта, че някоя малка принцеса си има приятелка от моите мили парцаливки, точно тази мисъл е прекрасна! Защото може да не са най-добре ушитите, но в тях има частичка от моята душичка.

Куклите на Петя можете да разгледате тук.

Препоръчваме ви още:

Кратко ръководство за украсяване на елха с няколко деца и котка

Щипалка – много любов и щипка магия

Посткросинг