Автор: Габриела Кожухарова

Началото беше през 2008-а година, когато след 8 години работа като конферентен преводач, реших, че не искам повече да работя фул тайм (бях щатен преводач в една консултантска фирма), а искам да направя свой бизнес. В началото всички около мен мислеха, че това ще е преводаческа агенция, но първо, преводите са самотен бизнес, както добре знаем, а аз имам нужда от контакти с хора. Принципно съм човек, който се храни с енергията от общуването с други хора и това ми беше важно. Второ, бях стигнала до извода, че искам да се занимавам с деца. Първоначално идеята ми беше да направя детски парти център, тогава те точно започваха да стават много популярни, но пък бях живяла преди това 4 години в ЮАР и си бях изградила някаква представа как трябва да изглежда един такъв център – с бебешка зона с меки играчки, със зона за по-големи деца, тип джунгла – с въжен парк, басейн с топки и т.н., Лего-кът, кът за редене на пъзел, арт кът и т.н. Тоест, ако исках да направя това, което беше в представите ми, ми трябваше много голямо помещение (в ЮАР тези детски центрове са на огромна площ, но там пространствата са големи, земя много, както в Щатите). Аз обаче не можех да си позволя толкова голяма инвестиция в имот – било да купя или да наема, затова започнах да мисля кой от тези компоненти да е началото и реших, че ще започна с арт кът. От една страна, чисто практически, защото сестра ми има магазин за художнически материали и ми беше лесно да проуча какво има на пазара, освен това те предлагат демонстрации как се използват боите, които продават – бои, с които аз не бях запозната: за рисуване върху стъкло, върху коприна и т.н., а от друга страна, защото реших, че при арт заниманията има потенциал да не са само за деца, а и за възрастни. В София тогава нямаше места, където ако не си в ученическа възраст, а искаш да се занимаваш с някакво рисуване или приложна техника като хоби, да можеш да го правиш. Имаше школи за деца по читалищата главно и това е.

Та започнах аз, през февруари 2008 г. – напуснах работа, намерих едно помещение в центъра, близо до мястото, където живея, на ул. „Владайска“, зад Министерство на земеделието. Хванахме се с мъжа ми, спретнахме един ремонт (мисля, че откъм ремонти съм си изпълнила квотата за този живот), подредихме, нагласихме. Помещението беше на два етажа, с идеята долу да е кафе-бар, с коктейли, хубаво кафе, сокове и леки закуски, а горе – ателие за рисуване. Арт кафе, един вид! Да, ама не. Започна се ходенето по мъките с институции, ХЕИ, община – само като чуеха комбинацията от храна и деца, веднага ме отрязваха – не може бои в заведение за хранене, сертификация по система за безопасност на храните и т.н. Освен това имахме и много неприятен хазяин. Въпреки всичко, преминах през всички иглени уши, накупих хубава кафе машина, тостери, шейкъри, разбира се, бои за каквото си помислиш, наех почасово студенти от Художествената академия и започнахме – аз и едно момиче, на смени на кафето, две художнички, на смени в ателието – рисувателната част от работата. Обаче нещо не се получи, както си го мислех – аз си представях как ще има възможност от 10 до 20 ч. човек, когато си иска, да дойде да рисува, родителите могат да пият кафе долу, децата да се занимават, но никой не влизаше. Първо, не бях избрала добре помещението, беше в един безистен, хората минават, подминават, никой не знае каква перла се крие вътре. Второ, с тази „демокрация“ – който когато иска, има художник непрекъснато, не ставаше – хората имат нужда от структура, имат нужда да знаят начален/краен час, начална/крайна дата, а аз – лежерно – който, когато... Е, идваха по едно-две деца, родителите ги оставят и тичат да вършат неща – никой не обръщаше внимание на хубавото ни кафе и прекрасни коктейли, мъжът ми минаваше вечер да пие една бира, че да имаме оборот, да не оклюмвам съвсем.

Първите шест месеца беше кошмар – върви наем, заплати и осигуровки на трима души, а приходи никакви – покривахме тези разходи от семейните ни спестявания и от заплатата на мъжа ми (добре, че е IT). Междувременно обаче аз не се отчайвах (много) и продължавах да си мечтая да направя курс по рисуване за възрастни – с маслени бои. Тук вече не можах да се преборя с ХЕИ – маслени бои и терпентин в заведение за хранене (както беше регистрирано) – НЕ! За късмет в същия безистен, долу на нивото на земята, се даваше под наем още едно помещение, по-малко, и аз взех и него – специално за курса с маслени бои. Издържахме така по-малко от година, спестяванията се топяха, стартирахме курса с маслени бои с 5 човека (всички бяха мои и на преподавателката познати), но не беше достатъчно това да покрива разходите. Междувременно едната художничка каза, че иска да напусне, защото ще прави магистратура, другата – защото не си представяла така нещата и останахме аз и другото момиче от кафето – тя също беше художничка, завършваше „Педагогика на изобразителното изкуство“ в СУ. Тогава реших да затворя кафето, да се преместим в малкото помещение долу и да се концентрираме само върху курсовете по рисуване и приложно изкуство. Явно от нас бармани и кафеджии не излязоха. Питах Милена дали иска да остане и да продължим само със заниманията с деца, тя каза, че много я е страх от деца, но понеже вече се бяхме сприятелили и си допадахме като характери, реши да се престраши. Сега, 10 години по-късно, Милена още работи при мен и е един от най-уникалните преподаватели на детските групи, има си вече и собствено дете (на 2 години стана Крум), но за това по-късно.

И така 2009-а година започнахме аз, Милена – с децата и Ева – с курса по маслена живопис за възрастни. Децата ставаха все повече. Аз не се справях много добре с рекламата, защото не можехме да си позволим бюджет за това, но пък много се стараехме и обичахме заниманията с децата – всеки, който доведеше детето си при нас, разказваше на приятели и те започнаха да водят техните деца. Така, от уста на уста, нашите деца ставаха все повече и повече. Стана необходимо да взема още един човек – художник, за заниманията с децата, понеже Ева тогава все още работеше като учител в едно училище по изкуствата и водеше при нас само вечерния курс по маслена живопис. Следващият прекрасен човек, който дойде да работи в нашето ателие, беше приятелка на Милена – Силвето, студентка втора година „Стенопис“ в Художествената академия. Силвето също все още е част от нашия екип – изобщо аз си обичам хората, ние сме не само екип професионално, но и приятели, и споделяме общи нагласи към света, общ стандарт в отношението към клиентите, изобщо аз съм голяма късметлийка по отношение на хората, които работят при мен. Нескромно, но мисля, че и аз имам заслуга те да са при мен вече 10 години – първите четири години аз не вземах заплата – приходите ни все пак започнаха да стигат да покриваме разходите, но не и за заплата за мен, обаче за всичкото това време никога не съм забавила заплата на служител, винаги гледам да плащам преди уикенд, преди празници, преди да отиват на море и т.н, освен че винаги имат Коледен бонус, в последните години и още един бонус – обикновено в края на лятото, ако сме имали силна лятна школа или в края на май, ако сме имали силна учебна година. За мен това е много важно, за да се чувстват мотивирани хората, а особено ако работиш с краен клиент, ако работиш с деца и предоставяш услуга, която се предполага, че носи удоволствие на клиента, трябва да си мотивиран на 100%.

Връщам се към 2009-а – лятото отидохме в един затворен комплекс на морето да водим арт занимания, защото в София нямаше какво да правим, децата са насам-натам.

Междувременно хората в курсовете по маслена живопис също се увеличаваха – през септември 2009-а вече имахме две пълни групи по 6 човека и бяхме обявили записвания за трета. Концепцията ни беше (и все още е) – рисуване с чаша вино. Всеки курсист си избира от нашия каталог с репродукции какво му се рисува – пейзаж: морски, градски, стари къщи; портрет; декоративна, абстрактна композиция – каквото му харесва. Репродукцията служи за отправна точка, целта не е да се направи копие на картина, но човек непрофесионалист достатъчно се стресира, че не знае как да работи с боите, та да трябва допълнително да мисли и какво да нарисува. Затова гледа от „картинката“ и се концентрираме върху техниката за работа с маслени бои. Както казва Ева, детето като прохожда – първо го държиш за двете ръце, като се почувства по-уверено, пускаш едната и така, докато тръгне само. Та и с курсистите – първо изцяло гледат, после се осмеляват да добавят свои елементи, да махат елементи, да променят цветовете, докато накрая стигнат до етапа да направят своя композиция. Имаме хора, които рисуват при нас вече 8-9 години и да, те вече рисуват самостоятелно.

Октомври 2009-а – третата група се напълни, продължаваха да звънят хора за записване, нашите курсисти разказваха на свои познати и се „разроявахме“. Тук е моментът да кажа защо се казваме „Рояна“ – когато трябваше да регистрирам фирмата, точно се беше появил публичният Търговски регистър и трябваше да се плати за запазване на име. Чудех се аз какво име да измисля, че хем да има смисъл, хем да звучи добре и на български, и на английски, хем да не е префърцунено, хем да не е заето от някого другиго. Та – „Рояна“ идва от славянския глагол „роя се“ – като наричане исках да е – да се роят курсовете ни, видовете занимания, хората, които идват при нас, децата, изложбите, лагерите с рисуване.... Е, добре се нароихме за тези 10 години, явно съм добра орисница.

Та 2009-а година вече роенето вървеше с пълна сила. Скоро разбрах, че това помещение ни е малко, не можехме да събираме повече от 6 курсисти в група за маслената живопис, а се обаждаха още и още хора. Тогава – бързо, по Овенски, отворих сайт за имоти под наем и попаднах на помещение на ул. „Цар Самуил“ 22 – по това време синът ми вече беше тръгнал в първи клас, в училището на ул. „Цар Самуил“, освен това Ева живее на същата улица, малко по-надолу от ателието и училището, така че ми се стори особено подходящо като място. Обадих се и отидох на оглед още същия ден. Като влязох – се случи нещо много интересно: „видях“, просто си представих абсолютно реално масите, стативите, рисуващите хора. Не виждах замърсените стени, голото помещение, виждах със сърцето си и знаех, че това е моето място. Все пак, за всеки случай, помолих за втори оглед – отидохме с мъжа ми и с Ева и когато влязоха, те също бяха категорични – вземаме го. Вече девет години, всеки път като вляза, оглеждам помещението, гледам вече боядисаните и украсени с цветни картини стени, поемам дъх, за да усетя мириса на бои, на уют и на щастие, че това е моето място. Имало е случаи да съм болна, ама толкова зле, че не мога да мръдна, обаче трябва да отида до ателието нещо да свърша – след 15 минути там всичко ми е минало. Същото споделят и курсисти – казват „толкова ме болеше глава“ или „толкова ми беше криво днес, нямам настроение, лош ден, че даже се чудех дали да идвам на рисуване, ама добре, че дойдох, всичко ми мина“. Това е силата на цветовете, на уюта, на обичта, която изпитваме към нашите хора, на привързаността помежду ни като екип, на щастието, че сме заедно – всички ние, клиенти, преподаватели, приятели, едно голямо семейство наистина.

Междувременно сме имали всякакви ситуации: жена, която дойде много депресирана и самотна, защото децата й са в чужбина със семействата си – тя намери приятели при нас.

Жена, чийто мъж я изостави (криза на средната възраст – заради по-млада жена, с която е направил семейство), остави я в пълна финансова и емоционална безпомощност – но ние настояхме тя да продължи да идва на рисуване (без да плаща такса), защото идването при нас и контактуването с хората, с които вече беше станала приятелка, я спасяваха. Между другото, тя все още рисува при нас – вече е станала отново самостоятелна и си плаща таксата.

Жена, чийто съпруг, с когото имаше много близка връзка, почина внезапно – тя беше на рисуване първата сряда след погребението и идва редовно, защото ние сме нейното място за утеха.

Жена, която дойде на рисуване при нас, междувременно се запозна с бъдещия си съпруг, първото им съвместно пътуване като гаджета беше на пленер с нас (това е три-четиридневна почивка с рисуване, каквито правим веднъж или два пъти в годината – Пловдив, Синеморец, Тасос, Габровски Балкан, това лято ще сме във Велико Търново), после се ожениха, тя беше бременна в 6-ия месец, когато и двамата пак бяха на пленер с нас, на Тасос, сега малката госпожица е на 2 ½ години и майката продължава да идва на рисуване.

Имаме и още едно бебе на курсистка, което се роди „при нас“, вече е на 4 години и майката, освен че идва в курса по рисуване с маслени бои за възрастни, идва заедно с детето в нашия Арт бебешориум (програмата ни за деца от 3 до 5 години, придружени от родител).

Междувременно ние живеем заедно с нашите курсисти – както казах, те се женят, раждат деца, раждат им се внуци (някои от тези внуци също рисуват при нас), децата им отиват да учат в чужбина (и се връщат, започват работа в България), те самите намират професионална реализация в чужбина и заминават за известно време, някои се връщат и пак рисуват при нас, разделят се с партньор, загубват близки хора – живот, в пълното му многообразие...

В момента активно рисуващи при нас са около 50 човека – възрастни – за тях имаме курс по маслена живопис, акварел, керамика и грънчарство, декоративни техники в рисуването (с акрилни бои), рисувана коприна, стъклопис, рисуване на мандали. А за тези 10 години не знам точно колко възрастни са рисували при нас, но предполагам, че бройката надхвърля 300.

Децата – децата пораснаха пред очите ни, сега като отидем на лагер, най-големите са на по 16-17 вече, а започнаха при нас, когато бяха в първи клас. Имаме няколко деца, които завършват Приложното училище или Художествената гимназия – поискаха да станат художници заради нас. Има деца, които отидоха да учат архитектура, дизайн, текстил – в чужбина, след като си направиха и портфолиото при нас. Има деца, които искат да правят стаж при нас – вече са 11-12-и клас, най-смешното е едно момиченце, което вероятно ще прави стаж при нас през лятото, а самата тя беше от най-палавите във ваканционната ни школа – а, да, от 2010-а година вече работим целогодишно, не се чудим в кой комплекс на морето да отидем да търсим деца, ами децата са при нас, в школата, целодневно през ваканциите, от 8.30 до 18 ч. – по цял ден рисуваме, моделираме, играем, ходим на екскурзии – Витоша, Цари Мали град, Етрополски манастир, конни бази, екопътеки, изложби, музеи, по цял ден се забавляваме, даже някой път едва събираме децата – капацитетът на ателието е 20 деца, а записванията са повече. Когато родителите идват да ги вземат в 18 ч., редовно се чува: „Е, защо толкова рано идваш, изчакай ме малко да си довършим“. Родителите ни питат: „Какво ги правите, че цял ден не им стига и не искат да си тръгват?“ Отговорът е: „Обичаме ги!“ И те го знаят, усещат го... Обичаме си ателието, обичаме се помежду си, обичаме си децата, обичаме си възрастните, обичаме си работата, а обичта е най-силната движеща сила!!!

С децата също сме били свидетели на какви ли не съдби:

Дете с майка алкохоличка – идваше да ни пита може ли да остане при нас в Клуба, докато майката изтрезнее, защото го гонеше от къщи, мислеше, че трябва да е на училище.

Дете, чийто баща изостави семейството си и майката дойде да ни помоли детето да продължи да идва при нас (без такса, защото тя вече не можеше да си позволи никакви допълнителни разходи), за да не стават твърде много промени в живота му, да не губи още нещо, което обича...

Имаме две деца, чиито майки починаха – с едното не знаем какво стана, преместиха се и то спря да идва, другото все още рисува при нас, идва и на лагери, правеше страшни кризи в началото, но бащата твърдо настояваше, че трябва да продължи да идва и че рисуването му помага, и е така – две години по-късно сякаш нещата са овладени, доколкото може загубата на майката в детска възраст да бъде преодоляна...

Имаме доста деца от едно семейство – в смисъл, големият брат или сестра са идвали при нас, сега малките са при нас.

Следим кой в коя гимназия е приет, първи любовни трепети (включително и на лагерите), учим се как да живеем заедно, без да се караме – някой може да те дразни, но това не е основание да се държиш лошо. Особено когато децата са при нас целодневно, се случват какви ли не неща – скарвания помежду им, имали сме случай да ни откраднат пари от касата (! – две деца), както и да откраднат боички (разни бляскави маркери, които много са им харесали) – това е животът, всичко се случва, деца са, наша работа е, на възрастните, да ги научим какво е добре и какво не е добре да се прави.

Като екип преминахме през едно много голямо изпитание - през 2015-а г. на моя мъж му предложиха работа в Ирландия и взехме решение да заминем – заради неговото професионално развитие, заради образованието на сина ми. Мислех си, че няма да ми е толкова трудно да създам организация, аз съм си пътешественик по душа – ще се прибирам в България на месец и половина-два, за изложбите, пленерите... Не бях и предполагала колко ще ми липсва ателието! Все едно сърцето ми беше разкъсано на две – в едната страна е семейството ми, в другата... другото ми семейство. По същото време се оказа, че Милена е бременна. Така че станахме две основни фигури, излизащи от работния режим по едно и също време. За щастие, Ева вече беше дошла на пълен работен ден при нас, в екипа ни се беше появила и Ели (която от юни до септември работи в Созопол, но през учебната година е при нас), взехме и още един много свеж елемент – Диляна, която с чаровната си усмивка и неизтощима енергия се вписа от раз в екипа. Справихме се! На 1 януари 2016-а година се роди първото бебе на екипа на Арт клуб Рояна – Крум на Милена. А на 24 юли 2017-а г. се роди и второто бебе (малко неочаквано, но много обичано) – Йоана, на най-новия член на екипа Диляна. Точно се чудех какво ще правим сега и ето, че Милена каза, че пуска Крум на ясла и се връща на работа. А най-новото решение е и моето лично, семейно решение – през юни 2018-а предстои да се върнем и ние, семейно, Ирландия не се оказа нашето място. Или пък може би е време сърцето ми отново да стане цяло.

Малко факти: в момента водим арт занимания в една частна детска градина, в училището до ателието (същото това училище на ул. „Цар Самуил“), в едно училище в Бояна, в Англо-американското училище в София.

Имаме занимания по маслена живопис, акварел, керамика и грънчарство, стъклопис, рисувана коприна, декоративно рисуване с акрилни бои, мандали – за възрастни; за децата – комбинирана програма от рисуване, приложни изкуства и керамика.

Ателието работи без почивен ден – от понеделник до неделя, от 11 до 21 ч.

При нас през тази учебна година рисуват около 200 деца и 50 възрастни. Роене, какво да се прави!

Това е, опитах се да е кратко, но някак май не ми се получи много. Оказа се, че 10 години наистина са много време. Интересното е, че се чудех в началото как да започна и какво да включа, а като започнах да пиша, всичко се изливаше, сякаш само е чакало. Написах всичко това в самолета, по време на полета от Дъблин до София, прибирам се отново за 2 седмици, да си поработя, да си поиграя с децата (идва междусрочна ваканция, а междувременно и грипна обявиха), да пия вино и да рисувам с възрастните, да се почувствам цяла.

Иска ми се, живот и здраве, през септември да направя голямо парти за 10-ия рожден ден на Клуба, да поканим всички тези хора, семейства, пораснали деца, колеги, бебетата на колегите и изобщо да си направим един истински празник. Щастлив човек съм аз. Толкова съм щастлива, че имам всичко това!

Снимки: Арт клуб Рояна

Може да разгледате сайта на арт клуб Рояна на този адрес или във фейсбук.

Препоръчваме ви още и За веселата лудница на една мама преводач, както и Мечта за работа vs работа мечта.

А ако се колебаете дали да започнете нещо свое, прочетете тази статия.

Или кратък пътеводител за разшифроване на тийнове

Автор: Ина Зарева

Тряскане на врата – в зависимост от нютоните, с които е упражнено насилието върху пострадалата, може да се направят прогнози за нивото на гадостта на деня в сантиметри.

Опит за поздрав – всякакви нечленоразделни звуци, мученета и ръмженета са допустими. Звучността им съответства на степента на глад, който тийнът очаква да бъде задоволен на секундата.

Цели фрази - "Ооо, баща!"; "Майка ми!"; "Здр."; "Ко стаа?"; "Оооо!" – демонстрират свръхгузно поведение. Проведете три кръстосани разпита, детектор на лъжата и екзорсизъм едновременно.

Заключени в банята. Тийновете стоят в банята по три причини – когато са щастливи, когато са нещастни, когато не им пука.

Дрехи – освен ако дрехите сами не изпълзят от тялото на тийнейджъра и не потърсят политическо убежище в пералнята, не очаквайте смяната им. Всеки опит да ги вземете се възприема като опит за скалпиране. И той реално - е.

Прическа – ако косата на тийна като консистенция, цвят и мирис не се е променила от трети клас, по нея не са провеждани никакви цветни, химически, гравьорски и металургични процедури, спешно го заведете на лекар. Нещо в здравословното му състояние не е наред!

Тунинг – ако все още тийнът не е обелил и дума за пиърсинг, татуси и флешове, значи или тялото му вече се е сдобило с всичко изброено, но вие не го виждате, или тийнът крои нещо по-грандиозно тип Ван Гог.

Храна – това е еднорогът, за когото се кълнете, че вчера сте го оставили в хладилника, но днес от него няма дори цветен бонбон. Останалите членове на семейството ви гледат със смесица от укор и съжаление. Тийнът се кълне, че нищо не е хапвал от три дни и забърсва трохите от устата си с ръкав.

Учене – това е свръхсекретна мисия, за която тийновете не говорят никога и за нищо на света. Някой път мисиите са успешни и героят от войната се въргаля три дни стенещ в леглото си, защото битката за тройката по история е била по-тежка от тази на Шипка.

Време – понятието е разтегливо, точно колкото и мешката на всеки уважаващ себе си тийн. Като е казал, че ще си изхвърли боклука от банята, ще го направи. Няма нужда да му напомняте и в деня на бала.

Чувства – ако си представите как кактус се опитва да целуне пеперуда и таралеж гони колибри, може да добиете бегла представа за екстраординарната сетивност на тийнейджъра.

Деликатност – таралежът и кактусът заедно се спускат върху коприна. После играят мач с полученото кълбо конци.

Адекватност – пиян гюлехвъргач чисти леща с боксови ръкавици. За всяко паднало зърно пада на колене и дълбоко се разкайва.

Непосредствени мечти и цели – да яде, да яде, да яде. След десет години? Ще яде, ще яде, ще яде.

Най-големият страх на тийнейджъра? Да не остане гладен.

Най-големият жест, който можете да очаквате от тийнейджъра? Да не ви снима, докато крещите истерично пред бележника му и да качи записа в мрежата. Но не разчитайте прекалено.

Трите суперсили на тийнейджъра – да спи, да яде, да спи и да яде едновременно.

Най-странното състояние на тийнейджъра – след десетчасов сън да се движи като разпоен робот на сметище, а торбичките под очите му да се удрят в коленете. Първо изключете рутера, после направете пълни кръвни.

Тийнейджърът внезапно е подредил и изчистил стаята си, изхвърлил е боклука, сменил е дрехите си? Обадете се светкавично на останалите родители и обявете тревога от трета степен.

Ако на въпроса за годишния му успех, с блеснал поглед ви отговаря: „Важното е да сме живи и здрави!“, тичайте веднага в училище. Може все още да има някакъв шанс да не повтаря годината.

Ако тийнът има лоши оценки – влюбен е. Ако оценките му рязко се подобрят – влюбен е. Ако тийнът разхожда кучето, ходи на училище и купува хляб – влюбен е. Ако тийнът не мърда от леглото си три дни – влюбен е. Ако тийнът диша – влюбен е.

Ако предоставите на тийна власт да промени света само с едно изречение, кое би било то?

„Ми квот - такова.“

Препоръчваме ви още:

Житие и страдание на тийнейджърския гардероб…

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Гражданската война на семейство Пееви

Автор: д-р Валери Велев

Грипът е една от най-заразните вирусни инфекции, познати на човечеството. Предава се по въздушно-капков път или контактно, чрез пипане на заразени повърхности, където вирусът може да оцелее с часове, и последващо докосване с ръце на устата.

Във връзка с обявената на много места грипна ваканция е редно да поговорите сериозно с вашите деца. Обяснете им, че това е по-особена ваканция и има за цел не толкова забавление, колкото предпазване от заразяване. Идеалният вариант е, ако можете да задържите детето си у дома поне за 3-4 дни. Каузата си заслужава дотолкова, че да включите в арсенала на съблазняването всички „вредни навици“ – интернет, телевизия, конзоли и каквото ви хрумне. Повечето родители трудно биха задържали децата вкъщи, но може да им обяснят, че е далеч по-добре да прекарат ваканцията здрави.

За целта има  няколко прости правила:

Ако не може да са у дома, децата трябва да са на открито. Не в мола или киното, не на място, на което има тълпи. Тези дни ще е слънчево и приятно, насърчавайте ги да са навън.

Всеки трябва да носи в себе си влажни кърпички и често да бърше ръцете си. След прибиране у дома ръцете се мият веднага.

Когато кихате и кашляте, правете го не в дланта, чрез която ще заразявате повърхности, а в сгъвката на лакътя.

Маските не вършат особена работа, ако не ги сменяте често.

Проветрявайте помещенията на всеки час.

Ако вече сте се разболели (вие или детето):

Симптомите са висока температура, суха кашлица, мускулни болки. Ако детето киха, тече му носа и подскача из къщи, значи не е с грип, а някоя банална респираторна инфекция. Грипът рядко протича с хрема, а и няма нужда да ви казвам да останете на легло. Той буквално ви събаря.

Грипът е вирусно заболяване, антибиотиците няма да помогнат.  В аптеките има отличен противовирусен препарат, но ако не започнете да го приемате до 36-ия час от началото на заболяването той няма да помогне.

Не се плашете от повишената температура. Това е начин организмът да се справи с инфекцията. Ако тя е до 38.5 °С не давайте медикаменти, а поразсъблечете детето. Можете да поставяте студени компреси под мишниците и между бедрата – там минават големи кръвоносни съдове.

Когато давате препарат срещу висока температура и четете листовката, обикновено за съответната възраст е дадена дозировка от-до в милилитри. Дайте по-високата доза и имайте търпение да подейства. Не мерете температурата на всеки петнайсет минути. Обикновено ибупрофенът я сваля за около 30-40 минути, а парацетамолът за около час.

Не блъскайте детето с „препарати за засилване на имунитета“ независимо дали е здраво или вече е болно. Няма такива медикаменти, които да „засилват имунитета“ от днес за утре, а и при здрави деца не е нужно. Витамини всеки ден няма да навредят, няма и да помогнат. Това което ще направи детето е да изпикае дадените за препарата пари, защото така отделяме тези свръхпродукти.

На последно място, но не и като значение – не насилвайте болното дете да яде. То само ще реши кога и колко. Настоявайте обаче да пие повече течности.

Съветвайте се с лекаря си, но не тичайте панически в спешното за всяка вдигната температура. Така е по-вероятно да заразите детето или себе си.

Бележка на редактора: Лесно може да разберете щама на грипа с лабораторен тест, а вече има такива и в аптеката. 

За автора:

Д-р Валери Велев е завършил медицина в МУ София. Има признати специалности по медицинска биология (2008 г.) и медицинска паразитология (2015 г.), специализант е по инфекциозни болести от 2016 г. Доктор  „инфекциозни болести" към МУ София. Клиничните му интереси са детски инфекциозни болести, паразитози, чревни инфекции. От 2004 до 2011 г.  е асистент и главен асистент в Катедра по биология на МУ София. От 2011 г. е асистент в Катедра по инфекциозни болести, паразитология и тропическа медицина на МУ София и лекар в Детска клиника на СБАЛИПБ "Проф. Ив. Киров". 

Препоръчваме ви още:

Моят приятел сополът

Природата ще реши проблема, но скъпо

Препоръките на д-р Масларски

Автор: Ина Зарева

Разбира се, че всички бяхме влюбени в него. Той дойде внезапно в скучната ни гимназия, оглави класа ни и изведнъж училището се превърна в сцена. Надпреварата не само надмина седмокласната истерия – кой къде ще успее да влезе, хвалбите с пушене и подвизи с гаджета, но тези съревнования останаха омаломощени и напълно изпразнени от съдържание. Бяхме най-ексцентричният клас и учителите изпитваха истински мъки да се занимават с нас. Всеки беше кой от кой по-голям индивидуалист, но по някакви странни причини, помежду ни имаше много силна и необяснима сплав, която ни правеше изключително сплотен и задружен клас. Какъвто и проблем да имаше някой от нас, зад гърба му бяха всички. Да, никак не им беше лесно и на учителите, и на родителите ни. Бяхме прекалено умни, за да учим, прекалено свободни, за да стоим във всеки час, прекалено нахални, за да чуем когото и да било.

Докато не дойде той. И надпреварата започна. Кой ще го впечатли, изненада и зарадва повече. Кой ще поправи лошите оценки пръв, кой няма да има нито едно отсъствие за седмицата, кой ще бъде първият изпитан в неговия час.

Под кълбета от евтини цигари, кани с кафе и препълнени с пържени картофи чинии, ние учехме ли, учехме, изпитвахме се един друг, разказвахме на глас дългите си уроци, смеехме се на нелепости в учебниците и за първи път в живота ни истински ни пукаше. Живот, в който интернет и гугъл не съществуваха. Бяхме само ние, пожълтелите страници и опърничавостта ни, която следваше да бъде опитомена.

Освен оценките и одобрителната усмивка, за която всички копнеехме, имаше и нещо друго, което целяха усилията ни. Часовете на класния. Ако се бяхме държали добре, ако никой не се беше оплаквал от нас през изминалите дни, ако пазехме тишина, то тогава в този единствен и чакан през цялата седмица час, той ставаше от бюрото си, слизаше от подиума, сядаше по хлапашки на някой чин и ставаше един от нас. Говорехме си за всичко. Мислехме, предизвиквахме се, спорехме, смеехме се. Най-накрая имаше някой, който ни разбира, който ни вярва и най-вече, който ни възприема като личности, всяка със своето съзвездие от проблеми и преживявания, а не само поредната статистическа бройка ученици.

Въпреки бушуващите хормони и неофициалната момичешка класация коя с колко по-голямо от нея момче ще ходи (за което горките ни съученици отчаяно се опитваха да пускат бради, да се обличат и държат като по-големи), нашето влюбване в учителя ни не беше типичното, повърхностно и захласващо. Ние бяхме влюбени във вселената, която се носеше около него. А в центъра на тази вселена, беше тя – неговата жена.

Той ни гледаше с насмешка как облицоваме лицата си във всевъзможни мазила, гримове и разцветки. През междучасията разпъвахме козметични палитри, на които всеки професионален гримьор можеше да завиди, но накрая се случваше така, че всички изглеждахме еднакво нелепо. Едно и също червило беше обиколило редиците, един цвят сенки се ронеха върху почти всички очи, независимо от цвета на ирисите им. Момчетата само сумтяха и обръщаха очи, а той проследяваше този комичен панаир на суетата, усмихваше се сдържано и казваше простичко:

- Не знам, момичета, но жена ми има различен цвят червило за всеки тоалет, блуза, шал. Не може така като вас.

И това беше. Ние изтичвахме до тоалетните, измивахме маските, в които доброволно бяхме потънали и се връщахме отново естествено хубави и индивидуални. Жената на учителя ни беше преподала първия урок по стил, без изобщо някога да я бяхме виждали.

Постепенно уроците ставаха все повече и повече – каква музика обича, кои книги са ѝ любими, в кои актьори е влюбена – той ги изброяваше със смях и сподавено мърморене.

Но най-големият урок, който тази необикновена жена мистично ни преподаваше, беше да виждаме как той през всяко голямо междучасие, обличаше сакото си, взимаше чантата си и хукваше към нея. Буквално. Виждахме го да се носи между блоковете към дома им, като че това беше сърцевината на неговия ден, най-важното заради което изобщо се е събудил, дошъл е на работа, издържал е всичко до това толкова чакано междучасие, в което да тича отново към нея.

Когато се връщаше, очите му бяха пълни с толкова много любов, че дори хващайки ни да поправяме смело оценки и отсъствия в дневника, само поклащаше глава и отново усмихнат ни оставаше засрамени повече от всякога.

Урокът по стил се бе превърнал в урок по живеене – вече знаехме каква е разликата между самовлюбен мъж и мъж, който е влюбен - как се държат, обличат, изглеждат. Новата му риза – беше нова история за нас, която въображенията ни разпалваха. Различен парфюм – започвахме да подсвиркваме и той сядаше, почервенял зад бюрото и със смях се опитваше да ни укроти. Накрая признаваше, че са имали повод и това е подаръкът му от нея. Вече знаехме защо е толкова магнетично привлекателен и омайващо въздействащ – върху него се носеше тя, нейната музика, стил, вкус, смях, обич.

Всички момичета искахме да приличаме на тази негова толкова специална жена, която никога не бяхме виждали, а момчетата копираха вече дори смеха и мимиките му.

Не, ние не бяхме влюбени в него. Ние бяхме влюбени в мечтата за любов като тяхната.

Тя стана пътеводна в живота ни, влияеше върху изборите ни, криеше се в решенията ни, изненадваше ни в самотата ни.

Години по-късно, аз все така внимавам за избора на червило сутрин и гледам тайно през прозореца вечер - колко бързо крачи съпругът ми към вкъщи.

Днес учителят ни се сбогува с тази наша обща любима жена. Тя ще го чака до следващото междучасие, когато ще се срещнат някъде във времето. Той вече няма да бърза за никъде, а хлапашкият му, посребрял перчем ще се оглежда само в обувките му, вместо в нейните любящи очи. И все пак той ще знае коя риза да облече сутрин, защото тя ще намери начин да му покаже.

За нас остава да не бягаме никога от най-важния час по любов и да благодарим за уроците.

Препоръчваме ви още:

Болезнено откровените мисли на един български учител

Три великолепни години… като учителка

Когато родителите не осъзнават, че трябва да помогнат на учителите

Автор: Роси Недялкова

Пиша тези редове като тих шепот, свистящ в притаената ми душа; като крясък, късащ гласните ми струни. Пиша за теб, неспокойна майко, която преди няколко години стискаше в прегръдката си вързопче дългоочакван нов живот, а сега се чудиш, как да го побереш в неспокойното си като птичка в буря сърце.

Да, тя е различна! От почти осем години е моята дъщеричка, моето слънчице, моето вълшебство, моето събуждане и заспиване. Моята обич. Моята гимнастика за 43-годишни майки!

В документите пишеше здраво момиченце, родено от ромска майка, с нормално протекла бременност, нормално раждане, б.о. (без отклонения). Не ме и интересуваше. Аз вече държах в ръцете си моята дъщеря!

След месец започна да криви очичките. 9 диоптъра далекогледство. Най-красивото десетмесечно момиченце с очила!

Проходи. Живак! Капчица малка живак, която премества среднотежки мебели из къщи, отнася всички ъгли на завоите, тича, пада, става… дете! До дълбокото си заспиване в движение. Дете, казвах си… забравила съм, как са били момчетата. Две изгаряния в печка, без звук да издаде. Няколко посещения в спешното с рана на челото, сцепен език, падане по стълбите… дете. Като всички.

Първи клас. В чужда страна, с непознат език, слушан и учен година в детската градина. Седмица, две, три… „Детето ви се справя много зле, госпожо! И това не е заради езика. Никаква концентрация, проблем с фината моторика… иначе е много прилежна, готова да помогне на всички, но… е различна. Има проблем. Трябва да направим нещо. Моля Ви, потърсете помощ! Ние ще се включим също.“

Думи като гръмотевици! Като земетресение в ураган с гръмотевици. И едно майчино сърце, опитващо да направи връзка с разума. Да потърси там отговори, решения…

Първа терапия. Никакъв контрол над ръчичките. Като че за първи път я гледах да прави нещо и да не може да се справи с него. Потърси очите ми, а те едва задържаха, като изкорубена тараба цунамито, което прииждаше.

Месеци терапии, упражнения, рисуване, оцветяване, тичане… и на всяка крачка: „Мамо, обичам те!“, очакващо в болезнена несигурност отговора: „И аз те обичам, мами!“

Вече е на осем. Пише красиво, още брои пръстите си, докато смята. Намръщените човечета в тетрадката за диктовки постепенно започват да се усмихват и да слагат коронки. Утихването преди сън става все по-дълго, крачетата не се търкат едно в друго неспокойно. Морето се успокоява и дори плахо се показва слънце.

Борим се. Тя със своята несигурност, търсеща постоянни доказателства, че ще бъда тук и утре и… винаги. И когато разлее сока върху новата си ризка, и когато от тетрадката ме гледа намръщено човече, и когато страхливо ме разпитва за „онази жена“, и когато… Борим се. Аз със своята несигурност, дали давам всичко, дали някъде по кътчетата на душата ми има още нещо, макар и забравено и прашасало, което мога да дам и ще й е потребно.

Благодарна се моля Богу да я оставя да бъде себе си. Моя, но с чужда кръв, нейната си. До мен, но в своя си път!

Снимка: личен архив

Препоръчваме ви още:

Различното не е страшно

Специалната майка на Ния

Ерготерапията – професия от бъдещето

Автор: Каролина Дия

Текстовете ми тук може би създават впечатление, че само се ядосвам и протестирам. Вярвайте ми, много ми се иска да напиша нещо забавно или поне положително. Все още чакам този ден, но... когато се хванеш на хорото, трябва да го играеш докрай. Вече съм яхнала метлата и друг изход няма.

Сигурно сте чували за законопроекта „Да спасим жените” - за либерализация на закона за абортите в Полша. Много български страници съобщават, че беше отхвърлен от гласовете на управляващата в Полша партия „Право и справедливост”. Ако беше така, никой нямаше да се учуди. Те са против либерализацията и го казват откровено. Добре, но нали имаме някаква опозиция?

Да... ама не.

Имахме я преди изборите, когато ни обещаваха какво ли не. Имахме я и за кратко след тях, когато трябваше да покажат колко са модерни (за разлика от „Право и справедливост”, разбира се). Имахме я по време на „Черният протест”, защото тогава „трябваше” да отидат на някакъв протест, да си направят няколко селфита и да се похвалят с тях в социалните мрежи.

После дойде проектът „Да спасим жените”.

Ооп! Опозицията я няма. Депутатите или ги няма в парламента изобщо, или са там, но не гласуват, или гласуват против проекта. Въпреки обещанията си, въпреки че неведнъж казваха колко много подкрепят жените. Ето и няколко извинения:

„Нямах представа, че гласът ми е важен.”

„Политиците от моята партия все още нямат опит, не знаят как се гласува.”

„Аз не искам да убивам деца.”

„Не знаех, че това е само проект.”

Мисля, че сега много добре ще разберете смисъла на един виц, който стана изключително популярен тези дни: „Има три напълно излишни неща в живота – диетичната вода, алармата на Fiat Multipla и опозицията в полския парламент”. 

„Годината на жените” в Полша започна с протести. Хубаво начало, няма що: да осъзнаеш, че вече никой не те подкрепя, никой не поема никаква отговорност за изказванията си. Политиците няма да я поемат така или иначе, няма значение, какъв закон ще влезе в сила. „Опозицията” вече показа, че се страхува от свещениците и консерваторите. А когато забраните станат част от реалността... дали тези, които сега говорят за „правото на живот за всички” ще подкрепят децата със увреждания? Много, много се съмнявам. Моят личен опит подсказва нещо друго.

На 13 и 17 януари пак излязохме на улиците. Показахме „черен картон” на политиците, за да знаят, че сме тук и че нашият глас е важен.

„Пет дни след изборите започва да ми се повръща” – каза веднъж Пламен Константинов. В момента напълно го разбирам. Същевременно вярвам в милата ми родина. Дори когато тя постоянно ми съсипва светогледа.

Ядосвам се и протестирам не само за себе си. Боря се за тези, които сега са малки момиченца, но ще станат майки един ден. Боря се и за бъдещите ми деца.

Може би сега си мислите, че това не ви засяга. Дано никога не ви засегне. Пак се обръщам към вас, мили българки. Никога не забравяйте, че гласът на жените е важен. Казвайте „не”, ядосвайте се и протестирайте, когато ви отнемат правата. Няма значение какви са те.

Снимка: личен архив

Препоръчваме ви още:

Безумието в Полша - затвор за аборт

Черните кукумявки,черните шафрантии

Вие също

Феминичидио – италианската дума за женоубийство

 Автор: д-р Антонина Кардашева

Зная, че ви е позната репликата: „Когато около нас има болни хора, често започваме да си мислим, че също ще се разболеем“. Вероятно не знаете, че най-често подобни мисли се формират в съзнанието на студенти по медицина и те са най-предразположени към състоянието “хипохондрия“, наречено – „Синдром на медицинското училище“.

Направете си експеримент и отворете статии за „тахикардия“. Четейки за нея ще усетите, че сърцето ви започва да препуска бързо. Докато изучавате текстове за „генерализирано тревожно разстройство“, дланите ви ще се изпотят или ще се разтреперят. Ако се интересувате от гастрит или гастроентероколит, естествената реакция е да усетите неразположение в областта на епигаструма (подлъжичната област) и позиви за повръщане. Ако някой сподели, че го боли глава, вероятността и вас да ви заболи главата е твърде голяма, ако сте внушаем тип личност.

Сигурна съм, че искате да узнаете причините за това мъчително състояние и как да го преодолеете.

Когато възприема даден стимул - болест, думи, състояния, събитие, картина, звук - на базата на познавателните си процеси, всеки човек оценява тези възприятия. Оценките могат да са различни - вредни, опасни, застрашителни, приятни, полезни или оценки за предизвикателство. Оценяването, като процес, може да се превърне в навик. Много хора не осъзнават, че именно оценките, които правят на стимулите от средата, активират страховете, паническите атаки или състоянието „хипохондрия“. Хората, предразположени към такива изживявания, са изградили опит и са се научили да се тревожат за здравето си по различни механизми – гледали са дълго време болни родители, чести травматични събития с хора, близки на тях, често боледуващи деца, загуба на близък след боледуване и др.

Нашите възприятия са свързани с опита ни, който има емоционален израз – радост и щастие, страх или паника. Най-често помним събития или ситуации, не заради детайлите на случилото се, а чрез емоционалната си памет – емоционални спомени. Затова човек, предразположен към хипохондрия, непрекъснато се наблюдава и най-дребното неприятно усещане, идващо от собственото му тяло, което не разбира и от което се страхува, провокира съзнание за болест. Той става тъжен и унил. Емоционалното му състояние затвърждава убеждението за болест и така се стига до концепцията „аз съм болен“.

Навичното (стереотипното) поведение е автоматично - човек свиква да проявява еднакви реакции при едни и същи стимули от средата, без да има повод или предизвикателство за това. Например когато го заболи глава, човекът има вече изградено убеждение, че не е обикновено главоболие, а тежка болест. В хода на развитието хипохондрията и паническите атаки може да започват да възникват както от спомена, така и дори само от представата за ново преживяване на различна ситуация.

Навичното поведение се основава на заучени ритуали и поведения, фокусирани основно към телесните симптоми. Склонността да се фокусираме върху един и същ симптом или състояния, без съзнателно да знаем конкретната причина, се нарича натрапливост. Често натрапливостите или страховете първоначално възникват само в конкретни ситуации, но впоследствие се развиват в състояние на хипохондрия.

Психологичните обяснения на поведението на хипохондриците се свързва със състоянието заучена безпомощност. Когато човек дълго време неуспешно се е опитвал да се справи сам с трудности или да постигне непостижими цели, се научава на безпомощност. В много ситуации той не е имал възможност да бъде чут, да покаже правотата си и да убеди другите в своята позиция, да изяви себе си. В такива състояния този човек е имал единствено нужда да бъде обгрижен и подкрепен, да получи признание, обич и близост. Тревожното търсене на лекар, който да разбере „болестта му“ и да я локализира в точно определен орган, отговаря на потребността на хипохондричния да бъде признат за болен, т.е. да бъде освободен от отговорности и да се ползва от грижите на друг човек, защото само по този начин той ще получи липсващото внимание и отношение.

Обикновено тези състояния се пораждат и при загуба на близък, изоставяне, самота, както и при преживяване на насилие и агресия. Чувството за самотност или безпомощност много често се соматизира – има физиологичен еквивалент. Болката и болестта стават „приятели“, с които човекът „общува“. Болестта замества липсата на присъствие на близък човек или положителна емоция. Затова чрез физическата си болка този тип хора „алармират“ за психологическите си потребности: „Моля ви, спасете ме, самотен съм!“.

Моля ви, мислете за себе си като здрава личност! Не си създавайте убеждение и не си представяйте, че сте болни! Така активирате целия кръговрат от свързани процеси, които описах! Вместо това, активирайте контактите си с хора, които ви ценят и уважават. Спомнете си колко активни сте били в състоянието преди хипохондрията. Направете списък от успехите, които са ви съпътствали, на радостните моменти в живота си преди да усетите това ново състояние.

Задайте си въпросите: Какво реално чувствам? Какво различно усещам сега? Какви са данните и фактите, че съм здрав? Какво ме характеризира като здрава личност?

Споделяйте недоизказаните си мисли, не премълчавайте чувствата си, говорете с близките си на теми, които ви вълнуват, свободно заявявайте позициите си, движете се повече, спортувайте. Намерете начин да общувате, но не с вашия приятел „болестта“, а с хора, които познават и оценяват вашата личностна стойност!

За автора:

Антонина Кардашева е психолог, доктор на науките, психотерапевт, лайф и бизнес коуч; магистър по психология по специалностите „Медицинска психология“ и „Психотерапия“ от СУ „Св. Климент Охридски”; хоноруван преподавател в Нов български университет; автор на учебни пособия и монографии, между които две издания на “Психология за родители” и “За емоционалната интелигентност и индивидуалните различия на българите”; член на УС на БАТР (Българска асоциация за тренинг и развитие); управлява  консултантската компания Smart Strategies Ltd.

Препоръчваме ви още:

Невярната болест

Когато шоколадът загорчи

Ранна диагностика на психични проблеми

Автор: Надя Колева

От няколко дни по всички медии се коментира случаят с дома за деца с увреждания „Хризантема“ в родния ми град. Случаят действително е много тежък. Служителка прави видеоклипче в дома, на случващото се там насилие над деца с увреждания – насилие, което е извършено от друга служителка в същия дом.

Това е ужасно по много причини. Вярвам, че всеки сам за себе си трябва да си направи изводите кой е крив и кой е прав в цялата история, която е най-малкото грозна, ужасна, брутална! И не знам кое е по-грозното - да извършиш този брутален акт на побой над дете с увреждане? Или да го заснемеш безразлично, вместо да се опиташ да го прекратиш. И двете ми се струват еднакво нечовешки.

И докато разни хора – служителките, директорката на дома, директорът на дирекция "Образование и социални дейности" и дори кметът на гр. Габрово си „прехвърлят топката“ и отговорността за случилото се, никой не чу гласа на децата. Защото те са деца с увреждания и понякога не са в състояние да говорят!

Този случай действително отвори една „кутия на Пандора“, но дали ще успеем да си извлечем поуката от случилото се? Дали ще видим надеждата на дъното?

От една страна имаме Институциите, в многото им лица, а от другата страна са децата. Сами. Беззащитни. Неспособни дори да разкажат за това, което им се е случило.

Цялата ситуация става обществено достояние по една чиста случайност. Не се знае колко време е продължил тормозът, не се знае къде се случва и в момента, докато четете тези редове.

Това е най-страшното в цялата история. В България е пълно с хора, които са сигурни, че ще им се размине, каквото и да направят. Хора, които са забравили да бъдат хора.

Най-вероятно те обвиняват живота за това, в какво са се превърнали. Те често са и без нужното образование, без почти никакъв стимул да вършат работата си по възможно най-добрия начин. Живеят ден за ден. Не влагат много старание в това, което правят. Не ги интересува чуждото страдание, защото в някакъв момент са изгубили способността си за съчувствие. Животът ги е направил студени, вечно сърдити, начумерени и навъсени. Сигурно и вие познавате такива хора или най-малкото сте ги срещали. Те са навсякъде.

И когато на тези хора бъде възложена нелеката задача да се грижат за други хора, за деца, за болни и хора в неравностойно положение, те намират в грубото си отношение отдушник – вместо да се съсредоточат върху личностните си проблеми, прехвърлят отговорността за нещастието си към хората, за които трябва да полагат грижи. Така е по-лесно. И по-удобно.

Нерядко техните подопечни са в тежко състояние и грижата за тях е трудна и изморителна. Но и те са нечии деца, и те са нечии родители. Говоря не само за децата, защото и много възрастни хора в домовете за възрастни хора също са подложени на тормоз. Защото са слаби. И болни. И няма кой да им помогне.

Те го знаят. Знаят го, въпреки тежкото си състояние. И са се примирили, защото наистина се оказва, че няма кой да защити правата им.

Няма кой да научи хората, които се грижат за тях, да бъдат малко по-човечни. Няма кой да обясни на тези хора, че тяхната професия е специална. А няма ли поне кой да проверява психическото състояние на хората, които се назначават в тези институции? Нима е толкова трудно?

Уви, държавата отново крие лицето си зад няколко институции, които доста умело прехвърлят отговорността помежду си. Методът е изпитан. Накрая журналистите ще се уморят да питат. Хората бързо забравят, ще им бъде подхвърлена някоя друга „гореща“ новина и бавно и постепенно проблемът ще бъде „заметен“ под онзи голям килим, под който замитат какво ли не в последните почти 30 години!

Но аз не мога да се примиря с това, че най-слабите в нашето общество всъщност страдат най-много! Не мога да допусна това да продължава да се случва и макар да знам, че нещата не зависят от мен конкретно, иска ми се да вярвам, че обществото ни ще „порасне“, че хората, които срещаме всеки ден по улиците, действително жадуват онази промяна, за която си мечтаем от толкова много време. Но промяната трябва да тръгне от нас.

Обществото ни е болно. Но и държавата ни е болна. Проблемът е толкова голям, че ще е истинско чудо, ако се намери някой, който да поеме отговорността за случващото се и не само да поеме отговорност, но и да се погрижи наистина да е за последно. Защото преди се е случвало, помните Могилино. И тогава си обещахме, че няма да се повтори. Защото утре пак може да се случи и това може да е вашето дете! Защото преди да сме лекари, болногледачи, асистенти, социални работници или каквото и е да е друго, преди всичко това ние сме хора и никога, при никакви обстоятелства не бива да го забравяме.

За мен единственото решение е при всеки подобен случай да се търси отговорност на всяко ниво - от ниво болногледач до ниво директор и да има ясна и строго установена процедура на взаимен контрол и системни проверки, по възможност и инсталиране на камери. Защото когато децата мълчат, обществото трябва да заговори.

Снимка: bgonair

Препоръчваме ви още:

Търпимост и търпение

Ако не те чуват – извикай пет пъти

За да няма деца "от дом"